Труди Канаван
Гилдията на магьосниците (4)

Глава 3
Стари приятели

Тя е лепка.

Гласът беше мъжки, младежки и непознат. „Къде се намирам?“ — помисли си Сония. Като за начало, лежеше на нещо меко. Може би легло? „Не си спомням да съм си лягала…“

— Няма начин.

Гласът беше на Херин. Досети се, че той я защитава. Тогава проумя думите на непознатия и я заля вълна от закъсняло облекчение. На жаргона на копторите лепка означаваше шпионин. Ако Херин се беше съгласил, то тогава я очакваха големи неприятности… Но всъщност на кого е шпионин?

— Че какво друго може да е? — не се отказваше непознатият. — Тя владее магията. Магьосниците се обучават в продължение на години. Кой тукашен може да я научи на това?

Магия? Поток от спомени нахлу в главата й: площадът, магьосниците…

— Магия или не, аз я познавам откакто се знаем със Сери — каза Херин на момчето. — Винаги си е била нормално момиче.

Сония едва чуваше думите му. Тя сякаш се видя отстрани как хвърля камъка, как той преминава през бариерата и улучва магьосника. „Аз го направих — помисли си тя. — Но това не е възможно…“

— Но ти сам ми каза, че не си я виждал няколко години. Кой знае къде се е навъртала през това време.

Тогава Сония си спомни как беше почувствала нещо в себе си — нещо, което не би трябвало да притежава…

— Живяла е със семейството си, Баръл — отвърна Херин. — Аз й вярвам, Сери й вярва и това е достатъчно.

„… и Гилдията знае, че аз го направих!“ Старият магьосник я беше видял, беше я посочил на останалите. Тя потръпна при спомена за димящото тяло.

— Да не кажеш, че не съм те предупредил. — Баръл все още не беше напълно убеден, но в гласа му се усети примирение. — Ако те прецака, не забравяй кой те е пред…

— Мисля, че е будна — промърмори друг познат глас. Сери. Намираше се някъде наблизо.

Херин въздъхна.

— Излез, Баръл.

Сония чу отдалечаващи се стъпки, последвани от затваряне на врата.

— Стига си се преструвала, че спиш, Сония — промърмори Сери.

Нечия ръка докосна лицето й и момичето отвори очи. Той стоеше наведен над нея, ухилен до уши.

Сония се надигна на лакът и се огледа. Лежеше в едно старо легло в непозната стая. Докато спускаше краката си на пода, Сери я изгледа преценяващо.

— Изглеждаш по-добре — отбеляза той.

— Чувствам се добре — съгласи се тя. — Какво се случи? — Тя вдигна глава към Херин, който застана пред нея. — Къде се намирам? Колко е часът?

Сери се засмя.

— Добре е.

— Не си ли спомняш? — Херин се приведе така, че да може да я погледне в очите.

Сония поклати глава.

— Помня как вървяхме по улицата, но… — Тя разпери ръце. — Но не и как съм се озовала тук.

— Херин те донесе тук — разнесе се женски глас. — Каза, че си заспала, докато сте вървели.

Сония се обърна и видя млада жена, която седеше на стола зад нея. Лицето й изглеждаше познато.

— Дония?

Момичето се усмихна.

— Точно така. — Тя потропа с токче по пода. — Намираш се в странноприемницата на баща ми. Той ни позволи да те доведем тук. Проспа цялата нощ.

Сония отново се огледа и устните й се разтеглиха в усмивка при спомена как момчетата се опитваха да подкупят Дония да им краде халби с бол^[1] от пивницата. Пивото беше силно и им замайваше главите.

Странноприемницата на Гелин се намираше близо до Външната стена, в онази част от бедняшките квартали, която се наричаше Нортсайд и където се намираха най-прилично изглеждащите постройки. Жителите на този район наричаха копторите Външния кръг, напук на всеобщото мнение, че бедняшките квартали не са част от града.

