Лорънс Блок
Билет за отвъдното (2)

Първа глава

В последния четвъртък на март, някъде между десет и половина и единайсет сутринта, Франсин Кури казала на съпруга си, че излиза за малко, трябвало да напазарува.

— Вземи моята кола — предложил той. — Няма да излизам.

— Много е голяма — отклонила предложението му тя. — Когато съм с нея, имам чувството, че управлявам кораб.

— Както решиш — казал той.

Колите, неговият буик парк авеню и нейната тойота камри, били в гараж зад къщата им — сграда с открити греди в стил „Тюдор“, разположена на Колониал Роуд между Седемдесет и осма и Седемдесет и девета улица в бруклинския квартал Бей Ридж. Франсин запалила камрито, излязла на заден ход от гаража, затворила с дистанционното вратата и пак на заден ход стигнала до улицата. На първия червен светофар пъхнала касета с класическа музика в касетофона. Бетовен, един от късните квартети. У дома слушала джаз, любимата музика на Кенан, но когато шофирала, винаги си пускала класически композитори.

Франсин била красива жена, метър седемдесет и един висока, четирийсет и три килограма, с едър бюст, тънка талия, стройни бедра. Тъмната й коса била лъскава и чуплива, сресана назад към тила. Тъмноока, с фин, леко извит надолу нос и големи, пълни устни.

На снимките винаги беше с плътно затворени устни. Както разбрах, имала възголеми горни резци и доста дълбока захапка, заради която се притеснявала и гледала да не се засмива широко. На сватбените си снимки сияе от щастие, но все пак се усмихва със стиснати устни.

Кожата й имала маслинен оттенък и потъмнявала с лекота на слънце. Вече била започнала да събира тен. Последната седмица на февруари двамата с Кенан прекарали на плажа в Негрил, Ямайка. Искало й се да потъмнее още, но Кенан я накарал да се пече по-малко и да използва слънцезащитен крем.

— Не е полезно за теб — казал й той. — Прекалено тъмният тен не е привлекателен. Ако оставиш една синя слива дълго на слънце, тя става сушена слива.

— И какво толкова им харесваш на сините сливи? — поискала да знае тя.

— Зрели са и са сочни — бил отговорът на Кенан.

На половината път до следващата пресечка от къщата й, горе-долу по времето, когато стигнала ъгъла на Седемдесет и осма и Колониал, шофьорът на син микробус за доставки включил двигателя. Оставил я да удвои преднината си, после напуснал тротоара и я последвал.

Франсин завила надясно по Бей Ридж авеню, след това наляво по Четвърто авеню и поела на север. Когато стигнала до „Д’Агостино“ на ъгъла на Шейсет и трета улица, намалила и бавно насочила камрито към място за паркиране половин пресечка по-нататък.

Синият микробус за доставки подминал камрито, заобиколил и спрял до пожарен кран пред супермаркета.

* * *

Когато Франсин Кури е излязла от къщи, аз още съм закусвал.

Предишната вечер бях окъснял. Двамата с Илейн вечеряхме в един от евтините индийски ресторанти на Източна шеста улица, после гледахме новата постановка на „Майка Кураж“^[1] в обществения театър на Лафайет. Местата ни не бяха хубави и едва чувахме актьорите. Искаше ни се да си тръгнем още в антракта, но един от актьорите беше приятел на съседка на Илейн и трябваше да останем до края, за да се видим зад сцената и да го уверим колко е бил невероятен. Накрая го придружихме до един бар на ъгъла, който по непонятни причини беше претъпкан.

— Страхотно беше — обърнах се към Илейн, когато излязохме от бара. — Три часа не можах да му чуя гласа на сцената, а последният час не можах да му чуя гласа на масата. Чудно ми е има ли изобщо глас.

— Пиесата не беше три часа — уточни тя. — Може би два часа и половина.

— Сториха ми се като три.

— А на мен като пет — заяви тя. — Да се прибираме.

Отидохме у нея. Илейн ми направи кафе, а за себе си приготви чай. Погледахме Си Ен Ен половин час, по време на рекламите си приказвахме. После си легнахме. Час по-късно станах и се облякох в тъмното. Излизах от спалнята, когато ме попита къде отивам.

— Извинявай — казах. — Не исках да те събудя.

— Няма нищо. Безсъние ли те мъчи?

— Явно. Напрегнат съм. И аз не знам защо.

— Почети малко в дневната. Или си пусни телевизора, няма да ми пречи.

— Не — отклоних предложението, — изобщо не ме свърта. Мисля, че една разходка из града ще ми се отрази добре.

Апартаментът на Илейн е на Петдесет и първа, между Петдесет и първа и Петдесет и втора улица. Хотел „Нортуестърн“, в който живея, е на Петдесет и седма, между Осма и Девета. Навън беше доста студено и отначало се поколебах дали да не взема такси, но когато стигнах пресечката, вече не усещах студа.

Докато чаках на светофарите, зърнах между две високи сгради луната, която беше почти кръгла. Това обясняваше всичко. Предстоящото пълнолуние изпълваше нощта и караше кръвта ми да кипи. Искаше ми са да направя нещо, но не знаех какво.

Ако Мик Балу беше в града, може би щях да мина през любимия му бар и да проверя дали е там. Но той беше в чужбина, а баровете не бяха място за мен, особено в това неспокойно състояние. Прибрах се у дома, взех книга и някъде около четири загасих лампата, а после съм заспал.

