Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният магьосник (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Magicians’ Guild, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2020)
Начална корекция
sqnka (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Труди Канаван

Заглавие: Гилдията на магьосниците

Преводач: Мирела Стефанова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: MBG Books; Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: австралийска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

ISBN: 978-954-2989-01-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3484

История

  1. — Добавяне

Глава 17
Решението на Сония

Сония отново огледа стаята. Макар и не голяма, тя беше обзаведена луксозно. Може би я държаха в някоя от къщите на Вътрешния град, но се съмняваше в това.

Тя се приближи до прозореца, дръпна встрани красиво декорирания параван, който го покриваше, затаи дъх и отстъпи крачка назад.

Пред нея се ширеха градините на Гилдията. Вдясно се извисяваше сградата на Университета, а вляво, зад дърветата се криеше резиденцията на Върховния повелител. Самата тя се намираше на втория етаж на сградата, където Сери беше казал, че се намират жилищните помещения на магьосниците.

Гилдията гъмжеше от магьосници. Накъдето и да погледнеше Сония, тя виждаше облечени в мантии фигури: в градината, по прозорците, по пътеката, която минаваше точно под нейния прозорец. Тя потрепери, дръпна обратно паравана и се обърна.

Връхлетя я мрачно отчаяние.

„Попаднах в капан. Няма измъкване оттук. Никога повече няма да видя Ранел, Джона и Сери. Никога!“

Очите й плувнаха в сълзи. Сония примигна и изведнъж видя отражението си в изящното огледало на стената. Забеляза зачервените си очи и презрително изкриви лице.

„Нима толкова лесно ще се предам? — попита тя отражението си. — И ще плача, като някое сополиво хлапе?! Не!“

Денем Гилдията може би беше пълна с магьосници, но тя я беше видяла през нощта и знаеше колко е лесно да се промъкне незабелязано. Ако изчакаше падането на нощта и успееше да се измъкне навън, нищо нямаше да й попречи да се прибере в копторите.

Измъкването, разбира се, нямаше да е лесно. Магьосниците сигурно щяха да я държат заключена. Пък и самият Ротан беше кади, че се е случвало магьосниците да грешат. Тя щеше да чака и да наблюдава. При първата появила се възможност тя щеше да е готова да се възползва от нея.

Очите на лицето в огледалото вече бяха сухи и изпълнени с решителност. Изпълнена с увереност, Сония се приближи до масата. Вае четката за коса и с оценяващ поглед прокара пръст по сребърна тая дръжка. В някоя заложна къща за нея щяха да й дадат достатъчно пари, за да си купи нови дрехи и храна за няколко седмици.

Интересно, дали на Ритан му е хрумвало, че затворничката му може да го окраде? Той, разбира се, не би се тревожил за това, ако беше сигурен, че тя няма да може да избяга. Докато беше затворена в Гилдията, всякакви кражби бяха абсолютно безсмислени.

Сония се огледа и за пореден път се изненада от странния вид на затвора си. Тя беше очаквала студена килия, а не удобство и лукс.

Може би те наистина възнамеряваха да я поканят да се присъедини към Гилдията.

Тя погледна отново в огледалото и се опита да си се представи в мантии. Кожата й настръхна.

„Не — помисли си тя, — никога не бих могла да сгази една от тях. Така все едно ще предам всички — приятелите ми, всички обитатели, самата себе си…“

Но тя трябваше да се научи да контролира силата си. Опасността беше реална и Ротан може би наистина възнамеряваше да я научи на някои неща — дори само за да й попречи да сравни града със земята. Но най-вероятно с това щеше да приключи всичко. Момичето потръпна, припомняйки си разочарованията, отчаянието и ужасът от последните шест седмици. Силата й вече беше причинила достатъчно проблеми. Тя нямаше да се разстрои, ако никога повече не й се наложи да я използва.

И тогава какво щеше да се случи с нея? Щеше ли Гилдията да я върне в копторите? Едва ли.

Ротан твърдеше, че Гилдията иска да приеме Сония в редиците си. Нея? Момичето от копторите? Едва ли.

