Лорънс Блок
Билет за отвъдното (18)

Седемнайсета глава

През следващите дни се случиха няколко неща.

Три пъти ходих до Сънсет Парк, два пъти сам, а третият придружен от Ти Джей. В един свободен следобед му изпратих съобщение на пейджъра и той почти веднага ми позвъни. Срещнахме се на спирката на метрото на Таймс Скуеър и тръгнахме заедно към Бруклин. Обядвахме в един деликатесен магазин и пихме cafè con leche в кубинския ресторант, после се поразходихме. Поговорихме доста и аз не успях да науча много за него, но той разбра това-онова за мен, ако приемем, че ме е слушал.

Докато чакахме влака в обратната посока, той рече:

— Да кажем, че за днес не трябва да ми плащаш. Понеже нищо не сме правили.

— Времето ти все струва нещо.

— Ако работя, ама само се мотах. Човече, това мога да го правя безплатно цял живот.

Една вечер тъкмо се канех да тръгвам за среща, когато обаждане от Дани Бой ме накара да хукна към един италиански ресторант в Корона, където трима нищо и никакви хулигани напоследък се правели на големи гъзари. Изглеждаше малко вероятно да са хората, които търсех — Корона е в Северен Куинс, на светлинни години от Сънсет Парк, — но въпреки това отидох, пих вода „Сан Пелегрино“ на бара и чаках тримата типове в копринени костюми да се появят и да почнат да харчат пари.

Телевизорът беше включен и в десет часа по новините на „Канал 5“ излъчиха репортаж за трима мъже, които точно били арестувани за наскоро извършен въоръжен грабеж на търговец на диаманти на Четирийсет и седма улица.

— Ей, я погледнете! — обади се барманът. — Тия задници бяха тук миналите три вечери и харчеха пари като за последно. Имах някакво предчувствие откъде са се взели парите.

— Направили са го по старомодния начин — изкоментира мъжът до мен. — Откраднали са ги.

Намирах се само на няколко пресечки от стадион „Ший“, но въпреки това бях на стотици километри от Мете, които бяха изгубили за малко от Къбс същия следобед на „Ригли“. Янките играеха у дома срещу Индианците. Отидох до метрото и се прибрах.

* * *

В някой от следващите дни ми позвъни Дрю Каплан, който каза, че Кели и колегите му от отдел „Убийства“ в Бруклин искали Пам да отиде до Вашингтон и да бъде изслушана в Националния център за анализ на жестоки престъпления в седалището на ФБР в Куантико. Попитах кога заминава Пам.

— Няма да заминава — обяви той.

— Отказала ли е?

— По предложение на адвоката й.

— Не съм сигурен — рекох аз. — Най-силната част на агентите от ФБР винаги е бил отдела за връзки с обществеността, но онова, което съм чувал за екипа им за профилиране на серийни убийци, е страшно впечатляващо. Според мен трябва да отиде.

— Ами — отвърна Дрю — много жалко, че не си неин адвокат. Нает съм да пазя интересите й, приятелю мой. Така че планината идва при Мохамед. Утре изпращат човек.

— Кажи ми как е минало после — поисках аз, — стига това да съвпада с интересите на твоята клиентка.

Каплан се разсмя.

— Не ставай мнителен, Мат. Защо тя да се разкарва до Вашингтон? Нека той да дойде тук.

Каплан се обади отново след срещата с профайлъра и ми заяви, че никак не бил впечатлен от случилото се на срещата.

— Стори ми се леко небрежен — разказа Дрю. — Сякаш убиец, който е убил две жени и насякъл трета, не си заслужава отделеното време. Подразбрах, че колкото повече жертви трупа убиецът, толкова повече материал имат, с който да работят.

— Естествено.

— Само че това си е никаква утеха за хората в началото на върволицата от жертви. Те сигурно биха се утешили, ако полицаите успеят да спипат оня тип, преди да им е предоставил интересни материали за базата им с данни. Разправяше на Кели, че са събрали огромно количество информация за някаква откачалка на Западното крайбрежие. Могат да ти кажат, че като момче е колекционирал марки и на колко години е бил, когато си е направил първата татуировка. Но все още не са задържали кучия син и онзи май ми каза, че понастоящем бройката е четирийсет и две с четири вероятни жертви.

— Разбирам защо Рей и приятелчето му им изглеждат като нищо работа.