Към десет сутринта бях във „Флейм“ зад ъгъла. Закусих леко и прочетох вестника, като прегледах най-вече местната криминална хроника и спортните страници. Страната излизаше от една криза, само за да влезе в друга, затова не обръщах много внимание на глобалната картина. Трябваше да започнем да затъваме здраво в калта, че да живне интересът ми към националните и международни проблеми. Иначе ми се струваха прекалено далечни, за да им обръщам внимание.

Бог ми беше свидетел, че разполагах с достатъчно време за всевъзможни новини, дори за обявите. Предходната седмица бях поработил три дни за „Рилайъбъл“, голяма детективска агенция с офиси във Флатайрън Билдинг, след което не ми бяха възлагали друга задача, а от цяла вечност не бях работил по самостоятелна поръчка. Нямаше да закъсам за пари, можех да си позволя да побездействам, пък и все намирах начин да оползотворя дните си, но с удоволствие бих поел някой нов случай. Снощното безпокойство не беше отшумяло с изгрева, още ме измъчваше. Кръвта ми кипеше едва доловимо и под кожата, там където човек не може да се почеше, чувствах някакъв гъдел.

* * *

Франсин Кури се задържала половин час в „Д’Агостино“ и напълнила пазарската количка с покупки. Платила в брой. Едно от момчетата помощници натоварило трите й пазарски чанти отново в количката и я съпроводило на улицата, чак до мястото, където била паркирала.

Синият микробус за доставки все така стоял до пожарния кран. Задните му врати зеели, а на тротоара имало двама мъже. Единият държал бележник с твърда подложка, който и двамата разучавали съсредоточено. Франсин и помощникът й минали покрай тях и те я стрелнали с поглед. Когато жената отворила багажника на камрито, мъжете вече се били качили отново в микробуса.

Момчето оставило торбите в багажника. Франсин му дала два долара, два пъти повече, отколкото му давали клиентите обикновено, да не говорим, че изненадващо често не получавал бакшиш. Кенан я научил да дава големи бакшиши, да бъде щедра, без да прекалява. „Можем да си позволим да бъдем щедри“, казвал й той.

Момчето върнало количката в супермаркета. Франсин седнала зад волана, включила двигателя и се насочила на север по Четвърто авеню.

Синият микробус я последвал от разстояние.

Не знам точно по кой маршрут е стигнала от „Д’Агостино“ до магазина за вносни стоки на Атлантик авеню. Може да е пътувала по Четвърто авеню чак до Атлантик, а може и да е минала по магистрала Гоуанъс в Южен Бруклин. Маршрутът й завинаги ще остане загадка, но това няма значение. В крайна сметка Франсин стигнала с камрито до ъгъла на Атлантик авеню и улица Клинтън. Там, на югозападния ъгъл, има сирийски ресторант, който се казва „Алепо“, а на Атлантик до него има хранителен супермаркет, голям магазин за истински деликатеси на име „Арабски лакомства“. (Франсин никога не го наричала така. Като повечето хора, които пазарували там, и тя му викала „При Аюб“, по името на предишния собственик, който продал магазина преди десет години и се преместил в Сан Диего.)

Тя спряла камрито на паркинга от северната страна на „Атлантик“, почти срещу „Арабски лакомства“, само че от другата страна на улицата. Отишла до ъгъла, изчакала да светне зелено и пресякла улицата. Когато влязла в хранителния магазин, синият микробус вече бил паркиран на зоната за товарене пред ресторант „Алепо“, в съседство на „Арабски лакомства“.

Франсин приключила бързо в магазина. Покупките й били малко и можела сама да ги занесе до колата си. Излязла от „Арабски лакомства“ някъде към дванайсет и двайсет. Облечена била с палто от камилска вълна, сиво-черни панталони, бежов кардиган с плетеници и шоколадовокафяв пуловер с поло яка. Чантата й висяла преметната през рамо, в едната си ръка носела найлоновите торби, а в другата държала ключовете за колата.

Задните врати на микробуса били отворени, двамата мъже отново стояли отвън на тротоара. Щом Франсин излязла от магазина, те тръгнали от двете й страни. В същото време трети човек, шофьорът на буса, запалил двигателя.

— Госпожо Кури? — рекъл единият мъж.

Тя се извърнала, а той отворил и затворил портфейла си, от който пред погледа й набързо проблеснала полицейска значка… или само така й се сторило.

— Трябва да ни придружите — обадил се другият мъж.

— Кои сте вие? — попитала тя. — За какво става дума, какво искате?

И двамата я хванали. Преди Франсин да разбере какво се случва, я принудили да пресече тротоара и я набутали в отворената задна част на микробуса. После мъжете се качили при нея, микробусът се отдалечил от тротоара и се включил в движението.

Отвличането станало посред бял ден, на оживена търговска улица. Въпреки това почти никой не видял произшествието, а малкото свидетели изобщо не схванали какво се случва. Похитителите трябва да са действали много бързо.

Ами ако Франсин се беше дръпнала и извикала за помощ още в самото начало, когато мъжете се доближили до нея…

Само че тя не го сторила. Озовала се в микробуса и вратите му се затворили, преди да успее да направи каквото и да било. След това може и да е крещяла, да се е съпротивлявала или поне да е направила опит за съпротива. Но вече всичко е било напразно.

* * *

Знам точно къде съм бил в момента на отвличането й. Отидох на обедната сбирка на групата от Файърсайд, която се провежда всеки ден от дванайсет и половина до един и половина в „Уай“ на Западна шейсет и трета улица. Подраних, така че вече съм седял с чаша кафе, когато двамата похитители са изблъскали Франсин по тротоара и са я качили в микробуса.

