Лорънс Блок
Билет за отвъдното (4)

Трета глава

Върнах се в хотела малко след девет. Проведох дълъг разговор с Кенан Кури и напълних бележника си с имената на негови приятели, съдружници и роднини. После се отбих в гаража, за да огледам тойотата на Франсин и открих, че касетата с музика на Бетовен още е в касетофона. И да е имало други улики, не ги намерих.

Другата кола — сивото темпо, в което бяха върнали насеченото й тяло, — не беше налична за оглед. Похитителите я бяха оставили на място, забранено за паркиране и по някое време през седмицата „паякът“ я беше вдигнал. Можех да се опитам да я проследя, но имаше ли смисъл? Фордът несъмнено е бил откраднат специално за случая, а състоянието му подсказваше, че дълго време преди кражбата е бил безстопанствен. Сигурно екипът от полицейската лаборатория би открил някакви следи в багажника или в купето, петна, нишки или белези, които да насочат разследването в определена посока. Само че аз не разполагах със средства за подобен оглед. Щях да се разкарвам из цял Бруклин да търся кола, от която няма какво да науча.

Тримата обходихме с буика дългия лъкатушещ маршрут, минахме покрай „Д’Агостино“ и арабския пазар на Атлантик авеню, после свихме на юг към първия уличен телефон на Оушън и Фарагът, после на юг по Флетбуш и на изток по Ен авеню до втората будка на Ветеране авеню. Можех да мина и без оглед на тези места, човек едва ли ще събере камара сведения, докато зяпа уличен телефон, но винаги съм смятал, че си струва да се посети местопрестъплението, да се обходят пеша тротоарите, да се изкачат стълбите, всичко да се види лично. Това прави случилото се истинско.

Освен това обходът ми позволи да накарам братя Кури да преживеят отново събитията. При полицейско разследване свидетелите обикновено се оплакват, че им се налага да разказват многократно една и съща история. На тях им се струва безсмислено, но смисъл има. Ако човек разкаже историята си достатъчно пъти пред достатъчно различни хора, може би ще си спомни подробност, която преди това е пропуснал или някой от разпитващите ще обърне внимание на нещо, което е убягнало на останалите.

Някъде посред това занимание спряхме при „Аполо“, кафене на Флетбуш авеню. Поръчахме сувлаки. Вкусно беше, но Кенан едва докосна своето.

— Трябваше да поръчам яйца или нещо друго — обясни ми после той в колата. — След онази вечер не мога да вкуся месо. Не мога да го ям, стомахът ми се обръща. Сигурен съм, че ще го преодолея, но засега ще трябва да си поръчвам друго. Безсмислено е да поръчвам нещо, което не мога да се насиля да преглътна.

* * *

Питър ме откара до вкъщи с камрито. После щеше да се върне на Колониал Роуд, където беше отседнал след отвличането. Спеше на дивана в дневната и трябваше да намине през своя дом, за да си вземе дрехи.

Ако не ме беше откарал, щеше да ми се наложи да взема такси. С метрото ми е достатъчно удобно, в него рядко се чувствам в опасност, но беше нелепо да се стискам за такси с десет хиляди в джоба. Да не говорим колко глупаво щях да се почувствам, ако налетя на джебчия във влака.

Това беше предварителният ми хонорар, две пачки с по сто петдесетдоларови банкноти във всяка, идентични с осемдесетте, платени за откупа на Франсин Кури. Открай време ми е трудно да определям цената на труда си, но този път бях улеснен. Кенан метна двете пачки на масата и попита дали стигат за начало. Отговорих му, че са повече от достатъчно.

— Мога да си го позволя — отвърна той. — Пари имам колкото искаш. Откупът не ме разори, не съм докаран до просешка тояга.

— Можеше ли да платиш милион?

— Не и без да напусна страната. Имам сметка на Каймановите острови с половин милион. Тук имам по-малко от седемстотин хиляди в сейф. Вероятно щях да успея да събера и останалите триста хиляди, ако се бях обадил на няколко хора в града. И още се чудя.