— Не се впечатли и за честотата на извършените убийства. Каза, че серийните убийци обикновено показвали по-висока честота на дейност. Което означава, че не изчакват месеци между жертвите. Според него или още не са набрали скорост, или посещават спорадично Ню Йорк и по-голямата част от убийствата им се случват другаде.

— Не — възразих. — Прекалено добре познават града.

— Защо го казваш?

— А?

— Как разбра, че познават добре града?

Ами защото бяха разкарвали братята Кури из целия Бруклин, но не можех да му го кажа.

— Използвали са две различни извънградски гробища, за да изхвърлят труповете — рекох аз, — както и Форест Парк. Може ли някой, който не е тукашен, да отвлече момиче на Лексингтън авеню, а после да изхвърли трупа в гробище в Куинс?

— Всеки би могъл — обори довода ми той, — ако е отвлякъл погрешното момиче. Нека да помисля какво друго каза агентът. Каза, че вероятно са в началото на трийсетте и в детството си са преживели насилие. Изговори доста общи неща. Каза и още нещо, което ме смрази.

— А именно?

— Ами че бил с екипа за профилиране в продължение на двайсет години, почти от самото му създаване. Много скоро щял да се пенсионира и бил много щастлив.

— Защото е на ръба на силите си ли?

— Че и повече. Каза, че честотата на тези инциденти нараства непрекъснато в крайно противна възходяща. А по начина, по който кривата върви нагоре, предполагат, че тези случаи ще ескалират до края на века. Убийството като спорт, така се изрази. Каза, че очакват това да се превърне в лудото хоби на деветдесетте.

* * *

Когато започнах да посещавам сбирките на Анонимните алкохолици, канеха новодошлите да се представят и да съобщят от колко дни са трезви. На повечето срещи тези съобщения се посрещаха с аплодисменти. Но не и в „Сейнт Пол“, заради бивш член, който идвал всяка вечер в продължение на два месеца и преди всяка среща казвал: „Казвам се Кевин, алкохолик съм и съм с ден назад. Снощи пих, но днес съм трезвен!“ На хората им писнало да аплодират това изявление, затова на следващата работна среща гласувахме след ожесточени спорове да изоставим аплодисментите. „Казвам се Ал“, обявяваше някой, „и не пия от единайсет дни.“. „Здрасти, Ал“, отговаряхме му ние.

В сряда от Бруклин Хайтс отидох направо в Бей Ридж и си взех парите за разноските от Кенан Кури, а на срещата в осем и половина следващия вторник чух познат глас от задната част на залата да заявява:

— Казвам се Питър и съм алкохолик и наркоман, но съм чист от два дни.

— Здрасти, Питър — отговорихме в глас всички.

Мислех да го видя в почивката, но се заговорих със седналата до мен жена и когато се обърнах да го потърся, него вече го нямаше. Обадих му се от хотела по-късно, никой не отговори. Позвъних на брат му.

— Питър е трезвен — съобщих му. — Поне преди час беше такъв. Видях го на една сбирка.

— Говорих с него по-рано днес. Съобщи ми, че по-голямата част от парите ми си стояла и нищо лошо не било сполетяло колата. Казах му, че не ми пука за парите, нито за колата, за него ми пука, а той отвърна, че бил добре. Как ти се стори?

— Не го видях. Само го чух да говори; когато го потърсих, вече си беше тръгнал. Обадих ти се, за да ти кажа, че е жив.

Кенан ми благодари за жеста. Две вечери по-късно той позвъни и ми каза, че е във фоайето на хотела.

— Паркирал съм на лошо място — рече. — Вечерял ли си? Слез и нека се видим отвън.

— Познаваш Манхатън по-добре от мен — каза Кенан, когато се качих в колата. — Избери някое място.

Отидохме в „Парис Грийн“ на Девето авеню. Брайс ме поздрави по име и ми даде маса до прозореца, а Гари театрално заръкомаха от бара. Кенан поръча чаша вино, а аз вода „Перне“.

— Хубаво място — изказа одобрението си той.

— Не знам, човече — каза ми след вечеря. — Нямам причина да оставам в града. Качвам се в колата и карам, не мога да се сетя за нито едно място, на което да отида. И навремето правех така непрекъснато, просто карам, давам своя принос за изчерпването на запасите от нефт и замърсяването на въздуха. Правил ли си го? О, не би могъл, нямаш кола. Ами ако ти се прииска да се махнеш за почивните дни? Какво правиш.

— Наемам кола.