Не помня с подробности срещата. От няколко години посещавам учудващо редовно сбирките на Анонимните алкохолици. Не съм толкова редовен, колкото в началото, когато спрях да пия, но продължавам да ходя средно пет пъти седмично. И тази среща щеше да протече по обичайния за групата начин, петнайсет-двайсет минути някой разказва собствената си история, остатъкът от часа се посвещава на обсъждане. Едва ли съм се обадил по време на обсъждането. Ако беше така, щях да си спомня. Знам, че се наприказваха интересни и странни неща. Винаги има такива, но подробностите ми се губят.

След срещата обядвах, после позвъних на Илейн. Включи се телефонният й секретар, което означаваше, че е навън или че не е сама. Илейн е компаньонка, така си печели хляба.

Срещнахме се преди няколко живота, когато бях ченге алкохолик с нова златна полицейска значка в джоба, съпруга и двама сина в Лонг Айлънд. Две години имахме връзка, която ни устройваше прекрасно. Аз бях нейният човек в полицията, който й оправя бакиите, веднъж дори ме повика да закарам починал в леглото й клиент до уличка във финансовата част на града. А тя? Тя беше любовницата мечта — красива, умна, забавна, веща в занаята си, а за капак — сговорчива и невзискателна, каквато може да е само една проститутка. Какво повече да иска човек?

След като напуснах дома си, семейството и работата си, с Илейн позагубихме връзка. После от общото ни минало изпълзя чудовище, което постави в опасност и двама ни, така че обстоятелствата ни събраха. И колкото и да е чудно, останахме си заедно.

Тя живееше в своя апартамент, аз в хотелската си стая. Виждахме се две, три или четири вечери в седмицата. Обикновено тези вечери завършваха в нейния апартамент и сравнително често оставах да пренощувам. От време на време напускахме заедно града за уикенд или седмица. В дните, в които не се виждахме, почти винаги се чувахме по телефона, понякога и по-често от веднъж.

Не бяхме обсъждали да не се виждаме с други хора, но като цяло именно така постъпвахме. Нито аз се срещах с друга, нито тя с друг — ако не броим, разбира се, клиентите й. Илейн периодично отиваше до някоя хотелска стая или пък някой я посещаваше в апартамента й. В началото на връзката ни това изобщо не ме притесняваше — ако трябва да съм честен, вероятно занаятът й е бил част от привличането, — затова не виждах защо и сега да ме притеснява.

Започнеше ли да ме притеснява, винаги можех да я помоля да спре. През годините беше спечелила добри пари, беше натрупала спестявания и беше вложила голяма част от тях в доходоносни имоти. Можеше да се оттегли, без да й се налага да промени стила си на живот.

Нещо ме възпираше сам да я помоля да го направи. Предполагам, че не желаех да призная пред нито един от двама ни, че начинът, по който си вади хляба, не ми допада. А и не исках да променям нищо във връзката ни. И така си вървеше добре, излишно беше да я подобрявам.

Само че нещата се променят. Няма как. Променят се дори от факта, че си остават същите.

Избягвахме да използваме думата с „о“, въпреки че аз безспорно я обичах и тя също ме обичаше. Избягвахме да обсъждаме възможността да се оженим или да заживеем заедно, макар че го бях обмислял, както и тя. Не говорехме по тази тема. Тя не присъстваше в разговорите ни, освен когато премълчавахме темата за любовта или начина, по който Илейн си изкарваше парите.

Рано или късно, разбира се, щеше да се наложи да обмислим и да обсъдим тези въпроси, дори да се споразумеем по тях. Междувременно живеехме ден за ден, както се бях научил да живея, след като спрях да пресушавам уискито по-бързо, отколкото го дестилираха. Някой беше казал, че човек може да движи всичките си дела ден за ден. В крайна сметка така ни ги поднася светът.

* * *

В четири без четвърт същия четвъртък следобед в къщата на семейство Кури на Колониал Роуд телефонът иззвънял. Кенан вдигнал слушалката:

— Здрасти, Кури. Не се е прибрала, нали? — попитал го мъжки глас.

— Кой е?

— Не ти влиза в шибаната работа да знаеш. Жена ти е при нас, копеле арабско. Искаш ли си я обратно?

— Къде е тя? Дайте ми да говоря с нея.

— Да ти го начукам, Кури — отсякъл мъжът и затворил.

Кенан извикал няколко пъти „ало“ в слушалката, докато се мъчел да измисли какво да прави. Хукнал из стаите на къщата, отишъл в гаража, видял че неговият буик си е на мястото, но нейното камри липсва. Изтичал по алеята до улицата, огледал се в двете посоки и се върнал в къщата. Вдигнал телефона. Заслушал се в сигнала и се опитал да реши на кого да се обади.

— Боже мой — високо рекъл той. Оставил телефона и изкрещял: — Франси!

Хукнал нагоре по стълбите, връхлетял в спалнята им. Викал я по име. Нямало я естествено, но той все пак проверил стаите една по една. Къщата била голяма и Кенан тичешком влизал и излизал от всяка стая, викал я, едновременно наблюдател и източник на собствената си паника. Най-накрая се върнал в дневната и видял, че е оставил телефона отворен, поставил слушалката на мястото й. Чудно. Ако искаха да се свържат с него, нямаше да успеят. Затворил телефона и си пожелал да звънне, което почти веднага станало.

Този път мъжкият глас бил друг, по-овладян, по-културен.

— Господин Кури, опитвах се да се свържа с вас, даваше заето. С кого говорехте?

— С никого. Бях оставил телефона отворен.