Сония предположи, че се намира в една от стаите за гости. Почти цялото пространство беше заето от леглото, очукания стол, на който седеше Дония и една малка маса. Прозорците бяха покрити със стари, избелели листи хартия. По слабата светлина, която проникваше през тях, Сония предположи, че е ранно утро.

Херин се обърна към Дония и й махна да се приближи. Обви собственически талията й с ръка и я притегли към себе си. Дония му се усмихна влюбено.

— Дали няма да ни стъкнеш нещо за хапване? — попита я той.

— Ще видя какво мога да направя. — Дония се обърна бавно към вратата и се измъкна от стаята.

Сония погледна въпросително Сери и в отговор получи самодоволна усмивка. Херин се отпусна отново в стола си, погледна към нея и се намръщи.

— Сигурна ли си, че си по-добре? Снощи никаква те нямаше.

Тя сви рамене.

— Всъщност се чувствам много добре. Все едно хубаво съм се наспала.

— Наспа се. Почти цял ден прекара в леглото. — Той отново я изгледа преценяващо. — Какво се случи, Сония? Ти хвърли онзи камък, нали?

Сония преглътна, гърлото й изведнъж пресъхна. За миг се зачуди, дали ще й повярват, ако отрече всичко.

Сери положи ръка на рамото й и лекичко го стисна.

— Не се тревожи, Сония. Ако не искаш, няма да кажем на никого за това.

Момичето кимна.

— Аз бях, но… Не знам какво се случи.

— Магия ли използва? — попита нетърпеливо Сери.

Сония отмести поглед.

— Не знам. Просто си пожелах камъкът да премине през бариерата и… той премина.

— Ти проби магьосническата стена — каза Херин. — Това няма как да стане без магия, нали? Обикновено камъните отскачат от нея.

— Освен това имаше някакво проблясване — добави Сери.

Херин кимна.

— И магьосниците определено бяха много възбудени.

Сери се наведе към нея.

— Мислиш ли, че ще успееш да го направиш пак?

Сония го погледна слисано.

— Пак ли?

— Не същото, разбира се. Няма да те караме да замеряш магьосниците с камъни — като че ли не им харесва особено. Говоря за нещо друго. Ако се получи, значи наистина притежаваш магия.

Тя потръпна.

— Мисля, че не искам да го научавам.

Сери се засмя.

— И защо? Само помисли какво ще можеш да правиш! Ще бъде страхотно!

— Като за начало никой няма да смее да ти посегне — каза Херин.

Тя поклати глава.

— Напротив. Ще се надъхат още повече. — Сония се намръщи. — Всички мразят магьосниците. И мен ще ме намразят.

— Всички мразят магьосниците от Гилдията — отвърна Сери. — Всички те идват от Домовете. Интересуват се единствено от себе си. А всички знаят, че ти си обитател също като нас.

Обитател. След двете години, прекарани в града, леля й и чичо й бяха спрели да се наричат така, както се наричаха жителите на копторите. Бяха успели да се измъкнат от там. Вместо това започнаха да се наричат занаятчии.

— Обитателите ще се радват да имат свой собствен магьосник — продължи да настоява Сери, — особено когато започнеш да вършиш разни добри дела.

Сония поклати глава.

— Добри дела? Магьосниците не правят нищо добро. Защо обитателите ще решат, че аз съм по-различна от тях?

— Да вземем например лекуването — каза той. — Нали Ранел има болен крак? Ти ще можеш да го излекуваш!

Дъхът й секна. При мисълта за болките, които изпитваше чичо й, тя изведнъж разбра ентусиазма на Сери. Наистина щеше да е чудесно, ако успее да оправи крака на чичо си. А ако успее, защо да не помогне и на други?

Тогава се сети за отношението на Ранел към „доктората“, които бяха лекували крака му. Тя отново поклати глава.

— Хората не се доверяват на докторята, защо ще повярват на мен?