Но защо изобщо й предлагат? Дали нямаше някаква друга причина? Подкуп? Могат да й обещаят да я научат как да борави с магията, ако тя… какво? Какво може да иска от нея Гилдията?

Тя се намръщи, досещайки се за възможния отговор.

Крадците.

Ако успее да избяга, дали Фарин отново ще й предостави убежище? Да, особено ако силата й вече няма да представлява такава опасност. А щом успее да спечели доверието му, вече въобще няма да е трудно да го шпионира. Би могла да използва менталните си сили, за да изпраща на Гилдията информация за престъпните групи в града.

Тя изсумтя. Дори да се съгласеше да сътрудничи на Гилдията, Крадците много бързо щяха да я разкрият. Никой обитател не е толкова тъп, че да мами Крадците. Дори да успееше да се защити с магия, тя нямаше как да им попречи да навредят на семейството и приятелите й. В подобни случай Крадците бяха безмилостни.

Но какъв избор щеше да има? Ами ако Гилдията заплашеше да я убие, ако откаже да им помогне? Ако заплашеха да наранят приятелите и семейството й? С нарастваща тревога Сония се зачуди дали Гилдията знае за Джона и Ранел. Тя побърза да прогони тази мисъл, уплашена, че ще се развълнува и отново ще изгуби контрола над магията. Момичето поклати глава и се извърна настрани от огледалото. На малка масичка до леглото лежеше една книга. Сония прекоси стаята и я взе.

Прелиствайки страниците й, момичето откри, че те са запълнени със ситно изписан текст. Вглеждайки се отблизо тя с изненада установи, че може да разбере повечето думи. Уроците на Серин явно имаха по-голям успех, отколкото й се беше сторило по-рано.

В текста, изглежда, се говореше за лодки. След като прочете няколко реда, Сония осъзна, че последната дума от всеки два съседни реда завършваше на един и същи звук, като при текстовете на песните, които пееха уличните изпълнители по пазарите и в пивниците.

На вратата се почука тихо. Докато тя се отваряше, момичето побърза да остави книгата на мястото й. На прага застана Ротан, който носеше някакъв сгънат платнен вързоп под мишницата си.

— Можеш ли да четеш?

Тя се замисли трескаво какво да му отговори. Имаше ли някаква причина да крие умението си? Не можа да се сети за нито една, а й щеше да й бъде приятно да му докаже, че не всички обитатели са неграмотни.

— Малко — призна си тя.

Ротан затвори вратата и посочи книгата.

— Покажи ми — каза той. — Прочети ми малко на глас.

Момичето усети как в нея се промъква леко съмнение, но побърза да го отблъсне. Взе отново книгата, отвори я и започна да чете.

И веднага съжали, че се е съгласила. Под втренчения поглед на магьосника й беше трудно да се съсредоточи. Страницата, която си беше избрала, се оказа по-трудна от първата и всеки път, когато се запъваше на непозната дума, тя усещаше как бузите й пламват.

— Моряшки, а не морски.

Ядосана от прекъсването, тя затвори книгата и я хвърли на леглото. Ротан й се усмихна извинително и остави до нея вързопа.

— Как се научи да четеш? — попита я той.

— Леля ме научи.

— И наскоро се е наложило да се упражняваш.

Тя отвърна поглед.

— Винаги има какво да се чете. Знаци, табели, обяви за награда…

Той се усмихна.

— В една от стаите, където си живяла, намерихме книга за магия. Разбра ли нещо от нея?

По гърба й пробяга предупредителна тръпка. Той нямаше да й повярва, ако отречеше да е чела книгата, но ако признаеше, той щеше да продължи да й задава въпроси и тя можеше случайно да спомене и за другите книги, които беше чела. Ако магьосникът знаеше, че откраднатите от Сери книги липсват, той щеше да предположи, че тя се е промъкнала през нощта в Гилдията и щеше да я пази с удвоени усилия.

Вместо да му отговори, тя кимна с глава към вързопа на леглото.

— Какво е това?

Той я погледна изпитателно, след което сви рамене.

— Дрехи.

Сония погледна недоверчиво вързопа.

