Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният магьосник (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Magicians’ Guild, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2020)
Начална корекция
sqnka (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Труди Канаван

Заглавие: Гилдията на магьосниците

Преводач: Мирела Стефанова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: MBG Books; Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: австралийска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

ISBN: 978-954-2989-01-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3484

История

  1. — Добавяне

Глава 5
Наградата

— Сери?

Сери надигна глава от масата и сънено примигна. Предположи, че вече е сутрин, макар че под земята беше доста трудно да се ориентира. Изправи се и погледна към леглото. Свещта беше изгоряла почти докрай и осветяваше само най-близкото пространство, но Сири успя да различи блясъка в очите на Сония.

— Буден съм — каза той и се протегна, за да разкърши схванатите си рамене. После взе свещта от масата и я отнесе до леглото. Сония лежеше, подложила ръце под главата си, загледана в тавана. Щом я видя, Сери изпита странно, непреодолимо смущение. По същия начин се беше почувствал и две години по-рано, малко преди тя да напусне бандата. Едва след като изчезна, Сери най-накрая разбра онова, което всъщност бе знаел през цялото време — че един ден това момиче ще си тръгне.

— Добро утро — каза той.

Тя успя да му се усмихне в отговор, но очите й останаха тъжни.

— Кое беше момчето на площада — онова, което умря?

Той седна на ръба на леглото и въздъхна.

— Казваше се Арел, мисля. Не го познавах добре. Май беше син на една от работничките в „Танцуващите пантофки“.

Тя леко кимна. Известно време лежа мълчаливо, после сключи вежди.

— Успя ли да се видиш с Джона и Ранел?

Той поклати глава.

— Не.

— Липсват ми. — Тя тихо се засмя. — Никога не съм предполагала, че чичо и леля толкова ще ми липсват. Знаеш ли — тя се обърна настрани и го погледна в очите, — липсват ми повече, отколкото родната ми майка. Това не е ли странно?

— Те са се грижили за теб през по-голямата част от живота ти — напомни й Сери. — Майка ти е починала много отдавна.

Момичето кимна тъжно.

— Понякога я виждам насън, но когато се събудя, не мога да си спомня лицето й. Но пък помня къщата, в която живеехме. Беше невероятно.

— Вашата къща? — Досега не беше чувал за това.

Тя поклати глава.

— Майка и татко бяха слуги на едно от Семействата, но после обвиниха татко, че е откраднал нещо и ги изгониха.

Сери се усмихна.

— А така ли беше?

— Най-вероятно — прозя се Сония. — Джона обвинява него за всичко, което не правя както трябва. Тя не одобрява кражбите, дори ако се краде от някой зъл богаташ.

— А баща ти къде е сега?

Тя сви рамене.

— Напусна ни, когато мама умря. Върна се веднъж, когато бях на шест години. Даде на Джона малко пари и пак изчезна.

Сери взе малко от разтопения восък.

— Крадците убили баща ми, когато разбрали, че ги мами.

Очите й се разшириха.

— Но това е ужасно! Знаех, че е умрял, но никога не си ми казвал как.

Той сви рамене.

— Няма да е много умно от моя страна да се хваля, че баща ми се е опитал да прецака Крадците. Постъпил е глупаво и си е платил. Поне така казваше мама, де. Но все пак той ме научи на много неща.

— И ти показа Пътя на Крадците.

Той кимна.

— По него стигнахме дотук, нали?

Той отново кимна.

Тя се ухили.

— Значи ти наистина си човек на Крадците!

— Не — отвърна той и отмести поглед встрани. — Татко ми показа Пътя.

— Значи имаш разрешение да го използваш?

Той сви рамене.

— И да, и не.

Сония се намръщи, но си замълча. Сери се загледа в свещта и мислено се върна към онзи ден, преди три години, когато се беше шмугнал в тунела, за да се спаси от един разгневен стражник, който беше приел твърде навътре опитите да му пребърка джобовете. Изведнъж в мрака се появи една сянка, сграбчи Сери за яката, завлече го в една тъмна стая и го заключи вътре. Въпреки всичките му умения, Сери не успя да се измъкне. Няколко часа по-късно вратата се отвори и на прага се появи човек с лампа в ръка. От ярката й светлина Сери не можеше да види почти нищо.

— Кой си ти? — попита непознатият. — Как се казваш?

— Серини — отвърна с тъничко гласче момчето.

След кратка пауза мъжът се приближи към него.