— Защото хората никога не знаят дали докторята ще ги излекуват или от лечението ще им стане още по-зле — търпеливо обясни младежът. — Те се страхуват, че ще се разболеят още повече.

— А магията направо ги ужасява. Ще решат, че може да съм изпратена от магьосниците, за да ги премахна.

Сери се засмя.

— Това вече са глупости. Никой няма да си го помисли.

— Ами Баръл?

Лицето му се изкриви кисела гримаса.

— Баръл е глупак! Не всички мислят като него.

Сония изсумтя.

— Дори и така да е, аз не знам нищо за магията. Ами ако хората решат, че наистина мога да ги излекувам? Няма да ме оставят на мира, а аз няма да мога да направя нищо, за да им помогна.

Сери се намръщи.

— Така си е. — Той погледна към Херин. — Тя е права. Това може да завърши зле. Дори Сония да се реши отново да опита магията си, ще се наложи известно време да го пазим в тайна.

Херин сви устни и кимна.

— Ако някой попита дали можеш да правиш магии, ще му кажем, че нищо не си направила. Че сигурно магьосниците са изгубили концентрация или нещо такова и затова камъкът е успял да мине през бариерата.

Сония го погледна, изпълнена с надежда.

— Може би точно това се е случило. Може пък нищо да не съм направила.

— Ако не успееш отново да използваш магия, можеш да бъдеш сигурна, че е така — потупа я Сери по рамото. — А ако се получи, ще се погрижим никой да не разбере за това. След няколко седмици всички ще смятат, че магьосниците са объркали нещо, а след някой друг месец вече ще са забравили за теб.

Леко почукване на вратата накара Сония да подскочи. Херин се надигна и пусна Дония вътре. Момичето носеше поднос с халби и голяма чиния с комати хляб.

— Ето — каза тя, поставяйки подноса на масата. — По една халба бол за всеки, за да отпразнуваме завръщането на един стар приятел. Херин, татко иска да отидеш при него.

— По-добре да видя какво иска. — Херин вдигна една халба и я пресуши. — До после, Сония — каза той. После прегърна Дония през кръста и изведе кискащото се момиче от стаята. Когато вратата се затвори зад тях, Сония поклати глава.

— От кога продължава това?

— Те двамата ли? — попита Сери с пълна уста. — Почти година, мисля. Херин каза, че ще се ожени за нея и ще наследи пивницата.

Сония се засмя.

— Гелин наясно ли е с това?

Сери се усмихна.

— Поне още не е изгонил Херин оттук.

Сония взе коматче черен хляб, замесен от каръново^[2] брашно и щедро ароматизиран с подправки. Щом го захапа, стомахът й възмутено й напомни, че повече от ден не беше слагала нищо в него, и тя стръвно задъвка. Волът беше повкиснал, но прокарваше добре соления хляб. Щом приключиха с храненето, Сония седна на стола и въздъхна.

— Когато Херин се заеме с пивницата, ти с какво ще се занимаваш?

Сери повдигна рамене.

— С разни неща. Ще крада бол от Херин. Ще уча децата му как да разбиват ключалки. Поне тази зима ще ни бъде топло. А ти с какво ще се занимаваш?

— Не знам. Джона и Ранел казаха… Ох! — Тя скочи от стола. — Така и не можахме да се срещнем! Те не знаят къде съм!

Сери махна презрително с ръка.

— Те са някъде наоколо.

Тя опипа трескаво колана си и установи, че кесията й все още виси на кръста, тежка и пълна с монети.

— Доста нещо си спестила — отбеляза Сери.

— Ранел каза, че всеки от нас трябва да вземе част от парите и да тръгне сам към копторите. Трябва да сме ужасни каръци, за да ни претърсят и тримата. — Тя го погледна с присвити очи. — Знам колко пари има вътре.

Той се разсмя.

