Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният магьосник (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Magicians’ Guild, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2020)
Начална корекция
sqnka (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Труди Канаван

Заглавие: Гилдията на магьосниците

Преводач: Мирела Стефанова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: MBG Books; Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: австралийска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

ISBN: 978-954-2989-01-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3484

История

  1. — Добавяне

Глава 27
Някъде под Университета

Сгушена в креслото, Сония се прозина и си припомни случилото се през деня.

Сутринта я беше посетил Разпоредителят, за да я попита относно решението й да остане и да й обясни отново за наставничеството и Изслушването. Тя беше изпитала угризения при вида на искрената му радост от оставането й. Чувството й за вина нарастваше през деня.

Другите й посетители бяха Денил, после строгата и внушителна Повелителка на Лечителите и накрая — семейство възрастни хора, приятели на Ротан. При всяко почукване на вратата Сония се напрягаше, очаквайки Фергън, но воинът не се появи.

Тя съобрази, че той няма да дойде, докато не остане сама, и почти се зарадва, когато Ротан излезе след вечеря, като преди това каза, че ще се прибере късно и няма нужда тя да го чака.

— Ако искате, ще остана да си поговоря с вас — предложи Тания.

Сония се усмихна с признателност.

— Благодаря, Тания, но предпочитам да остана сама тази вечер. Прислужничката кимна.

— Разбирам. — Тя отново се обърна към масата, и в този момент се разнесе почукване по вратата. — Да отворя ли, лейди?

Сония кимна. Пое си дълбоко дъх, наблюдавайки как прислужничката отваря вратата.

— Тук ли е лейди Сония?

При този глас коремът на девойката се сви от страх.

— Да, лорд Фергън — отвърна Тания. Тя погледна разтревожено към Сония. — Сега ще я попитам дали желае да ви приеме.

— Нека влезе, Тания. — Въпреки че сърцето й се беше разтуптяло, Сония успя да прозвучи спокойно.

Прислужницата отстъпи от вратата, пропускайки магьосника с червена мантия в стаята. Той сложи ръка на гърдите си и склони глава.

— Аз съм лорд Фергън. Надявам се, че лорд Ротан е споменал за мен.

Погледът му се насочи към Тания и после се върна към девойката. Сония кимна.

— Да — отвърна тя. — Спомена ми. Искате ли да седнете?

— Благодаря — отвърна той и се настани изящно в креслото. — Отпрати жената!

Сония преглътна и погледна към прислужницата.

— Тания, имаш ли още работа?

Жената погледна към масата, после поклати глава.

— Не, лейди. Мога да се върна по-късно за съдовете.

Тя се поклони и излезе от стаята.

Щом вратата се затвори след нея, дружелюбното изражение на Фергън изчезна.

— Едва тази сутрин узнах, че Ротан е обявил, че си готова. Доста време ти отне да му кажеш.

— Трябваше да изчакам подходящия момент — отвърна Сония. — Иначе щеше да му се стори странно.

Фергън я изгледа, после махна пренебрежителна с ръка.

— Както и да е, вече е направено. Сега искам да се уверя, че си разбрала правилно инструкциите ми. Повтори ми ги.

Той кимаше, докато тя изброяваше нещата, които той й беше заръчал да направи.

— Добре. Имаш ли някакви въпроси?

— Да — каза тя. — Откъде да знам, че Сери наистина е при теб? Засега съм видяла само камата.

Той се усмихна.

— Просто ще трябва да ми се довериш.

— Да се доверя на теб? — Тя изсумтя шумно и си наложи да го погледне в очите. — Искам да го видя. В противен случай може да се наложи да попитам Разпоредителя Лорлън дали изнудването е престъпление в Гилдията.

Устните му се изкривиха в подигравателна усмивка.

— Не си в такова положение, че да ме заплашваш.

— Нима? — Сония се изправи и се приближи до високата маса, където си наля чаша вода. Ръцете й трепереха и тя се радваше, че е с гръб към магьосника. — Знам всичко за този вид изнудване. Все пак съм живяла с Крадците, забрави ли? Така че трябва да ме убедиш, че заплахите ти са основателни. Досега съм видяла единствено камата. Откъде да знам, че държиш и собственика й?