— Такъв си бил значи — с леко развеселен глас рече непознатият. — Същият дребен гризач. Познах те, ти си синът на Торин. Знаеш ли каква е цената за използването на Пътя без разрешението на Крадците?

Сери поклати ужасено глава.

— Добре тогава, млади Серини. Здраво си я загазил, но мисля, че като за пръв път може да ти простя. Недей да използваш Пътя за щяло и нещяло, но ако наистина ти се наложи, минавай. Ако някой те попита, кажи им, че Рави ти е разрешил. Но не забравяй, че си ми длъжник. Ако поискам нещо от теб, ще ми го дадеш. Ако се опиташ да ме измамиш, няма да можеш да минаваш по никой път. Ясен ли съм?

Сери кимна отново, твърде уплашен, за да каже каквото и да било.

Непознатият се засмя.

— Добре. А сега изчезвай оттук. — Светлината угасна. Някакви невидими ръце поведоха Сери към най-близкия изход и го изхвърлиха на улицата.

Оттогава той рядко използваше Пътя на Крадците. Но винаги, когато се налагаше да минава през лабиринта, той с изненада установяваше, че помни отлично всеки завой. Понякога се разминаваше с други пътници, но те никога не го спираха и не задаваха въпроси.

За последните няколко дни обаче той беше нарушавал закона на Крадците доста пъти, което го караше да се чувства притеснен. Ако някой започнеше да задава въпроси, единственото, което му оставаше, бе да се надява, че името на Рави все още се ползва с авторитет сред Крадците. Но Сери нямаше намерение да споделя притесненията си със Сония — само щеше да я изплаши още повече.

Той я погледна и отново почувства онова странно безпокойство. Винаги се беше надявал, че един ден тя ще се върне, но никога не го беше вярвал наистина. Сония беше различна. Специална. Винаги бе знаел, че един ден тя ще се измъкне от копторите. Тя наистина беше специална, и то по начин, който дори не би могъл да си представи. В нея имаше магия! Само че се беше проявила в изключително неподходящо време. Защо не я беше открила, докато си приготвяше рака или докато си лъскаше обувките? Защо трябваше да го направи пред всички магьосници от Гилдията?

Но станалото — станало. Той трябваше да направи всичко възможно, за да я опази от тях. Така поне щеше да прекара повече време с нея. Струваше си, дори това да означаваше проблеми с Рави. Но изобщо не му харесваше да я вижда толкова разтревожена…

— Не се притеснявай. Докато магьосниците слухтят по коридорите, на Крадците въобще няма да им е до нас.

— Шшшт! — прекъсна го тя, вдигайки предупредително ръка. После стана от леглото и отиде в центъра на стаята. Завъртя се на място, оглеждайки внимателно стените. После спря и се ослуша напрегнато. Той също напрегна слух, но не чу нищо необичайно.

— Какво има?

Тя поклати глава и изведнъж потрепна. Лицето й се изкриви от изненада и страх. Сери скочи разтревожен.

— Какво има? — попита отново той.

— Търсят ни — изсъска тя.

— Нищо не чувам.

— Не би могъл — отвърна тя с треперещ глас. — Аз ги виждам, само че не с очи. Сякаш ги чувам, но не съвсем, защото не мога да разбера какво казват. Повече прилича на… — тя си пое дълбоко дъх и рязко се обърна. — Търсят ме с умовете си.

Сери я погледна безпомощно. Каквито и съмнения да беше имал в магическите й сили, можеше да ги отхвърли завинаги.

— Могат ли да те видят?

Тя го погледна уплашено.

— Не знам.

Сери свиваше и разпускаше безпомощно юмруци. Той беше толкова уверен, че ще успее да я опази от тях, но на света нямаше нито едно място, където да я заведе, нямаше стени, зад които да я скрие от това. Той си пое дълбоко дъх, пристъпи към нея и я улови за ръцете.

— А можеш ли да им попречиш да те видят?

— Как? Не знам как да използвам магията!

— Опитай! — настоя той. — Опитай нещо. Каквото и да е!

Тя поклати глава, но изведнъж се напрегна и пребледня като платно.

— Този като че ли погледна право в мен… — Тя се обърна към Сери. — Но после ме подмина. Продължават да гледат покрай мен. — Устните й бавно се разтеглиха в усмивка. — Те не ме виждат.

Той я погледна в очите.

— Сигурна ли си?

Тя кимна.

— Да.