— Да, разбира се. Не се сетих. Често ли го правиш?

— Доста често, когато времето е хубаво. Двамата с приятелката ми отиваме нагоре, към Пенсилвания.

— Имаш приятелка, така ли? Чудех се дали имаш. И отдавна ли сте заедно?

— Не съвсем.

— Тя с какво се занимава, ако нямаш нищо против да попитам.

— Специалист по история на изкуството.

— Много хубаво. Сигурно е интересно.

— На нея явно й е интересно.

— Имах предвид, че тя трябва да е интересна жена. Интересна личност.

— И то много — потвърдих.

Тази вечер Кенан изглеждаше по-добре, подстриган и избръснат, но все още у него се долавяше изтощението и скритото под него безпокойство.

— Не знам какво да правя — призна той. — Седя вкъщи и направо откачам. Жена ми е мъртва, един Бог знае какви ги върши брат ми, делата ми отиват по дяволите, не знам какво да правя.

— Какво им е на делата ти?

— Може би нищо, може би всичко. Уредих една сделка по време на онова пътуване. Имам пратка, която трябва да пристигне идната седмица.

— Може би не бива да ми казваш.

— Опитвал ли си хашиш? Ако си бил заклет пияница, сигурно не си.

— Не съм.

— Ами това очаквам. Отгледан е в източна Турция и идва през Кипър, поне така ми казват.

— Какъв е проблемът?

— Проблемът е, че не трябваше да участвам в сделката. В нея са замесени хора, на които нямам доверие, а се включих по най-лошата причина. Направих го, за да съм зает с нещо.

— Мога да работя за теб, като разследвам смъртта на жена ти — заявих аз. — Мога да го направя независимо от начина, по който си изкарваш парите и дори мога да наруша някой и друг закон заради теб. Но не мога да работя за теб или с теб по какъвто и да е въпрос, свързан с твоята професия.

— Пити ми каза, че ако работи за мен, това отново ще го тласне към хероина. За теб това ли е причината?

— Не.

— Тогава просто не искаш да се замесваш.

— Май да.

Замисли се за момент, после кимна.

— Оценявам го — рече той. — Мога да уважа подобна позиция. От една страна бих искал да работим заедно, защото мога да разчитам на теб. Много е доходоносно. Знаеш.

— Разбира се.

— Но е мръсна работа, нали? Наясно съм. И как мога да не съм? Това е мръсен бизнес.

— Ами махни се от него.

— Обмислям го. Никога не съм възнамерявал да ми е занаят за цял живот. Винаги съм си мислел, че ще го правя още няколко години, още няколко сделки, още малко пари в офшорната сметка. Позната история, нали? Иска ми се да ги легализират, за всички да стане по-лесно.

— Един полицай каза същото онзи ден.

— Никога няма да стане. Или може би ще стане. Ще посрещна новината с радост, казвам ти.

— А тогава какво ще правиш?

— Ще продавам нещо друго — той се разсмя. — При последното пътуване срещнах един тип, ливанец като мен, останах с него и съпругата му в Париж. „Кенан“, убеждаваше ме той, „трябва да се махнеш от тоя бизнес, той погубва душата.“ Искаше да работя с него. Знаеш ли с какво се занимава? Продава оръжия, за бога, продава оръжия. „Човече“, рекох му аз, „моите клиенти убиват себе си с материала. Твоите клиенти убиват други хора.“ „Не е същото“, настояваше той. „Сключвам моите сделки с добри хора, уважавани.“ И ми разказа какви важни хора познава, от ЦРУ и от тайните служби на други страни. Така че може би ще се махна от наркотиците и ще се превърна в мастит търговец на смърт. Това повече ли ще ти хареса?

— Нямаш ли и друг избор?

— Сериозно ли? Напротив. Мога да купувам и продавам каквото и да било. Не знам, баща ми беше малко луд на темата с финикийците, но няма съмнение, че народът ни е народ от търговци, пръснати по целия свят. Когато напуснах колежа, първото, което направих, е да пътувам. Гостувах на роднини. Ливанците са се разселили по цялата планета, човече. Имам леля и чичо в Юкатан, имам братовчеди в Централна и Южна Америка. Отидох до Африка, някакви роднини по линия на майка ми живеят в страна, наречена Того. Не бях чувал за нея, докато не отидох там. Роднините ми работят на черния пазар на валутата в Ломе, това е столицата на Того. Имат офиси в сграда в търговската част на Ломе. Във фоайето няма никакъв знак, че там се помещава фирма и се налага да изкачиш стълбите, но като цяло всичко е доста открито. През целия ден идват хора за обмяна на пари, долари, лири, франкове, пътнически чекове. Злато, купуват и продават злато, мерят го и определят цената.

