Труди Канаван
Гилдията на магьосниците (14)

Глава 13
Мощно влияние

Когато Ротан влезе във Вечерната зала, там се бяха събрали само двайсетина души. Той забеляза, че Денил още не е пристигнал, и се отправи към подредените край стената кресла.

— Прозорецът беше отворен. Който и да е бил — влязъл е през прозореца.

Долавяйки вълнението в гласа, Ротан се спря и се огледа, търсейки говорещия. Наблизо стоеше Джерик и разговаряше с Ялдан. Интересно, какво ли беше разтревожило толкова директора на Университета. Ротан се приближи до двамата мъже.

— Поздравявам ви — рече той и кимна учтиво. — Изглеждате недоволен от нещо, директоре.

— Сред учениците ни се крие крадец — обясни Ялдан. — На Джерик са му изчезнали няколко много ценни книги.

— Крадец ли? — изненадано попита Ротан. — А кои са изчезналите книги?

— „Науката на Южните магове“ „Изкуството на Минкенския архипелаг“ и „Наръчник за сътворение на огън“ — изброи Джерик. Ротан се намръщи.

— Наистина странна комбинация от книги.

— От скъпи книги — оплака се Джерик. — Копирането им ми струваше двайсет златни монети.

Ротан тихичко подсвирна.

— Тогава значи нашият крадец разбира от ценности. — Той се намръщи. — Толкова редки книги трудно ще бъдат скрити. Доколкото си спомням, те са доста обемни. Бихте могли да наредите да претърсят стаите на учениците.

Джерик се намръщи.

— Надявах се да избегна това.

— Може би някой ги е взел назаем — предположи Ялдан.

— Разпитах всички. — Джерик въздъхна и поклати глава. — Никой не ги е виждал.

— Мен не сте ме питали — възрази Ротан.

Джерик го стрелна с поглед.

— Не, не съм ги взимал — засмя се Ротан. — Но може да сте пропуснали още някого. Може би ще успеете да попитате всички на следващото събрание. То е само след два дни и дотогава книгите може да се появят.

Джерик се намръщи.

— Може би наистина трябва да го направя.

Ротан забеляза висока, позната фигура, която влезе във Вечерната зала, и се извини. Отиде бързо до Денил и дръпна магьосника настрани в един от спокойните ъгли.

— Как върви? — попита тихо той.

Денил сви рамене.

— Нямах късмет, но поне този път не ме преследваха въоръжени с ножове чужденци. А при теб?

Ротан отвори уста, за да му отговори, но побърза да ги затвори при вида на слугата, който носеше поднос, отрупан с чаши вино. Пресегна се да си вземе една чаша, но изведнъж покрай Денил към подноса се протегна ръка в черен ръкав. Акарин си взе чаша и пристъпи напред.

— Как върви търсенето, лорд Ротан?

Очите на Денил се разшириха от изненада и той се обърна с лице към Върховния повелител.

— Преди две седмици се оказахме близо до успеха, Върховни повелителю — отвърна Ротан. — Но защитниците й използваха примамка. Когато осъзнахме, че вървим след погрешното момиче, тя вече беше избягала. Намерихме и една книга за магия.

Лицето на Върховния повелител помръкна.

— Това не са добри новини.

— Книгата е била написана преди много години и е доста остаряла — уточни Денил.

— Въпреки това не трябва да допускаме подобни книги да напускат Гилдията — отвърна Акарин. — Проверка на заложните къщи може да покаже колко такава литература се е появила в града. Ще поговоря за това с Лорлън, а междувременно… — той погледна към Денил. — Успяхте ли да възобновите контакта с Крадците?

Лицето на Денил пребледня, после почервеня.

— Не — промърмори той притеснено. — Вече няколко седмици постоянно отклоняват молбите ми за среща.

Устните на Акарин се разтеглиха в лека полуусмивка.

— Сигурно сте се опитали да им обясните опасностите, които крие в себе си един необучен магьосник и какво ги чака, ако силата на момичето излезе извън контрол?

Денил кимна.

— Да, но те не ми обърнаха никакво внимание.

