Труди Канаван
Гилдията на магьосниците (7)

Глава 6
Срещи под земята

Табелата на пивницата гласеше: „Храбрият нож“. Не особено предразполагащо име, но бързият поглед към вътрешността й разкриваше тиха и спокойна зала. За разлика от клиентите на други пивници, които Денил беше посещавал, тукашните се държаха съвсем прилично и разговаряха на тих глас.

Той бутна вратата и влезе вътре. Неколцина от пиячите го погледнаха, но повечето не му обърнаха никакво внимание. Това също му допадна. В същото време го обзе смътна тревога. Защо това място беше толкова различно от всички останали?

До този ден кракът му не беше стъпвал в пивница, не беше изпитвал и желание да го направи, но стражникът, който бе изпратил да се свърже с Крадците, му беше дал точни инструкции: да отиде в една пивница, да каже на съдържателя с кого иска да разговаря и да плати таксата, когато се появи водачът му. Очевидно такъв беше редът.

Естествено, Денил не можеше да отиде в пивницата облечен в мантия и да разчита на сътрудничество, затова пренебрегна мнението на колегите си и се преоблече като най-обикновен търговец.

Той внимателно подбра легендата си. Никакви дрехи нямаше да успеят да скрият необичайно високия му ръст, пращящото му от здраве тяло и културната му реч. Затова си измисли история за неудачни капиталовложения и големи дългове. Никой не иска да му даде пари назаем. Крадците са последната му надежда. Попадналият в подобна ситуация търговец също щеше да се чувства като в небрано лозе, само че щеше да е много по-уплашен. Денил си пое дълбоко дъх и се отправи с решителна крачка към тезгяха. Кръчмарят беше слаб мъж с високи скули и мрачно изражение. В черната му коса се забелязваха посивели кичури. Той изгледа неприветливо Денил.

— Какво да бъде?

— Питие.

Мъжът взе една дървена халба и я напълни от бъчвичката зад тезгяха. Денил извади една медна и една сребърна монета от кесията си и пусна медната в очакващата ръка на кръчмаря.

— Нож ли ти трябва? — попита тихо мъжът.

Денил го погледна изненадано.

Кръчмарят се усмихна мрачно.

— Защо иначе ще идваш в „Храбрия нож“? За пръв път ли ти е?

Денил поклати глава, размишлявайки бързо. Съдейки по интонацията на бармана, придобиването на този „нож“ трябваше да стане тайно. Тъй като нямаше закон, който да забранява носенето на хладно оръжие, можеше да се предположи, че човекът има предвид някакъв нелегален предмет — или услуга. Нямаше представа за какво става въпрос, но като че ли беше на верен път.

— Не искам нож — усмихна се нервно Денил на кръчмаря. — Искам да се свържа с Крадците.

Мъжът повдигна вежди.

— Така ли? — Той го погледна с присвити очи. — Няма да е зле да подкрепиш с нещо молбата си, така че да ги заинтригуваш.

Денил разтвори шепа и показа сребърната монета, но щом кръчмарят протегна ръка към нея, побърза да я затвори. Мъжът изсумтя леко извърна глава.

— Хей, Колин!

На вратата зад тезгяха се появи едно момче. То бързо огледа Денил от главата до петите.

— Заведи този мъж в касапницата.

Колин го погледна и му кимна. Когато Денил мина зад тезгяха, кръчмарят му препречи пътя и протегна ръка.

— Има такса. Сребро.

Денил се намръщи и погледна недоверчиво към протегнатата ръка.

— Не се тревожи — каза кръчмарят. — Ако разберат, че мамя хората, които са дошли да търсят помощта им, жив ще ме одерат и ще проснат кожата ми на покрива за назидание на останалите.

Чудейки се дали го мамят, Денил пусна сребърната монета в ръката на кръчмаря. Мъжът отстъпи встрани и пропусна магьосника навътре.

— Върви след мен и мълчи — каза момчето. То влезе в малката кухня, отвори друга врата и огледа малката уличка, преди да излезе навън.