Девойката издърпа ръцете си от неговите, отиде до леглото и седна на него със замислено изражение на лицето.

— Мисля, че вчера направих нещо, когато онзи магьосник едва не ни хвана. Като че ли се направих невидима. Иначе щеше да ме открие. — Тя внезапно вдигна глава, но бързо се успокои и се усмихна. — Все едно са слепи.

Сери въздъхна облекчено и поклати глава.

— Ама как ме изплаши, Сония. Мога да те скрия от очите на магьосниците, но от умовете им — това вече е свръх силите ми. По-добре да се махнем оттук. Знам едно местенце встрани от Пътя, където можем да останем няколко дни.

В Заседателната зала на Гилдията цареше тишина, нарушавана само от тих шепот или дишане. Ротан отвори очи и огледа познатите лица.

Какво винаги, той почувства леко смущение при вида на потъналите в ментална работа магьосници. Не можеше да се отърве от усещането, че ги шпионира, че наднича в интимните им занимания.

Но за пореден път по детски се развесели от различните изражения на лицата им. Някои магьосници се мръщеха, други изглеждаха озадачени или изненадани. Повечето може би спяха, лицата им бяха спокойни и безизразни.

Долавяйки тихо похъркване, Ротан се усмихна. Лорд Шарел се отпусна назад в стола си, а плешивата му глава клюмна на гърдите му. Очевидно опитите да успокои съзнанието си се бяха оказали твърде ефективни.

— Но той не е единственият, който се разсейва от работата, нали, Ротан?

Денил отвори едното си око и се усмихна. Ротан поклати неодобрително глава и отново огледа магьосниците, за да провери дали приятелят му не е нарушил концентрацията им. Денил само помръдна леко рамене и отново затвори окото си.

Ротан въздъхна. Досега трябваше да са я намерили. Огледа отново лицата на съсредоточените в търсенето магьосници и сви скептично устни. „Още половин час“ — реши той. Затвори очи, пое си дълбоко дъх и отново се зае с упражнението за ментална релаксация.

Към обяд жизнерадостните слънчеви лъчи най-после успяха да прогонят спусналата се над града гъста мъгла. Денил застана до прозореца, наслаждавайки се на тишината. Печатащите машини, макар и много по-ефективни от писарите, вдигаха ужасен шум, от който му звънваха ушите.

Той сви устни. След като вече и последната партида обяви за наградата беше разпечатана и изпратена за разлепяне, той беше свободен. Менталното претърсване се беше провалило и Ротан вече обикаляше из копторите. Денил не беше съвсем сигурен дали трябва да е доволен, че ще излезе навън в това хубаво време, или обезсърчен, че отново ще трябва да претърсва колибите.

— Лорд Денил — разнесе се зад гърба му нечий глас, — пред портата на Гилдията се е събрала тълпа от хора, които искат да говорят с вас.

Денил се обърна изненадан и видя Разпоредителя Лорлън, застанал до вратата.

— Вече? — възкликна той.

Лорлън кимна и се усмихна объркано.

— Не знам как са се озовали там. Успели са да минат през два поста стражи при Градските порти и са прекосили Вътрешния кръг сигурно са скитници, които сме пропуснали при Прочистването.

— Колко са?

— Към двеста души — отвърна Лорлън. — Според охраната всички твърдят, че знаят къде е момичето.

Представяйки си пълчищата от крадци и просяци, които обсаждаха портата, Денил притисна длан към челото си и изпъшка.

— Точно така — рече Лорлън. — Какво смяташ да правиш сега?

Денил се облегна на масата и се замисли. Не бе минал повече от час, откакто беше изпратил първите куриери с обявите за наградата. Събралата се пред портата тълпа беше само предвестник на пълчищата информатори, които щяха да ги връхлетят.

— Ще ни трябва място, където да ги разпитаме — започна да размишлява на глас той.

— Само не в Гилдията — рече Лорлън, — че народът ще започне да си измисля всякакви небивалици, само за да може да ни види отблизо.

— Тогава някъде в града.

Лорлън забарабани с пръсти по перваза.

— Градската стража има няколко помещения в града. Ще уредя да подготвят едно от тях за наша употреба.

Денил кимна.

— Ако е възможно, и няколко стражници да останат там — за поддържане на реда.

Разпоредителят кимна.

— Не се и съмнявам, че ще приемат с огромно удоволствие.

— Ще потърся доброволци за разпитването на информаторите.