— Нищо, скоро ще обърнат. Не спирайте опитите да се срещнете с тях. Ако отказват личните контакти — напишете им писмо. Обяснете подробно проблемите, с които ще се сблъска момичето, когато постепенно започне да губи контрол над магията си. Не след дълго те сами ще установят, че сте им казвали истината. Дръжте ме в течение.

Денил преглътна.

— Да, Върховни повелителю.

Акарин кимна и на двамата.

— Приятна вечер. — После се обърна и се отдалечи, оставяйки двамата приятели в пълно недоумение. Денил въздъхна шумно.

— Откъде е разбрал? — прошепна той.

Ротан сви рамене.

— Казват, че той знае повече за градските дела от самия крал, но е напълно възможно Ялдан да се е изпуснал пред някого.

Денил се намръщи и погледна към възрастния магьосник, който стоеше в другия край на стаята.

— Това не е типично за него.

— Така е — съгласи се Ротан. После се усмихна и потупа Денил по рамото. — От друга страна не ми се струва, че си попаднал в беда. Всъщност по всичко личи, че ти току-що получи официално нареждане от самия Върховен повелител.

 

 

Сония подгъна ъгъла на страницата и въздъхна. Защо тези учени писатели от Гилдията не могат да се изразяват на нормален човешки език? На този, например, като че ли му харесваше да подрежда изреченията по начин, който изобщо не приличаше на нормалната реч. Дори Серин, възрастният писар, който я беше научил да чете, не можеше да обясни смисъла на повечето думи и фрази.

Момичето разтърка очи и се облегна назад. От няколко дни се криеше в мазето на Серин. Стаята беше изненадващо удобна, с голяма камина и здрави мебели, и тя знаеше, че когато дойде време да си тръгне, ще го направи с нежелание.

След като едва не я хванаха, в нощта, когато Сери я отведе на нощна разхода в Гилдията, Фарин я заведе в дома на Серин в Северния квартал. Реши, че тя трябва да спре да експериментира с магия, докато не й намери ново място, където добре да се укрие. Същевременно крадецът обяви, че тя трябва да се заеме с изучаването на „намерените“ от Сери книги.

Сония наведе поглед към страницата и въздъхна. Пред очите й се въртеше една дума — чужда, странна, дразнеща дума, която нямаше никакъв смисъл. Тя я погледна, знаейки, че значението на цялото изречение се върти около тази вбесяваща дума. Тя отново разтърка очите си, но изведнъж подскочи при неочакваното почукване на вратата.

Тя се надигна от стола, надникна през шпионката, усмихна се и отключи.

— Добър вечер — каза Фарин, влезе в стаята и й подаде една бутилка. — Донесох ти малък ободряващ подарък.

Сония отвори бутилката и я подуши.

— Вино от пачи^[1]! — възкликна тя.

— Точно така.

Сония отиде до бюфета и донесе две халби.

— Не мисля, че са подходящи за виното — каза тя, — но само това имам. Освен ако не помолиш Серин за нещо по-добро.

— Ще свършат работа. — Фарин придърпа един стол до масата и седна. После взе от ръцете на Сония чашата с прозрачно зеленикаво питие, отпи малка глътка, въздъхна доволно и се облегна назад. — Разбира се по-вкусно е затоплено и с подправки.

— Не знаех — отвърна Сония. — Никога досега не съм го опитвала. — Тя отпи една глътка и се усмихна, когато сладкият свеж вкус се разля по небцето й. При вида на блаженството, изписано по лицето й, Фарин се засмя.

— Знаех, че ще ти хареса. — Той протегна крака и се облегна на стола. — Освен това ти нося новини. Леля ти и чичо ти очакват дете.

Соня го зяпна.

— Така ли?

— Скоро ще имаш малко братовчедче — каза той. После отпи от виното и я погледна. — Сери ви каза, че майка ти е починала, когато си била съвсем малка, а баща ти е напуснал Киралия малко след смъртта й. — Той замълча за миг. — Някой от родителите ти показвал ли е признаци, че притежава магия?

Тя поклати глава.

— Доколкото знам, не.

Той облиза устните си.