Тя се обърна, срещна погледа му и със задоволство отбеляза, че в него се е появила несигурност. Той стисна юмруци, после бавно кимна.

— Много добре — каза магьосникът, изправяйки се. — Ще те отведа при него.

Тя изпита усещане за триумф, което бързо изчезна — Фергън нямаше да се съгласи толкова лесно, ако не държеше наистина Сери затворен. Освен това Сония много добре знаеше, че когато е заложен нечий живот, най-трудното е да се направи така, че похитителят да не убие жертвата, след като получи каквото иска.

Фергън се приближи до вратата, отвори я и пропусна девойката пред себе си. Когато Сония пристъпи в коридора, двама магьосници се спряха и я изгледаха обезпокоени, но при вида на Фергън се отпуснаха.

— Ротан разказвал ли ти е за сградите на Гилдията? — попита Фергън на висок глас, когато двамата се насочиха към стълбите.

— Да — отговори тя.

— Те са били построени преди около четиристотин години — продължи той, без да обръща внимание на отговора й. — Гилдията се е разраснала твърде много…

„Най-накрая седмицата свърши!“ — помисли си ликуващо Денил на излизане от класната стая. Възможността Сония да се присъедини към Гилдията не беше хрумвала на учениците. Те бяха обсъждали темата през целия ден и даже му се беше наложило да изгони от час двамина, за да не отвличат вниманието на останалите.

Денил въздъхна, взе под мишница книгите, листовете и принадлежностите за писане и закрачи по коридора на Университета. Когато стигна до стълбите, той застина, неспособен да повярва в случващото се на долния етаж.

Фергън и Сония току-що бяха влезли в Университета. Воинът се огледа и поведе девойката към противоположното на Денил стълбище. Като направи една крачка встрани, за да се скрие, Денил се заслуша в стъпките, кънтящи долу. Шумът от тях намаля, когато двамата поеха по коридора на приземния етаж.

Стараейки се да бъде възможно най-безшумен, Денил се спусна по стълбите. Прекоси долната зала, стигна до коридора и надникна внимателно зад ъгъла. Фергън и Сония се отдалечаваха бързо и точно в този момент завиха в едно странично разклонение.

Денил ги последва с разтуптяно сърце. Когато стигна до страничното разклонение, се сети, че преди няколко дни беше зърнал Фергън да бърза точно към това място. Пое риска да надникне бързо зад ъгъла.

Коридорът беше празен. Магьосникът се заслуша внимателно. Приглушеният глас на Фергън го доведе до врата, водеща към вътрешните коридори на Университета. Денил се промъкна през нея и продължи да следва гласа още няколко коридора, когато звукът изведнъж секна.

От настъпилата тишина кожата му настръхна. Нима Фергън беше забелязал, че го следят? И сега дебнеше преследвача си, за да го залови?

Когато стигна до поредния завой, Денил шепнешком изруга. Без да чува гласа на Фергън, можеше всеки момент да се натъкне на него. Надникна предпазливо зад ъгъла и въздъхна облекчено. Нямаше никого. Продължи напред, но скоро се оказа в задънен коридор. Технически това не беше задънен коридор, тъй като в Университета нямаше такива. Една от вратите водеше към странично разклонение на главния коридор. Ако двамата бяха минали оттам, Денил щеше да чуе шума от отваряне на врата — Фергън не се стараеше да пази тишина.

Макар че можеше и да е започнал да го прави, ако е забелязал, че го следят.

Денил хвана дръжката на вратата и я натисна. Когато вратата се отвори, пантите изскърцаха драматично, сякаш искаха да го уверят, че непременно би чул Фергън, ако воинът беше минал оттук. Страничният проход зад вратата беше празен. Денил го прекоси и установи, че главният коридор също е празен. Озадачен, магьосникът се върна обратно и опита и другите врати, но не намери дори следа от Сония или Фергън.

Той поклати глава и тръгна обратно към изхода на Университета. Измъчваха го много въпроси. Защо Фергън беше извел Сония от покоите на Ротан? Защо я беше отвел в пустите вътрешни коридори на Университета? Как бяха успели да изчезнат?