— Изглежда, всичко е под контрол. — Лорлън се отдръпна от вратата.

Денил се усмихна и наведе глава.

— Благодаря ви, Разпоредителю.

— Ако имате нужда от нещо друго, просто изпратете куриер. — Лорлън му кимна и тръгна по коридора.

Денил прекоси стаята, събра пръснатите по масата писмени принадлежности и ги прибра в гравирана кутия. След това излезе в коридора и забърза към жилището си. От близката стая излезе един ученик и се затътри към стълбището.

— Хей, ти — извика Денил. Младежът замръзна на мястото си, обърна се към магьосника и почтително се поклони. Денил се приближи до него и тикна кутията в ръцете му.

— Отнеси това в Библиотеката и кажи на лорд Джолън, че ще я прибера по-късно.

— Да, лорд Денил — отвърна ученикът, като едва не изпусна кутията при поредния поклон. После се обърна и побягна да изпълни поръчението.

Денил стигна до края на коридора и тръгна да се спуска по стълбището. В преддверието се бяха събрали няколко магьосници, които наблюдаваха портата през стъклото на огромната университетска врата. Ларкин, наскоро дипломирал се алхимик, забеляза приближаващия се Денил.

— Това ли са вашите информатори, лорд Денил? — попита той ухилен.

— Търсачи на награди — рече сухо Денил.

— Няма да ги вкарвате тук — разнесе се рязък глас.

По характерния кисел тон Денил веднага разпозна директора на Университета и се обърна към него.

— Искате ли да го направя, директор Джерик? — попита Денил.

— Категорично не!

Зад гърба му Ларкин сподавено се изкиска и Денил едва устоя на изкушението сам да се усмихне. Джерик си оставаше все същото вечно сърдито старче, което помнеше от ученическите си години.

— Ще ги изпратя в помещенията на Градската стража — каза той на стария магьосник и тръгна към изхода, лавирайки между колегите си.

— Успех — извика Ларкин зад гърба му.

Денил му махна с ръка. Пред него тъмна тълпа от блъскащи се тела се притискаше към решетките на портата. Денил изкриви лице и потърси мислено нечие познато съзнание.

— Ротан!

— Да?

— Погледни! — Денил му изпрати образ от случващото се. То почувства как вълнението и тревогата на Ротан бързо се сменят от развеселеност, когато приятелят му осъзна кои са тези хора.

— Пристигнали са информатори? И какво смяташ да правиш?

— Ще им кажа да се върнат по-късно — отвърна Денил, — и че никакви пари няма да дадем, докато момичето не се озове в ръцете ни. — След това с най-голямата бързина, която позволяваше менталното общуване, му обясни, че разпоредителят Лорлън се занимава с организирането на помещение в града, където да разпитат „информаторите“.

— Имаш ли нужда от моята помощ?

— Няма да откажа, ако я предложиш.

Той усети веселото настроение на възрастния магьосник, след което присъствието на Ротан избледня и връзката прекъсна. Денил се приближи до портала. Хората в тълпата се притискаха към решетките и се мушкаха с лакти. Щом забелязаха магьосника, всички започнаха да викат едновременно. Пазачите погледнаха към Денил със смесица от облекчение и любопитство.

Той спря на десетина крачки от портата. Изпъна се в цял ръст, скръсти ръце на гърдите си и зачака. Шумът постепенно утихна. Когато тълпата се умълча, Денил омагьоса въздуха пред себе си, за да усили гласа си.

— Колко от вас са дошли с информация за момичето, което търсим?

Тълпата дружно изрева в отговор. Денил кимна и вдигна ръка, за да ги накара да замълчат.

— Гилдията ви благодари за съдействието. На всеки един от вас ще му бъде дадена възможност да говори. За тази цел подготвяме едно от помещенията на Градската стража. Обява с точното място ще бъде залепена след час на тази и останалите градски порти. Междувременно ви моля да се приберете по домовете си.

От тълпата се разнесе ропот. Денил вирна брадичката си и придаде на гласа си предупредителна интонация.

— Наградата ще бъде дадена едва след като момичето се озове на сигурно място под наша защита, и то само на хората, които наистина са ни помогнали да я намерим. Не се опитвайте да я заловите сами. Тя може да е…

— Тя е тук! — извика някой.

Денил се изпълни с надежда. Талпата се размърда и хората започнаха да отстъпват пред някой, който си пробиваше път напред.

— Пуснете я да мине — заповяда той.