Колин го поведе бързо през лабиринта от тесни улички. От притворените врати се носеше аромат на печен хляб, на сготвено месо и зеленчуци, или острата миризма на щавена кожа. Когато стигнаха до входа на една странична уличка, момчето спря и махна с ръка. Уличката беше мръсна и тъмна и свършваше на двайсетина крачки по-нататък.

— Касапницата. Отивай там — каза момчето, обърна се и отпраши нанякъде.

Денил погледна недоверчиво уличката и тръгна по нея. Не се виждаха никакви врати. Никакви прозорци. Никой не излезе да го посрещне. Когато стигна до края на уличката, той въздъхна. Наистина го бяха измамили. Като се имаше предвид наименованието на мястото, той очакваше най-малкото засада.

Той сви рамене, обърна се и се озова пред трима яки мъже, които стояха на изхода на уличката.

— Хей! Търсиш ли някого?

— Да. — Денил забърза към тях. И тримата носеха дълги наметала и ръкавици. Мъжът в средата имаше дълъг белег на бузата. Тримата изгледаха студено Денил. „Най-обикновени главорези“, помисли си той. Може пък наистина да беше засада. Той се спря на няколко крачки от тях, погледна назад към уличката и се усмихна.

— Значи това е касапницата. Какво пък, много подходящо. Вие ли сте моят ескорт?

Средният протегна ръка.

— Срещу определена цена.

— Човекът от „Храбрия нож“ ми взе парите.

Мъжът се намръщи.

— Нож ли търсиш?

— Не. — Денил въздъхна. — Искам да говоря с Крадците.

Мъжете се спогледаха и се усмихнаха.

— С кой по-точно?

— Най-големия.

Главорезът в средата се засмя.

— Това ще да е Горан. — Единият от спътниците му сподави смеха си. Без да спира да се усмихва, водачът махна с ръка на Денил да го последва. — Ела с мен.

Другите двама отстъпиха встрани. Денил последва новия си водач към една по-широка улица. Той се огледа и забеляза, че другите двама стояха по местата си и ги наблюдаваха, ухилени до уши.

След като преминаха през поредица от криволичещи улици и улички, Денил се замисли дали задните стени на всяка пекарна, кожарница, шивачница и пивница изглеждат еднакво. В този миг забеляза една табела и рязко спря.

— Вече сме минавали оттук. Защо ме караш да обикалям в кръг?

Главорезът го погледна, обърна се и се приближи до стената. Наведе се и дръпна към себе си една решетка, която поддаде с лекота. Зад нея се разкри проход. Мъжът посочи дупката.

— След теб.

Денил се наведе и погледна вътре. В тунела цареше пълен мрак. Устоявайки на изкушението да сътвори светлинна сфера, той пристъпи вътре с единия си крак, но вместо под почувства празнота и погледна въпросително своя водач.

— Улицата се намира горе-долу на нивото на гърдите — каза му главорезът. — Влизай.

Денил се хвана за ръба на дупката и се пъхна вътре. Напипа на стената някаква скоба, хвана се за нея, вкара и другия си крак и започна да се отпуска, докато не докосна пода. Когато отстъпи назад, рамото му се блъсна в стена. Главорезът се спусна в прохода с лекота. В тъмнината Денил можеше да различи само силуета му.

— Върви след мен — каза мъжът и тръгна по коридора. Денил го следваше на няколко крачки, опрял ръце в двете стени. Те повървяха няколко минути и завиха безброй пъти. Изведнъж стъпките пред него секнаха и той чу в ухото си глас.

— Измина дълъг път — каза главорезът. — Сигурен ли си, че искаш да продължиш? Ако размислиш, мога да те върна обратно.

— Че защо да го правя? — попита Денил.

— Просто се случва, това е.

Появи се сребрист процеп светлина, който постепенно се разшири и в него се появи силуетът на друг мъж. Денил присви очи, но не можа да различи лицето му.