— За какво?

— За разни щуротии. Какво щеше да стане, например, ако бях платил милион. Щяха ли да я върнат жива? Ако в разговорите с тях не бях проявил упорство, ако бях любезен, ако им бях нацелувал задниците и така нататък.

— Пак щяха да я убият.

— И аз това си казвам, но как мога да съм сигурен? Не мога да спра да се питам дали има нещо, което съм могъл да направя. Ами ако се бях заинатил да не платя нищо, докато не ми покажат доказателство, че е жива?

— Когато са се свързали с теб, вероятно вече е била мъртва.

— Моля се да е така — каза той, — но не съм убеден. Все си мисля, че сигурно е имало начин да я спася. Продължавам да се обвинявам за случилото се.

* * *

Поехме по магистралите обратно към Манхатън, по Шор Паркуей и Гоуанъс, после през тунела. В този час движението не беше натоварено, но и Пит не караше бързо, рядко вдигаше повече от шейсет и пет километра в час. Отначало не говорехме много и мълчанието сякаш се проточи.

— Много тежки дни бяха — най-накрая проговори Питър.

Попитах го как е иначе, а той ми отвърна, че бил добре.

— Ходиш ли на сбирките?

— Доста редовно. — След миг добави: — Но не съм ходил, откакто започна тая гадост. Доста зает бях, нали разбираш.

— Ако си пиян, брат ти няма да има никаква полза от теб.

— Знам.

— И в Бей Ридж се провеждат сбирки. Няма да ти се налага да идваш до града.

— Знам. Даже възнамерявах да отида снощи, но не успях. — Пръстите му барабаняха по волана. — Мислех, че тази вечер ще се върнем достатъчно рано, за да наминем през „Сейнт Пол“, но закъсняхме. Ще стигнем доста след девет.

— На улица Хюстън има сбирка в десет.

— Не знам — колебаеше се той. — Докато стигна до стаята си, докато взема каквото ми трябва…

— Ако пропуснеш сбирката в десет, има друга в полунощ. На същото място, между Шеста улица и Варик.

— Знам къде е.

Някаква нотка в гласа му ме накара да млъкна.

— Знам, че не бива да пропускам срещите си — призна след малко Пит. — Ще се опитам да хвана тази в десет. За среднощната вече не знам. Не искам да оставям Кенан сам толкова дълго.

— Може да се включиш в някоя среща в Бруклин утре през деня.

— Може.

— Ами работата ти? Така ли ще я зарежеш?

— Засега. В петък казах, че съм болен, днес им пробутах същия номер. И да ме уволнят, няма да е голяма драма. Лесно се намира подобна работа.

— Какво представлява, разнасяш съобщения ли?

— Всъщност разнасям обеди. За деликатесния на Петдесет и седма и Девата.

— Май не е лесно да работиш какво да е в името на рехабилитацията, докато брат ти печели купища пари.

Пит не отговори веднага.

— Налага се да не смесвам двете неща. Кенан искаше да работя за него, с него, както искаш го наречи. Не мога да съм в неговия бизнес и да остана чист. Не че човек непрекъснато е заобиколен от наркотици, защото всъщност не е, рядко държи в ръце стоката. Въпросът е в отношението, в психическата нагласа, разбираш ли какво имам предвид?

— Напълно.

— Трябва да започна да посещавам пак сбирките, имаш право. Откакто разбрах за Франси, пак ми се пие. Говоря за отвличането й, преди да направят онова, което са направили. Желанието ми не е непреодолимо или нещо такова, но ми е трудно да изхвърля мисълта от ума си. Прогонвам я, а тя се връща.

— Говорил ли си с наставника си?

— Нямам наставник. Определиха ми временен, когато за пръв път останах чист, в началото му се обаждах доста редовно, но после загубихме връзка. Трудно е да го намериш по телефона. Трябва да си намеря редовен наставник, но по някаква причина все не ми остава време.

