Труди Канаван
Гилдията на магьосниците (20)

Глава 19
Обучението започва

Седмицата с непрекъснато влошаващо се време погреба земите на Гилдията под дебела снежна покривка. Поляни, градини и покриви се изгубиха под блещукащото бяло одеяло. Прикрит уютно от собствения си магически щит, Денил можеше да се наслаждава на картината, без да изпита и капчица дискомфорт.

Учениците се суетяха покрай входа на Университета. Щом влезе в сградата, покрай него се шмугнаха три момчета, увити плътно в наметалата си. Част от зимния набор ученици, предположи той. Щяха да минат няколко седмици тренировки, преди новаците да се научат как да се пазят от студа.

Той се изкачи по стълбите и се озова до малка група ученици, чакащи пред залата по Алхимия, където преподаваше Ротан. Той им махна с ръка да влизат, готов да ги последва.

— Лорд Денил.

Разпознал гласа, Денил потисна изпъшкването си. Той се обърна и видя Фергън, който бързаше по коридора към него, придружаван от лорд Керин. Фергън спря на няколко крачки от Денил и погледна към класната стая.

— Това да не е класът на Ротан?

— Да — отвърна Денил.

— Вие ли ще им преподавате?

— Да.

— Разбирам. — Фергън се извърна и се отдалечи, следван от Керин. С приглушен глас, но достатъчно високо, за да го чуе Денил, той добави: — Изненадан съм, че са го позволили.

— Какво имаш предвид? — попита Керин. Гласът му едва се чуваше — двамата вече се бяха отдалечили доста.

— Не си ли спомняш проблемите, в които се беше забъркал като ученик?

— А, това ли! — Керин се засмя и гласът му отекна в коридора. — Предполагам, че може да не им повлияе добре.

Денил стисна зъби, обърна се и се озова пред Ротан, който беше застанал на вратата.

— Ротан! — възкликна той. — Какво правиш тук?

— Ходих до библиотеката. — Ротан не сваляше поглед от гърба на Фергън. — Направо съм изумен колко дълго продължава това заяждане. Някога ще забравите ли миналото?

— За него не е просто заяждане — изръмжа Денил. — Това е истински спорт, който му доставя огромно удоволствие.

Ротан повдигна вежди.

— Добре, щом се държи като злобен ученик, хората ще се отнасят с него като с такъв. — Той се усмихна на трима ученици, които се появиха забързани по коридора и се устремиха към вратата на стаята. — Как са моите ученици?

Денил се намръщи.

— Не знам как се справяш, Ротан. Нали няма да ме оставиш дълго в това положение?

— Не знам. Няколко седмици. Месеци, може би.

Денил изпъшка.

— Смяташ ли, че Сония е готова да започне уроците по овладяването на Контрола?

Ротан поклати глава.

— Не.

— Но вече мина цяла седмица.

— Само една седмица — въздъхна Ротан. — Подозирам, че и шест месеца да й бяхме дали, пак нямаше да започне да ни вярва. — Той се намръщи. — Тя така или иначе не ни харесва и не вярва, че Гилдията й желае доброто — и няма да повярва, докато не получи доказателство за това. А ние нямаме време за това. Когато Лорлън ни посети, той ще очаква от нас вече да сме започнали уроците.

Денил хвана приятеля си за ръката.

— Засега трябва само да я научиш да контролира силата си, а за това е необходимо да се доверява единствено на теб, Ротан. Ти си мил човек. От все сърце й желаеш доброто. — Той се поколеба. — Щом не можеш да й го кажеш, тогава й го покажи.

Ротан се намръщи, но след това в очите му проблесна разбиране.

— Да й позволя да надникне в съзнанието ми?

— Точно така. Тя ще разбере, че говориш истината.

— Това… това не е задължително при усвояването на Контрола, но пък и обстоятелствата не могат да се нарекат обичайни. — Ротан се намръщи. — Но има някои неща, които не ми се иска да научава…

— Скрий ги. — Денил се усмихна. — Така, сега ме чака цяла стая с ученици, нетърпеливи да изпробват върху мен най-новите си номера за измъчване на учители. Когато се видим довечера, очаквам да чуя, че Лорлън вече не е проблем и че си постигнал значителен напредък.

Ротан се засмя.

— Дръж се благоразумно и учениците ще ти отвърнат със същото.