— Този търси Горан — каза главорезът. После погледна Денил, махна му с ръка, обърна се и изчезна в мрака.

— Горан, а? — каза човекът на вратата. Гласът му можеше да принадлежи на мъж от двайсет до шейсет годишна възраст. — Как се казваш?

— Ларкин.

— С какво се занимаваш?

— С търговия на рогозки. — През последните години тъкачниците на рогозки се бяха нароили из Имардин като гъби след дъжд.

— Конкурентен пазар.

— На мен ли го казваш.

Мъжът изсумтя.

— За какво искаш да говориш с Горан?

— Това е само за неговите уши.

— Твоя воля. — Мъжът сви рамене и протегна ръка зад вратата и взе нещо от стената. — Обърни се — нареди той. — Оттук нататък ще вървиш със завързани очи.

Денил се поколеба, преди неохотно да се обърне. Беше очаквал нещо подобно. Мъжът постави върху очите му кърпа и я завърза на тила му. Слабата светлина от лампата почти не проникваше през дебелата тъкан.

— Моля, последвай ме.

Денил отново закрачи, опирайки ръце в стените. Новият му водач вървеше доста бързо. Денил се опита да брои крачките си, за да може по-късно да изчисли приблизително какво разстояние е изминал.

Изведнъж нещо, може би ръка, се притисна към гърдите му и той спря. Чу се звук от отварянето на врата и го бутнаха напред. Миризмата на подправки и цветя подразни обонянието му, а под краката си усети мекота, което предполагаше, че стъпва върху килим.

— Стой тук. Не сваляй превръзката.

Вратата се затвори.

Отнякъде се разнесоха приглушени гласове и тропот на крака — Денил реши, че се намира под някоя от безбройните пивници. Той се заслуша в звуците, след което започна да брои вдишванията и издишванията си. Когато това му омръзна, той вдигна ръце към главата си с намерението да свали превръзката. Зад него се разнесе тих звук, сякаш по килима се придвижи колело. Денил се обърна и хвана превръзката, за да я свали, но застина при звука на завъртаща се дръжка на вратата. Той бързо свали ръцете си.

Вратата не се отвори. Той зачака и се съсредоточи върху тишината в стаята. Нещо привлече вниманието му. Нещо по-тънко и неуловимо от чутия преди малко тих звук.

Присъствие.

Намираше се някъде зад него. Денил си пое дълбоко дъх, протегна ръце и се престори, че опипва стените. Когато се обърна, присъствието се беше изместило встрани. В стаята имаше някой. Някой, който не искаше да бъде забелязан. Килимът приглушаваше стъпките, а шумът от пивницата заглушаваше неволно произведените звуци. Ароматът на цветя, който се носеше из въздуха, прикриваше слабите миризми на човешкото тяло. Само уникалните сетива, притежавани от магьосниците, му бяха позволили да усети другия човек.

Това беше проверка. Едва ли проверяваха способностите на собственика на присъствието да остава незабелязан. Не, проверяваха него. Дали ще усети нещо. Дали е магьосник.

Денил раздвижи сетивата си и усети още едно слабо присъствие. То не помръдваше. Той протегна ръце и се отправи напред. Първото присъствие се стрелна край него, но той не му обърна внимание. След десет крачки се блъсна в стена. Без да сваля ръце от грубата повърхност, той започна да обикаля стаята в посока към другото присъствие. Първото се отдръпна встрани, но после изведнъж се втурна към него. Той почувства лек полъх край врата си, но продължи напред, без да му обръща внимание.

Пръстите му докоснаха рамката на вратата, после ръкав и ръка. Превръзката бе свалена от очите му и той се озова пред един възрастен мъж.

— Извинявам се, че ви накарах да чакате — каза човекът.

По гласа му Денил позна, че това е водачът му. Интересно дали мъжът въобще беше напускал стаята?

Без да губи време за обяснения, мъжът отвори вратата.

— Моля, последвайте ме.

Денил огледа празната стая и излезе в коридора.