— Дано не сте позвънили на полицията.

— На никого не съм звънил — заявил Кенан. — Допуснах грешка, мислех, че съм затворил телефона, но съм оставил слушалката до апарата. Къде е съпругата ми? Дайте ми да говоря със съпругата си.

— Не бива да оставяте телефона отворен. Не бива и да се обаждате на когото и да било.

— Не съм.

— А да се обадите на полицията е изключено.

— Какво искате?

— Искам да ви помогна да си върнете жената. Ако си я искате обратно. Искате ли си я?

— Исусе, какви ги…

— Отговорете, господин Кури.

— Да, искам да си я прибера. Разбира се, че искам.

— А аз искам да ви помогна. Нека телефонът ви не дава заето, господин Кури, ще поддържам връзка с вас.

— Ало? — казал Кенан. — Ало?

Но разговорът бил приключил.

Десет минути кръстосвал стаята в очакване телефонът да звънне. След това го обхванало ледено спокойствие, което му позволило да се посъвземе. Спрял да върви напред-назад и седнал на стола до телефона. Когато иззвънял, го вдигнал, но си замълчал.

— Кури! — Бил първият мъж, простакът.

— Какво искате?

— Какво искам ли? Ти какво си мислиш, че искам бе, мамицата ти?

Кенан не отговорил.

— Пари — заявил след малко мъжът. — Искаме пари.

— Колко?

— Шибана пустинна чернилка! От къде на къде ти ще ми задаваш въпроси? Я да чуя?

Кури зачакал.

— Един милион долара. Как ти се струва, задник такъв?

— Невъзможно — възпротивил се той. — Вижте, не мога да говоря с вас. Нека ми позвъни приятелят ви, може би с него ще се разбера.

— Резеняк чалмосан, какви ми ги…

Този път Кенан прекъснал разговора.

* * *

Решил, че най-важното е да се овладее. Опитите да се държи под контрол подобна ситуация можели да подлудят човек. Всъщност ситуацията вече била извън контрол. Похитителите държали всички козове.

Но ако човек се отърси от необходимостта да я контролира, може поне да престане да танцува по тяхната музика, за да не го разиграват като циркаджийска мечка.

Влязъл в кухнята и си направил гъсто сладко кафе, приготвил го в месингово джезве с дълга дръжка. Докато кафето изстивало, той извадил от хладилника водка и си налял петдесет грама, изпил ги наведнъж и почувствал как леденото спокойствие го завладява без остатък. Отнесъл кафето в другата стая и тъкмо го допивал, когато телефонът иззвънял отново.

Обаждал се вторият мъж, възпитаният.

— Ядосали сте моя приятел, господин Кури. А с него е трудно да се спогодиш, когато е ядосан.

— Мисля, че е по-добре занапред да се обаждате вие.

— Не разбирам…

— Ако ми се обаждате вие, ще успеем да се справим с положението преди цялата работа да се превърне в трагедия — настоял Кури. — Той каза милион долара. И дума не може да става.

— Не мислите ли, че тя струва толкова?

— Струва си всяка сума — отвърнал му Кенан, — но…

— Като я поставите на везните, колко излиза, господин Кури? Сто и десет, сто и двайсет, някъде там ли?

— Не…

— Има към петдесет килограма по наша преценка.

Прелест.

— Петдесет килограма по двайсет хилядарки килото… Защо не направите сметката вместо мен, господин Кури? Излиза към милион, нали така?

— Накъде биете?

— Ами натам, че ако тя беше материал, щяхте да платите един милион за нея, господин Кури. Толкова щяхте да дадете, ако беше хероин. От плът и кръв тя не струва ли толкова?

— Невъзможно е да платя сума, с която не разполагам.

— Разполагате.

— Нямам един милион.

— Колко имате?

Той забавил отговора, за да помисли.

— Четиристотин.

— Четиристотин хиляди.

— Да.

— Ами това е по-малко от половината.

— Имам четиристотин хиляди — настоял той. — Това е по-малко от една сума и повече от друга. Нямам повече.

— Бихте могли да съберете остатъка.

— Надали. Вероятно бих могъл да взема заем, да се обърна към хора, които ми дължат услуги и малко да увелича сумата, но няма да е много. И ще отнеме поне няколко дни, вероятно към седмица.

— А защо си мислите, че ние бързаме?

— Аз бързам — заявил Кури. — Искам да си върна жената и искам да напуснете живота ми, страшно бързам тези две неща да се случат.

— Петстотин хиляди.

Нали! Ето че има неща, които може да контролира.

— Не — отрязал той. — За живота на жена ми няма да се пазаря. Давам ви всичко, което имам и толкова. Четиристотин.

Настъпило мълчание, после се чула въздишка.

— Ами добре. Колко глупаво от моя страна да си въобразявам, че хора като вас знаят как да се държат при сключване на сделка. Тази игра я играете от години нали? По нищо не отстъпвате на евреите.

Кури не знаел как да отговори на подобно обвинение, затова замълчал.

— Нека са четиристотин — склонил мъжът. — Колко време ще ви е необходимо да ги съберете?

Петнайсет минути, казал си наум Кури.

— Поне два часа — рекъл.

— Можем да направим разплащането довечера.

— Добре.

— Пригответе парите. Не се обаждайте на никого.

— Че на кого бих могъл да се обадя?