По цял ден парите идват и си отиват от дългата маса, която имат там. Не ми се вярваше чак с колко много пари работят. Бях дете, не бях виждал много пари в брой, а тогава гледах тонове пари. Разбираш ли, те печелеха само процент или два на сделка, но количеството е невероятно.

Живееха в заграден с високи стени комплекс в края на града. Трябва да е бил огромен, за да има къде да се настанят всички слуги. Аз съм дете от улица Бъргън, израснах в стая, която споделях с брат ми, а ето ги тези мои братовчеди, които имат по пет слуги на човек. Дори и децата. Не преувеличавам. Отначало се чувствах притеснен, мислех си, че е разхищение, но ми обясниха логиката. Ако си богат, тогава си задължен да наемаш много служители. Създаваш работни места, правиш нещо за хората.

„Остани“, убеждаваха ме те. Искаха да се включа в техния бизнес. Ако не ми харесвало в Того, имали сватове, които се занимавали със същото в Мали. „Но в Того е по-хубаво“, така ми разправяха.

— Можеш ли да отидеш и сега?

— Подобни неща човек прави, когато е на двайсет, тогава започва нов живот в нова страна.

— А ти на колко си, на трийсет и две?

— Трийсет и три. Малко съм стар за старт от самото дъно.

— Може и да не се наложи да започваш отначало.

Той сви рамене.

— Странното е, че с Франсин го обсъждахме. На нея идеята не й допадаше, страхуваше се от черните. Представата да е една от шепата бели хора сред нация от черни я плашеше. Казваше неща от сорта: ами ако решат да ни превземат? А аз й отвръщах: скъпа, какво има да ни превземат? Страната си е тяхна. Вече си я имат. Но тя не разсъждаваше съвсем рационално по въпроса. — Гърлото му се стегна. — А виж кой я вкара в буса, виж кой я уби. Бели типове. Цял живот се страхуваш от едно, а нещо друго те сполита изневиделица. — Погледът му срещна моя. — Не е като само да са я убили, унищожиха я. Тя престана да съществува. Дори не видях труп, видях части, късове. Посред нощ отидох до клиниката на братовчед си и превърнах късовете в пепел. Тя си отиде, а в живота ми зейна дупка, която не знам как да запълня.

— Казват, че е нужно време.

— Мога да отделя такова. Имам време, с което не знам какво да правя. В къщата по цял ден съм сам и се улавям, че си говоря сам. Говоря си на глас, искам да кажа.

— Хората го правят, когато са свикнали около тях да има определен човек. Ще го преодолееш.

— Ами ако не мога? Ако говоря на себе си, кой ще ме чуе? — Отпи от водата в чашата си. — А и въпросът със секса — добави той. — Не знам какво да правя със секса. Имам потребности, разбираш ли? Млад съм, естествено е.

— Преди минута беше прекалено стар, за да започнеш нов живот в Африка.

— Разбираш какво имам предвид. Имам желания и не само, че не знам какво да правя с тях, не ми се струва правилно да ги изпитвам. Струва ми се нелоялно да си легна с друга жена. А и с кого да си легна, ако искам? Какво да правя, да ухажвам някоя жена в бар? Да отида на масаж, да платя на някоя кривогледа корейка да ме изчука? Да ходя на шибани срещи, да заведа някоя жена на кино, да разговарям с нея? Опитвам се да си представя как правя всичко това и решавам да си остана вкъщи и да си бия чекии, само че и това не правя, защото и то ми се струва нелоялно — рязко се облегна назад, смутен. — Съжалявам. Нямах намерение да изливам всички тия глупости пред теб. Не мислех да казвам нищо подобно. Не знам откъде се взе.

* * *

Когато се прибрах в хотела, позвъних на моята специалистка по история на изкуството. Тази вечер имаше лекции и все още не беше се прибрала. Оставих съобщение на секретаря й и се почудих дали ще ми се обади.