Когато приятелят му се обърна и тръгна по коридора, от устата на Денил се отрони къс, безрадостен смях. Някъде над главата му удари гонгът, който обявяваше началото на часовете. Денил въздъхна, изпъна рамене и влезе в час.

 

 

Облегната на перваза на прозореца, Сония наблюдаваше как последните забързани магьосници и ученици се изгубват от погледа й. Но не всички бяха реагирали на университетския звънец. В другия край на градината продължаваха да стоят две неподвижни фигури.

Едната бе жена със зелена мантия и черен шарф — Повелителката на Лечителите. „Значи жените все пак имат някакво влияние в Гилдията“ — помисли си девойката.

До жената стоеше мъж, облечен в синя мантия. Сония си спомни обясненията на Ротан за цветовете на магьосническите мантии, но той не беше споменал нищо за синьо. Цветът беше необичаен — вероятно собственикът на синята мантия заемаше доста влиятелен пост в Гилдията.

Ротан й беше обяснил как останалите магьосници прекарват времето си в преподаване, експерименти или работа по обществени проекти. Последното включваше в себе си най-различни дейности — от наистина впечатляващи до смехотворни. Сония с изненада установи, че магьосниците са построили пристанището и се развесели, когато научи как един магьосник посветил по-голямата част от живота си на откриването на най-силното лепило.

Барабанейки с пръсти по масата, момичето отново огледа стаята си. През последната седмица беше успяла да разгледа навсякъде, дори стаята, в която спеше Ротан. Намери време да претърси внимателно всички шкафове, ракли и скринове, в които откри дрехи и предмети от ежедневието. Няколкото заключени ключалки, на които попадна, веднага поддадоха пред ловките й пръсти, но единственото, което намери, бяха стари документи.

С крайчеца на окото си тя долови някакво движение и веднага се върна при прозореца. Двамата магьосници се бяха разделили и мъжът със синята мантия вървеше покрай градината към двуетажното жилище на Върховния повелител.

Тя си спомни нощта, когато беше надникнала вътре, и потрепери. Ротан не беше споменал нищо за магьосници-убийци, но това не я изненада. Той се опитваше да я убеди, че Гилдията е приятелски настроена към нея и ще й бъде полезна. Ако магьосникът с черна мантия не беше убиец, то какъв би могъл да бъде?

В съзнанието й проблесна споменът за мъжа в окървавени дрехи.

„Готово е — беше казал той. — Дали си се сетил да ми донесеш мантията?“

Сония подскочи стреснато, когато входната врата изщрака. Тя се обърна и видя Ротан, който забързано влезе в стаята й, развявайки полите на лилавата си мантия.

— Извинявай, че толкова се забавих.

Той беше магьосник, но въпреки това й се извиняваше. Изненадана от това, тя успя само да му кимне.

— Донесох ти няколко книги от библиотеката. — Той спря и я погледна внимателно. — Но според мен вече можем да започнем с някои ментални упражнения. Какво мислиш?

— Ментални упражнения? — Тя се намръщи, но изведнъж изстина, осъзнавайки какво й предлага. Нима Ротан смяташе, че една седмица е достатъчна, за да започне да му вярва?

„А аз вярвам ли му?“.

Той я гледаше изпитателно.

— Сигурно няма да можем да започнем с упражненията по усвояването на Контрола — продължи магьосникът, — но ти би могла да се запознаеш с менталното общуване, което ще те подготви за него.

Сония се замисли за живота си през изминалата седмица, припомняйки си какво е научила от него.

Ротан я учеше основно да чете. В началото момичето се отнасяше с подозрение към упражненията им, очаквайки да открие дори в подбора на книгите нещо, което би могло да се използва като примамка. Но с разочарование откри, че чете обикновени приключенски истории, в които почти не се споменава за магия.

За разлика от Сери, който правеше всичко възможно да не я ядоса, Ротан не се колебаеше да я поправя всеки път, когато сбъркаше нещо. Той можеше да бъде доста непреклонен, но тя с изненада установи, че това изобщо не я плаши. Дори забеляза, че й прави удоволствие да се шегува с него, когато беше твърде сериозен.

Когато не й преподаваше, той се опитваше да води разговор с нея. Сония въобще не го улесняваше. Имаше много теми, които отказваше да обсъжда. Макар Ротан винаги да бе готов да отговаря на въпросите й, той никога не се опита да я накара да му разкаже нещо за себе си в замяна.

Щеше ли менталното общуване да протече по същия начин? Щеше ли да има възможност да укрие от него онова, което не искаше той да научава?