* * *

Половин час по-късно седял на кухненската маса пред четиристотин хиляди долара. В мазето имал сейф, голям стар „Мослър“, тежък близо тон, вграден в стената, скрит зад борова ламперия и защитен с аларма за крадци, както и със собствена система за заключване. Всички банкноти били стодоларови, по петдесет във всяка пачка, осемдесет пачки, всяка от по пет хиляди долара. Кури ги броял и мятал по три-четири пачки накуп в големия пластмасов кош, който жена му използвала за прането.

На Франсин не й се налагало да се занимава лично с прането. Колко пъти й бил повтарял, че може да наеме колкото си иска домашни прислужници. Но на нея така й харесвало, била старомодна. Харесвало й да готви, да чисти, да поддържа къщата.

Вдигнал слушалката, подържал я, без да я приближи към ухото си, после я върнал на мястото й. Не се обаждай на никого, така казал мъжът. Че на кого би могъл да се обади?

Кой му бе причинил това? Кой му бе погодил този номер, кой му бе откраднал съпругата? Кой би направил подобно нещо?

Вероятно мнозина. Вероятно всеки би могъл да го направи, ако реши, че може да се измъкне безнаказано.

Взел отново телефона. Апаратът бил сигурен, не се подслушвал. Доколкото му било известно в къщата също нямало „бръмбари“. Притежавал две устройства срещу подслушване, за които се предполагало, че са последна дума на техниката; трябвало да са такива, предвид парите, които му стрували. Едното устройство било вградено в телефонната линия и трябвало да го предупреди, ако някой се закачи да я подслушва. Щяло да го уведоми за всяка промяна във волтажа, съпротивлението или капацитета някъде по линията. Другото сканирало автоматично радиоспектъра за скрити микрофони. Двете машинки му коствали към пет-шест хиляди, но си стрували парите, стига с тях поверителните разговори наистина да си остават поверителни.

Жалко все пак, че през последните два часа полицаите не го подслушвали. Полицаи, които да проследят обаждането, да стигнат до похитителите, да му върнат Франси…

Не, изобщо не му трябвали полицаи. Само щели да съсипят цялата работа, при това необратимо. Имал парите. Щял да им плати и да си получи обратно жената. Или да не я получи. Имало неща, които можел да контролира и такива, които не можел — имал контрол върху плащането на парите, до известна степен можел да контролира и начина, по който те да бъдат платени, но събитията след това били извън властта му.

Не се обаждай на никого.

А на кого бих могъл да се обадя?

Вдигнал отново слушалката и набрал номер, който знаел наизуст. Брат му вдигнал на третото позвъняване.

— Питър — казал Кенан, — трябваш ми веднага. Скачай в таксито, аз ще го платя, но ела веднага при мен, разбра ли ме?

Мълчание.

— Братле, за тебе винаги, знаеш…

— Ами скачай в таксито, човече!

— … стига да не е свързано с твоите дела. Там не мога да ти помогна, братле.

— Не става дума за моята работа.

— Така ли?

— Става дума за Франсин.

— Какво има? Няма значение, ще ми кажеш, като дойда. У дома си, нали?

— Да, у дома съм.

— Ще взема такси. Идвам веднага.

* * *

Докато Питър Кури е търсил такси, което да го закара до къщата на брат му в Бруклин, аз гледах по новинарската телевизия как група репортери обсъждат възможно ли е полицаи да взимат подкупи. Позвъняването по телефона не ме стресна. Обаждаше се Мик Балу, звънеше от град Касълбар, графство Мейо. Връзката беше безукорна. Можеше да ми се обажда и от задната стая в „Гроган“.

— Тука е велико — заяви ми той. — Ако си мислиш, че ирландците в Ню Йорк са луди, трябва да ги видиш на родна земя. Всяка втора витрина е на кръчма и никой не излиза от нея, преди да дойде време да затварят.

— А там не затваряха ли рано?

— Прекалено рано. Обаче в хотела гостите могат да си поръчат пиене по всяко време и им го сервират. Това е белег за цивилизована страна, нали?

— Несъмнено.

— Само че тук всички пушат. Палят цигара от цигара и предлагат наляво-надясно. Французите са още по-зле в това отношение. Когато бях на гости на роднините на баща ми, направо се гавреха с мен, че не пуша. Май в тоя свят само американците сме проявили достатъчно разум да спрем цигарите.

— И тук се намират пушачи, Мик.

— Ами здрави нерви им желая, докато пътуват със самолет или ходят на кино, има си правила за обществените места.

Разказа ми дълга история за мъж и жена, с които се запознал преди няколко вечери. Историята беше забавна и двамата се посмяхме, после той ме попита как съм и аз отвърнах, че съм добре.

— Сигурен ли си?

— Може би малко не ме свърта. Напоследък нямам много работа. Пък и е пълнолуние.

— Така ли — учуди се той. — И тук е така.

— Какво съвпадение.

— В Ирландия винаги има пълнолуние. Хубавото е, че постоянно вали и не ти се налага да виждаш луната. Мат, хрумна ми нещо. Метни се на самолета и ела тук.

— Какво?

— Обзалагам се, че не си стъпвал в Ирландия.

— Не съм напускал страната — признах аз. — Почакай малко, излъгах, бил съм в Канада два пъти и веднъж в Мексико, обаче…

— Никога не си бил в Европа, нали?

— Не съм.

— Исусе, ами хайде, хващай самолета и идвай. Ако искаш, доведи и нея — говореше за Илейн — или пък ела сам, няма значение. Говорих с Розенщайн и той смята, че е най-добре да постоя още в чужбина. Каза, че можел да оправи нещата, обаче се занимавали с онази шибана федерална акция и не ме искал на американска земя, докато чистката не приключи. Може да ми се наложи да вися в тая миризлива дупка още месец, че и повече. Защо се смееш?