Двамата продължиха да вървят, този път с по-умерен ход, а пътят им беше осветяван от лампата, която се поклащаше в ръката на възрастния мъж. Стените на коридора изглеждаха солидни. На всеки завой Денил виждаше вградени в тухлите табели с изсечени на тях непознати символи. Той изгуби представа за времето и вече не можеше да каже със сигурност колко време беше минало, откакто прекоси прага на първата пивница. Денил беше много доволен от това, че бе успял да издържи проверката. Ако беше разкрил, че е магьосник, дали изобщо щяха да го отведат при Крадците? Едва ли.

Сигурно го очакваха още проверки — трябваше да внимава. Не знаеше колко близко се намира до целта си — разговора с Горан. В същото време трябваше да научи колкото се може повече за хората, с които искаше да сключи сделка. Той погледна предпазливо спътника си и го попита:

— Какво е това „нож“?

Възрастният мъж изсумтя.

— Наемен убиец.

Денил примигна и потисна усмивката си. В такъв случай „Храбрият нож“ беше много подходящо наименование. Интересно как собственикът на пивницата се беше осмелил толкова явно да афишира връзките си?

Щеше да мисли върху това по-късно. До сега трябваше да се опита да научи и други полезни неща.

— Има ли други алтернативни наименования, които би трябвало да знам?

Мъжът се усмихна.

— Ако някой ви изпрати куриер, значи или ви заплашва, или куриерът е дошъл, за да изпълни заплахата.

— Разбирам.

— „Порта“ е някой, който по някакъв начин е предал Крадците. Не ви трябва да ставате такъв. Те имат много кратък живот.

— Ще го имам предвид.

— Ако всичко мине добре, ще ви наричаме „клиент“. Зависи за какво сте тук. — Той се спря и се обърна към Денил. — Мисля, че вече е време да разберем.

Той почука по стената. В продължение на няколко минути цареше пълна тишина, после тухлите хлътнаха навътре и се изместиха встрани, като плъзгащи се врати. Възрастният мъж му посочи с жест да мине през разкрилия се вход.

Денил се озова в малка стая. Между стените беше натикана маса, която успешно блокираше достъпа до един огромен мъж, който седеше зад нея. Зад гърба му се виждаше открехната врата.

— Ларкин, търговец на рогозки — каза мъжът. Гласът му беше изненадващо дълбок.

Денил наклони глава.

— А вие сте?

Мъжът се усмихна.

— Горан.

В стаичката нямаше стол за посетителите. Денил се приближи към масата. Горан не можеше да бъде наречен красавец. Той беше огромен, но не дебел, а по-скоро добре сложен и мускулест. Косата му беше гъста и къдрава, долната част на лицето му се криеше зад разкошна брада. Образът му изключително добре отговаряше на прякора му — гораните бяха огромни, силни животни, които теглеха лодките нагоре по река Терали. Интересно дари Крадците се бяха пошегували, когато му бяха казали, че Горан е буквално най — големият сред тях.

— Вие ли сте водачът на Крадците? — попита Денил.

Горан се усмихна.

— Крадците нямат водач.

— Тогава как ще разбера дали разговарям с правилния човек?

— Ако искаш да сключиш сделка, ще я сключиш с мен. — Мъжът разпери ръце. — Ако нарушиш договорката, ще те накажа. Считай ме за нещо средно между баща и крал. Ще ти помогна, но ако ме предадеш, ще те убия. Как ти се струва?

Денил сви устни.

— Мислех си за нещо по-балансирано. Сделка между двама бащи, примерно. Не бих посмял да предложа двама крале, макар че ми харесва как звучи.

Горан отново се усмихна, но очите му останаха сериозни.

— Какво искаш, Ларкин, търговецо на рогозки?

— Искам да ми помогнете да намеря един човек.

— Аха — кимна Крадецът. Той сложи на масата малък сноп листи, писалка и мастилница. — Кого?

— Момиче. Между четиринайсет и шестнайсет годишна. Дребничка, тъмна коса, слабо тяло.

— От къщи ли е избягала?

