Труди Канаван
Гилдията на магьосниците (17)

Глава 16
Запознанства

Утрото премина в ден. Ротан усещаше как умората постепенно го завладява. Той затвори очи и призова малко лечителска магия, за да се освежи и да дойде на себе си, след което взе книгата и се опита да продължи четенето.

Но още преди да довърши страницата, той се усети, че отново гледа спящото момиче. Тя лежеше в малката спалня, на леглото, което някога принадлежеше на сина му. Останалите не одобряваха решението му да я настани в жилищните помещения на магьосниците. Макар да не споделяше притесненията им, той трябваше да я държи под око — за всеки случай.

В най-тъмните нощни часове той позволи на Ялдан да го смени на поста, за да може да си почине малко. Но вместо да заспи, остана да лежи, мислейки си за нея. Толкова много неща трябваше да й обясни! Той искаше да е подготвен за всички въпроси и обвинения, които тя със сигурност щеше да има към него. В главата му отново и отново се въртяха възможните варианти на разговора. Накрая Ротан се отказа от безплодните опити да заспи и се върна на поста си.

Сония проспа по-голямата част от деня. Изтощението от използването на магията често оказваше такова влияние върху младите. За двата месеца, последвали Прочистването, нейната тъмна коса беше пораснала малко, но кожата й бе бледа и изпъната върху изпъкващите на слабичкото й лице скули. Спомняйки си лекотата, с която я беше вдигнал, Ротан поклати глава. Времето, прекарано с Крадците, не беше укрепило здравето й. Той въздъхна и отново се върна към книгата.

След като успя да прочете още една страница, вдигна глава. В лицето му бяха вперени две черни очи. След това очите погледнаха надолу, към мантията му и момичето скочи в леглото, опитвайки се да се освободи от омотаните около краката й чаршафи. Когато успя да ги махне, тя погледна слисано към леката памучна нощница, с която беше облечена.

Ротан остави книгата на масичката и се изправи, като се стараеше да се движи колкото може по-бавно. Тя притисна гръб към отсрещната стена и проследи движенията му с широко отворени очи. Ротан се отдалечи от нея, отвори вратата на шкафа в дъното на стаята и извади един дебел домашен халат.

— Заповядай — каза той и й го подаде. — За теб е.

Тя погледна халата така, сякаш вижда диво животно.

— Вземи го — подкани я той и пристъпи към нея. — Сигурно ти е студено.

Мръщейки се, Сония пристъпи напред и грабна халата от ръцете му. Без да сваля очи от магьосника, тя пъхна ръце в ръкавите му и го загърна плътно около тялото си, отстъпвайки отново към стената.

— Аз се казвам Ротан — каза й той.

Тя продължи да го гледа, без да каже нито дума.

— Няма да те нараним, Сония — каза й той. — Няма от какво да се страхуваш.

Момичето присви очи и изпъна устни в тясна линия.

— Не ми ли вярваш? — Той сви рамене. — На твое място и аз не бих повярвал. Получи ли писмото ни, Сония?

Тя се намръщи и го погледна презрително. Ротан прикри усмивката си.

— Ти, естествено, не му повярва, нали? Кажи ми, кое ти е най-трудно да повярваш?

Момичето скръсти ръце на гърдите си, погледна през прозореца и не отвърна нищо. Магьосникът сподави раздразнението си. Съпротивата беше нещо, което можеше да се очаква, дори под такава смешна форма, като отказът да разговаря с него.

— Сония, трябва да говориш с мен — каза спокойно той. — В теб има сила, независимо дали я искаш или не и ти трябва да се научиш да я контролираш. Ако не го направиш, тя ще те убие. Надявам се, че го разбираш.

Момичето сбърчи вежди, но продължи да гледа мълчаливо през прозореца. Ротан си позволи една въздишка.

— Каквито и да са причините да ни мразиш, ти трябва да разбереш, че е глупаво да отхвърляш помощта ни. Вчера ние просто изразходвахме натрупалата се в теб енергия. Скоро силата ти отново ще стане мощна и опасна. Помисли върху това. — Той направи пауза. — Но не твърде дълго.

След това се обърна към вратата и посегна към дръжката.

— Какво трябва да направя?

Гласът й беше тъничък и тих. Той въздъхна ликуващо, но побърза да придаде неутрално изражение на лицето си. Обърна се към нея и сърцето му се сви при вида на пълните й със страх очи.

— Трябва да се научиш да ми вярваш — каза й той.