Няколко вечери преди това се бяхме посдърпали. След вечеря си взехме видеокасета под наем с филм, който тя искаше да гледа, а аз не и може би реагирах по-остро, не знам. Каквото и да се беше случило между нас, то не беше хубаво. Щом филмът свърши, тя направи неприлична забележка и аз казах, че може би няма да е лошо, ако се потруди да ограничи случаите, в които говори като проститутка. Думите ми щяха да предизвикат сравнително уместен отговор при обичайните обстоятелства, но ги казах така, сякаш наистина го мислех и тя ми отговори с подходяща острота.

Извиних се, тя също се извини и се разбрахме, че нищо не е станало, но нямаше такова усещане, а когато дойде време за лягане, си легнахме в двата края на града. На следващия ден се чухме и не споменахме случилото се, все още не сме, но то виси във въздуха между нас, когато говорим и дори когато си мълчим.

Тя ми се обади в единайсет и половина.

— Тъкмо влизам — каза Илейн. — Няколко души ходихме да пийнем по нещо след лекцията. А твоят ден как мина?

— Добре — отвърнах аз и поговорихме няколко минути. После я попитах дали не е прекалено късно, за да намина през дома й.

— О, боже — възкликна тя, — и на мен ми се иска да те видя.

— Но е прекалено късно.

— Май да, скъпи. Изтощена съм и искам само да си взема един бърз душ и да заспя. Нали няма проблем?

— Разбира се.

— Да ти се обадя ли утре?

— Аха. Приятни сънища.

Затворих и добавих:

— Обичам те. — Говорех на празната стая, чух как думите отскочиха от стените. Бяхме станали доста добри в това всячески да избягваме фразата от разговорите си, когато бяхме заедно, а сега се слушах как я изговарям и се чудех дали е истина.

Чувствах нещо, но не можех да определя какво. Взех си душ, изсуших се, постоях пред огледалото над мивката, като гледах лицето си и внезапно проумях какво чувствам.

Всяка вечер има две сбирки в полунощ. Най-близката е на Западна четирийсет и шеста улица. Стигнах точно когато срещата започваше. Налях си чаша кафе и седнах, минути по-късно чух познат глас:

— Казвам се Питър и съм алкохолик и наркоман. — Добре, помислих си. — И съм трезвен от вчера.

Не е чак толкова добре. Във вторник не беше пил от два дни, днес от вчера. Помислих си колко ли му е трудно да се опитва да се качи отново на кораба на живота и все да не може да се залови здраво за него. После спрях да мисля за Питър Кури, защото бях на сбирката заради себе си, а не заради него.

Слушах внимателно разказа на говорещия, въпреки че не мога да ви кажа какво точно чух, а когато той приключи и започна обсъждането, вдигнах веднага ръка. Извикаха ме и казах:

— Казвам се Мат и съм алкохолик. Не пия от няколко години и изминах дълъг път, откакто влязох през тази врата, но понякога забравям, че все още съм прецакан. Преминавам през труден етап във връзката си, а дори не го осъзнавах доскоро. Преди да дойда тук, се чувствах неудобно и трябваше да остана под душа пет минути, за да осъзная какво чувствам. Разбрах, че става дума за страх, уплашен съм.

Дори не знам от какво се страхувам. Имам чувството, че ако се поразмисля, ще открия, че се страхувам от всяко проклето нещо на света. Страхувам се от обвързване, страхувам се от самотата. Страхувам се, че ще се събудя скоро, ще погледна в огледалото и ще видя в него образа на стар човек, който се взира в мен. Че някой ден ще умра сам в онази стая и никой няма да ме намери, докато вонята не започне да се усеща отвън.

Затова се облякох и дойдох тук, защото не искам да пия и не искам да се чувствам така, а и след всичките тези години продължава да не ми е ясно защо споделянето толкова помага на тези неща, но помага. Благодаря.

Мисля, че сигурно съм им се сторил като емоционална откачалка, но човек се научава да не дава пукната пара за начина, по който го възприемат другите и ми беше все едно. Много лесно беше да си кажа всичко в онази зала, защото не познавах никого освен Питър Кури, а ако той беше трезвен от един ден, сигурно не можеше да схване смисъла на цяло изречение, камо ли да помни казаното пет минути след него.

А може би не съм прозвучал толкова зле, кой знае. Накрая всички станахме и казахме молитва за спокойствие, а след нея двама мъже, които седяха две редици пред мен, дойдоха и ми поискаха телефонния номер. Дадох им една от визитките си.

— Прекарвам много време навън — обясних аз, — но можете да оставите съобщение.