Тълпата се раздели и пред портата застана една възрастна жена. Тя протегна съсухрената си ръка през решетките и му махна да се приближи. С другата си ръка стискаше китката на слабичка млада девойка, облечена с мръсни, дрипави дрехи.

— Ето я! — обяви жената, вперила в него огромните си очи.

Денил се вгледа отблизо в момичето. Къса, неравно подстригана коса обрамчваше слабо лице с хлътнали бузи. Момчето беше болезнено слабо и дрехите висяха на безформеното му телце като на закачалка. Щом срещна очите на Денил, момичето избухна в сълзи.

Обзеха го съмнения и той осъзна, че не може да си спомни лицето на момичето, което Ротан беше проектирал в Заседателната зала.

— Ротан?

— Да?

Той изпрати на магьосника образа на момичето.

— Не е тя.

Денил въздъхна с облекчение.

— Това не е тя — обяви той, поклащайки глава, след което им обърна гръб.

— Хей! — извика жената. Той се обърна и срещна погледа й. Тя бързо наведе глава. — Сигурен ли си, милорд? — попита тя с подмазвачески тон. — Дори не я погледна отблизо.

Морето от лица го наблюдаваше очаквателно и той осъзна, че те очакват някакво видимо доказателство. Ако не успееше да ги убеди, че не могат да го измамят, нямаше да спрат да водят момичета с надеждата да получат наградата — а той не можеше непрекъснато да кара Ротан да идентифицира всяко едно от тях.

Той бавно тръгна към портала. Момичето беше спряло да плаче, но щом Денил се приближи до него, то пребледня от ужас.

Той й протегна ръката си и се усмихна. Момичето я погледна и се отдръпна ужасено, но жената я блъсна към оградата. Денил хвана ръката й и мислено се обърна към ума й. Веднага усети дремещия източник на сила. Изненадан, той се поколеба за миг, преди да пусне ръката й и да отстъпи назад.

— Не е тази, която търсим — повтори той.

Тълпата отново зашумя, но вече не толкова уверено и настоятелно, като преди. Денил отстъпи няколко крачки и вдигна ръка. Гласовете утихнаха.

— Вървете си! — извика той. — Върнете се следобед.

Той се обърна рязко, полите на мантията му театрално се завъртяха около него, и магьосникът се отдалечи с решителна крачка. От тълпата се разнесоха възклицания на страхопочитание. Той се усмихна и ускори крачка. Но усмивката му изчезна, щом се сети за силата, която беше усетил у малката просякиня. Тя не беше особено мощна. Ако момичето бе дъщеря на някой от Домовете, едва ли щяха да я изпратят в Гилдията за обучение. Тя щеше да е по-ценна за семейството си като невеста, която потенциално би могла да засили магическата кръвна линия в Дома. Но ако беше втори или трети син, с удоволствие щяха да го поверят на Гилдията. Дори слабите магьосници носеха престиж на своя Дом.

Приближавайки към Университета, Денил поклати глава. Това, че първият попаднал му жител на копторите притежаваше вълшебна сила, беше чисто съвпадение. Може би тя бе дъщеря на проститутка, която е заченала дете от магьосник. Денил не си правеше илюзии за моралния облик на колегите си.

Тогава той си спомни думите на лорд Соланд: „Ако тази млада жена е натурал, то ние трябва да очакваме да е много по-силна от средностатистическия магьосник.“ Момичето, което търсеха, можеше да се окаже силно колкото него. Може би дори по-силно…

Той потрепери. Изведнъж си представи какво би било, ако съществуваха крадци и убийци, притежаващи силата, която досега се считаше за привилегия единствено на Гилдията. Това беше плашеща мисъл и той разбра, че никога повече нямаше да се чувства напълно неуязвим, докато върви по улиците в бедняшките квартали.

 

 

Въздухът в таванската стая беше приятно топъл. Лъчите на късното следобедно слънце проникваха през двата мънички прозореца и рисуваха ярки квадратчета по стените. В стаята миришеше на пушек и риберова[1] кожа. По пода бяха насядали групички деца, увити в одеяла, и тихичко разговаряха.

Сония ги наблюдаваше от ъгълчето, което беше избрала за себе си. Когато капакът на пода се открехна, тя вдигна очаквателно глава, но момчето, което се изкачи в стаята, не беше Сери. Останалите деца поздравиха радостно новодошлия.