Магьосникът — Ротан — се върна при стола си. Сърцето на Сония все още биеше ускорено, но тя започваше да се успокоява. С халата не се чувстваше толкова уязвима. Тя знаеше, че той не може да я предпази от магията, но поне покриваше онова глупаво нещо, в което я бяха облекли.

Стаята, в която се намираше, не беше особено голяма. До едната й стена стоеше висок шкаф, до другата беше долепено леглото, а по средата имаше маса. Мебелите бяха изработени от скъпо полирано дърво. Върху масата бяха наредени малки гребенчета и сребърни писмени принадлежности. Отстрани висеше огледало, а някаква картина красеше стената зад магьосника.

— Контролът е деликатна работа — каза й Ротан. — За да ти покажа, трябва да вляза в ума ти, но не бих могъл да го направя, ако се съпротивляваш.

Сония си спомни учениците, които стояха в стаята, притиснали длани към слепоочията на другарите си. Учителят им беше казал същото. Сония неволно почувства удовлетворение, че Ротан не я лъже. Никой магьосник нямаше да може да рови из мислите й без разрешение.

След това тя се намръщи, припомняйки си присъствието, което й беше показало източника на нейната магия и как да го използва.

— Ти го направи вчера.

Той поклати глава.

— Не, аз те насочих към твоята сила и ти показах как да я използваш чрез моята. Това е нещо по-различно. За да те науча как да контролираш силата си, аз трябва да се доближа до източника ти, а за да го направя, трябва да вляза в съзнанието ти.

Сония отмести поглед. Да допусне магьосника в съзнанието си? Какво би могъл да види там? Всичко или само онова, което му позволи?

Имаше ли някакъв избор?

— Недей да мълчиш — каза й Ротан. — Питай ме за всичко, което те притеснява. Задавай ми всякакви въпроси. Колкото повече научиш за мен, толкова по-бързо ще разбереш, че съм достоен за доверието ти. Не си длъжна да харесваш цялата Гилдия, дори не е нужно да харесваш мен. Просто трябва да ме опознаеш достатъчно добре, за да повярваш, че ще те научна на всичко необходимо и няма да ти навредя.

Сония го погледна втренчено. Той беше на средна възраст или дори по-стар. Макар тъмната му коса да беше прошарена със сиво, очите му бяха ясносини и жизнени. Бръчиците около очите и устните му придаваха добродушен вид. Той й изглеждаше като мил, порядъчен човек — но тя не беше глупачка. Измамниците винаги изглеждат като честни и интересни хора. В противен случай щяха да умрат от глад. Може би Гилдията беше изпратила при нея първо магьосника, който внушава най-голямо доверие.

Трябваше да бъде по-внимателна. Когато го погледна в очите, той издържа погледа й. Увереността му я смути. Мъжът или наистина беше безупречен, или смяташе, че с лекота ще успее да я заблуди.

И в двата случая въобще няма да му е лесно с нея, реши Сония.

— Защо трябва да вярвам на думите ти?

Той повдигна рамене.

— А защо ми е да те лъжа?

— За да получиш каквото искаш, как иначе?

— И какво искам аз?

Тя се поколеба.

— Все още не знам.

— Искам само да ти помогна, Сония. — В гласа му се усещаше искрена загриженост.

— Не ти вярвам — каза му тя.

— Защо?

— Ти си магьосник. Казват, че сте се заклели да защитавате хората, но аз ви видях да убивате.

Бръчките между веждите му се задълбочиха и той бавно кимна.

— Така е. В писмото си до теб вече казахме, че в онзи ден не сме искали да причиним вреда никому — нито на теб, нито на момчето. — Той въздъхна. — Всичко беше една ужасна грешка. Ако знаех какво ще се случи, никога нямаше да те посоча. Има най-различни начини да се прави магия. Най-обикновеният е чрез нанасяне на удар. А най-слабият удар е обездвижващият. От него тялото известно време застива неподвижно, човек не може да помръдне. Всички магьосници, които се опитаха да спрат момчето, използваха този обездвижващ удар. Ти спомняш ли си цвета на ударите?

Сония поклати глава.

— Не съм ги гледала. — „Бях твърде заета да бягам“ — помисли си тя, но нямаше намерение да го казва на глас.

Той се намръщи.

— Тогава трябва да ми повярваш като ти казвам, че всичките бяха червени — обездвижващият удар е червен. Но при реакцията на толкова много магьосници, някои от ударите са се срещнали и са се слели в един много по-мощен огнен удар. Тези магьосници не са искали да наранят никого, а само да попречат на момчето да избяга. Уверявам те, че постъпката ни предизвика ужасна вълна от недоволство от страна на Краля и на Домовете.