— Накарах Сери да попита леля ти. Тя казва, че не е забелязвала магически талант нито у родителите ти, нито у баба ти или дядо ти.

— Какво значение има това?

— Магьосниците обичат да проследяват родословието. Майка ми, например, е имала предци-магьосници. Знам го, защото нейният брат — и мой чичо — е магьосник, както и братът на моя дядо. Ако е все още жив, разбира се.

— Ти произхождаш от семейство на магьосници?

— Да, макар че никога не съм се срещал с никой от тях и сигурно никога няма да се срещна.

— Но… — Сония поклати глава. — Как е възможно това?

— Майка ми е дъщеря на богат търговец от Монмар — отвърна той. — Баща ми е бил киралийски моряк. Корабът, на който работел, често превозвал стоки за бащата на майка ми.

— Как са се срещнали?

— Случайно, след което продължили да се срещат тайно. Както знаеш, лонмарците забулват жените си. Те не ги проверяват за наличие на магически способности, защото обучението се извършва само в Гилдията, а в Лонмар се смята, че жената не трябва да се отдалечава толкова от дома. На тях дори не им се разрешава да разговарят с мъже, които не са от семейството им. — Фарин замълча и отпи отново от виното. Сония търпеливо очакваше продължението на разказа му. Той й се усмихна.

— Когато баща й открил, че майка ми се среща с моряк, тя била наказана — продължи той. — Нашибали я с камшик и я затворили в една от техните кули. Баща ми напуснал кораба и останал в Лонмар, търсейки начин да я освободи. Не се наложило да чака много — когато семейството й разбрало, че очаква дете, те я прогонили.

— Прогонили я? Не може ли просто да намерят дом за детето?

— Не — намръщи се Фарин. — Тя опозорила семейството си. По традиция такива жени били жигосвани, за да научат всички за греха им, а след това били продавани като робини. Майка ми имала по два дълги белега на всяка буза и един в средата на челото.

— Това е ужасно! — възкликна Сония.

Фарин сви рамене.

— Да, на нас може и да ни изглежда ужасно. Но лонмарците се считат за най-цивилизованата нация в света. — Той отпи от виното си. — Баща ми я откупил и я довел в Имардин. Но това не сложило край на бедите им. Той бил причина капитанът на кораба да изгуби богат клиент, тъй като семейството на майка ми повече не пожелало да търгува с него. Повече никой собственик на кораб не наел баща ми и родителите ми ставали все по-бедни. Те си построили къща в копторите и баща ми се хванал на работа в една кланица. Скоро след това съм се родил и аз.

Фарин пресуши халбата си и тъжно се усмихна.

— Виждаш ли? Дори най-презреният крадец може да има магия във вените си.

— Презрян крадец? — изсумтя Сония.

Досега Фарин никога не беше проявявал такава словоохотливост. Какво ли още можеше да й разкаже? Тя му наля още вино и нетърпеливо попита:

— А как синът на един касапин стана водач на Крадците?

Фарин доближи халбата до устните си.

— Баща ми загина в сблъсъците след първото Прочистване. За да печели пари да ни изхранва, майка ми стана танцьорка в един публичен дом. — Лицето му се изкриви. — Животът беше труден. Един от клиентите й беше влиятелен Крадец. Той ме хареса и ме осинови. След като се оттегли, аз заех мястото му и си проправих път до тук.

Сония сви устни.

— Значи всеки може да стане крадец? Просто трябва да се сприятелиш с правилния човек.

— Тук не става дума само за избора на компания. — Той се усмихна. — Да не би да имаш някакви планове за приятеля си?

Тя се намръщи озадачено.

— Приятел? Не, себе си имах предвид.

Фарин отметна глава назад и се разсмя гръмогласно. След като избърса насълзените си очи, той вдигна халбата и каза:

— За Сония — жената със скромни амбиции. Първо магьосник, след това крадец.

Те заедно пресушиха халбите си и Фарин погледна към масата. Той протегна ръка и обърна едната книга към себе си.

— Започна ли да разбираш нещо?

Тя въздъхна.