— Ротан?

— Денил.

— Къде си?

— Във Вечерната зала.

Денил се намръщи. Значи Фергън беше изчакал момент, в който Ротан е ангажиран, и тогава беше отишъл при Сония. Типично за него.

— Изчакай ме там. Сега ще дойда.

 

 

Плътно обвил одеялото около раменете си, Сери слушаше тракането на зъбите си. През последните няколко дни температурата в стаята бавно беше спадала и сега беше толкова студено, че влагата по стените замръзваше. Някъде по-горе зимата беше затегнала хватката си над града.

Сега Фергън донасяше заедно с храната и свещ, но тя стигаше само за няколко часа. Когато тъмнината дойдеше отново, Сери спеше или кръстосваше стаята, за да загрее тялото си, като броеше крачките си, за да не се удари в някоя от стените. За да предпази водата от замръзване, притискаше бутилката към гърдите си.

Лек шум привлече вниманието му и той се спря, сигурен, че е чул нечии чужди крачки, освен своите. Но навсякъде цареше тишина. Сери въздъхна и се върна към разходката си.

Той разиграваше наум всевъзможни разговори със своя тъмничар. След неуспешното нападение Сери беше посветил много часове в обмисляне на ситуацията. Не беше възможно да избяга от килията, не представляваше и заплаха за тъмничаря си. Беше изцяло в ръцете на магьосника.

Колкото и да беше неприятно да си го признае, единственият му шанс да се измъкне беше да спечели благоразположението на Фергън. Задачата изглеждаше невъзможна за изпълнение — магьосникът не се стремеше към общуване и явно презираше Сери. „Но заради Сония трябва да опитам“ — помисли си Сери.

Сония. Той тръсна глава и въздъхна. Може би я бяха принудили да му каже, че се нуждае от Гилдията, за да се научи да контролира силата си, но той се съмняваше в това. В нея нямаше и сянка от страх, само спокойствие. Той беше виждал как силата й реагираше на емоциите й и колко опасна беше станала накрая. Не беше трудно да се повярва, че в края на краищата магията й би я убила.

Което значеше, че идеята да скрие Сония при Крадците беше възможно най-лошата, която можеше да му хрумне. Ситуацията, при която девойката беше принудена да използва магия всеки ден, беше накарала силата и да нараства и вероятно бе ускорила момента на излизането на тази сила извън контрол.

Но Сония така или иначе щеше да стигне до този момент, независимо от това какво прави. Рамо или късно Гилдията щеше да я намери или тя щеше да умре.

Сери се намръщи, спомняйки си за изпратеното от магьосниците писмо, в което я уверяваха, че не възнамеряват да навреждат на Сония и я канеха да се присъедини към Гилдията. Сония не им беше повярвала. Нито пък Фарин.

Но Сери имаше стар познат сред прислужниците на Гилдията, който можеше да потвърди или опровергае думите в посланието. Само че Сери не го беше попитал.

„Не исках да знам. Исках само да сме заедно. Сония и аз, работещи за Крадците… или просто заедно…“

Тя не беше предназначена за Крадците… или за него. Тя беше магьосница. Независимо дали му харесваше или не, мястото й беше сред магьосниците.

Сери усети пристъп на ревност, но го прогони. В мрака беше започнал да преразглежда омразата си към Гилдията. Не можеше да не съобрази, че щом магьосниците бяха положили толкова много усилия, за да я спасят от силата й — заедно с много обитатели на копторите — едва ли бяха толкова равнодушни, колкото ги смятаха обитателите.

Освен това какво по-добро бъдеще можеше да желае за Сония? Тя щеше да придобие богатство, знания и могъщество. Как можеше той да я лиши от тях?

Не можеше! Нямаше права върху нея. Осъзнаването на този факт му причини болка като от удар в гърдите. Въпреки че сърцето му беше трепнало, когато тя се бе върнала в живота му, Сония никога не беше показала, че изпитва към него нещо повече от приятелски чувства и привързаност.