Сония изсумтя.

— Като че ли това ги интересува.

Веждите му се вдигнаха.

— Разбира се, че ги интересува. Признавам, че основната причина за това не е съчувствието към семейството на момчето, а желанието да контролират Гилдията, но ние бяхме наказани заради грешката си.

— По какъв начин?

Той се усмихна криво.

— Протестни писма. Публични изказвания. Предупреждение от краля. На теб може да ти се струва малко, но в света на политиката думите са много по-опасни от камшиците или магията.

Сония поклати глава.

— Вие се занимавате с магия. И се смятате за най-добри в това. Един магьосник може да направи грешка, но не и толкова много, колкото се бяха събрали на площада.

Ротан повдигна рамене.

— Да не мислиш, че по цели дни се подготвяме за това, че някакво си момиче от копторите ще започне да хвърля по нас магически насочвани камъни? Нашите Воини са обучени на най-хитроумните маневри и военни стратегии, но нито една ситуация на Арената не може да ги подготви за нападение от собствените им граждани — хора, които са смятали за абсолютно безвредни.

Сония шумно изсумтя. Безвредни. Тя забеляза как Ротан сви устни. „Сигурно го отвращавам“ — помисли си тя. За магьосниците обитателите на копторите бяха мръсни, грозни и досадни. А дали имаха представа колко мразени бяха от тях?

— Но и преди това сте вършили много ужасни дела — каза му тя. — Виждала съм хора с изгаряния, причинени им от магьосниците. А колко са били стъпкани от уплашената при Прочистването тълпа? Но повечето са умирали след това — от студ и глад в копторите. — Тя го погледна с присвити очи. — Ала според теб Гилдията няма никаква вина за това, нали?

— Да, в миналото е имало подобни инциденти — призна Ротан. — Магьосници, които са постъпвали невнимателно. Но винаги, когато е било възможно, пострадалите са получавали помощ от Лечителите и парична компенсация. Що се отнася до самото Прочистване… — Той поклати глава. — Мнозина от нас предполагат, че необходимостта от него отдавна е отпаднала. Знаеш ли каква е причината за започването му?

Сония отвори уста, за да му отвърне с някоя хаплива забележка, но се поколеба. Нямаше да й навреди да разбере какво е неговото мнение по този въпрос.

— Кажи ми.

Ротан погледна разсеяно през прозореца.

— Преди около трийсет години някъде далеч на север изригнала една планина. Небето се напълнило с пепел, която блокирала част от топлината на слънцето. Последвалата зима била толкова дълга и студена, че всъщност нямало истинско лято, преди да настъпи следващата. Реколтата в цяла Киралия и Елийн измръзнала, а добитъкът измрял. Стотици, а може би хиляди стопани и техните семейства пристигнали в града, но тук нямало достатъчно работа и жилища за тях. Градът се напълнил с гладни хора. Кралят разпоредил да бъде раздадена безплатна храна и много сгради — като например хиподрума — били превърнати в убежища. Той изпратил част от селяните по домовете им с достатъчно храна, която да им стигне до следващото лято. Но така или иначе всички гладували.

Ние казахме на хората, че следващата зима няма да е толкова ужасна, но мнозина не ни повярваха. Някои дори си мислеха, че целият свят ще замръзне и всички ще загинем. Те забравиха какво е чест и достойнство и вярваха, че могат безнаказано да грабят. По улиците стана опасно да се ходи дори през деня. Бандите разбиваха къщи и убиваха хората в леглата им. Бяха ужасни времена. — Той поклати глава. — Никога няма да ги забравя.

Кралят изпрати Стражата да прогони бандите от града. Когато стана ясно, че кръвопролитията не могат да бъдат избегнати, той помоли Гилдията за помощ. Следващата зима също беше сурова и когато кралят видя, че обстановката отново се нажежава, той реши да прочисти Имардин, преди ситуацията да се влоши. Това продължава и досега.

Ротан въздъхна.

— Мнозина твърдят, че от Прочистването отдавна няма нужда. Но споменът за погромите е още пресен, а копторите станаха много по-обширни, отколкото бяха през онази ужасна зима. А и много хора се страхуват, че с отмяната на Прочистването може да настъпи поредният период на беззаконие, особено след появата на Крадците. Страхуват се, че Крадците ще използват положението, за да превземат града.