— Мислех, че там ти харесва, а сега стана миризлива дупка.

— Щом приятелите ти са далеч от теб, всяко място е миризлива дупка. Идвай, човече. Какво ще кажеш?

* * *

Когато Питър Кури пристигнал в дома на брат си, Кенан тъкмо бил приключил поредния разговор с по-любезния от двамата похитители. Този път мъжът далеч не звучал толкова любезно, особено накрая, когато Кенан поискал да му докажат, че Франсин е жива и е добре. Разговорът протекъл горе-долу така:

КУРИ: Искам да говоря със съпругата си.

ПОХИТИТЕЛ: Не може. Тя е в скривалището. Обаждам се от уличен телефон.

КУРИ: Откъде да знам, че съпругата ми е добре?

ПОХИТИТЕЛ: Имаме достатъчно основания да се грижим добре за нея, нали ще ни направи богати.

КУРИ: Боже, откъде да знам, че изобщо е при вас?

ПОХИТИТЕЛ: Познаваш ли гърдите й?

КУРИ: Моля?

ПОХИТИТЕЛ: Ще познаеш ли една от тях? Така е най-лесно. Ще отрежа едната й цица и ще я оставя пред входната ти врата, за да не се тревожиш излишно.

КУРИ: Боже, не говори такива неща. Изобщо не го казвай.

ПОХИТИТЕЛ: Ами тогава да не си говорим за доказателства, а? Трябва да си имаме доверие, господин Кури. Повярвай ми, без доверие няма да стигнем доникъде.

* * *

И това е всичко, казал Кенан на Питър. Трябвало да им се довери, но как? Дори не знаел кои са.

— Поблъсках си главата на кого мога да се обадя — продължил той. — Сещаш се, хора от бизнеса. Някой, който да ми помогне, да ми пази гърба. Само че всички, за които се сетих, могат да бъдат замесени. Как да изключа някого? Отвличането си има поръчител.

— А те как…

— Не знам. Нищо не знам, знам само, че отиде да пазарува и не се прибра. Излезе, взе колата и пет часа по-късно телефонът иззвъня.

— Пет часа?

— Не знам, приблизително. Пити, не знам какво да правя, нямам опит с подобни гадости.

— Ти си по сделките, братле.

— Сделките с дрога са нещо различно. Така ги замисляш, че да осигуриш безопасността на всички, никой да не е застрашен. А тази работа…

— Хората в наркобизнеса непрекъснато се избиват.

— Да, но за това си има причина. Първо: сключват сделки с хора, които не познават. Това си е живо самоубийство. Сделката ти се струва добра, а се оказва измама. Второ, даже може да е подточка на първото: правят бизнес с хора, които уж познават, а в действителност не е така. Друга причина, какъвто искаш номер й сложи: хората загазват, защото се опитват да играят нечестно. Опитват се да сключат сделка, без да имат пари, с надеждата, че по-късно ще оправят сметката. Действат неразумно, разминава им се, а после загазват. Знаеш, че е така в девет от десет случая; говорим за хора, които се пристрастяват към собствения си материал и преценката им отива по дяволите.

— Или играят по правилата, а накрая през вратата нахлуват шестима ямайци и изпозастрелват всички.

— Ами и това се случва — съгласил се Кенан. — Не е задължително да са от Ямайка. Онзи ден четох за едни наркотрафиканти от Лаос в Сан Франциско. Всяка седмица се появява нова етническа група, която иска да те унищожи. — Той поклатил глава. — Работата е там, че при правилно организирана сделка с дрога човек може да си тръгне веднага щом надуши нещо нередно. Не е задължително да сключи сделката. Щом имаш парите, можеш да ги похарчиш другаде. Щом имаш стоката, можеш да я продадеш на друг. Участваш в сделката само докато ти носи изгода; можеш да си подсигуриш гърба, да поставиш охрана навсякъде и веднага да разбереш с какви хора си имаш работа и можеш ли да им имаш доверие.

— А тук…

— А тук сме с вързани ръце. С пръст в задниците. Казвам им: нося ви парите, вие доведете жена ми. Те отказват. Не ставало така. И аз какво да им кажа? Задръжте си жената? Продайте я на друг, щом не ви харесва моята сделка? Не мога.

— Не можеш.

— За едно успях да се наложа. Той ми поиска милион, аз му казах четиристотин хиляди и точка. Казах му майната ти, нямам повече, и той се върза. Ами ако бях казал…

Прекъснал го звънът на телефона. Кенан го вдигнал и говорил няколко минути, като същевременно си водил записки в един бележник.

— Няма да дойда сам — заявил той по едно време. — Тук е брат ми, идва с мен. Иначе не става.

Изслушал отговора и отворил уста да каже още нещо, но другият затворил телефона.

— Да тръгваме — обърнал се Кенан към брат си. — Искат парите в торби за боклук. Това е лесно. Защо в две обаче? Май не са виждали толкова пари накуп, нямат идея колко голяма е купчината.

— Може докторът да им е казал да не вдигат тежко.

— Може. Трябва да отидем на ъгъла на Оушън авеню и Фарагът Роуд.

— Това е във Флетбуш, нали?

— Така мисля.

— Там е, Фарагът Роуд е на две пресечки от Бруклинския колеж. А там какво има?

— Телефонна будка.

Когато свършили с разпределянето на парите и опаковането им в две торби за боклук, Кенан подал на Питър деветмилиметров автоматичен пистолет.

— Вземи го — настоял той. — Не бива да участваме в тая работа невъоръжени.