— Дори Серин не може да я разбере. Тя е написана за човек, който знае много повече неща от мен. На мен ми трябва книга за начинаещи. — Тя го погледна. — Сери успял ли е да намери нещо?

Той поклати глава.

— Може би трябваше да продължиш да се упражняваш — така поне магьосниците щяха да бъдат ангажирани с търсенето ти. Миналата седмица претарашиха всички заложни къщи — в града и извън него. Ако някъде е имало някоя книга за магия, вече я няма.

Сония въздъхна и притисна длани към слепоочията си.

— А те какво правят сега?

— Продължават да душат из копторите — рече той. — Чакат да започнеш да използваш магията си.

Сония се замисли за леля си и чичо си, и детето, което щеше да се роди. Докато магьосниците не прекратяха търсенето, тя нямаше да може да се види с тях. А толкова силно искаше да поговори с тях. Момичето погледна към книгата и усети как в гърдите й се трупа гняв и разочарование.

— А те все някога ще ме оставят ли на мира?

В стаята отекна силен гръм, последват от ярка светкавица и тя подскочи стреснато. Нещо падна на земята и се пръсна на парчета. Сония наведе глава и видя останките от бялата керамична ваза.

— Хей, Сония — рече Фарин, заплашвайки я шеговито с пръст.

— Не мисля, че това е начинът да се отблагодариш на Серин за… — Гласът му рязко секна и той се плесна по челото. — Сега ще разберат, че си в града. — Фарин изруга и се намръщи неодобрително. — Нали те помолих да не използваш магия.

Сония се изчерви.

— Съжалявам, Фарин, но не го направих нарочно. — Тя се наведе и вдигна едно парченце от вазата. — Още отпреди не можех да направя онова, което искам, а сега се случва от само себе си, когато дори и не съм си помислила за това.

Изражението на лицето му се смекчи.

— Какво пък, щом става от само себе си, така да е. — Той махна с ръка, но изведнъж се напрегна и впери поглед в нея.

— Какво? — попита тя.

Той преглътна и отмести поглед.

— Нищо. Просто… ми хрумна нещо. Магьосниците може би се намират доста далеч оттук и няма да успеят да открият точното ти местоположение, но утре сигурно ще претърсят района на Северния квартал. Мисля, че няма да се наложи да си тръгваш още сега — но се въздържай от използването на магия.

Сония кимна послушно.

— Ще се постарая.

 

 

— Търговецо Ларкин?

Денил се обърна, видя до себе си работника от пивницата и му кимна. Мъжът кимна с глава, подканяйки с жест Денил да го последва.

Магьосникът се поколеба за миг, сякаш не можеше да повярва на късмета си, след което бързо се надигна от стола. Вървейки след мъжа през препълнената пивница, Денил си припомни съдържанието на последното си писмо до Горан. Какво беше накарало крадеца да се съгласи на среща?

Навън валеше сняг. Водачът му се прегърби и се уви по-плътно в палтото си, след което бързо закрачи по улицата. Когато стигнаха до съседната тясна уличка, Денил беше принуден да спре — иззад ъгъла се появи фигура, увита в дълъг плащ.

— Лорд Денил! Каква изненада! Или по-точно казано какъв маскарад?

Фергън се усмихна широко. Денил го погледна и усети нарастващо раздразнение. Преди много години младият Фергън дълго време го беше тормозил и споменът предизвика безпокойство у Денил — но после се ядоса на себе си. Магьосникът изпъна рамене и изпита мимолетно удоволствие от това, че беше с една глава по-висок от всички магьосници в Гилдията.

— Какво искаш, Фергън?

Фергън повдигна изящните си вежди.

— Да разбера защо се разхождаш из копторите в такъв вид, лорд Денил.

— И очакваш от мен да ти отговоря?

Воинът повдигна рамене.

— Ако не го направиш, ще бъда принуден да гадая, нали? Убеден съм, че приятелите ми с удоволствие ще ми помогнат в това. — Той притисна показалец към устните си. — Хмм, очевидно не желаеш да се разбира, че си тук. Да не би да криеш някаква скандална тайна? Да не би да си се забъркал в нещо толкова позорно, че се налага да се преобличаш като просяк, за да не бъдеш разкрит? Ах! — Очите на Фергън се разшириха. — Да не би да посещаваш някой бардак?