— Това е абсурдно! — възкликна Сония. Както можеше да се очаква, версията на Ротан беше доста едностранчива, но някои от причините за първото Прочистване се оказаха непознати и странни. Избухваща планина? С това не можеше да се спори. Той просто щеше да посочи невежеството й по тези въпроси. Но тя знаеше нещо, което не му беше известно.

— Крадците се родиха от Прочистването — продължи тя. — Нима смятате, че всички хора, които сте прогонили от града, са обирджии и бандити? Заедно с тях сте изхвърлили и гладуващи фермери със семействата им, както и просяците, и боклукчиите, от които градът се нуждае, за да оцелее. И ето че те се събрали заедно, за да си помагат един на друг. И оцелели, създавайки свой собствен свят и написвайки свои собствени закони. Защото се оказало, че е безсмислено да живеят по законите на краля. Той сам ги тласнал към това, вместо да им протегне ръка за помощ.

— Колкото е могъл, е помогнал.

— Не на всички и не този път. Да не мислиш, че от града се прогонват бандитите и убийците? Не, гонят се честните, невинни хора, които преживяват от онова, което изхвърлят богатите или търгуват в града, но живеят в копторите. Крадците наистина са извън закона, но Прочистването не ги лови, защото те могат да влизат и излизат от града когато си поискат.

Ротан кимна бавно със замислено изражение.

— И аз така подозирах. — Той се наведе напред. — Сония, аз също съм противник на Прочистването. И много магьосници споделят мнението ми.

— Тогава защо продължавате да го правите?

— Защото когато кралят ни заповяда нещо, ние сме длъжни да се подчиним. Обвързани сме с клетва.

Сония отново изсумтя.

— Значи можете да обвините краля за всичко, което правите.

— Ние сме поданици на краля — напомни й той. — Гилдията трябва да му се подчинява повече от всички други, за да не започнат хората да си мислят, че кроим планове за завземане на властта. — Той се облегна назад. — Ако наистина сме безмилостните убийци, за които ни смяташ, защо не сме го направили досега, Сония? Защо магьосниците не са завзели Киралия?

Сония повдигна рамене.

— Не знам, но за обитателите няма да има никакво значение. Кога сте направили нещо добро за нас?

Ротан присви очи.

— Направили сме много, но ти просто не го забелязваш.

— Какво, например?

— Ами например не позволяваме на пристанището да се затлачи с тиня. Без нас в Имардин няма да могат да идват кораби и търговията ще се премести на друго място.

— И по какъв начин помага това на обитателите?

— Дава работа на имардинците от всички класи. На корабите плават търговци, които купуват от нас дървен материал, храна и други стоки. Пристанищните работници ги опаковат и ги натоварват. Занаятчиите ги произвеждат. — Той я погледна и поклати глава. — Може би нашата работа е твърде отдалечена от собствения ти живот, за да я оцениш. Ако говорим за непосредствената помощ, то забрави ли нашите Лечители? Те работят усилено за…

— Лечителите? — Сония завъртя очи. — Кой има излишни пари, за да ги дава на Лечителите? Те струват десет пъти повече, отколкото един добър крадец изкарва за цял живот!

Магьосникът замълча.

— Ти си права, разбира се — каза тихо той. — Нашите Лечители не са достатъчно, за да могат да помагат на всички, а само на онези, които идват да поискат помощ. Но те обучават лекари, които не притежават магическа сила, да се справят с основните болести. Те лекуват останалите граждани на Имардин.

— Не и обитателите — упрекна го Сония. — Ние имаме само доктори, но те по-скоро ще убият човек, отколкото да го излекуват. Докато живеех в Северния квартал, знаех само за няколко лекари и те струваха по една шапка злато.

Ротан погледна през прозореца и въздъхна.

— Сония, ако можех да реша проблема с бедността и неравенството в града, щях да го направя без капчица колебание. Но тук не може да се направи много. Дори и от магьосник.

— Така ли? Ако наистина сте против Прочистването, тогава не участвайте в него. Кажете на краля, че ще изпълнявате всичките му заповеди, без тази. И преди се е случвало.

Магьосникът се намръщи озадачено.

— Преди години, когато крал Пален отказал да подпише Съглашението. — Щом видя изумлението на лицето му, тя сподави тържествуващата си усмивка. — Нека кралят да построи нормална канализация в копторите. Прапрадядо му го е направил в пределите на града, защо настоящият крал да не го направи и за нас?

Магьосникът повдигна вежди.

— Значи не искаш да преместим хората от копторите в града?

Сония поклати глава.