— Ще те оставя да се преоблечеш, след което ще изпратя слугата да ни донесе храна. — Той се обърна и тръгна към вратата.

След като той излезе, Сония развърза вързопа. За нейно голямо облекчение той не беше донесъл магьосническа мантия. Вместо това тя намери чифт най-обикновени панталони, долна риза и риза с висока яка — почти същите, като дрехите, които носеше в копторите, но направени от по-меки, скъпи материали.

Тя свали тежкия халат и нощницата и бързо навлече новите дрехи. Въпреки че бе добре облечена, тя чувстваше кожата си странно разголена. Когато погледна към ръцете си, тя видя, че ноктите й са подрязани и почистени. Сония ги помириса и усети мек аромат на сапун.

Тя се разтрепери от тревога и негодувание. Докато беше спала, някой я беше изкъпал. Момичето погледна към вратата. Ротан?

Не, реши тя, подобни занимания сигурно бяха оставяни на слугите. Сония прокара пръсти през косата си и установи, че тя също е измита.

Минаха още няколко минути, преди някой да почука тихо на вратата. Сония си спомни думите на магьосника, че ще изпрати слугата си, и застина в очакване. Почукването се повтори.

— Лейди? — чу се приглушен женски глас. — Може ли да вляза?

Изненадана, Сония седна на леглото. Досега никой не я беше наричал „лейди“.

— Ако искаш — отвърна тя.

В стаята влезе жена на около трийсетина години. Тя беше облечена в обикновена сива блуза и панталони в същия цвят и носеше покрит поднос.

— Добър ден — поздрави жената и се усмихна нервно. Очите й бързо се плъзнаха по Сония и отново се сведоха към земята.

Слугинята остави подноса на масата. Когато се пресегна, за да свали покривалото, ръката й леко трепереше. Сония се намръщи. От какво се страхуваше слугинята? Едва ли от някакво си бедно момиче от копторите?

Жената размести няколко предмета на подноса, после се обърна, поклони се ниско на момичето и бързо излезе навън.

В течение на няколко минути Сония не можеше да отмести поглед от вратата. Жената й се беше поклонила. Това беше… странно. Смущаващо. Тя не можеше да разбере какво означава.

Но след това подносът привлече вниманието й с миризмата на топъл хляб и нещо, щедро посипано с подправки. Огромната купа със супа и чинията, отрупана с малки сладкиши я привличаха неудържимо и тя усети как стомахът й се разбунтува.

Сония се усмихна. Магьосниците щяха да разберат, че тя не може да бъде подкупена с нищо, за да им издаде Фарин, но нямаше нужда да го разбират веднага. Ако си поиграе малко с тях, може пък да я поглезят така още известно време.

И тя не изпитваше никакви угризения от това.

Оглеждайки се внимателно, Сония влезе в гостната. Тя се чувстваше изнервена като диво животно, току-що пуснато от клетката си. Очите й зашариха на всички страни, задържайки се най-продължително върху вратата, като най-накрая се спряха върху Ротан.

— Тази врата води към малка баня — каза й Ротан, като посочи с пръст. — До спалнята ми се стига оттам, а през тази врата се излиза в главния коридор на жилищните помещения на магьосниците.

Сония се втренчи във входната врата, после отново го погледна, преди да се приближи до библиотеката. Ротан се усмихна, доволен от това, че е привлечена от книгите.

— Вземи всяка, която те интересува — предложи й той. — Аз ще ти помогна да я прочетеш и ще ти обясня всичко, което не ти е ясно.

Момичето отново погледна магьосника, повдигна вежда и се наведе по-близо до книгите. Тя протегна ръка и докосна с пръст корицата на една от книгите, но в този момент университетският звънец зазвъня.

— Това показва на учениците, че е време да се върнат към занятията си — обясни й той. После отиде до един от прозорците и я повика с ръка да погледне навън.

Сония погледна през съседния прозорец. Лицето й изведнъж се напрегна и очите заблестяха, забелязвайки множеството магьосници и ученици, които се бяха запътили към Университета.

— Какво означават цветовете?

Ротан се намръщи с недоумение.

— Цветове ли?

— Мантиите, те са с различни цветове.

