Лорънс Блок
Билет за отвъдното (5)

Четвърта глава

Останах за закуска и когато тръгнах за Атлантик авеню, беше почти единайсет. Прекарах там пет часа, повечето от тях на улицата и в магазините, а останалото време в една книжарница и на телефона. Малко след четири изминах две пресечки и хванах автобуса за Бей Ридж.

Последният път, когато видях Кенан Кури, той изглеждаше смачкан и небръснат, но сега беше спокоен и овладян, облечен в сив габардинен панталон и карирана риза. Последвах го в кухнята. Съобщи ми, че тази сутрин брат му е отишъл на работа в Манхатън.

— Пити каза, че трябвало да остане тук, че не му пукало за работата, но колко пъти бихме могли да водим един и същи разговор? Накарах го да вземе тойотата, така че сега може да пътува до там и да се прибира с нея. Ами ти, Мат? Стигна ли донякъде?

— Двама мъже горе-долу с моя ръст са отвлекли съпругата ти от улицата пред „Арабски лакомства“ и са я принудили да влезе в тъмносин товарен микробус или ван. Подобен микробус, вероятно същият, е потеглил след нея, след като е излязла от „Д’Агостино“. Според свидетелите бусът е имал бял надпис на вратите. Надписът рекламирал продажба и сервизно обслужване на телевизори, а името на фирмата се състояло от два инициала с неясно значение. „Б & Л“ или „Х & М“, различните очевидци видели различни букви. Двама души си спомниха за адрес, някъде в Куинс, а един каза, че ставало дума за Лонг Айлънд Сити.

— Има ли такава фирма?

— Описанието е доста мъгляво, има поне дузина такива фирми. Два инициала, поправка на телевизори, адрес в Куинс. Позвъних на седем-осем компании и не попаднах на такива, които да ползват тъмносини бусове или пък наскоро да им е откраднат бус. А и не очаквах да попадна.

— Защо?

— Не ми се вярва автомобилът да е краден. Предполагам, че са дебнели пред дома ти в четвъртък сутринта с надеждата жена ти да излезе сама. Щом е излязла, са я последвали. Вероятно не им е било за пръв път, чакали са възможност да изпълнят замисъла си. Няма как всеки път да крадат микробус, нито да се возят цял ден в кола, която всеки миг може да се окаже в списъка с коли за издирване.

— А защо мислиш, че бусът е техен?

— Най-вероятно е такъв. Мисля, че на вратите са изписали името и адреса на несъществуваща фирма, а след отвличането са ги заличили и са написали нови. Няма да съм изненадан, ако целият бус вече е боядисан в друг цвят.

— Ами регистрационният номер?

— Вероятно се сменя според случая, но всъщност той няма кой знае какво значение, защото никой не помни номера. Един от свидетелите си помислил, че тримата са обрали хранителния магазин, но просто влязъл в магазина, за да се увери, че всичко е наред. Друг решил, че става нещо странно и наистина погледнал номера, но си спомня само, че в него имало деветка.

— Това е от полза.

— Голяма. Мъжете били облечени еднакво — тъмни панталони, тъмни работни ризи и сини непромокаеми якета. Облеклото им приличало на униформа и се връзвало с рекламния надпие на буса, така че присъствието им не изглеждало подозрително. Още преди години научих, че човек може да влезе практически навсякъде, ако държи бележник с подложка, защото изглежда така, сякаш е на работното си място. Те са имали точно такъв вид. Двама различни очевидци ми разказаха, че са видели как агенти на Националната миграционна служба под прикритие са заловили незаконно пребиваваща в страната имигрантка. Това е една от причините и никой да не се намеси, важен е и фактът, че всичко се разиграло и приключило, преди някой да успее да реагира.

— Добре измислено — отбеляза Кенан.

— Униформата им е била полезна в още едно отношение. Тя ги е направила невидими, защото хората са виждали само облеклото им и всичко, което си спомнят, е, че са изглеждали еднакво. Споменах ли, че са носили и шапки с козирки? Очевидците описват шапките и якетата, дрехите, които се обличат за работа и след това се свалят.

— Тогава не разполагаме с нищо.

— Не е съвсем така — уточних аз. — Не разполагаме с нищо, което да ни насочи директно към тях, но все пак научихме нещо. Знаем какво са направили и как са го направили, че са били изобретателни, че са планирали действията си. Според теб как изборът им е паднал върху теб?

Кенан сви рамене.

— Знаели са, че съм трафикант. Споменаха го. А щом си трафикант, си примамлива мишена. Знаят, че разполагаш с пари и че няма да потърсиш полицията.

— Какво друго са знаели за теб?

— Етническият ми произход. Единият от тях ме наричаше с разни обидни имена.

— Май ми го спомена.

— Чалмаджия, пустинно негро. Това си го бива, а? Пустинно негро. Пропусна да ме пита яхам ли камили, този лаф съм го чувал от италианчетата в колежа „Сейнт Игнейшъс“. „Ей, Кури, яхай си шибаната камила!“ Камила съм виждал само на пакет цигари.

— Според теб дали са те избрали, понеже си арабин?

— Не ми е хрумвало. Предразсъдъци не липсват, но обикновено не им обръщам внимание. Роднините на Франсин са палестинци, казах ли ти?

— Да.

— На тях им е по-трудно. Познавам палестинци, които разправят, че са ливанци или сирийци, за да си спестят нелепици като „О, ти си палестинец, значи си терорист.“ Ей такива невежи забележки. А има и хора, които са предубедени към всички араби — добави той и изви очи. — Като баща ми.