— Не бива изобщо да участваме в тая работа. Какво полза от оръжието?

— Не знам. Ти обаче го вземи.

На излизане от къщата Питър сграбчил брат си за ръката.

— Забрави да включиш алармата.

— Че каква полза от нея? Франси е при тях, а парите са у нас. Какво друго могат да откраднат?

— Поставил си аларма, включи я. И от проклетия пистолет може да няма полза.

— Прав си. — Кенан се върнал в къщата, а когато се появил отново, казал: — Охранителната ми система е произведение на изкуството. Не можеш да се вмъкнеш в къщата ми, не можеш да подслушваш телефоните ми, нито да сложиш микрофони в помещенията. Трябва само да спипаш жена ми и ще ме накараш да обикалям града с торби за боклук, пълни със стотачки.

— Откъде да минем, братле? Предлагам да тръгнем по Бей Ридж, после да караме по магистралата Кингс до Оушън авеню.

— Може. Има десетина начина да стигнем до там и този не е по-лош от другите. Какво ще кажеш ти да караш?

— Аз ли?

— Ами да. Аз не съм не себе си, мога да дам на заден и да се натреса на някоя полицейска кола. Или да прегазя монахиня.

* * *

Трябвало да бъдат при уличния телефон на Фарагът Роуд в осем и половина. Според часовника на Питър пристигнали три минути по-рано. Той останал в колата, а Кенан отишъл до телефона и зачакал да позвъни. Преди да тръгнат на път Питър бил затъкнал пистолета отзад в колана си. Оръжието му убивало, затова сега го извадил и го поставил в скута си.

Телефонът звъннал и Кенан вдигнал. Питър погледнал часовника си — точно осем и трийсет. Похитителите държали на точността или наблюдавали мястото от някой прозорец от другата страна на улицата.

Кенан се върнал бавно при колата.

— Ветеране авеню — обявил той.

— За пръв път го чувам.

— Някъде между Флетлендс и Мил Бейсин, в този район. Обясниха ми как да стигнем. Караме по Фарагът до Флетбуш, после по Флетбуш до Ен авеню и излизаме на Ветеране авеню.

— И като стигнем?

— Търсим уличен телефон на ъгъла на Ветеране и Източна шейсет и шеста.

— Защо ни разиграват така?

— За да ни подлудят. Или да се уверят, че нямаме подкрепление. Не знам, Пити. Може би просто се опитват да ни вбесят.

— Справят се.

Кенан заобиколил откъм мястото на пасажера и влязъл в колата.

— Фарагът до Флетбуш, Флетбуш до Ен — промърморил Питър. — Предполагам, че при Флетбуш трябва да завием надясно, а после наляво към Ен.

— Точно така. Десен завой при Флетбуш и после ляв завой по Ен.

— Колко време имаме?

— Не казаха. Нищо не споменаха за време. Просто ми казаха да побързам.

— Май няма да спираме за кафе.

— Не — рекъл Кенан. — Май няма.

* * *

На ъгъла на Ветеране и Шейсет и шеста упражнението се повторило. Питър останал в колата. Кенан отишъл до телефона, който почти веднага иззвънял.

— Много добре. Бързо стигнахте — похвалил ги похитителят.

— Сега какво?

— Къде са парите?

— На задната седалка. В две торби за боклук, както искаше.

— Хубаво. Сега искам двамата с брат ти да отидете до авеню Ем, като вървите по Шейсет и шеста улица.

— Искаш да отидем пеша, така ли?

— Да.

— С парите?

— Не, парите да си стоят там.

— На задната седалка в колата.

— Да. И оставете колата отключена.

— Оставяме парите в колата, извървяваме една пресечка…

— Всъщност две.

— После какво?

— Чакате на ъгъла на авеню Ем пет минути. После се качвате в колата и се прибирате.

— Ами жена ми?

— Жена ти е добре.

— Как да…

— Ще ви чака в колата.

— По-добре да е там.

— Какво значи това?

— Нищо. Обаче се притеснявам да оставя парите без наблюдение в незаключена кола. Някой може да ви изпревари и да ги вземе.

— Не бери грижа — успокоил го мъжът. — Това е почтен квартал.

* * *

Оставили колата отключена, оставили и парите в нея, изминали краткото разстояние до следващата пресечка и по-дългото до авеню Ем. Изчакали пет минути по часовника на Питър. После тръгнали обратно към буика.

Май не съм ви казвал как изглеждат? Кенан и Питър си приличат. Кенан е към метър седемдесет и седем, с около сантиметър или два по-висок от другия. И двамата имат стройното телосложение на боксьори средна категория, макар че Питър е започнал да се закръгля в талията. И двамата имат матов тен и прави тъмни коси, разделени отляво и гладко вчесани назад. Питър е на трийсет и три и е започнал да оплешивява отпред. Косата на две години по-младия му брат е непокътната.

Хубави мъже са, с дълги прави носове и тъмни хлътнали очи. Питър има идеално оформени мустаци. Лицето на Кенан е гладко избръснато.

Ако ги нападнете и се ръководите от външния им вид, ще елиминирате първо Кенан. Или поне ще се опитате. В него има нещо, което подсказва, че е по-опасният от двамата, че реакциите му са по-бързи и по-уверени.

Ето как изглеждали, докато крачели забързано обратно към ъгъла, където била паркирана колата на Кенан. Колата си стояла на мястото, все така отключена. Торбите били изчезнали от задната седалка. От Франсин Кури нямало и следа.

— Мамка му — изругал Кенан.

— Багажника?