— Чухте ли? — рече той, сядайки върху купчина одеяла. — Магьосниците са обявили награда за всеки, който им покаже къде се намира онова момиче.

— Награда!

— Наистина ли?

— Колко дават?

Очите на момчето се ококориха.

— Сто златни монети.

Децата зашумяха развълнувано. Те се събраха около новодошлия в очакване на повече подробности, а неколцина погледнаха замислено към Сония.

Тя се застави да не отвръща поглед от тях и придаде на лицето си равнодушно изражение. Още с пристигането си беше възбудила любопитството им. Таванската стая беше убежище за безпризорни деца. Сградата се намираше недалеч от мястото, където копторите граничеха с пазара, а от мъничките прозорчета се виждаше пристанището. Тя беше твърде голяма, за да бъде приета в приюта, но Сери познаваше собственика — мил пенсиониран търговец на име Норин — и сключи сделка в замяна на бъдеща услуга.

— Магьосниците май наистина искат да пипнат това момиче, нали? — рече едно от момичетата.

— Те не искат никой друг, освен тях, да може да прави магии — отвърна едно набито момче.

— Сега много хора я търсят — каза новодошлият, кимайки сериозно с глава. — Това са много пари.

— Това са кървави пари, Рал — обади се момичето и сбърчи нос.

— И какво от това? — отвърна Рал. — На някои им е все едно. Те просто искат парите.

— Аз не бих я предала — каза тя. — Мразя магьосниците. Преди години магиите им изгориха братовчед ми.

— Наистина ли? — попита друго момиче и очите му проблеснаха от любопитство.

— Вярно е — кимна първото момиче. — По време на Прочистването. Джилен си играеше на улицата, сигурно сам си го е изпросил. Единият от магьосниците хвърли магията си по него и половината му лице изгоря. Сега има голям червен белег.

Сония потрепери. Изгорен. В паметта й изплува образът на овъгленото тяло на площада. Тя отвърна поглед от децата. Таванската стая вече не й се струваше толкова уютна. Искаше да стане и да си тръгне, но Сери твърдо й беше заявил да не мърда от мястото си и да не привлича вниманието към себе си.

— Чичо ми веднъж се опитал да ограби магьосник — каза едно момиче с дълга, сплетена на плитка коса.

— Чичо ти е бил голям глупак — промърмори момчето, което седеше до нея. Тя му се намръщи и се опита да го срита в пищяла, но той с лекота избегна крака й.

— Той не знаел, че онзи е магьосник — обясни момичето. — Мъжът носел широко наметало над мантията си.

Момчето изсумтя и момичето стисна юмруци.

— И какво станало после? — попита невинно той.

— Чичо се опитал да му отреже кесията — продължи момичето, — но магьосникът я бил омагьосал така, че да усети, ако някой я докосне. Та той се обърнал много бързо, ударил чичо с магия и му счупил ръцете.

— И двете? — попита едно от по-малките момчета.

Тя кимна.

— Без дори да го докосне. Просто протегнал ръцете си така… — тя вдигна ръцете си напред, с длани, обърнати към слушателите си — и магията ударила чичо така, сякаш някой хвърлил стена върху него. Поне така каза чичо.

— Еха! — въздъхна момчето. Няколко минути в стаята цареше пълна тишина, после се чу друг глас:

— Сестричката ми умря заради магьосниците.

Всички се обърнаха към кльощавото момче, което седеше с подвити крака встрани от останалите.

— Бяхме в тълпата — продължи то. — Магьосниците започнаха да пускат огнените си светкавици и всички побягнаха. Мама изпусна по-малката ми сестра, но не можа да се спре и да я потърси, защото хората я повлякоха напред. Татко се върна и я намери. Чух го да ги ругае, да вика, че заради тях е умряла. Заради магьосниците. — Той присви очи и заби поглед в пода. — Мразя ги.

Няколко деца от кръга закимаха с глави. Отново настъпи дълбока тишина, после първото момиче изхъмка доволно.

— Виждате ли? — рече тя. — Бихте ли помогнали на магьосниците? Аз не. Онова момиче добре им е дало да се разберат. Може пък следващия път повече да пострадат.

Децата се ухилиха и започнаха да кимат с глави. Сония въздъхна с облекчение. Чу се тихото поскръцване на отварящия се капак и тя се усмихна на появилия се Сери. Той отиде при нея, седна на пода и се ухили.

— Предадени сме — прошепна той. — Скоро ще претърсят къщата. Да се махаме.