— Да.

— Защо?

— Заради едно недоразумение.

Горан кимна съчувствено.

— Къде е отишла според теб?

— В копторите.

— Ако е жива, ще я намеря. Ако не е или не я намерим навреме ще се договорим допълнително за срока, — задължението ти към мен отпада. Как се казва?

— Все още не знаем името й.

— Не знаете… — Горан го погледна с присвити очи. — Вие?

Денил си позволи да се усмихне.

— Проверката ти трябва да бъде по-щателна.

Очите на Горан се разшириха леко. Той преглътна и се облегна назад.

— Така ли?

— Какво щяхте да правите с мен, ако не бях издържал?

— Щяхме да те отведем далеч оттук. — Той облиза устните си, после сви рамене. — Но така или иначе си тук. Какво искаш от нас?

— Както вече казах, искаме да ни помогнете да намерим едно момиче.

— А ако откажем?

Усмивката постепенно изчезна от лицето на Денил.

— Тогава тя ще умре. Собствените й сили ще я убият, а заедно с това ще унищожат и част от града — макар да не знам със сигурност каква част, защото не знам колко е силна. — Той пристъпи напред, подпря ръце на масата и погледна Крадеца в очите. — Ако ни помогнете, ще ви бъде платено добре, но трябва да сте наясно, че съществуват определени граници, които не можем да преминем.

Горан го изгледа мълчаливо, после побутна листите и писалката встрани. Облегна се назад и леко извърна глава.

— Хей, Даган! Донеси стол на нашия гост.

Стаята беше тъмна и влажна. Край стената бяха струпани дъсчени сандъци, повечето от които начупени. В ъглите се бяха събрали локвички вода и всичко беше покрито с дебел слой прах.

— Значи тук баща ти е крил стоката си? — попита Херин.

Сери кимна.

— Старият склад на тате. — Той избърса праха от един сандък и се настани върху него.

— Няма легло — обади се Дония.

— Ще сглобим нещо — отвърна Херин. Той отиде при сандъците и започна да подбира здрави дъски. Сония стоеше до вратата, разтревожена от перспективата да прекара нощта в това студено и неприятно място. Тя въздъхна и седна на най-ниското столче. През нощта се бяха местили три пъти, за да избягат от ловците на награди. Чувстваше се така, сякаш не беше спала от дни. Тя затвори очи и се отнесе. Гласовете на Херин и Дания се чуваха като през мъгла, както и стъпките в коридора зад гърба й.

Стъпки?

Сония отвори очи, обърна се назад и видя светлинка в дъното на коридора.

— Хей! Някой идва.

— Какво? — Херин изтича до вратата и надникна в коридора. Ослуша се за миг, после дръпна Сония за ръката и й посочи дъното на стаята. — Бързо отивай там и се скрий.

Докато Сония се отдалечаваше от вратата, Сери изтича до Херин.

— Никой не идва тук — каза той. — В праха по стълбището нямаше никакви следи от стъпки.

— Тогава сигурно са ни проследили.

Сери изруга и погледна към коридора. После се обърна към Сония.

— Покрий лицето си. Може би търсят някой друг.

— Няма ли да се махнем оттук? — попита Дония.

Сери поклати глава.

— Няма друг изход. Преди имаше проход, но Крадците го затвориха преди години. Затова не ви доведох тук по-рано.

Стъпките вече се чуваха по-отчетливо. Херин и Сери отстъпиха от вратата и зачакаха. Сония придърпа качулката над лицето си и двете с Дония се свиха в дъното на стаята.

На стъпалата се появиха ботуши, после панталони, гърдите и лицата на няколко новодошли. Четири момчета застанаха пред вратата. Те огледаха Херин и Сери, а когато забелязаха Сония, размениха тържествуващи погледи.

— Баръл — каза Херин. — Какво правиш тук?

Набит младеж с мускулести ръце пристъпи към него. Сония изтръпна. Това беше същото момче, което я бе обвинило, че е шпионин.