Поговорихме си минута, после се огледах за Питър. Кури, той си беше отишъл. Не знаех дали е изчакал края на сбирката или се е измъкнал веднага, но и в двата случая го нямаше.

Имах усещането, че не иска да ме види и можех да го разбера. Помнех трудностите, които имах в началото, когато издържах по няколко дни един след друг, след това пиех, след това отново започвах. Положението му се усложняваше от дългото време, което беше прекарал трезвен и от унижението, че е изгубил постигнатото. С всичките неща, които се случваха с него, вероятно щеше да му е нужно известно време, за да си възстанови самоуважението.

Междувременно беше останал трезвен. Само ден, но в известен смисъл всички живеем ден за ден.

* * *

В събота следобед си взех почивка от спорта по телевизията и се обадих на телефонния оператор. Казах на служителката, че съм си изгубил картата, където пише как да включа изключената услуга за препращане на позвъняванията. Представих си я как проверява регистрите, вижда дали съм абониран за услугата и звъни на 911, за да нареди полицията да обгради хотела. „Оставете телефона, Скъдър, и излезте с вдигнати ръце!“

Преди дори да завърша тази мисъл в главата си, тя беше пуснала запис и глас от компютър ми обясняваше какво трябва да направя. Не можах да го запиша толкова бързо, колкото ми диктуваха, затова се наложи да позвъня втори път и да повторим процедурата.

Преди да изляза от къщи и да отида у Илейн, изпълних стъпка по стъпка указанията и уредих нещата така, че всички обаждания от телефона ми автоматично да се прехвърлят към нейния. Или поне така трябваше да стане на теория. Не вярвах много на тази работа.

Илейн беше купила билети за представление в театрален клуб „Манхатън“, мрачна и потискаща пиеса от югославски драматург. Имах чувството, че част от нея се беше изгубила при превода, но онова, което се появи на сцената, все още носеше много от нейната злокобна наситеност. Пиесата ме заведе в тъмни кътчета на душата ми, без да си прави труда да включи осветлението.

Преживяването се утежняваше допълнително от факта, че бяха поставили пиесата без антракт. От театъра излязохме към десет и четвърт, не беше прекалено рано, затова пък преживяването ни беше помело. Актьорите получиха своите бисове, прожекторите светнаха и ние се затирихме навън като зомбита.

— Силно действащо лекарство — казах аз.

— Или силна отрова. Съжалявам, напоследък избирам все шедьоври, нали? Първо онзи филм, който не ти хареса, а сега това.

— Не че пиесата не ми е харесала. Просто се чувствам така, сякаш съм преживял десет рунда с нея и здраво са ме млатили в лицето.

— Според теб какво беше посланието?

— Вероятно се разбира най-добре на сърбохърватски. Не знам. Че светът е скапано място?

— За да го разбереш, не ти трябва да ходиш на театър — каза тя. — Можеш просто да прочетеш вестника.

— Ами може би в Югославия не е така.

Вечеряхме близо до театъра, обгърнати от настроението на пиесата.

— Искам да ти кажа нещо — обявих насред вечерята. — Искам да ти се извиня за онази вечер.

— Случката е забравена, скъпи.

— Не знам дали е така. Напоследък настроението ми е странно. Отчасти причината е в случая, по който работя. На два пъти сме късали, чувствах се така, сякаш напредвам, а сега всичко отново е в задънена улица и самият аз имам чувството, че съм в задънена улица. Но не искам това да влияе на отношенията ни. Ти си важна за мен, нашата връзка е важна за мен.

— И за мен също.

Поговорихме си и нещата сякаш просветляха, въпреки че настроението от пиесата не искаше да се махне толкова лесно. След това се върнахме в нейния апартамент и тя провери съобщенията, докато аз бях в банята. Когато се върнах, на лицето й беше изписано любопитно изражение.

— Кой е Уолтър? — попита тя.

— Уолтър.

— Току-що се обади, за да каже здрасти, нищо важно, искаше да ти каже, че е жив и вероятно по-късно ще ти се обади.

— О — сетих се аз. — Запознахме се на сбирката онази вечер. Той е относително нов трезвеник.

— И си му дал този номер, така ли?

— Не — изненадах се. — Защо да го правя?

— На това се чудя.

— А — просветна ми. — Май работи.

— Кое работи?

— Прехвърлянето на обажданията. Казах ти, че братя Конг ми уредиха тази услуга, когато си играеха с телефонната компания. Този следобед я активирах.