Денил надникна над рамото на Фергън и както можеше да се очаква, от водача му нямаше и следа.

— О, това той ли беше? — попита Фергън, обръщайки се назад. — Изглеждаше ми доста грубоват. Не че имам някаква представа от специфичните ти вкусове.

Вледеняващ гняв обзе Денил. Фергън от години не му беше говорил така, но омразата, провокирана от подигравката, беше все така силна.

— Махни се от пътя ми, Фергън.

Очите на Фергън заблестяха от удоволствие.

— О, не — каза той, но в гласа му вече не се усещаше подигравателната нотка. — Не и докато не ми кажеш защо си тук.

„Въобще няма да ми е трудно да го съборя на земята“ — помисли си Денил.

Той с усилие удържаше гнева си.

— Фергън, всички знаят, че не можеш да си държиш устата затворена и че си готов да злословиш срещу всеки. Никой няма да повярва на нито една твоя дума. Затова се разкарай от пътя ми, преди да бъда принуден да доложа за това.

Очите на воина придобиха стоманен блясък.

— Убеден съм, че Върховните магове ще бъдат повече заинтересувани от твоите действия. Доколкото си спомням, съществува строго правило относно магьосниците и местата, където трябва да носят мантиите си. Някой знае ли, че в момента го нарушаваш?

Денил се усмихна.

— Всъщност знае.

В очите на Фергън се промъкна съмнение.

— И са ти позволили?

— Те — всъщност би трябвало да кажа той — ми нареди да го направя — отвърна Денил. На лицето му се изписа отнесено изражение, но той тръсна глава. — Никога не мога да разбера дали ни наблюдава или не. Той трябва да узнае за това. Ще трябва да му разкажа, когато се върна.

Лицето на Фергън пребледня.

— Няма нужда! Сам ще говоря с него. — Той отстъпи встрани.

— Върви. Довърши си работата. — Фергън отстъпи още една крачка встрани, обърна се и бързо се отдалечи.

С усмивка на лицето Денил изпрати с поглед Воина, който се изгуби в усилващия се снеговалеж. Фергън едва ли щеше да продума и една дума на Върховния повелител.

Но въодушевлението му бързо се стопи — на улицата беше тихо и пусто. Денил отново се огледа в търсене на водача си, но не забеляза никой. Защо ли трябваше Фергън да се появи точно сега, когато Крадците се бяха съгласили на среща!

Денил въздъхна и тръгна по улицата към Северния път и Гилдията.

Зад него се разнесе поскръцването на снега под нечии бързи стъпки. Младият магьосник се обърна, изненадано забеляза приближаващия се водач и спря.

— Хей! Какво беше всичко това? — попита мъжът.

— Един от търсачите се оказа доста любопитен — усмихна се Денил. — Ти би казал, че обича да си вре носа навсякъде.

Мъжът се ухили, разкривайки пожълтелите си зъби.

— Ясно — рече той и даде с ръка знак на Денил да го последва.

— „Увеличете постепенно приложената сила, докато горещината не разтопи стъклото“ — прочете Серин.

— Но тук няма и дума за това как да го направя! — раздразнено възкликна Сония. Тя стана от масата и тръгна да обикаля из стаята. — Това е по-скоро като… мъничка дупка в мях с вода. Ако го стисна, от дупката пръсва струйка, но нито мога да я насоча, нито да…

На вратата се почука и тя рязко се спря. Серин се изправи и погледна през шпионката, преди да отвори вратата.

— Сония — рече Фарин и махна с ръка на писаря да излезе от стаята. — Водя ти гости.

Той влезе вътре, ухилен до уши. Зад него вървеше набит мъж със сънливи очи и ниска жена, забрадена с плътен шал.

— Ранел! — извика Сония. — Джона! — Тя изтича покрай масата и прегърна леля си.