Сери чу приглушени звуци и застина. Някъде отдалеч долитаха потропвания на обувки върху камък. Докато стъпките се приближаваха, Сери отстъпи от вратата, за да освободи място, така че магьосникът да може да влезе спокойно в килията. Крачките звучаха така, сякаш Фергън бърза.

Но те не се забавиха пред вратата, а отминаха нататък.

Сери пристъпи напред. Дали това бе тъмничарят му, бързащ за някъде? Или, може би, беше някой друг?

Младежът се хвърли към вратата и вдигна юмрук, за да удари по нея, но в следващия момент замръзна, обхванат от съмнения. Ако беше прав в предположението си, че Фергън го използва, за да изнудва Сония, нямаше ли да изложи момичето на опасност, като избяга и провали плановете на Фергън?

Ако Фергън й беше разказал твърде много, можеше да я убие, за да прикрие престъпленията си. Сери беше чувал множество истории за отвличания и изнудвания, където нещата се бяха объркали, и той потрепери, когато си спомни неприятните завършеци на някои от тези истории.

Крачките се отдалечиха и утихнаха. Сери притисна глава към вратата и изруга. Беше твърде късно. Непознатият си беше отишъл.

Младежът въздъхна и реши да се върне към плана си да се сприятели с Фергън, дори и само за да научи какви са плановете му. Отново разигра в съзнанието си евентуален разговор между тях. Когато отново дочу стъпки, почти повярва, че са плод на въображението му.

Но те звучаха все по-силно и той разбра, че са истински. Сърцето му се разтуптя, когато осъзна, че са на двама души. Те спряха пред килията и Сери чу приглушения глас на Фергън:

— Стой! Пристигнахме.

Ключалката изщрака и вратата се отвори. Над главата на Фергън увисна светещо кълбо, заслепявайки Сери. Въпреки това той разпозна силуета на другия посетител. Сърцето му подскочи.

— Сония!

— Сери?

Сония вдигна ръце към очите си и свали черната превръзка. Примигна срещу него, усмихна се и пристъпи в килията.

— Добре ли си? Нали не си болен или ранен? — Очите й шареха по него, търсейки следи от наранявания.

— Не съм — поклати глава той. — А ти?

— Добре съм. — Тя погледна към Фергън, който ги наблюдаваше с интерес. — Фергън наистина ли не ти е направил нищо?

Сери се усмихна накриво.

— Само ако сам си го просех.

Сония повдигна вежди и погледна Фергън с присвити очи.

— Може ли да поговоря с него насаме?

Фергън се поколеба, после повдигна рамене.

— Добре. Само няколко минути, не повече.

Той махна с ръка и вратата се затвори, потопявайки стаята в пълен мрак.

Сери въздъхна.

— Сега и двамата сме затворени тук.

— Той няма да ме остави при теб. Нуждае се от мен.

— За какво?

— Сложно е за обяснение. Иска от мен да се присъединя към Гилдията, за да може после да ме накара да наруша закона и да ме изхвърлят от нея. Според мен това е начинът му да си отмъсти затова че го улучих с камък в слепоочието по време на Прочистването. Освен това мисля, че иска да убеди Гилдията никога повече да не приема за обучение обитатели. Но това не е толкова важно. Ако направя каквото иска от мен, ти ще си свободен. Според теб дали ще ме излъже?

Сери поклати глава, макар да знаеше, че тя няма да го види.

— Не знам. Досега не се е държал лошо. При Крадците щеше да е по-зле. — Той се поколеба. — Според мен той не знае какво прави. Трябва да кажеш на някого.

— Няма — отвърна тя. — Ако кажа, Фергън няма да разкрие къде те държи. Ще умреш от глад.

— Все някой трябва да знае за тези проходи.

— Ще минат дни, преди да те открият, Сери. Повървяхме доста, преди да стигнем дотук. Възможно е дори да се намираш извън Гилдията.

— На мен не ми се стори толкова далече…

— Няма значение, Сери. Нямам намерение да оставам тук, така че не виждам защо да рискувам живота ти.

— Няма ли да постъпиш в Гилдията?

— Не.

Пулсът му се ускори.

— Защо?

— По много причини. Първо, всички мразят магьосниците. Ако се присъединя към тях, ще се чувствам така, сякаш съм извършила предателство.