— Значи ще ти звънят тук.

— Да. Не вярвах много, че ще се получи, но очевидно е станало. Какво има?

— Нищо.

— Сигурна ли си.

— Разбира се. Искаш ли да чуеш съобщението? Мога да го пусна отново.

— Не и ако не е казал друго.

— Тогава да го изтрия?

— Става.

Илейн изтри съобщението.

— Чудя се какво ли си е помислил — рече тя, — когато е набрал твоя номер и се е включил телефонен секретар със запис на женски глас.

— Очевидно не е решил, че е сбъркал номера, иначе нямаше да остави съобщение.

— А за кого ли ме мисли, интересно.

— За тайнствена жена със секси глас.

— Вероятно си мисли, че живеем заедно. Освен ако не знае, че живееш сам.

— За мен знае само, че съм луд и не пия.

— Защо да си луд?

— Защото изговорих доста дивотии на сбирката, на която се запознах с него. От цялата работа е разбрал, че съм свещеник, а ти си икономката в жилището на енорийския свещеник.

— Тази игра не сме я играли. Свещеник и икономка. „Благослови ме, отче, защото бях много непослушно момиче и вероятно заслужавам хубаво напляскване.“

— Не бих се изненадал.

Илейн се разсмя, посегнах да я прегърна, когато телефонът иззвъня.

— Ти отговори — рече тя. — Сигурно е Уолтър.

Вдигнах телефона и мъж с дълбок глас помоли да говори с госпожица Мардел. Подадох й слушалката, без да кажа и дума, и отидох в другата стая. Стоях на прозореца и гледах към светлините от другата страна на река Ийст. След две минути Илейн дойде и застана до мен. Не спомена позвъняването, нито пък аз го направих. Десет минути по-късно телефонът отново иззвъня, тя го вдигна и ми го подаде. Обаждаше се Уолтър, просто използваше често телефона, както насърчаваха новаците в програмата да правят. Разговорът ни не продължи дълго, а когато затворих, се извиних на Илейн.

— Съжалявам, идеята беше лоша.

— Ти често си тук. Хората трябва да могат да се свързват с теб. — След няколко минути добави: — Изключи го. Нека тази нощ никой не ни безпокои.

* * *

На сутринта минах през Джо Дъркин, отидохме на обяд с него и двама негови приятели от екипа, който работеше по големи престъпления. Върнах се в хотелската си стоя и спрях на рецепцията за съобщения, но нямаше никакви. Качих се горе, избрах си книга и в три и двайсет телефонът иззвъня.

— Забравил си да изключиш препращането на обажданията — рече Илейн.

— Мили боже. Нищо чудно, че няма никакви съобщения за мен. Току-що се прибрах, цяла сутрин бях навън, напълно ми е изхвръкнало от ума. Канех се да се прибера направо у дома и веднага да го изключа, но забравих. Сигурно е било лудница цял ден.

— Не, но…

— А ти как се свърза? Не отхвърля ли позвъняването ти, не ти ли дава сигнал заето, като ме набереш?

— Първият път ми даде. Обадих се долу на рецепцията и те прехвърлиха разговора.

— Аха.

— Очевидно не става, когато разговорите се прехвърлят през номератора на рецепцията.

— Очевидно.

— Ти Джей се обади. Каза, че не е важно. Но току-що позвъни Кенан Кури. Трябва веднага да му се обадиш, било спешно.

— Така ли каза?

— Каза, че е на живот и смърт, по-вероятно на смърт. Не разбрах какво означава, но звучеше сериозно.

Веднага позвъних.

— Мат, слава богу — възкликна Кенан. — Стой на линия, говоря с брат си по другата. Вкъщи си, нали? Добре, остани на линия, ще ти се обадя след секунда. — Чу се щракване, след минута или малко по-късно ново щракване и той пак се обади. — Брат ми идва — обясни. — Ще дойде до хотела ти, ще те чака отпред.

— Какво става?

— С Пити ли? Нищо, добре е. Ще те докара до Брайтън Бийч. Днес няма време за мотаене с метрото.

— Какво има в Брайтън Бийч?

— Пълно е с руснаци — рече той. — Един от тях току-що ми се обади и каза, че преживява делови затруднения, сходни на тези, които преживях и аз.

Това можеше да означава само едно, но исках да съм сигурен.

— Съпругата му?

— По-лошо. Трябва да вървя, ще се видим там.