Сърцето й прескочи един удар. Тя го погледна и видя, че очите му не се смеят. Сери се изправи и тръгна, а момичето скочи на крака и го последва. Няколко деца ги изпратиха с погледи, но тя избягваше да ги поглежда. Почувства нарастващото им любопитство, когато Сери се спря и отвори вратата на големия шкаф в другия край на стаята.

— Тук има таен изход към проходите — промърмори той и бръкна вътре. Натисна леко нещо, намръщи се и натисна по-силно. — Блокиран е от другата страна. — Той изруга под носа си.

— В капан ли попаднахме?

Той отново погледна към стаята. Почти всички деца вече гледаха тях. Той затвори вратата на шкафа и се приближи до единия от прозорците.

— Не искам да те лъжа. Залазила ли си катераческите си умения?

— Мина доста време… — Тя погледна нагоре. Прозорците бяха изрязани в скосения покрив, който се спускаше почти до пода.

— Подложи ми ръце да се кача.

Тя сплете пръсти и се намръщи, когато Сери стъпи с единия си крак върху ръцете й и се изкатери на раменете й. После се хвана за една от гредите, извади от джоба си нож и се захвана за работа.

Някъде отдолу се чу затръшване на врата, после приглушени гласове. Сония изтръпна от страх, когато капакът се надигна, но оттам надникна Ялия, племенничката на Норин. Жената бързо огледа стаята, децата, Сония и стъпилия върху раменете й Сери.

— Вратата? — попита тя.

— Блокирана — отвърна той.

Тя се намръщи, после погледна към децата.

— Магьосниците са тук — каза им тя. — Искат да претърсят къщата ни.

Децата започнаха да задават въпроси. Сери изригна цветисто проклятие. Момичето едва не го изпусна, когато той рязко се размърда на раменете й.

— Хей! От теб въобще не става надеждна стълба!

Изведнъж Сония престана да усеща тежестта му. Единият му крак я ритна силно в гърдите. Тя едва се сдържа да не го наругае и отскочи встрани, за да избегне нов ритник.

— Те няма да ни навредят — казваше Ялия на децата. — Няма да посмеят. Веднага ще видят, че сте твърде малки. Тях ги интересува повече…

— Хей! Сония — прошепна Сери.

Тя вдигна глава и видя, че момчето вече се беше изкатерило на покрива и протягаше към нея ръце през прозореца.

— Давай!

Тя се протегна и той я хвана здраво за китките. С изненадваща сила я повдигна нагоре и я задържа, за да може тя да се хване за перваза. Сония увисна на него за миг, след което се придвижи към по-високата му част. После се залюля, прехвърли краката си през рамката и се измъкна навън.

Дишайки тежко, тя се отпусна върху студените керемиди. Въздухът беше мразовит и ледените му пипалца бързо пропълзяха под дрехите й. Пред очите й се разкри море от покриви. Слънцето висеше ниско над хоризонта.

Сери се пресегна да затвори прозореца и застина. До ушите им достигна звукът от отварянето на капака, последван от изпълнените с благоговение и страх гласове на децата. Сония повдигна глава и надникна вътре.

До отворения капак стоеше мъж, облечен с червена мантия, който оглеждаше стаята с немигащи очи. Светлите му коси бяха грижливо вчесани назад. На слепоочието му се забелязваше малък червен белег. Сония отново се притисна към керемидите с разтуптяно сърце. В него имаше нещо познато, но тя не посмя да погледне отново. До тях достигна гласът му.

— Къде е тя? — попита заповеднически той.

— За кого питате? — отвърна Ялия.

— Момичето. Докладваха ми, че е тук. Къде сте я скрили?

— Никого не крия — разнесе се гласът на възрастен мъж.

Норин, предположи Сония.

— А какво е това място? Защо са тук тези просяци?

— Позволявам им да остават тук. Няма къде другаде да презимуват.

— Момичето идвало ли е тук?

— Не ги питам за имената им. Ако момичето, което търсите, е било тук, няма как да знам.

— Мисля, че ме лъжеш, старче. — В гласа на магьосника се промъкна заплаха.

Няколко от децата се разплакаха. Сери я дръпна за ръкава.

— Истина ви казвам — отвърна старият търговец. — Нямам представа кои са тези деца.

— Знаеш ли какво е наказанието за укриването на врагове на Гилдията, старче? — сопна му се магьосникът. — Ако не ми покажеш къде сте скрили момичето, ще разруша къщата ти камък по камък и…

— Сония! — прошепна рязко Сери.