— Сония! — ахна тихо Джона. — Толкова се тревожехме за теб. — Тя се отдръпна на една ръка разстояние от племенницата си, огледа я внимателно и кимна удовлетворено: — Не изглеждаш зле.

След това леля й изгледа с присвити очи Фарин, което развесели Сония. Крадецът се облегна на стената и се усмихна. Сония се приближи до Ранел и го прегърна.

Той я огледа изпитателно.

— Херън ни каза, че правиш магии.

Сония направи физиономия.

— Точно така.

— И че магьосниците те търсят.

— Да. Фарин ме крие от тях.

— На каква цена? Магията ти ли?

Сония кимна.

— Точно така. Не че за момента му върши кой знае каква работа. Не ме бива много в нея.

Джона леко изсумтя.

— Ако си толкова зле, той няма да ти помага да се укриеш. — Тя огледа стаята и кимна. — Не е толкова зле, колкото си мислех. — После се приближи до стола, седна, свали шала от главата си и дълбоко въздъхна.

Сония отиде и приседна на пети до нея.

— Чувам, че си подхванала нов занаят.

Леля й се намръщи.

— Какъв нов занаят?

— Ами да ми правите малки братовчедчета.

Лицето на леля й се проясни и тя се потупа по корема.

— Аха, значи новините са дошли и до теб. Да, следващото лято малкото ни семейство ще се сдобие с още един член. — Джона погледна към Ранел, който широко се усмихна.

Сония изпита прилив на нежност и тъга. В главата й се появи познатото усещане и тя рязко си пое дъх. Момчето скочи на крака и се огледа, но като че ли всичко си беше на мястото.

— Какво има? — попита Фарин.

— Направих нещо. — Лицето й пламна, когато осъзна, че леля й и чичо й я гледат втренчено. — Е, поне така ми се стори.

Крадецът огледа стаята и сви рамене.

— Може да си размърдала малко кал край стената.

Джона изглеждаше озадачен.

— За какво говорите?

— Направих магия — обясни й Сония. — Без да искам. Понякога се случва.

— И не знаеш какво си направила? — Ръката на Джона се притисна силно към корема й.

— Не. — Сония преглътна тежко и отмести поглед. Тревогата в погледа на леля й я натъжи, но тя напълно разбираше страховете на Джона. Мисълта, че може случайно да нарани…

„Не — помисли си тя. — Не си мисли такива работи“. Тя пое дълбоко въздух и полека го изпусна.

— Фарин, мисля, че трябва да ги отведеш оттук. За всеки случай.

Той кимна. Джона се изправи, лицето й се набърчи от вълнение. Тя се обърна към Сония и отвори уста, за да каже нещо, но после поклати глава и протегна ръце. Сония я прегърна силно и отстъпи назад.

— Пак ще се видим — каза тя. — Когато всичко се оправи.

Ранел кимна.

— Пази се.

— Ще се постарая — обеща му Сония.

Фарин побутна двамата към изхода. Сония затвори вратата и се извърна, заслушана в стъпките им по стъпалата. Вниманието на момичето беше привлечено от непознато цветно петно на пода — лелиния й шал. Сония го грабна, изскочи в коридора и хукна нагоре по стълбите. Когато стигна горе, тя видя, че леля й и чичо й стоят заедно с Фарин в кухнята на Серин и гледат втренчено нещо в стаята. Когато се приближи до тях, момичето остана като поразено от гръм.

Преди пода на кухнята беше покрит с големи каменни плочи. Сега представляваше разбъркана каша от натрошени камъни и кал. Преди в стаята изпъкваше голямата дървена маса, която сега представляваше просто купчина изкривени, натрошени дъски.

Устата на Сония пресъхна, в ума й нещо прещрака, размърда се и масата изведнъж избухна в пламъци. Фарин се обърна към нея и като че ли известно време се опитваше да превъзмогне чувствата си, преди да заговори:

— Както вече ви казах, момичето сигурно преминава през труден период. Сония, върни се долу и си събери багажа. Аз ще отведа гостите ти у тях и ще изпратя някой да угаси огъня. Всичко ще бъде наред.

Сония кимна с глава, подаде шала на леля си и побягна надолу по стълбата.