Разглеждайки останалите, тя стреснато разпозна още един. Помнеше Евън като едно от най-тихите момчета в бандата на Херин. Той я беше научил как да мами на плочки. Но докато подмяташе тежкия железен прът в ръката си, погледът му изобщо не беше приятелски. Сония потрепери и извърна очи.

Другите две момчета носеха дървени сопи. Сигурно се бяха въоръжили по пътя. Сония мислено прецени разпределението на силите. Четирима срещу четирима. Дония едва ли се беше научила да се бие и изобщо никой от тях не можеше да се мери с приятелите на Баръл. Заедно може би щяха да успеят да се справят с един. Тя протегна ръка и сграбчи една откъртена дъска.

— Идваме за момичето — каза Баръл.

— Порта ли си станал, Баръл? — Гласът на Херин беше натежал от презрение.

— Тъкмо мислех да те питам същото — отвърна Баръл. — От дни не сме те виждали. А после научихме за наградата и всичко ни е изясни. Искаш да задържиш парите само за себе си.

— Не, Баръл — отвърна твърдо Херин. Той погледна към приятелите му. — Сония е приятел. Аз не предавам приятелите си.

— На нас тя не ни е приятел — отвърна Баръл и размени поглед с другарите си.

Херин скръсти ръце на гърдите си.

— Такива ми ти работи, значи. Хареса ти да раздаваш заповеди. Знаеш правилата, Баръл. Който не е с мен, е против мен. — Той отново погледна приятелите на Баръл. — Същото се отнася и за вас. С портата ли ще останете?

Момчетата не помръднаха от местата си, но несигурните им погледи шареха между Баръл и Херин.

— Сто златни монети — рече тихо Баръл. — Готови ли сте да се откажете от толкова много пари и да останете с този глупак? Ще си живеем като крале.

Лицата на момчетата се вкамениха.

Херин присви очи.

— Махай се оттук, Баръл.

В ръката на Баръл проблесна нож и той го насочи към Сония.

— Никъде не отивам без нея. Дай ми я.

— Не.

— Тогава ще трябва да си я вземем сами.

Баръл пристъпи към Херин. Докато другарите му го заобикаляха отстрани, Сери застана до приятеля си, без да вади ръце от джобовете си, а очите му горяха с мрачна решимост.

— Хайде, Херин — провлачи глас Баръл. — Не е нужно да се стига до това. Предай ни я. Ще си поделим парите, също като едно време.

Лицето на Херин се изкриви от гняв и презрение. В ръката му проблесна нож и той се хвърли напред. Баръл се извъртя и също замахна с ножа. Сония затаи дъх, когато острието разряза ръкава на Херин и остави червена следа на ръката му. Евън също замахна с железния прът, но Херин успя да отскочи встрани.

Дония я хвана за ръката.

— Спри ги, Сония — прошепна тя отчаяно. — Използвай магията си!

Сония я погледна.

— Но… не знам как!

— Опитай нещо! Каквото и да е!

Другите две момчета се приближиха към Сери, който измъкна две ками от джобовете си. Щом ги зърнаха, момчетата се поколебаха. Сония забеляза ремъците, които придържаха ножовете към дланите му, така че той можеше да дърпа и да блъска, без да се налага да ги пуска. Тя не успя да сдържи усмивката си. Наистина изобщо не се беше променил.

По-едрото момче се хвърли към него. Сери го хвана за китката и го дръпна към себе си. Момчето изгуби равновесие и залитна напред, а сопата му издрънча на пода. Сери замахна и нанесе силен удар с дръжката на камата си по главата на момчето. То се свлече на земята. Сери бързо отскочи встрани, избягвайки сопата на второто момче. Зад него Херин избягна поредния удар с нож на Баръл. Когато двете двойки биещи се се отдалечиха една от друга за миг, Евън се шмугна между тях и се устреми към Сония.

Тя забеляза с облекчение, че ръцете му са празни. Нямаше представа къде е оставил железния прът. Сигурно го криеше под палтото си…

— Направи нещо! — изписка Дония и стисна още по-силно ръката на Сония.