— Голяма част от Външния кръг е напълно подходяща за нормален живот. Градът няма да спре да се разраства. Може би кралят трябва да построи втора стена.

— Стените са отживелица. Вече нямаме врагове. Но останалите предложения са… интересни. — Той я погледна преценяващо. — Според теб какво още трябва да направим?

— Вървете в копторите и лекувайте хората.

Той се намръщи.

— Нямаме достатъчно хора.

— Малко е по-добре от никакви. Защо счупената ръка на сина на някой Дом е по-важна от счупената ръка на някой обитател?

Ротан се усмихна и в Сония веднага се зароди подозрението, че той просто се забавлява, въвличайки я в този спор. А и него какво ли го вълнуваше? Той просто се опитваше да я накара да повярва, че й съчувства. Ще трябва доста да се потруди, за да я накара да му се довери.

— Никога няма да го направите — изръмжа тя. — Само повтаряте, че бихте помогнали, ако можехте, а истината е, че ако на някой магьосник му пукаше, той щеше да е в копторите. Няма закон, който да ви спира, така че защо досега никой не е отишъл? Аз ще ви кажа защо. В копторите е смрадливо и влажно и вие предпочитате да се преструвате, че те не съществуват. Тук ви е много по-удобно. — Тя махна с ръка към стаята и скъпото й обзавеждане. — Всички знаят, че кралят ви плаща много добре. Ако наистина ви е жал за обитателите, защо не дадете част от тези пари за да им помогнете? Но не! Предпочитате да ги запазите за себе си!

Ротан прехапа устни, погледът му беше тъжен и замислен. Сония изведнъж забеляза колко е тихо в стаята. Осъзнавайки, че му е позволила да я провокира, тя заскърца със зъби от яд.

— Ако на някой от познатите ти в копторите дадат голяма сума пари — попита бавно той, — смяташ ли, че той ще ги използва, за да помогне на останалите?

— Да — отвърна тя.

Той повдигна вежда.

— И никой от тях няма да се изкуши да ги задържи за себе си?

Сония замълча. Тя познаваше някои хора, които щяха да го направят. Всъщност познаваше доста такива хора.

— Може и да има няколко — призна си тя.

— Аха — каза той. — Значи ти не искаш да вярвам, че всички обитатели са себелюбци, така ли? Тогава и ти не трябва да вярваш, че всички магьосници са егоцентрични създания. Ти можеш да ме убеждаваш, че въпреки ужасното си поведение и нарушаването на законите, повечето хора, които познаваш, са мили и почтени. В такъв случай би било безсмислено да очерняш всички магьосници заради грешките на някои от нас или заради произхода ни. Уверявам те, че повечето магьосници се опитват да бъдат достойни хора.

Сония се намръщи и отмести поглед. Магьосникът беше прав, но това въобще не й се нравеше.

— Може би — отвърна тя, — но досега не съм видяла нито един магьосник, който да помага на хората в копторите.

Ротан кимна.

— Защото знаем, че помощта ни ще бъде отхвърлена.

Сония се поколеба. Той беше прав, но обитателите щяха да отхвърлят помощта на Гилдията, само защото магьосниците им бяха дали много поводи да ги мразят.

— Но няма да откажат парите — възрази момичето.

— Ако предположим, че ти не си от онези, които с радост биха ги присвоили за себе си, кажи ми какво би направила, ако ти дам сто златни монети?

— Ще нахраня хората — каза му тя.

— Сто златни монети ще стигнат да храниш няколко човека в продължение на много седмици или да нахраниш много народ за няколко дни. А след това хората отново ще си бъдат все така бедни, като преди.

Сония отвори уста, но бързо я затвори. Нямаше какво да му отговори. Той беше прав. Но същевременно не беше. Не беше редно човек дори да не се опита да помогне.

Тя въздъхна, наведе поглед и се намръщи при вида на глупавите дрехи, които беше облякла. И макар прекрасно да разбираше, че сменяйки темата просто ще покаже на противника си, че е изгубила спора, девойката посочи раздразнено халата.

— Къде са ми дрехите?

Той загледа разсеяно ръцете си.

— Няма ги. Ще ти дам нови.

— Искам си моите — каза му тя.

— Накарах да ги изгорят.

Сония го погледна недоверчиво. Наметалото й, колкото и да беше мръсно и прогорено на места, си беше добро — освен това й го беше дал Сери.

На вратата се почука. Ротан се изправи.

— Сега ще трябва да те оставя, Сония — каза й той. — Ще се върна след час.