Той се усмихна. Това беше толкова типично за нея. Младежът въздъхна дълбоко.

— Сония, трябва да останеш. Трябва да се научиш как да използваш магията си.

— Но така всички ще ме намразят.

— Няма. Истината е, че при първия удобен случай всеки от тях би се съгласил да стане магьосник, а ако ти се откажеш от предложението на Гилдията, ще те помислят за луда или за пълна глупачка. Ако останеш, ще те разберат. Никой не би пожелал да се откажеш.

— Той преглътна тежко и се насили да излъже: — Аз не искам да се отказваш.

Тя се поколеба.

— И няма да ме намразиш?

— Няма.

— А аз щях.

— Онези, които те познават, ще се зарадват, че си останала.

— Но това е все едно… да премина на страната на врага.

Сери въздъхна.

— Стига глупости, Сония. Ако станеш магьосница, ще можеш да помагаш на хората. Ще можеш да направиш нещо за спирането на Прочистването. Хората ще се вслушват в теб.

— Но… мястото ми е при Джона и Ранел. Те имат нужда от мен.

— Не, нямат. Те се справят много добре. Само си помисли, колко ще се гордеят с теб. Собствената им племенница е приета в Гилдията.

Сония тропна с крак.

— Това няма значение, Сери. Не мога да остана. Фергън каза, че ще те убие. Няма да изоставя приятел, само за да мога да науча няколко магически номера.

Приятел. Раменете на Сери се отпуснаха. Той затвори очи и въздъхна тежко.

— Сония, помниш ли онази нощ, когато се промъкнахме в Гилдията?

— Разбира се. — В гласа й се усещаше усмивката й.

— Тогава ти казах, че познавам някого в Гилдията, един прислужник. Можех да отида при този човек и да го помоля да разбере какви са плановете на Гилдията за теб, но не го направих. Знаеш ли защо?

— Не. — Гласът й прозвуча озадачено.

— Не исках дори да чуя, че Гилдията наистина иска да ти помогне. Ти се завърна толкова неочаквано при нас и аз не исках отново да те изгубя.

Сония мълчеше. Сери преглътна с пресъхнала уста.

— Тук имах предостатъчно време да размисля — каза й той. — Аз… да речем, че погледнах истината в очите. Да кажа, че те приемам само като приятел, значи да излъжа…

Сония ахна.

— О, Сери — изрече бързо тя. — Никога не си го показвал!

Младежът усети, че се изчервява и мислено благодари, че в стаята е тъмно. Той затаи дъх, давайки на Сония възможност да му отговори с надеждата, че поне ще намекне, че изпитва същото към него, или че ще го докосне…

Тишината се проточи и накрая той вече не издържаше.

— Добре, няма значение — каза младежът. — Важното е, че мястото ти не е в копторите. От момента, в който откри, че притежаваш магията. Може и да не се впишеш съвсем тук, но трябва поне да опиташ.

— Не — отвърна му твърдо тя. — Трябва да се махна оттук. Не знам колко дълго Фергън възнамерява да ме изнудва, но той не може да те държи вечно затворен. Ще го накарам да ми носи бележки от теб, за да знам, че си жив. В противен случай ще откажа да изпълнявам исканията му. Помниш ли историята за дърводелеца Херин?

— Разбира се.

— Ще постъпим по същия начин. Не знам след колко време ще те освободи, но…

Бравата изщрака и тя млъкна. Магьосническата сфера освети лицето й и Сери усети как сърцето му се свива.

— Достатъчно време прекара тук — сопна й се Фергън.

Сония се обърна към Сери, прегърна го и се отдръпна. Той преглътна тежко. От краткото й докосване го заболя повече, отколкото от предишното й мълчание.

— Постарай се да не замръзнеш — каза му тя и излезе в коридора. Вратата се затвори и Сери изтича до нея, притискайки ухо до дървото.

— Прави всичко, което ти казвам, и отново ще го видиш — дочу се гласът на Фергън. — В противен случай…

— Знам, знам — прекъсна го Сония. — Само не забравяй какво правят Крадците с онези, които нарушават обещанията си.