Поглеждайки към дъската, която държеше в ръката си, Сония се досети, че няма смисъл да повтаря онова, което бе направила на Северния площад — тук нямаше магьоснически щит за пробиване. Освен това едва ли запратената по Евън дъска щеше да го спре.

Трябваше да опита нещо друго. Може би да пожелае дъската да удари по-силно? „А ще успея ли? — помисли си тя и погледна към Евън. — Трябва ли да опитвам? Ами ако му се случи нещо ужасно заради мен?“

— Давай! — изсъска Дония и отстъпи назад. Евън се приближаваше все повече. Сония си пое дълбоко дъх и хвърли дъската към него, пожелавайки си да го събори на земята. Той я отби с ръка, без дори да забави ход. Когато приближи на две крачки от Сония, Дония се изстъпи пред него.

— Как може да постъпваш така, Евън? Нали бяхме приятели. Помня, как двамата със Сония играехте на плочки. Нима…

Евън я сграбчи за раменете и я блъсна настрани. Сония се хвърли напред и с всички сили заби юмруци в корема му. Той изломоти нещо и отстъпи назад, прикривайки се от следващия й удар — този път в лицето.

В стаята се разнесе отчаян вик. Сония погледна напред и видя как противникът на Сери отстъпва назад, притиснал ръка към окървавеното си рамо. В този миг нещо я удари в гърдите и тя падна по гръб на земята. Опита се да изпълзи встрани, по-далеч от Евън, но той се хвърли върху нея и я прикова към пода.

— Махни се от нея! — изпищя Дония и се надвеси над момчето, стиснала в ръката си една дървена летва. Тя замахна и с всички сили я стовари върху главата на Евън, който извика от болка и се изтърколи настрани. Вторият удар на Дония попадна в слепоочието й. Той се отпусна неподвижно на пода. Дония размаха заплашително оръжието си над изпадналия в безсъзнание младеж, но бързо се успокои. После се ухили на Сония, протегна й ръка и й помогна да Се изправи.

Херин и Баръл все още се биеха. Сери вече се беше справил с противниците си — единият продължаваше да притиска рамото си, а другият се беше облегнал на стената, хванал главата си с ръце.

— Хей! — извика Дония. — Мисля, че победихме!

Баръл се отдръпна от Херин и я погледна. После бързо бръкна в джоба си и хвърли нещо в лицето на противника си. Въздухът се насити с червена прах. Херин изруга и започна да търка очите си, в които беше попаднал прахът от папея. Примигвайки начесто, той отстъпи от Баръл. Дония се втурна към него, но Сония я хвана за ръката и я дръпна към себе си.

Баръл отново замахна към Херин. Той се отдръпна, но не достатъчно бързо. В стаята се разнесе вик от болка и ножът му се озова на пода. Сери скочи към Баръл, който се извърна тъкмо навреме, за да посрещне атаката. Без да спира да търка очите си, Херин се отпусна на колене и пипнешком затърси ножа си.

Баръл отблъсна Сери, бръкна в джоба си и отново запрати шепа червен прах в лицето му. Сери не успя да отскочи навреме. Лицето му се изкриви от болка и той отстъпи назад. Баръл се нахвърли върху него.

— Ще го убие! — извика Дония.

Сония вдигна дъската от пода и затвори за миг очи, припомняйки си трескаво какво точно беше направила на площада. Тя я стисна здраво и призова всичкия си гняв и страх. Съсредоточи се върху дъската и я запрати с всичка сила към Баръл.

Той изпъшка от удара в гърба и се обърна към нея. Когато протегна ръце да я сграбчи, Дония започна да го замеря с всичко, до което успяваше да се добере.

— Използвай магията си — извика тя на Сония, която се присъедини към нея.

— Опитах се. Не се получи.

— Опитай пак! — изпъшка Дония.