Тя се обърна и го погледна. Той й даде знак с глава и запълзя по покрива. Момичето го последва.

Тя не смееше да се движи твърде бързо, страхувайки се, че магьосникът ще я чуе. Краят на покрива постепенно се приближаваше. Когато го стигна, Сония установи, че Сери беше изчезнал. С крайчеца на окото си забеляза леко движение и видя здраво вкопчилите се в улука пръсти.

— Сония — изсъска той. — Трябва да се спуснеш при мен.

Тя бавно протегна крака и се плъзна надолу, докато не се озова до улука. Когато надникна през ръба, тя видя, че Сери виси два етажа над земята. Той кимна с глава към едноетажната къща, която беше построена съвсем близо до дома на търговеца.

— Отиваме там — каза й той. — Гледай внимателно какво правя.

Момчето протегна ръка, хвана се за старата водосточна тръба и бързо се заспуска по нея. Под тежестта на тялото му целият улук се разтресе, но Сери продължи да се спуска невъзмутимо, използвайки вместо стълба металическите скоби, които придържаха тръбата към стената. Щом стъпи на съседния покрив, той кимна на Сония.

Тя си пое дълбоко дъх, вкопчи се в улука и се изтърколи от покрива. Краката й увиснаха във въздуха, пръстите й възмутено изпукаха, но момичето упорито се протегна към водосточната тръба, сравнително бързо се спусна по нея и стъпи на покрива на съседната къща.

Сери я посрещна ухилен.

— Лесно ли беше?

Тя разтърка пръстите на ръцете си, които бяха почервенели от острите ръбове на скобите и сви рамене.

— И да, и не.

— Хайде, да се махаме оттук.

Двамата започнаха да се придвижват внимателно по покрива, опитвайки се да се предпазят от пронизващия леден вятър. Стигнаха до съседната сграда и се изкатериха на нейния покрив. Оттам се спуснаха по друга водосточна тръба и се озоваха в тясната уличка между къщите.

Сери притисна пръст към устните си и предпазливо тръгна напред. Когато измина половината път, той спря, огледа се дали наоколо няма други хора, и повдигна малка метална решетка в стената. Бързо пропълзя по корем вътре и Сония го последва.

Двамата изчакаха очите им да привикнат към тъмнината. Тя постепенно започна да различава стените на тесния тухлен проход. Сери се взря в тъмнината в посока към дома на Норин.

— Горкият Норин — прошепна Сония. — Какво ли ще се му направят?

— Не знам, но няма да е добро.

Момичето почувства прилив на вина.

— Всичко това стана заради мен.

Сери се обърна и я погледна.

— Не — изръмжа той. — Виновни са магьосниците и онзи, който ни предаде. — Той погледна намръщено към прохода. — Ще се върна и ще открия кой го е направил, но първо трябва да те отведа на безопасно място.

На лицето му се изписа упоритост, каквато Сония не беше виждала досега. Ако не беше той, досега сигурно щяха да са я заловили, може би дори щеше да е мъртва. Тя имаше нужда от него, но какво ли щеше да му струва това? Заради нея вече беше обещал услугите си на много хора и беше рискувал да предизвика недоволството на Крадците заради използването на тунелите им.

Ами ако магьосниците я откриеха? Щом домът на Норин може да бъде разрушен само заради подозрението, че старецът я е укривал, то какво ли щяха да причинят на Сери? „Знаеш ли какво е наказанието за укриването на врагове на Гилдията, старче?“ Тя потрепери и го хвана за ръката.

— Искам да ми обещаеш нещо, Сери.

Той се обърна и я погледна в очите.

— Да ти обещая?

Тя кимна.

— Обещай ми, че ако ни хванат, ще се престориш, че не ме познаваш. — Той отвори уста да възрази, но тя не го остави да продума. — А ако те видят, че ми помагаш, искам да избягаш. Не им позволявай да те хванат.

Той поклати глава.

— Сония, не бих…

— Просто кажи, че ще го направиш. Аз… Няма да понеса да те убият заради мен.

Очите на Сери се разшириха, той постави ръка на рамото й и се усмихна.

— Няма да те хванат — каза той. — А ако успеят, аз ще те измъкна оттам. Обещавам ти.

Бележки

[1] рибер — домашно животно, отглеждано за вълна и месо. — Б.пр.