Тя го гледаше как отива до вратата и я отваря. Зад нея момичето зърна друга луксозна стая. След като вратата се затвори, тя се ослуша за превъртащия се ключ, но след като не го чу, в сърцето й трепна надежда.

Тя се вторачи изучаващо във вратата. Дали ключалката не беше вълшебна? Тя пристъпи към нея и чу приглушени гласове от другата страна.

Сега нямаше смисъл да се опитва да я отваря, но може би по-късно…

Главата му се пръскаше от болка, но той усети как нещо хладно се стича зад ухото му. Отваряйки очи, Сери видя размазано лице в мрака. Женско лице.

— Сония?

— Здравей. — Гласът беше непознат. — Време беше да се върнеш при нас.

Сери стисна здраво очи, след което отново ги отвори. Лицето се проясни. Дълги тъмни коси, необичайно красиви черти. Кожата на жената беше тъмна, но не колкото на Фарин. Познатият прав киралийски нос добавяше елегантност към издълженото лице. Сякаш Сония и Фарин изведнъж се бяха слели в един човек.

„Аз спя“ — помисли си младежът.

— Не, не спиш — отвърна жената. Тя погледна към нещо над главата му. — Сигурно са го ударили доста силно. Искаш ли да поговориш с него?

— Поне мога да опитам. — Гласът беше познат. В полезрението му се появи Фарин. Изведнъж спомените нахлуха в главата на Сери и той се опита да седне. Пред очите му притъмня и главата отново го заболя. Той усети нечии ръце на рамене си и неохотно им позволи да го натиснат обратно в леглото.

— Здравей, Сери. Това е Каира.

— Тя изглежда като теб, само че е красива — промърмори Сери.

Фарин се засмя.

— Благодаря. Каира ми е сестра.

Жената се усмихна и се изгуби от погледа му. Сери чу някъде вдясно да се затваря врата. Той погледна към Фарин.

— Къде е Сония?

Крадецът се намръщи.

— Магьосниците я хванаха и я отведоха в Гилдията.

Думите му не спираха да отекват в главата на Сери. Той усети ужасна болка в гърдите си. Хванали са я! Как изобщо можа да си помисли, че ще успее да я защити? Но не. Фарин трябваше да я пази. В гърдите му пламна гняв. Сери си пое дълбоко дъх, готов да заговори…

„Не! Трябва да я намеря! Трябва да си я върна! Може би ще имам нужда от помощна на Фарин“.

Гневът изведнъж се стопи. Сери погледна намръщено крадеца.

— Какво се случи?

Фарин въздъхна.

— Неизбежното. Настигнаха ни. — Той поклати глава. — Не знам какво още бих могъл да направя, за да ги спра. Вече бях опитал всичко.

Сери кимна.

— А сега какво?

Устните на крадеца се изкривиха в безрадостна полуусмивка.

— Не ми беше по силите да изпълня моята част от договора. В същото време и Сония не можа да използва магическата си сила в мой интерес. И двамата се опитахме и се провалихме. Колкото до теб… — Усмивката на Фарин изчезна. — Бих искал да останеш с мен.

Сери погледна крадеца. Как можеше толкова лесно да се откаже от Сония?

— Свободен си да си идеш, ако искаш — додаде Фарин.

— Ами Сония?

Крадецът се намръщи.

— Тя е в Гилдията.

— Не е чак толкова трудно човек да се промъкне вътре. Вече съм го правил.

Бръчките между веждите на Фарин се задълбочиха.

— Не говори глупости. Те сигурно я пазят.

— Можем да им отвлечем вниманието.

— Нищо такова няма да правим — проблеснаха очите на Фарин. Той отстъпи назад, после отново се върна до главата на Сери. — Крадците никога не са се изправяли срещу Гилдията и никога няма да го направят. Не сме чак толкова глупави, че да си мислим, че можем да ги победим.

— Те не са чак толкова умни. Повярвай ми, аз…

— НЕ! — прекъсна го Фарин. Той си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. — Не е чак толкова лесно, колкото си мислиш, Сери. Почини си. Излекувай се. Помисли добре върху това, което предлагаш. Скоро пак ще поговорим. — Той се скри от погледа му. Сери чу как вратата се отваря и затваря. Опита се да се надигне, но главата му щеше да се пръсне от болка. Той въздъхна, затвори очи и остана да лежи, дишайки тежко. Би могъл да се опита да убеди Фарин да спаси Сония, но знаеше, че няма да успее. Не. Трябваше сам да се заеме с това.