— Аз също. Всичките са си на мястото. Хайде, ще ти помогна да намериш вашите.

Те излязоха в късия коридор, спуснаха се по тясната стълба и се озоваха в познатата зала. Както винаги, въздухът беше пропит с алкохолни изпарения, носеше се смях и се долавяха откъслечни бръщолевения и ругатни. На масата, където се разливаше гъстата напитка, се беше облегнал един грамаден мъж.

— Добро утро, Гелин — извика Сери.

Мъжът присви късогледите си очи и се ухили на Сония.

— Здрасти! Това е малката Сония, нали? — Гелин се приближи до тях и я тупна по рамото. — Като гледам, много е пораснала. Още помня как крадяхте от бола ми, момиче. Ти беше много пъргава малка крадла.

Сония се ухили и погледна към Сери.

— И това беше моя идея, нали, Сери?

Той разпери ръце и невинно примигва.

— За какво говориш, Сония?

Гелин се разсмя.

— Ето до какво води размотаването с Крадците. Как са родителите ти?

— Имаш предвид леля Джона и чичо Ранел?

Той махна с ръка.

— Същите.

Сония сви рамене и набързо му разказа как са ги прогонили от бараките. Гелин съчувствено кимаше.

— И сега сигурно се чудят къде съм се изгубила — завърши тя. — Аз…

Вратата на пивницата се затръшна и Сония подскочи като ужилена. В стаята настана тишина и всички погледнаха към входа. Херин стоеше облегнат на рамката, дишаше тежко, а челото му блестеше от пот.

— По-внимателно с вратата ми — извика Гелин.

Херин вдигна глава. Щом зърна Сония и Сери, той пребледня и се втурна към тях. Хвана момичето за ръката и я повлече след себе си към кухнята. Сели тръгна след тях.

— Какво има? — прошепна той.

— Магьосниците претърсват копторите — рече задъхано Херин. Сония го погледна ужасена.

— Те са тук? — възкликна Сери. — Защо?

Херин погледна многозначително към Сония.

— Търсят мен — въздъхна тихо тя.

Херин кимна мрачно и се обърна към Сери.

— Какво ще правим?

— Близо ли са?

— Много. Тръгнали са от Външната стена навън.

Сери подсвирна.

— Близо са.

Сония притисна ръка към гърдите си. Сърцето й тупкаше бързо. Тя усети, че й се повдига.

— Разполагаме само с няколко минути — каза им Херин. — Трябва да се махнем оттук. Те претърсват всяка сграда.

— Значи трябва да я скрием на място, където вече са били. Сония се облегна на стената и коленете й омекнаха при спомена за овъгленото тяло на площада.

— Те ще ме убият! — изпъшка тя.

Сери я погледна.

— Не, Сония — рече твърдо той.

— Убиха онова момче… — Тя потрепери.

Той я хвана за раменете.

— Няма да го допуснем, Сония.

Погледът му беше твърд, а изражението на лицето — непривично сурово. Сония се опита да открие в него някаква неувереност, но безуспешно.

— Вярваш ли ми? — попита той.

Тя кимна. Той се усмихна.

— Да вървим, тогава.

След тези си думи той дръпна момичето от стената и я поведе през кухнята към вратата, следван от Херин. Излязоха през друга врата и се озоваха на кална уличка. Сония потрепери от студения зимен вятър, който се промуши под дрехите й.

Малко преди края на уличката те се спряха. Сери им каза да изчакат, докато провери дали пътят е чист. Той се промъкна до ъгъла, надникна към улицата и бързо се върна, поклащайки глава. Махна им с ръка да се връщат обратно.

Някъде по средата на улицата Сери се приближи до една от каменните стени и повдигна вградената малка желязна решетка. Херин погледна неуверено приятеля си, после се наведе и пропълзя в разкрилия се проход. Сония го последва и се озова в тъмен тунел. Херин й помогна да се изправи и бързо я бутна към стената, освобождавайки място за Сери, който се шмугна вътре, без да се помайва. Решетката тихо се затвори — ако се съдеше по липсата на издайническо изскърцване, пантите й бяха смазвани редовно.