— Някой от близките дни…

— Знам. Ти имаш ли наставник?

Кимнах.

— Снощи се видяхме. Обикновено вечеряме в неделя, обсъждаме седмицата.

— Дава ли ти съвети?

— Понякога — отговорих аз. — А после аз си правя каквото си искам.

* * *

Когато се прибрах в хотелската си стая, най-напред позвъних на Джим Фейбър.

— Преди малко говорихме за теб. Един приятел попита дали слушам наставника си и аз му споделих как винаги следвам прилежно съветите ти.

— Имаш късмет, че Бог не ти е пратил мълния.

— Знам. Но ходенето до Ирландия отпада.

— О? Снощи изглеждаше решен да отидеш. Да не би на сутринта идеята да не ти се е сторила толкова добра?

— Не — признах. — Идеята си е все така добра, тази сутрин дори отскочих до туристическа агенция и си взех евтин билет за полет в петък вечерта.

— И?

— Този следобед ми предложиха работа, която приех. Ходи ли ти се в Ирландия за три седмици? Не ми се вярва да ми върнат парите за билета.

— Сигурен ли си? Ще бъде жалко да изгубиш парите.

— Предупредиха ме, че не връщат пари и аз го платих. Нищо, от тази работа ще спечеля достатъчно, за да избия тези двеста долара. Исках само да ти кажа, че няма да ходя в земята на Содом и Бегора^[1].

— Звучеше сякаш се каниш да му отпуснеш края — рече той. — Затова бях притеснен. Знам, че успяваш да седиш с твоя приятел в кръчмата му и да не посегнеш към пиенето…

— Той пие и за двама ни.

— Справяш се, по един или друг начин. Но да си отвъд океана, на хиляди километри от системата, на чиято подкрепа разчиташ…

— Знам. Сега можеш да си отдъхнеш.

— Макар че заслугите за това не са мои.

— Знам ли — рекох. — Може пък и да са твои. „По неведоми пътища Бог чудесата си твори“^[2]…

— Аха, нали.

* * *

На Илейн не й хареса, че в крайна сметка няма да ходя в Ирландия.

— Предполагам, че не можеш да отложиш работата — рече тя.

— Не мога.

— И няма да си приключил до петък.

— До петък едва ще съм започнал.

— Много лошо. Но не ми се струваш разочарован.

— Май не съм. Поне не позвъних на Мик с новината, че заминавам и сега не ми се налага отново да му звъня, за да му обяснявам как съм си променил решението. Да ти призная, радвам се, че получих нова задача.

— Имаш какво да захапеш.

— Именно. Точно от случай се нуждаех, не толкова от ваканция.

— Бива ли си го случаят?

Нищо не й бях разказал. Позамислих се, после отвърнах:

— Потресаващ е.

— Така ли?

— Боже, какви неща само си причиняват един на друг хората. Би трябвало да съм обръгнал, но с подобни работи няма свикване.

— Искаш ли да поговорим?

— Когато се видим. Утре вечер ще излизаме ли?

— Стига работата ти да не ни попречи.

— Малко вероятно ми се струва. Ще мина да те взема към седем. Ако се наложи да закъснея, ще ти звънна.

* * *

Взех си гореща вана и през нощта поспах добре. На сутринта отидох в банката и добавих към съдържанието на сейфа си седемдесет стодоларови банкноти. Депозирах две хиляди долара на сметката на чековата си книжка и оставих останалите хиляда в джоба на панталона си.

Имаше период, в който щях да се втурна да ги даря. Прекарвах много безработни часове в празни църкви и с верски плам давах десятък от печалбата си, като пусках десет процента от парите, които получавах, в кутията на първия срещнат просяк. Тази чудата привичка отшумя, откакто спрях да пия. Не знам защо престанах да го правя, но не знаех и защо изобщо съм започнал.