„Единственият начин да разбера, е ако опитам“ — помисли си тя. После преглътна и кимна рязко.

— Кога започваме?

Ротан я погледна внимателно.

— Ако не искаш сега, можем да го отложим с няколко дни.

— Не — поклати тя глава. — Сега е добре.

Той кимна и посочи столовете.

— Седни. Настани се удобно.

Сония се отпусна в стола, а той отмести масата встрани и постави другия стол срещу нея. Тя се изненада, че ще стои толкова близо до нея.

— Сега ще те помоля да затвориш очи — каза той. — След това ще те хвана за ръцете. На нас не ни е необходимо да се докосваме, когато общуваме, но на теб ще ти помогне да се съсредоточиш. Готова ли си?

Тя кимна.

— Затвори очи — каза й той — и се отпусни. Дишай дълбоко и бавно. Вслушай се в звука на дишането си.

Сония направи каквото й казваше. Известно време цареше пълно мълчание. После тя осъзна, че двамата дишат в синхрон и се зачуди дали магьосникът нарочно се води по нейния ритъм.

— Представи си, че при всяко вдишване част от теб се отпуска. Първо пръстите на краката, после глезените. Прасците, коленете, бедрата. Отпускат се пръстите на ръцете, китките, ръцете, гърбът. Отпусни раменете си. Нека главата ти клюмне напред.

Сония следваше инструкциите, макар да й се струваха малко странни. Докато напрежението напускаше крайниците й, тя усети зараждащата се в стомаха й вибрация.

— Сега ще те хвана за ръцете.

Дланите, които обхванаха нейните, й се сториха доста по-големи и тя с усилие устоя на желанието да отвори очи и да провери дали е така.

— Заслушай се. Мисли за онова, което можеш да чуеш.

Сония изведнъж осъзна, че е заобиколена от най-различни звуци. И всеки напираше към ушите й и настояваше да бъде разпознат: звукът от стъпки пред вратата, далечните гласове на магьосници и слуги, които се носеха отвън и от вътрешността на сградата…

— Сега нека изчезнат звуците, които идват извън стаята.

Стана значително по-тихо. Единственият звук идваше от дишането им — като те вече дишаха в различен ритъм.

— А сега нека и тези звуци изчезнат. Заслушай се в звуците в собственото ти тяло. Бавното туптене на сърцето ти…

Сония се намръщи. Освен дишането си, тя не можеше да чуе никакви други звуци в тялото си.

— … шумът на кръвта, която циркулира в тялото ти.

Колкото и да се съсредоточаваше, тя не можеше да чуе…

— … звукът на корема ти…

… или пък можеше? Тук имаше нещо…

— … вибрацията в ушите ти…

Изведнъж тя осъзна, че звуците, които магьосникът описваше, не се чуваха, а по-скоро се усещаха.

— … а сега се заслушай в звука на собствените си мисли.

За момент Сония остана изненадана от инструкциите му, но след това усети нечие присъствие в крайчеца на съзнанието си.

— Здравей, Сония.

— Ротан?

— Точно така.

Присъствието му ставаше все по-осезаемо. Личността, която усещаше, беше изненадващо позната. Сякаш чуваше нечий глас, който бе толкова индивидуален, че не можеше да бъде сбъркан с друг.

— Значи това е менталното общуване — помисли си тя.

— Да. По този начин можем да разговаряме, когато се намираме далеч един от друг.

Тя осъзна, че всъщност не чува думи, а усеща значението на мислите, изпращани от събеседника й. Те проблясваха в съзнанието и биваха разбирани толкова пълно и бързо, че тя научаваше точно онова, което й беше предадено.

— Така става много по-бързо, отколкото при говоренето!

— Да, както и значително намалява вероятността от неправилно разбиране.

— А мога ли така да разговарям с леля? Искам да й съобщя, че съм жива.

— И да, и не. Само магьосниците могат да общуват мислено, без физически контакт. Можеш да разговаряш с леля си, но трябва да я докосваш. Но ти можеш да й изпратиш и обикновено писмо…

Което веднага щеше да издаде местонахождението й, досети се Сония. Тя усети, как ентусиазмът й от менталното общуване се разколебава. Трябваше да внимава.

— Така… магьосниците винаги ли разговарят по този начин?

— Не много често.

— Защо?