— Аха. — Той се облегна на перваза на прозореца и се усмихна. — Първо трябва да ти обясня различните дисциплини. Магията се прилага в три основни направления: Лечение, Алхимия и Военно изкуство. — Той показа на момичето двама Лечители, които се разхождаха по една градинска алея. — Лечителите се обличат в зелено. Лечението предполага не само изучаване на магическите методи за лекуване на рани и болести. В него е включено и цялото медицинско познание, което го превръща в дисциплина, на която човек посвещава целия си живот.

Той погледна към Сония и забеляза интереса в очите й.

— Воините носят червено — каза й той — и изучават стратегия и начините, по които магията може да се използва в битка. Някои от тях практикуват и традиционните методи за водене на бой и фехтовка.

Той посочи собствената си мантия.

— Лилавото е цветът на Алхимията, която представлява всичко, което може да бъде направено с магия. Тя включва химия, математика, архитектура и много други науки.

Сония бавно кимна.

— Ами кафявите мантии?

— Те са за учениците. — Той посочи към двама младежи. — Виждаш ли как стигат само до бедрата им? — Сония кимна. — Те няма да получат дълги мантии, докато не преминат първия цикъл от обучението си. Дотогава ще трябва да направят своя избор на дисциплина.

— А ако искат да изучават повече от една?

Ротан се засмя.

— Времето не стига за това.

— Колко дълго продължава обучението?

— Зависи колко дълго искат да изучават необходимите умения. Обикновено пет години.

— Ей онзи там — посочи Сония. — Коланът му има различен цвят.

Ротан погледна през прозореца и видя лорд Болкан, който вървеше с намръщено лице, сякаш се опитваше да реши труден проблем.

— Много си наблюдателна — усмихна се одобрително той. — Шарфът е черен. Това означава, че мъжът, когото видя, е ръководител на съответната дисциплина.

— Ръководител на воините. — Сония погледна към мантията на Ротан и присви очи. — Какъв вид Алхимия изучаваш ти?

— Химия. Освен това я преподавам.

— Както означава това?

Той замълча, обмисляйки как най-добре да й обясни термините, които нямаше да разбере.

— Ние работим с най-различни субстанции: течности, твърди тела и газове. Смесваме ги или ги нагряваме, или ги подлагаме на действието на други субстанции, за да видим какво ще се получи.

Сония се намръщи.

— Защо?

Ротан се усмихна хитро.

— За да видим дали няма да открием нещо полезно.

Сония повдигна вежди.

— И какви полезни неща си открил ти?

— Аз или Химиците на Гилдията?

— Ти.

Той се засмя.

— Не много! Сигурно бих могъл да се определя като провалил се алхимик, но междувременно открих едно важно нещо.

Сония повдигна вежди.

— И какво е то?

— Че съм много добър учител. — Той се отдалечи от прозореца и погледна към рафтовете с книги. — Ако ми позволиш, ще ти помогна да се научиш да четеш по-добре. Искаш ли да се позанимаваме с това още този следобед?

Тя го изгледа продължително с предпазливо, но замислено изражение на лицето. Най-накрая кимна отсечено.

— С кое мислиш, че трябва да започна?

Ротан се приближи до библиотеката и огледа книгите. Трябваше му нещо лесно за четене, но което да задържи интереса й. Той свали една книга и я прелисти. Момичето изглеждаше по-отзивчиво, отколкото бе очаквал. Тя беше любопитна, а умението й да чете и интересът й към книгите се оказаха неочаквано преимущество. И двете показваха, че тя може да се привикне към университетския живот.

Той кимна удовлетворено. Оставаше само да я убеди, че Гилдията не е толкова лоша, колкото й се струва.

Денил се усмихна на приятеля си. От момента, в който Ротан се беше присъединил към Ялдан и жена му за вечеря, той не спираше да говори. Младият магьосник не го беше виждал толкова въодушевен от някой нов ученик — макар Денил да се надяваше, че приятелят му е говорил също толкова ентусиазирано и за неговото обучение.

— Какъв си оптимист, Ротан. Едва се запозна с нея и вече си готов да я възхваляваш като новата звезда на Университета.