„Ха така, каза ли му го!“ — помисли си Сери и се усмихна мрачно.

 

 

Още щом Денил влезе във Вечерната зала, веднага стана ясно, че е притеснен от нещо. Ротан се откъсна от обкръжилите го магьосници и забърза към приятеля си.

— Какво се е случило?

— Не мога да ти кажа тук — отвърна Денил, оглеждайки стаята.

— Да излезем тогава навън? — предложи Ротан.

Те излязоха под сипещия се сняг. Наоколо се вихреха снежинки, които се топяха със съскане, докосвайки щита на Ротан. Денил се приближи до фонтана и спря.

— Познай кого видях в Университета току-що.

— Кого?

— Фергън и Сония.

— Сония? — Ротан усети как го жегва безпокойство, но бързо го прогони. — Той вече има право да разговаря с нея, Денил.

— Да разговаря — да, но да я извежда от покоите ти?

Ротан сви рамене.

— Няма закон срещу това.

— Не се ли притесняваш?

— Да, но няма смисъл да протестирам. По-добре ще е да видят, че Фергън прекрачва границите на нашето гостоприемство, отколкото да слушат протестите ми при всяка негова постъпка. Съмнява ме, че тя ще тръгне с него, ако сама не е пожелала.

Денил се намръщи.

— Не искаш ли да разбереш къде я отведе?

— Къде?

Денил леко се смути.

— Не съм съвсем сигурен. Вървях след тях по коридора, след това Фергън я поведе по разни вътрешни проходи и аз ги изгубих от поглед. Сякаш пропаднаха вдън земя.

— Изчезнали са пред очите ти?

— Не. Известно време чувах гласа на Фергън и после изведнъж стана тихо. Твърде тихо. Трябваше да чуя стъпки или затваряща се врата, но нямаше нищо.

Ротан отново прогони тревожните си мисли.

— Хм, бих искал да разбера къде я е отвел. Възможно ли е да й показва Университета? Ще я попитам утре.

— Ами ако не ти каже?

Ротан погледна замислено покритата с дебел сняг земя. Вътрешните проходи на Университета водеха до малки, частни стаи. Повечето би трябвало да са празни или заключени. Там нямаше нищо друго… освен…

— Едва ли й показва подземните проходи — промърмори той.

— Но разбира се! — Очите на Денил грейнаха и Ротан веднага съжали, че ги е споменал. — Точно това е!

— Но е малко вероятно, Денил. Никой не знае къде са входовете към тях, с изключение…

Но Денил не го слушаше.

— Така вече всичко се връзва! Как не се сетих по-рано! — Той се плесна силно по челото.

— Много те моля да стоиш по-далеч от тях. Ненапразно ползването им е забранено. Те са стари и не са безопасни.

Денил повдигна вежди.

— А какво ще кажеш за слуховете, че някои членове на Гилдията редовно ги посещават?

Ротан скръсти решително ръце.

— Той може да прави каквото си иска и освен това съм сигурен, че ще се справи, ако тунелът се срути. Освен това знам, че няма да одобри, ако започнеш да душиш наоколо. Какво ще му кажеш, ако те намери там?

При тези думи искрите в очите на Денил помръкнаха.

— Ще бъда внимателен и ще сляза долу, след като се убедя, че е зает някъде другаде.

— Дори не си го и помисляй! — предупреди го Ротан. — Ще се загубиш.

Денил изхъмка.

— Няма да е по-лошо, отколкото беше в копторите.

— Никъде няма да ходиш, Денил!

Но Ротан знаеше много добре, че ако приятелят му си науми нещо, може да го спре само заплахата за изключване от Гилдията. Само че в този случай не го заплашваше такова наказание.

— Моля те да размислиш, Денил. Нали не искаш да провалиш шансовете си да станеш посланик?

Денил сви рамене.

— Щом ми се разминаха контактите с Крадците, едва ли малко разследване под Университета ще предизвика силно неодобрение.

Пред такова непоколебимо упорство на Ротан не му оставаше нищо друго, освен да се обърне и да тръгне обратно към Вечерната зала.

— Може и да е така, но понякога има значение чие неодобрение си спечелил.