— Тази форма на общуване си има своите ограничения. Освен мислите, човек може да усети и емоциите на своя събеседник. Например много е лесно да се разбере, когато човек лъже.

— Че това лошо ли е?

— Само по себе си не, но я си представи, че изведнъж си забелязал как приятелят ти започва да оплешивява. Заедно с мислите ти той ще почувства, че нещо те развеселява, но дори и да не разбира какво точно, той ще знае, че се отнася до него. А сега си представи, че не става въпрос за някой твой близък приятел, а за човек, когото уважаваш и на когото искаш да направиш впечатление.

— Разбирам.

— Добре. А сега да преминем към следващата част от урока. Искам да си представиш стая — пространство, оградено от стени, под и таван.

Сония веднага забеляза, че се намира в средата на една стая. Мястото й беше познато, макар да не помнеше да я е виждала досега. Стаята беше празна, нямаше врати или прозорци, и стените бяха голи.

— Какво виждаш?

— Стените са дървени и стаята е празна — отвърна тя.

— Аха, виждам я. Тази стая е част от твоето съзнание.

— Значи… можеш да видиш какво става в главата ми?

— Не, ти току-що ми изпрати образа й. Виж, сега ще ти го изпратя обратно.

В главата й проблесна образът на стаята. Той беше неясен и замъглен, не се виждаха никакви детайли.

— Тя е… по-различна, малко е размазана — каза му тя.

— Причината е, че е минало известно време и споменът ми е поизбледнял. Различията се пораждат от това, че моят ум запълва празнотите, които са се изтрили от моята памет — неща като цвят и текстура. Така, стаята ти се нуждае от врата.

Пред нея изведнъж проблесна врата.

— Приближи се до нея. Помниш ли как изглеждаше силата ти?

— Да, като блестяща топка.

— Това е най-разпространеният начин за визуализирането й. Сега си спомни как изглеждаше тя, когато беше могъща и опасна и след това, когато освободи излишната енергия. Помниш ли?

— Да…

— Тогава отвори вратата.

Сония отвори вратата и се озова на прага на непрогледна тъмнина. Пред нея висеше ярка бяла сфера. Беше невъзможно да се определи колко е далеч — първоначално й се стори, че се намира на една ръка разстояние, после Сония реши, че това е кълбо с гигантски размери, което се намира на хиляди крачки от нея.

— Каква е големината й в сравнение с преди?

— Не толкова голяма, както когато беше опасна. — И тя му изпрати образа й.

— Добре. Расте по-бързо, отколкото очаквах, но все още имаме време, преди магията ти да започне да се проявява неканена. Затвори вратата и се върни в стаята.

Вратата се затвори и изчезна. Сония отново се оказа насред стаята.

— Сега искам да си представиш друга врата. Този път това ще е вратата навън, така че я направи по-голяма.

В стената се появи двойна врата и тя разпозна входната врата на работническите бараки, където беше живяла преди Прочистването.

— Когато отвориш вратата, ще видиш една къща. Тя трябва да изглежда така.

В съзнанието й проблесна образът на бяла къща, която леко наподобяваше големите домове на търговците в Западния квартал. Когато отвори вратата, тя се озова пред същата сграда. Тясна улица разделяше стаята й от къщата.

— Върви до сградата.

Къщата имаше една червена врата. Сония направи крачка напред, но всичко около нея се раздвижи и тя изведнъж се озова пред вратата. Щом докосна бравата, вратата се отвори навътре и Сония влезе в голяма бяла стая.

На стените висяха картини, а в ъглите бяха подредени меки кресла. Стаята й напомняше донякъде на гостната на Ротан, само че беше по-голяма. Присъствието на личността му се усещаше силно, като аромата на силен парфюм и топлината на слънчевата светлина.

— Добре дошла, Сония. Това може да бъде наречено първата стая на моето съзнание. Тук мога да ти показвам образи. Погледни към картините.

Тя се приближи до най-близката картина. В нея тя видя себе си, облечена с магьосническа роба, да разговаря задълбочено с други магьосници. Тя се отдръпна смутено назад.

— Почакай, Сония. Погледни следващата картина.

Тя неохотно се приближи до нея. Там видя себе си, облечена в зелена роба, да лекува мъж с ранен крак. Тя бързо се извърна настрани.

— Защо това бъдеще те отблъсква така?

— Това не съм аз.

— Но би могла да бъдеш, Сония. Сега вярваш ли, че казвам истината?