Денил едва не избухна в смях, когато видя как Ротан се стегна и се приготви за защита.

— Нима? — отвърна той. — Ако не бях такъв оптимист, нима щях да постигна такива успехи с учениците си? Ако човек се откаже още в началото, няма смисъл въобще да опитва.

Денил кимна. Самият той не беше от най-лесните ученици и се противопоставяше по всякакъв начин на първите опити на Ротан да насочи мислите му в правилната посока и да го откъсне от караниците с Фергън и приятелите му. Въпреки всичките опити на Денил да опровергае Ротан, учителят му никога не се отказа от него.

— Каза ли й, че няма да й навредим по никакъв начин? — попита Езрил.

— Обясних й причината за смъртта на момчето и че искаме да я научим да контролира силата си. Дали ми е повярвала… — Той сви рамене.

— Каза ли й, че може да се присъедини към Гилдията?

Ротан се намръщи.

— Въобще не съм повдигал тази тема. Тя не ни харесва особено. Не бих казал, че ни обвинява за положението на бедните, но смята, че трябва да направим нещо по въпроса. — Той се намръщи. — Казва, че никога не ни е виждала да правим добрини, което може би е така. Повечето от работата, която вършим за града, не касае по никакъв начин нея или останалите обитатели. А и Прочистването…

— Тогава няма нищо чудно, че не харесва Гилдията — каза Езрил и се наведе напред. — А каква е всъщност тя?

Ротан се замисли.

— Тиха, но непокорна. Очевидно е уплашена, но не вярвам, че някога ще видим сълзи в очите й. Сигурен съм, че разбира необходимостта да научи Контрола, така че едва ли скоро ще станем свидетели на някакви опити за бягство.

— А след като се научи да контролира силата? — попита Ялдан.

— Да се надяваме, че дотогава ще сме успели да я убедим да се присъедини към нас.

— Ами ако откаже?

Ротан си пое дълбоко дъх и въздъхна.

— Не мога да си представя какво ще стане тогава. Не можем да я накараме насила да се присъедини към нас, но според законите магьосниците-отцепници не могат да съществуват извън Гилдията. Ако откаже — той се намръщи, — няма да имаме друг избор, освен да блокираме силата й.

Очите на Езрил се разшириха.

— Ще я блокирате? Ще я боли ли?

— Не. Просто… За повечето магьосници е тежко, защото те са свикнали да разчитат на силата си. В случая на Сония не е така. — Той сви рамене. — Така че няма да й липсва много.

— Според теб колко време ще е необходимо, за да я научим на Контрол? — попита Ялдан. — Чувствам се някак неуютно като знам, че през няколко врати живее магьосник, който не може да се контролира.

— Ще ми трябва известно време да спечеля доверието й — отвърна Ротан. — Може да минат няколко седмици.

— Не може да бъде! — възкликна Ялдан. — Никога не отнема повече от две седмици. Дори и при най-трудните ученици.

— Тя не е някое разглезено хлапе от Домовете.

— Сигурно си прав. — Ялдан поклати глава и въздъхна. — До края на седмицата ще съм се превърнал в кълбо от нерви.

Ротан се усмихна и приближи чашата към устните си.

— Да, но колкото по-дълго се обучава, толкова повече време ще имам да я убедя да остане с нас.

 

 

Сония седеше на леглото, играеше си с изящната игла за коса и разглеждаше Градината през тънкия процеп в паравана. Навън беше нощ и луната сияеше в небето. Покритите със сняг пътечки меко проблясваха на слабата й светлина.

Час по рано звънецът отново беше иззвънял. Докато магьосниците и учениците бързаха към жилищните си помещения, тя ги наблюдаваше в очакване. Сега всичко беше тихо и безлюдно и само някой случаен слуга притичваше наблизо, оставяйки след себе си облачета издишан въздух.

Момичето стана, промъкна се до вратата и притисна ухо към нея. Остана да подслушва, докато не я заболя вратът, но не можа да чуе никакви звуци от другата стая.