— Сигурен ли си? — прошепна Херин.

— Крадците ще бъдат твърде заети с укриването на своите тайници от магьосниците и въобще няма да ни забележат — успокои го Сири. — Освен това няма да стоим много тук. Сония, хвани ме за рамото.

Тя се хвана здраво за палтото му. Ръката на Херин полегна твърдо на рамото й. Тримата потеглиха напред в тъмния тунел. Сония се опита да различи нещо в мрака, сърцето й сякаш щеше да изскочи от гърдите. От отговора на Сери беше разбрала, че са влезли в един от проходите на Крадците.

Използването на подземната мрежа от тунели без разрешение беше забранено и тя беше чувала страховити истории за наказанията, които Крадците налагаха на нарушителите.

Откакто се помнеше, хората винаги бяха наричали шеговито Сери „приятел на Крадците“. Зад това прозвище се криеше едновременно и страх, и уважение. Момичето знаеше, че бащата на Сери е бил контрабандист, така че бе възможно младежът да е наследил някои привилегии и връзки. Така или иначе тя не беше виждала никакви доказателства за това и винаги бе подозирала, че Сери просто се възползва от славата си, за да запази положението си на дясна ръка на Херин. Доколкото й беше известно, той не познаваше никого от Крадците и сега тя просто бързаше към гибелта си.

Само че Сония предпочиташе вероятността да се срещне с Крадците, отколкото сигурната смърт от ръцете на магьосниците. Крадците поне не я търсеха.

Тъмнината се сгъсти още повече и Сония вече можеше да различи единствено смътни сенки. Скоро, обаче, отново просветля; приближаваха се до поредната решетка. Сери сви в друг коридор и те потънаха в нов тъмен тунел. Направиха още няколко завоя, преди окончателно да спрат.

— Би трябвало вече да са минали оттук — прошепна той на Херин. — Ще останем колкото да си купим нещо и ще продължим. Трябва да се свържеш с останалите и да им кажеш да не споменават на никого за Сония. Току-виж хората решили, че могат да спечелят нещо от нас, като ни заплашат, че ще я издадат на магьосниците.

— Ще се погрижа за всичко — увери го Херин. — Ще разбера са успели да издрънкат нещо и ще им наредя да си затварят устите.

— Отлично — отвърна Сери. — Така, значи сме дошли да си купим малко айкер^[3] и това е.

В тъмнината се разнесоха тихи звуци, отвори се някаква врата и те се озоваха под ярката дневна светлина, в курник, пълен с расуци^[4].

При вида на непознатите птиците се развълнуваха, размахаха късите си, безполезни крилца и запищяха пронизително. Звукът отекна в каменните стени на малкото дворче. През близката врата надникна някаква жена. Щом видя Сония и Херин в курника, тя се намръщи сърдито.

— Хей! Кои сте вие?

Сония се обърна за помощ към Сири и го видя да клечи зад нея и да рови в прахта, прикривайки следите им. Той се изправи и се ухили на жената.

— Идваме ти на гости, Лария.

Жената го погледна. Намръщеното й лице грейна в усмивка.

— Серини! Винаги ми е приятно да те виждам! Това твои приятели ли са? Добре дошли! Добре дошли! Заповядайте вкъщи да ви почерпя с рака^[5].

— Как върви търговията? — попита Сери, щом излязоха от курника и последваха Лария в една малка стаичка. Половината й беше заета от тясно легло, а в останалото място бяха разположени печка и маса.

Жената се намръщи.

— Тежък ден. Преди по-малко от час имах посетители. Много любопитни се оказаха.

— Посетители, облечени с мантии? — попита Сери.

Тя кимна.