— Баща ти ли?

— Не че мразеше арабите, но имаше теория, че ние всъщност не сме араби. В моя род сме все християни, нали разбираш.

— Чудех се какво си правил в „Сейнт Игнейшъс“.

— И аз съм се чудил понякога. Не, ние бяхме маронити^[1], а според моя старец сме били финикийци. Чувал ли си за финикийците?

— Бяха библейски народ, нали? Търговци и изследователи, нещо такова?

— Именно. Велики мореплаватели, обиколили Африка, колонизирали Испания, вероятно са стигнали чак до Британия. Основали Картаген в Северна Африка, а при разкопки в Англия са намерени много картагенски монети. Първи открили Полярната звезда. Открили, че мястото й на небосклона не се променя и може да се използва за навигация. Създали азбука, въз основа на която по-късно била създадена гръцката. — Умълча се, леко смутен. — Баща ми непрекъснато говореше за тях. Предполагам, че съм попил част от разказите му.

— Така изглежда.

— Не беше някакъв фанатик, но знаеше много по темата. И името ми е свързано с тях. Финикийците наричали себе си „ханаанци“, изговаряли го „кенаани“ или „канаанити“. Името ми трябва да се произнася „Кенаан“, но всички го изговарят „Кенан“.

— На съобщението, което получих вчера, пишеше Кен Кури.

— Да, типично. Случвало ми се е да правя поръчка по телефона и тя да пристигне адресирана до „Кен & Кури“, все едно става дума за двама ирландски адвокати. Но както и да е, според баща ми финикийците били съвсем различен народ от арабите. Те били ханаанци, обособен народ по времето на Авраам. А арабите произлизат от Авраам.

— Мислех, че евреите произлизат от Авраам.

— Така е, по-точно от сина му Исаак, законният син на Авраам и Сара. Докато арабите произхождат от Исмаил, синът на Авраам от Агар. Исусе, сега си спомних нещо, за което не съм се сещал отдавна. Когато бях малък, баща ми враждуваше с един бакалин на улица Дийн и говореше за него като за „исмаилтянското копеле“. Божичко, какъв образ.

— Жив ли е?

— Почина преди три години. Имаше диабет, с годините болестта увреди сърцето му. Когато изпадам в униние, си казвам, че е починал от разбито сърце заради онова, в което се превърнаха синовете му. Той се надяваше да отгледа архитект и лекар, а вместо това се оказа баща на пияница и наркодилър. Но причината за смъртта му беше друга. Начинът му на хранене го уби. Имаше диабет и двайсет излишни килограма. Беше неизбежно да си отиде, дори двамата с Пити да бяхме Джонас Солк^[2] и Франк Лойд Райт^[3].

* * *

Около шест Кенан започна да звъни на партньорите си по предварително разработена от нас схема. Набираше нечий телефон, изчакваше да чуе сигнал, след това затваряше.

— Сега чакаме — каза той, но не ни се наложи да чакаме дълго. След по-малко от пет минути телефонът иззвъня.

— Здрасти, Фил, как я караш? — попита Кенан. — Страхотно. Слушай сега какво имам да ти казвам. Не знам дали познаваш жена ми. Работата е там, че получихме заплаха за отвличане, наложи се да я изпратя извън страната. Не знам за какво става дума, но си мисля, че е свързано с работата ни, нали разбираш? И сега съм наел един професионалист да проучи въпроса. Исках да знаеш, защото разбрах, че тези хора не се шегуват и ми се струва, че са хладнокръвни убийци. Там е работата, човече, седим си тук и сме лесни мишени, имаме купища пари в брой, не можем да се обърнем към закона и така ставаме идеален прицел за нападения по къщите и всякакви гадости… Така. Та казвам ти да внимаваш, сещаш се, отваряй си очите и ушите. Разкажи и на другите, на всеки за когото решиш, че трябва да научи. А ако се случи някаква гадост, обади ми се, приятел, разбра ли? Добре.

Затвори телефона и се обърна към мен.

— Не знам. Според мен успях само да го убедя, че съм станал параноик на стари години. „Защо си я изпратил извън страната, приятел? Защо не си вземеш куче, наеми охрана?“ Защото тя е мъртва, тъпако шибан, но не исках да му го казвам. Ако се разчуе, ще станат проблеми. Мамка му.

— Какво има?

— Какво да кажа на семейството на Франсин? Всеки път щом звънне телефонът, ме хваща страх, че се обажда някои от братовчедите й. Родителите й са разделени, майка й се върна в Йордания, но баща й продължава да живее в стария квартал, а и тя има роднини из цял Бруклин. Какво да им кажа?

— Не знам.

— Рано или късно трябва да им кажа. Междувременно ще разправям, че е отишла на екскурзия или нещо такова. И знаеш ли какво ще си помислят?

— Че нещата между вас не вървят.

— Именно. Тъкмо се върнахме от Негрил, защо ще ходи пак на екскурзия? Явно в семейство Кури работите не вървят. Ами да мислят каквото си искат. Истината е, че не сме си казвали крива дума, един ден не сме били скарани. Боже.

Взе телефона, набра нов номер и затвори след сигнала. Забарабани нетърпеливо по масата, телефонът звънна и той грабна слушалката.

— Здрасти, приятел, как върви? А, така ли? Стига бе. Слушай сега какво имам да ти казвам…