Сега се изкушавах да натъпча самолетния билет за Ирландия в най-близката кутия за подаяния, заради всичкото добро, което щях да получа в замяна. Отбих се в туристическа агенция и там потвърдиха онова, което вече подозирах — нямаше да ми върнат парите.

— При други обстоятелства щях да ви посъветвам да намерите лекар, който да ви даде писмо, че е трябвало да отмените полета по здравословни причини — каза туристическият агент, — но в случая това няма да свърши работа, защото сте купили билета от друга агенция. Става дума за фирма, която изкупува голям брой места от самолетните компании и ги предлага с голямо намаление.

Накрая предложи да се опита да го препродаде, оставих му билета и се запътих към метрото.

Прекарах целият ден в Бруклин. Бях взел снимка на Франсин Кури от къщата на Колониал Роуд и я показвах по Четвърто авеню, около „Д’Агостино“ и „Арабски лакомства“ на Атлантик авеню. Следата, по която работех, беше по-студена, отколкото ми се искаше — вече беше вторник, а похищението беше станало в четвъртък, — но не можех да направя нищо по въпроса. Нямаше да е зле Пит да ми беше позвънил още в петък, но с брат му са имали друга работа за вършене.

Заедно със снимката показвах и визитка от детективска агенция „Рилайъбъл“, на която пишеше името ми. Обяснявах, че разследването ми е свързано с иск за изплащане на застраховка. Някаква кола блъснала колата на моята клиентка и другият шофьор избягал. Трябвало да го идентифицираме, за да се ускори изплащането на застраховката.

В „Д’Агостино“ поговорих с касиерката. Тя си спомняше Франсин като редовна клиентка, която винаги плащала в брой — рядко срещано явление в нашето общество, но нещо обичайно в средите на замесените с трафик и продажба на наркотици.

— Мога да ви кажа още нещо за нея — заяви жената. — Обзалагам се, че умее да готви. — Сигурно съм придобил озадачен вид, защото добави: — Не купуваше готова храна, нито замразена. Само пресни продукти. Жените на тази възраст рядко разбират от готварство, но в нейната количка никога нямаше вечеря за пред телевизора.

Момчето помощник също я помнеше и охотно сподели как Франсин винаги му давала два долара бакшиш. Попитах за микробуса и той се сети за син бус, който бил паркирал отпред, а след това потеглил след нея. Не забелязал каква марка е, нито номера, но бил сигурен за цвета и май имало някакъв надпис от едната страна, нещо за поправка на телевизори.

На Атлантик авеню си спомниха повече неща, защото е имало какво да им привлече вниманието. Жената зад щанда разпозна веднага Франсин и успя да ми изброи всичките й покупки — зехтин, сусамов сос тахини, зрял боб и някакви други продукти, които не ми говореха нищо. Не била видяла похищението обаче, защото обслужвала друг клиент. Разбрала, че се е случило нещо странно, понеже един от клиентите й разказал как двама мъже и една жена напуснали тичешком паркинга и се качили припряно в някакъв бус. Клиентът се притеснявал да не бягат, защото са обрали магазина.

До пладне успях да разпитам още няколко души. Реших да направя почивка и да обядвам в съседния ресторант, но си спомних съвета, който бях дал на Пит Кури. Не бях ходил на среща от събота, а вече беше вторник и довечера щях да съм с Илейн. Обадих се в офиса на „Интергруп“ и научих, че в два и половина има сбирка на десетина минути път, в Бруклин Хайтс. На срещата дадоха думата на възрастна дама, толкова спретната и благопристойна на външен вид, че повече нямаше накъде, но от историята й стана ясно, че невинаги е била такава. Живяла като бездомница, спяла по праговете, не се къпела, нито се преобличала. Непрестанно наблягаше на това колко мръсна била, колко противно миришела. Трудно беше да повярваш, че става дума за същата дама.