— Изкараха ми акъла. Навсякъде ровиха, но нищо не намериха, ако ме разбираш. Но стражниците намериха. Сигурна съм, че ще се върнат, но дотогава няма да е останало нищо за намиране. — Тя се изкиска. — Твърде късно ще бъде. — Тя млъкна, докато слагаше вода да възври на печката. — А вие защо сте дошли?

— За същото като всички останали.

В очите на Лария проблесна весело пламъче.

— Готвите се за весела нощ, а? Колко предлагаш?

Той се усмихна.

— Доколкото си спомням, ти ми дължиш една услуга.

Жената сви устни и присви очи.

— Чакай тук.

Тя излезе от стаята. Сери въздъхна и седна на леглото, което силно изскърца.

— Успокой се, Сония — рече той. — Вече са били тук. Втори път няма да се върнат.

Тя кимна. Сърцето й не спираше да бие ускорено и стомахът я присвиваше. Тя си пое дълбоко дъх и се облегна на стената. Водата завря. Сери взе от масата бурканче с тъмен прах и сипа по лъжичка в приготвените от Лария чаши. Стаята се изпълни с познат, пикантен аромат.

— Вече можем да сме сигурни, Сония — каза Херин и с благодарност прие продадената му от Сери чаша.

Тя се намръщи.

— В какво?

— Че си използвала магия. — Той се ухили. — Нямаше да те търсят, ако не смятаха така, нали?

С нетърпелив жест Денил пресуши влагата от мантията си. Над финото сукно се издигнаха облаци пара. Стреснатите стражници отскочиха встрани, но когато пронизващият вятър разнесе мъглата, те се върнаха по местата си. Мъжете се движеха в строга формация — двама пред магьосника, двама зад него. Идиотска предпазна мярка. Обитателите не бяха чак толкова глупави, че да ги нападнат. А дори и да го бяха направили, същите тези стражници щяха да се втурнат към Денил в търсене на защита.

Улавяйки тъжния поглед на единия от стражниците, Денил усети лек пристъп на вина. Денят едва започваше, а те вече бяха изнервени и непочтителни. Денил си напомни, че ще се наложи да ги търпи цял ден и си обеща да се опита да се държи по-дружелюбно.

За стражниците претърсването беше като празник — много по-интересно от часовете висене край портите или патрулирането по градските улици. Въпреки горещото им желание да нахлуят в тайните складове и бардаци на контрабандистите, от тях реална полза нямаше. Денил нямаше нужда от помощта им при разбиването на заключени врати и отварянето на контейнери, а и жителите на бедняшките квартали, макар и неохотно, му оказваха съдействие.

Въздъхна… Беше видял достатъчно, за да разбере, че мнозинството от тези хора знаеха много добре как да скрият онова, което не искаха да бъде намерено. Освен това бе забелязал прикритите усмивки на лицата, които го наблюдаваха. Какви ли са шансовете на стотина магьосници да намерят някакво си незабележително девойче сред хилядите жители на копторите?

Никакви. Денил стисна зъби, припомняйки си думите на лорд Болкан от предишната вечер. „Как ще изглежда, ако ни разкрият, облечени като долни просяци? Ще ни съсипят от подигравки из целите Обединени земи“. Той изсумтя. А нима сега не изглеждаха като глупаци?

Остра воня го удари в носа. Той погледна към задръстената от нечистотии канавка. Хората, които стояха край нея, побързаха да се махнат. С огромно усилие на волята магьосникът си пое дълбоко дъх и наложи на лицето си безизразна маска.

Той не обичаше да плаши хората. Да ги впечатлява? Да. Да внушава благоговение? Определено. Но не и да ги плаши. Винаги се смущаваше, когато при приближаването му хората отстъпваха встрани и без да свалят поглед от него, изчакваха да отмине. Децата бяха посмели, следваха го на известно разстояние, но щом ги погледнеше, те се пръсваха на всички страни. Мъжете и жените, млади и стари, го наблюдаваха предпазливо. Всички изглеждаха сурови и коварни. Той се зачуди колко ли от тях работят за Крадците…

Денил се спря.