Тя отново погледна към картините и внезапно разбра, че той наистина казва истината. Тук той не можеше да я излъже. Магьосникът й показваше реални възможности в бъдещия й живот. Гилдията наистина желаеше да я приеме в редиците си…

Тогава тя забеляза една черна врата, която не беше виждала досега. Щом я погледна, разбра, че е заключена и подозрителността й се върна. Ротан може би не лъжеше, но можеше да скрие истината от нея.

— Ти криеш нещо от мен! — рече обвинително тя.

— Да — отвърна той. — Всички ние можем да скрием онези неща, които бихме искали да запазим за себе си. В противен случай никой от нас не би допуснал външни хора в съзнанието си. Ще те науча как да го правиш, тъй като на теб това умение ще ти е нужно повече, отколкото на мнозина други. Погледни, ще ти позволя да надникнеш вътре.

Вратата се отвори. От другата страна Сония видя жена, която лежеше на легло с мъртвешки бледо лице. Връхлетя я чувство на дълбока тъга. Вратата се затвори рязко без предупреждение.

— Съпругата ми.

— Починала ли е?

— Да. Сега разбираш ли защо съм скрил тази част от теб?

— Да. Съжалявам…

— Случи се много отдавна и аз опитно разбирам, че трябваше да ти го покажа, за да се убедиш в моята искреност.

Сония обърна гръб на черната врата. В стаята нахлу странна миризма, смесица от цветен аромат и нещо остро и неприятно. Картините, които я показваха облечена в мантия, се раздуха до такива размери, че покриха целите стени, но цветовете им започнаха да се размиват и да избледняват.

— Днес успяхме да постигнем много. Сега можем ли да се върнем в твоето съзнание?

Изведнъж стаята започна да се изплъзва изпод краката й и тя се понесе към червената врата. Щом се озова отвън, тя погледна нагоре. Пред нея се издигаше нейният дом. Той представляваше обикновена дървена сграда, малко овехтяла, но все още стабилна — типична къща от по-добрите райони на копторите. Момичето прекоси улицата и влезе в първата стая на своето съзнание. Вратата се затвори зад гърба й.

— Сега се обърни и погледни навън.

Когато тя отново отвори вратата, с изненада се озова пред Ротан. Той изглеждаше малко по-млад и може би малко по-нисък.

— Няма ли да ме поканиш? — попита я той с усмивка.

Тя отстъпи назад и с жест го покани да влезе. Щом Ротан прекрачи прага, усещането за неговото присъствие изпълни помещението. Той се огледа и тя внезапно осъзна, че стаята вече не е празна. Заля я вълна от срам, когато на съседната масичка забеляза една кутия; същата, която беше разбила. Капакът й беше отворен и документите вътре се виждаха ясно.

В този миг забеляза Сери, който седеше на пода и държеше в скута си три познати книги. А в съседния ъгъл стояха Джона и Ранел…

— Сония.

Тя се обърна и видя Ротан, който беше закрил очите си с ръце.

— Сложи всичко, което не искаш да виждам, зад някоя врата.

Момичето се огледа бързо и започна да крие всичко, което й попадаше пред очите. Предмети и хора се плъзгаха през стените и изчезваха.

— Сония?

Тя се обърна и осъзна, че Ротан е изчезнал.

— И теб ли съм изхвърлила?

— Да. Опитай отново.

Тя отвори вратата и пусна магьосника вътре. С крайчеца на окото си забеляза някакво движение и бързо се огледа, но предметът вече беше потънал в стената. Тя се обърна и установи, че зад вратата се появила втора стая. В дъното й зееше отворена врата и Ротан стоеше на прага й.

Той пристъпи напред и всичко се раздвижи. Изведнъж между тях се появиха две стаи, после три.

— Достатъчно!

Тя почувства как Ротан пуска ръцете й. Внезапното завръщане в реалния свят я сепна и тя отвори очи. Ротан се беше облегнал назад и намръщено разтриваше слепоочията си.

— Добре ли си? — попита загрижено тя. — Какво се случи?

— Добре съм. — Той отпусна ръце се усмихна накриво. — Ти ме изхвърли от съзнанието си. Това е естествена реакция, която ще се научиш да контролираш. Не се притеснявай, свикнал съм. Обучавал съм много ученици.

Тя кимна и потри ръце.

— Искаш ли да опитаме пак?

Той поклати глава.

— Не сега. Ще си починем и ще се заемем с четене. Може да опитаме пак следобед.