Той отворил жабката на колата, натиснал бутона и отворил капака на багажника. Заобиколил и вдигнал капака. Там били резервната гума и крикът, друго нямало. Тъкмо затварял капака, когато уличният телефон на десетина метра от тях звъннал.

Кенан изтичал и сграбчил слушалката.

— Прибирайте се — наредил мъжът. — Тя вероятно ще се прибере преди вас.

* * *

Отидох на обичайната вечерна среща, която се провеждаше в църквата „Сейнт Пол“, точно зад ъгъла на моя хотел, но си тръгнах в почивката. Прибрах се в стаята и позвъних на Илейн. Предадох й разговора с Мик.

— Трябва да идеш — посъветва ме тя. — Идеята ми се струва страхотна.

— Предложи да идем двамата.

— О, Мат, не съм сигурна. Ще пропусна лекции.

В четвъртък вечер Илейн посещаваше курс в Хънтър, всъщност тъкмо от лекции се беше прибрала, когато й позвъних. „Индийското изкуство и архитектура по време на монголското владичество.“

— Ще идем само за седмица, най-много десетина дни — убеждавах я аз. — Пропускаш само една лекция.

— Една лекция не е проблем.

— Именно, така че…

— Просто не ми се идва. Само ще се пречкам, не мислиш ли? Представям си как двамата с Мик обикаляте Ирландия и се забърквате в купища неприятности.

— Нелоша представа.

— Само че това си е забавление за момчета, нали? Притрябвало ви е да се мотае с вас момиче. Сериозно, не ми се идва особено. Но знам, че си неспокоен и мисля, че пътуването ще ти се отрази добре. Досега не си бил в Европа, нали?

— Никога.

— От колко време е там Мик? Месец?

— Горе-долу.

— Според мен трябва да идеш.

— Може — уклончиво отвърнах аз. — Ще си помисля.

* * *

Нямало я.

Нямало я никъде. Кенан проверил старателно всички стаи, макар да съзнавал, че е безсмислено — Франсин не би могла да мине през алармената система, без да я обезвреди или изключи. Когато приключил с огледа, той се върнал тичешком в кухнята, където брат му правел кафе.

— Лайняна работа.

— Знам, братле.

— Кафе ли правиш? Май не ми е до кафе. Ще ти стане ли неприятно, ако си сипя едно питие?

— Ще ми стане неприятно, ако аз изпия чаша. Ако я изпиеш ти, няма проблем.

— Просто си помислих… няма значение. Изобщо не ми се пие.

— Там ни е разликата, братле.

— Май да — той се завъртял. — Пити, защо бе, мамка му, така ме разиграват? Казаха, че ще е в колата, а не беше там. Казаха, че ще се прибере, а сега я няма. Каква е тая шибана работа?

— Може да са попаднали в задръстване?

— И какво ще правим, човече? Ще си седим тук и ще чакаме, така ли? Дори не знам какво чакаме. Взеха парите, а ние какво получихме? Измамиха ни, това е. Не знам кои са, къде са, нищо не знам. Какво ще правим?

— Не знам.

— Според мен е мъртва — заключил той.

Питър замълчал.

— Ти нямаше ли да я убиеш? Тя може да ги разпознае. По-сигурно е да я убият, вместо да я върнат. Убиват я, закопават я и край на историята. Случаят е приключен. На тяхно място бих постъпил така.

— Нищо подобно.

— Казах на тяхно място. Не съм като тях, даже не мога да си представя да отвлека непозната жена. Една невинна, мила дама, която не е навредила на никого, дори през ум не й е минавала лоша мисъл…

— Спокойно, братле.

Умълчали се, после отново подели разговора си, какво друго им оставало? След половин час телефонът иззвънял и Кенан се хвърлил към него.

— Господин Кури?

— Къде е тя?

— Моите извинения. Настъпи лека промяна в плана.

— Къде е?

— В съседната пресечка, на Седемдесет и девета. Мисля, че се пада от южната страна на улицата, три или четири къщи след ъгъла…

— Моля?

— Има неправилно паркирана кола до пожарен кран. Сив форд темпо. Жена ви е в него.

— В колата ли е?

— В багажника.

— Натъпкали сте я в багажника?

— Няма да се задуши, има достатъчно въздух. Но тази вечер е студено, затова се постарайте да я извадите по-скоро.

— А ключът? Как да…

— Ключалката е счупена. Няма да ви трябва ключ.

Хукнали по улицата, завили зад ъгъла.

— Какво имаше предвид онзи, като каза, че ключалката е счупена? — попитал Кенан брат си. — Ако багажникът не е заключен, защо ще стои изобщо вътре?

— Не знам, брат ми.

— Може би е вързана. С тиксо, белезници или нещо друго, което й пречи да се движи.

— Сигурно.

— Мили боже.

Колата била на посоченото място — очукано темпо на няколко години с напукано предно стъкло и хлътнала от удар врата от страната на пасажера. Нищо не било останало от ключалката на багажника. Кенан вдигнал капака.

Вътре нямало никого. Само пакети, някакви вързопи. Пакети с най-различни размери, омотани с черен найлон и овързани с тиксо.

— Не — рекъл Кенан.

Стоял там и повтарял:

— Не, не, не.

След миг Питър взел един от пакетите, извадил джобно ножче и срязал лентата. Развил черния найлон — не приличал на торбите за боклук, в които били оставили парите — и измъкнал човешки крак, отрязан на няколко сантиметра над глезена. На три от пръстите имало червен лак. Другите два липсвали.

Кенан отметнал глава и завил като куче.