Крадците…

Стражниците също спряха и го погледнаха въпросително. Той не им обърна внимание.

Ако слуховете бяха верни, то Крадците познаваха копторите по-добре от всеки друг. Дали знаеха къде се крие момичето? А ако не, дали щяха да успеят да я открият? Дали ще се съгласят да помогнат на Гилдията? Може би, ако им предложат достойно възнаграждение…

Как ли ще реагират останалите магьосници, ако им предложи да се договорят с Крадците?

Ще бъдат ужасени. Разгневени.

Той погледна към плиткия, вонящ изкоп, който служеше за канал. След няколко дни бродене из копторите, магьосниците може би щяха да погледнат по-благосклонно на идеята му. Което означаваше, че колкото по-късно им предложеше своя вариант, толкова по-големи бяха шансовете му да получи одобрението им.

От друга страна, всеки изгубен час даваше на бегълката възможност да се скрие по-добре. Денил сви устни. Нямаше да е зле да провери дали Крадците са склонни на сделка, преди да представи идеята си пред Гилдията. Ако магьосниците я одобряха, а после се окажеше, че Крадците не желаят да им сътрудничат, то времето и усилията му щяха да се окажат изгубени напразно.

Той се обърна към най-възрастния от стражниците.

— Капитан Гарин. Знаете ли как мога да се свържа с Крадците?

От изненада капитанът вдигна вежди толкова високо, че те се скриха под шлема му. Той поклати глава.

— Не, милорд.

— Аз знам, милорд.

Денил се обърна към най-младия от стражниците, дългурест младеж на име Олин.

— Някога живеех в копторите, милорд — призна си Олин, преди да се запиша в Стражата. Тук винаги ще се намерят хора, които са готови да предадат послание на Крадците, стига да знаете къде да търсите.

— Разбирам. — Денил замислено задъвка вътрешността на бузата си. — Намери ми някой от тези хора. Питай дали Крадците са съгласни да работят с нас. Ще докладваш лично на мен и на никой друг.

Олин кимна и погледна капитана си. По-възрастният мъж сви устни неодобрително, но кимна и посочи с глава един от другите стражници.

— Вземи Керин.

Денил изпрати с поглед отдалечаващите се стражи, после се обърна и продължи да върви, обмисляйки възможностите. От една къща малко по-надолу по улицата се появи позната фигура. Денил се усмихна и ускори крачка.

— Ротан!

Мъжът се спря. Вятърът подхвана мантията му и я усука около него.

— Денил? — Мисълта на Ротан беше слаба и несигурна.

— Тук съм. — Денил му изпрати образ от улицата и усещане за близост. Ротан се обърна и щом го забеляза, ускори крачка. Когато се приближи до приятеля си, Денил забеляза, че сините очи на Ротан са разширени и изпълнени с тъга.

— Намери ли нещо?

— Не — поклати глава Ротан. После погледна жалките колиби. — Нямах представа за живота тук.

— Като клетка с херъли е, нали? — изкиска се Денил. — Адска мръсотия.

— О, да, но аз имах предвид хората. — Ротан махна с ръка към тълпата, която се събираше около тях. — Условията са ужасни… Нямах представа дори…

Денил сви рамене.

— Няма никаква надежда да я открием, Ротан. Просто броят ни не е достатъчен.

Ротан кимна.

— Смяташ ли, че на другите им е провървяло повече?

— Едва ли. Иначе щяха да се свържат с нас.

— Прав си. — Ротан се намръщи. — Днес ми хрумна нещо: как можем да сме сигурни, че тя е все още в града? Може отдавна да го е напуснала. — Той поклати глава. — Боя се, че си прав. Работата ми тук е приключена. Да се връщаме в Гилдията.