* * *

След срещата се върнах на Атлантик авеню и продължих от там, докъдето бях стигнал. Купих си сандвич и сода от деликатесния магазин и разпитах собственика. Изядох сандвича на крак зад магазина, после поговорих с продавача и двама клиенти на вестникарската будка на ъгъла. Отидох до „Алепо“ и разпитах касиерката и двама от сервитьорите. Върнах се в „При Аюб“, както вече виках мислено на „Арабски лакомства“, понеже все разговарях с хора, които го наричаха така. Жената беше успяла да си спомни името на клиента, който се уплашил, че мъжете със синия ван са ограбили магазина. Намерих телефона на свидетеля в указателя, но никой не отговори на позвъняването ми.

Бях зарязал историята за изплащането на застраховката, защото тя не се връзваше с видяното от хората. Не исках обаче да породя подозрения, че е станало отвличане или убийство, защото някой можеше да реши да изпълни гражданския си дълг и да се обади на полицията. Затова скалъпих следната история, която търпеше малки промени в зависимост от това пред кого я разказвах в конкретния момент:

Клиентката ми имала сестра, която планирала да се венчае с незаконен имигрант, който се надявал да остане в страната. Бъдещият младоженец обаче имал приятелка, чието семейство не одобрявало сватбата. Двама мъже, роднини на момичето, тормозели от дни клиентката ми с молби да им помогне да спре сватбата. Тя разбирала позицията им, но не искала да се меси.

В четвъртък те тръгнали след нея и я проследили до „При Аюб“. Когато излязла от магазина, я качили в задната част на буса под някакъв претекст и заминали с нея, опитали се пак да я убедят да им помогне. Когато най-накрая я пуснали, тя била толкова притеснена, че побързала да си тръгне и забравила торбите с покупки (зехтин, тахан и прочее) и дамската си чанта, в която имало много ценна гривна. Не знаела как се казват мъжете, нито как да се свърже с тях и…

Историята не беше особено правдоподобна, но все пак нямаше да я продавам на телевизията за пилотен епизод на сериал, просто исках да успокоя благонадеждните граждани, че е безопасно и благородно да помогнат според възможностите си. Насъбрах купища дадени даром съвети: „Доникъде не водят тези бракове, нека да каже на сестра си, че не си струва“ и прочие. Но покрай тях получих и доста сведения.

* * *

Приключих малко след четири и хванах влака за Кълъмбъс Съркъл, като избегнах най-натоварения час само с няколко минути. На рецепцията ме чакаше пощата, предимно рекламни боклуци. Веднъж поръчах нещо по каталог и оттогава ме затрупват с десетина всеки месец. Живея в една малка стая и в нея няма място за каталози, какво остава за продуктите, които искат да им купувам.

Когато се качих горе, изхвърлих всичко освен сметката за телефона и две листчета със съобщения, които ме информираха, че „Кен Кури“ е звънял. Веднъж в 2:30 и после в 3:45. Не му позвъних веднага, бях изтощен.

Свършеното през деня беше изцедило силите ми. Все едно бях носил торби с цимент в продължение на осем часа. За такава работа се изисква невероятна концентрация, страшно изтощително е човек да разказва измислена история. По-изнурително е да разправяш измислици, отколкото да казваш истината, освен ако не си патологичен лъжец. На този принцип е основан и детекторът на лъжата, а собственият ми опит го е потвърдил. Един ден, прекаран в лъжи и преструвки, изпива силите, особено ако човек е на крак през повечето време.

Взех си душ, избръснах се и пуснах новините по телевизията. Послушах петнайсет минути с вдигнати крака и затворени очи. Към пет и половина позвъних на Кенан Кури и му казах, че имам известен напредък, макар да не разполагам с подробности, които да му съобщя. Кенан ме попита има ли нещо, което той би могъл да направи.

— Засега не — отвърнах му аз. — Утре ще се върна на Атлантик авеню, за да видя дали няма да успея да добавя още някой щрих към картинката. Когато приключа там, ще дойда у вас. Ще си бъдеш ли вкъщи?