Баръл бръкна в джоба си и извади едно мъничко пакетче. Сония веднага го разпозна и се изпълни с гняв. Замахна с дъската, която държеше в ръка, но после се поколеба. Може би се концентрираше твърде много върху силата на хвърлянето. Магията не представляваше физическо усилие. Тя видя как Дония мята едно сандъче към Баръл. От нея не се искаше да хвърля нищо…

Сония се съсредоточи върху сандъка и го тласна с ума си, пожелавайки си да удари Баръл толкова силно, че да го събори на пода.

Изведнъж усети как нещо в ума й се освобождава.

В стаята проблесна синя светлина, сандъкът избухна в пламъци и полетя към целта си. Щом го зърна, Баръл изкрещя и отскочи встрани. Сандъкът се стовари в една от локвите и водата се изпари със съскане. Пакетчето с прах от папея падна на пода. Баръл впери поглед в нея. Сония се наведе да вдигне нова дъска, изправи се с присвити очи и го погледна.

Баръл пребледня от ужас. Без да се оглежда за другарите си, той изскочи през вратата и изчезна. Сония чу слаб шум, обърна се и видя замаяният Евън да се изправя. Той отстъпи назад и също хукна към вратата. Щом осъзнаха, че приятелите им бягат, останалите две момчета побързаха да ги последват.

Когато звукът от стъпките им се изгуби, Херин избухна в смях.

Той се изправи, олюлявайки се, и внимателно се приближи до вратата.

— Какво стана, а? — извика той. — Да не би да очаквахте, че тя ще ви позволи да я отведете?

Ухилен до уши, той се обърна, примигвайки, към Сония.

— Хей! Страхотно се справи!

— Чудесен завършек — съгласи се Сери. Той разтърка очите си и се намръщи. Бръкна във вътрешния си джоб, извади малка манерка и започна да мие очите си със съдържанието й. Дония изтича до Херин и прегледа раните му.

— Трябва да те превържа. Ти ранен ли си, Сери?

— Не. — Той й подаде манерката.

Дония започна да мие лицето на Херин. Кожата му беше почервеняла и покрита с обрив.

— Това няма да мине скоро. Сония, дали ще можеш да го излекуваш?

Сония се намръщи и поклати глава.

— Не знам. Онзи сандък не трябваше да се запали. Ами ако се опитам да излекувам Херин, а вместо това той се подпали?

Дония я погледна с ококорени очи.

— Това е наистина ужасна мисъл.

— Трябва да се упражняваш — каза Сери.

Сония се извърна и го погледна.

— За упражнения ми трябва време и място, където няма да привличам ничие внимание.

Той извади една кърпа от джоба си и избърса камите.

— Щом случката се разчуе, хората ще бъдат твърде уплашени, за да те търсят. Ще можем да дишаме по-свободно.

— Не мисля така — възрази Херин. — Обзалагам се, че Баръл и приятелите му няма да разкажат на никого за това. Дори и да го направят, останалите ще решат, че могат да се справят по-добре.

Сери се намръщи и изруга.

— В такъв случай да се махаме по най-бързия начин оттук — рече Дония. — А сега накъде, Сери?

Той се почеса по главата и се усмихна.

— Някой има ли пари?

Херин и Дония погледнаха към Сония.

— Парите не са мои — възрази тя. — На Джона и Ранел са.

— Сигурна съм, че няма да имат нищо против да ги използваш, за да спасиш живота си — каза Дония.

— Точно така. По-скоро ще решат, че си си изгубила ума, ако не го направиш — додаде Сери.

Сония въздъхна, бръкна под ризата си и измъкна кесията с монети.

— Надявам се, че ако се измъкна от тази каша, ще успея да им се отплатя. — Тя погледна Сери. — Постарай се да ги намериш по-скоро.

— Непременно — увери я той. — Веднага, след като те отведа на безопасно място. А сега предлагам да се разделим. Ще се срещнем след час. Сещам се за едно местенце, където на никого няма да му хрумне да те търси. Можем да останем там само няколко часа, но през това време ще помислим на спокойствие къде да отидем след това.