Сония погледна към дръжката. Тя бе направена от гладко полирано дърво, в което бяха вплетени нишки от по-тъмна дървесина, оформящи символа на Гилдията. Сония я поглади с пръст и се удиви колко сила и майсторство бяха вложени в направата на най-обикновена дръжка за врата. След това започна бавно да я завърта надясно. Дръжката помръдна леко, преди нещо да блокира движението й. Сония дръпна леко вратата към себе си, но тя не поддаде.

Без да се смути, момичето завъртя дръжката на другата страна. Същият резултат. Вратата си оставаше затворена.

Сония се наведе и се приготви да пъхне иглата за коса в ключалката, но изведнъж се спря. Нямаше ключалка.

Тя въздъхна и седна на петите си. Когато Ротан излизаше от стаята й, тя никога не беше чувала превъртането на ключ, а преди това бе забелязала, че от външната страна на вратата няма резета. Вратата се заключваше с магия.

Не че можеше да отиде някъде. Трябваше да остане, докато се научи да контролира магията си. Но тя трябваше да провери докъде има достъп. Ако сама не потърсеше път за бягство, той нямаше да се появи от само себе си.

Сония се изправи и отиде до масичката до леглото. Върху нея все още лежеше книгата с песните. Тя я взе и я отвори на първата страница. Там беше написано нещо. Сония запали свещта, която Ротан й беше оставил.

„На моя скъп Ротан, в чест на раждането на нашия син.

Илара“

Сония сви устни. Значи той беше женен и имаше поне едно дете. Интересно къде ли се намираше сега семейството му? Предвид възрастта на Ротан, синът му вече трябваше да е голям мъж.

Ротан й се струваше честен и порядъчен човек. Сония винаги бе смятала, че може добре да преценява хората — нещо, на което се беше научила от леля си. Инстинктите й подсказваха, че Ротан е добър и достоен човек, но въпреки това тя не можеше да му се довери, защото той беше магьосник и беше длъжен да се подчинява на заповедите на Гилдията.

Отвън се разнесе слаб звънък смях, който привлече вниманието й. Тя отиде до прозореца, бутна паравана настрани и видя двама магьосници, облечени със зелени мантии под плащовете, да се разхождат из градината. Пред тях подтичваха две деца и се замеряха със снежни топки.

Сония дълго ги гледа, без да сваля поглед от жената. Жените-магьосници никога не участваха в Прочистването. Интересно, дали отказваха да го правят или имаше някакво правило, което да им забранява?

Тя стисна устни. Джона й беше казала, че дъщерите на богатите семейства бяха грижливо пазени, докато не се омъжат за избрания от бащите им съпруг. Жените от Домовете никога не взимаха важни решения.

В копторите нямаше уредени бракове. Въпреки че жените се опитваха да намерят мъж, който да може да издържа семейството, те обикновено се омъжваха по любов. Макар Джона да смяташе, че така е по-добре, Сония се отнасяше доста по-скептично. Тя беше забелязала, че влюбените жени са готови да се откажат от много неща, но на определен етап любовта просто избледняваше. По-добре да се омъжи за някой мъж, когото харесва и на когото може да се довери.

Дали Гилдията също пазеше жените си? Бяха ли принуждавани те да оставят вземането на всички важни решения на мъжете? Сигурно беше ужасно разочароващо да имаш вълшебни сили, но да се намираш изцяло под контрола на други.

Когато семейството се изгуби от погледа й, Сония се обърна, за да се отдалечи от прозореца, но в този миг забеляза някакво движение зад един от прозорците на Университета. Нечие бледо овално лице. Съдейки по облеклото му, тя предположи, че е някой магьосник. Макар че не можеше да го твърди със сигурност — беше тъмно, а и разстоянието не беше малко — в нея се зароди подозрението, че магьосникът я наблюдава. Полазиха я тръпки и тя бързо дръпна паравана пред прозореца.

Треперейки от вълнение, тя прекоси стаята, духна свещта и легна в леглото, увивайки се плътно в завивките. Чувстваше се напълно изцедена, не й бяха останали сили нито да мисли, нито да се страхува. Беше й омръзнало да бъде уморена.

Но когато вдигна поглед към тавана, тя осъзна, че въобще няма да й е лесно да заспи.