— Да — рече той. — Няма къде да ходя.

* * *

Нагласих будилника и отново затворих очи. Часовникът ме изтръгна от съня ми в шест и половина. Облякох костюм, сложих вратовръзка и отидох у Илейн. Тя наля за мен кафе, а за себе си минерална вода „Перие“, после взехме такси до „Азиатско дружество“, където наскоро бяха открили изложба, посветена на Тадж Махал — темата й се вписваше в тази на курса, който Илейн посещаваше в Хънтър. След като разгледахме експонатите в трите изложбени зали и изразихме възхищението си от тях с подходящи възклицания, последвахме множеството посетители в друга зала, където седнахме на сгъваеми столове и послушахме музикант, който свиреше на ситар^[3]. Представа си нямах бива ли го като изпълнител или не. Не знаех как да преценя уменията му, нито как самият той разбира дали инструментът му е добре настроен.

След концерта следваше прием с вино и сирене.

— Няма да се застояваме — промърмори Илейн и след кратка размяна на усмивки и мъгляви извинения излязохме на улицата.

— На теб страшно ти хареса — заяви тя.

— Добре беше.

— Боже мили — каза Илейн, — на какви неща се подлага един мъж с надеждата да го огрее.

— Стига — защитих се аз. — Не беше зле. Същата музика свирят в индийските ресторанти.

— Но там не ти се налага да я слушаш.

— Че кой я слуша?

Отидохме в италиански ресторант и докато пиехме еспресо, й разказах за Кенан Кури и случилото се със съпругата му. Когато приключих, тя впери поглед в покривката на масата, сякаш там имаше нещо написано. После вдигна бавно очи и погледът й срещна моя. Илейн е разсъдлива жена, издръжлива, по изведнъж беше придобила трогателно уязвим вид.

— Господи — възкликна тя.

— Такива неща правят хората.

— Няма край, нали? Няма дъно. — Тя отпи от водата. — Каква жестокост, какъв невъобразим садизъм. Защо някой би сторил нещо подобно, защо?

— Предполагам, че е било за удоволствие — обясних аз. — Сигурно са се наслаждавали на цялата работа, не само на убийството, но и на това да го разиграват до последно, да го размотават нагоре-надолу, да му кажат, че е в колата, че сигурно ще си е у дома, когато той се прибере и накрая да го оставят да я открие насечена на парчета в багажника на форда. Не е задължително да са садисти, за да я убият. Може да са решили, че така е по-безопасно за тях, отколкото да оставят свидетел, който би могъл да ги разпознае. Но само са влошили нещата. Не е било лесно да насекат тялото на части, създали са си излишни проблеми. Съжалявам, страхотна тема за разговор на маса, нали?

— Не знам, но от тази история ще излезе страшна приказка за лека нощ.

— От раз създава подходящото настроение.

— Кара безотказно кръвта да закипи. Не, наистина, за мен няма значение. Не че ми е все едно, напротив, но не съм гнуслива. Да насечеш някого е противно, но това не е най-лошата част, нали? Истинският ужас е, че на света съществува подобно зло, че то може да изникне отникъде и да те връхлети без никаква причина. Това е страшното и на празен стомах действа също толкова зле, колкото и на пълен.

* * *

Върнахме се в апартамента й и тя пусна албум на Сидър Уолтън със соло изпълнения на пиано. И двамата го харесвахме. Поседяхме на дивана, без да си говорим много. Когато касетата свърши, тя я обърна, а по средата на втората страна отидохме в спалнята и се любихме с необичайна страст. След това и двамата дълго мълчахме, докато тя не каза:

— Знаеш ли какво, хлапе? Ако продължаваме така, един ден ще станем добри в тая работа.

— Така ли мислиш?

— Няма да се изненадам. Мат? Остани за през нощта.

Целунах я.

— Така и мислех да направя.

— Ммм. Добър план. Не искам да съм сама.

И аз не го исках.