Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Various Flavours of Coffee, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Антъни Капела

Заглавие: С дъх на кафе

Преводач: Александър Димитров Бакалов

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Кръгозор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Вулкан; БУЛВЕСТ — София АД

Редактор: Евгения Мирева

Технически редактор: Ангел Йорданов

Коректор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-771-198-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11245

История

  1. — Добавяне

Седемдесет и две

„Огнен“ — горчив вкус на въглен, в общия случай причинен от препичане.

Смих, Технология, свързана с опитването на кафе

Ако миналото ни се струва странно, то колко по-странно е бъдещето. Завръщането ми в Англия ме накара да се почувствам така, сякаш съм излязъл от машина на времето. През годините, в които бях отсъствал, Лондон се беше променил до неузнаваемост. Оскар Уайлд, Джон Ръскин и кралица Виктория бяха починали в рамките на няколко месеца, в самия край на века; всички тези вдъхващи страхопочитание викторианци се бяха изпратили взаимно до гробовете си, сякаш някой просто беше почистил черната дъска на епохата. Сега наместо за Патер и Тенисън, хората говореха за Джей Ем Бари и Хърбърт Уелс. Улиците се бяха изпълнили с това, което Пинкър някога беше нарекъл автокинетика, само че сега наричаха тези машини моторни коли. Електрофонът се беше превърнал в телефон и човек вече можеше да се обади и да говори с някого навсякъде из страната, всъщност можеше да звънне дори до Америка. Цялостното настроение — този смътен, но познат на всички парфюм, който градът излъчваше — също се беше променило. Лондон беше добре осветен, добре управляван и добре регулиран. Бохемите, декадентите и новобогаташите бяха изчезнали, прогонени от сенките, хвърляни от новите улични лампи, и тяхното място беше заето от почтената средна класа.

Имах намерението да избягвам Ковънт Гардън. Но старите навици умират трудно, а и имах малко работа на Флийт Стрийт, така че без да искам, бях попаднал в района. Трябваше да предам няколко малки статии за пътешествията си — интересът към историите от Империята беше ненаситен, а аз просто се бях оказал в правилната страна и в правилното време. Напуснах офисите на „Дейли Телеграф“ с чек за двадесет паунда в джоба си. А след това, без изобщо да се интересуват от мнението ми по въпроса, краката ми инстинктивно ме поведоха към Уелингтън Стрийт. И тук много неща се бяха променили — виждах магазини и ресторанти на местата, където някога имаше публични домове. Номер осемнадесет обаче си беше на мястото. Дори обзавеждането в приемната на първия етаж изглеждаше същото, а това, че Мадам не ме разпозна, не беше чак толкова лошо — самият аз не бях особено убеден, че я познавам.

Избрах си момиче и го заведох горе. Тя също беше нова, но това не й пречеше да е достатъчно веща в древната си професия, за да разбере веднага, че не желая да бъда разсейван с приказки. Така пристъпихме веднага към същината.

Но нещо не беше наред. В началото си мислех, че просто съм позагубил тренинг. После обаче осъзнах какво ме притесняваше — беше ми някак странно да се отдам на сексуален акт, в който самият аз не правех нищо, за да доставя удоволствие. Опитах се да си спомня как стояха нещата някога. Дали просто бях приемал всичките тези стенания и пъшкания като знак, че се справям отлично?

Пресегнах се и започнах да докосвам различни части от тялото й: тя простена с готовност, но беше ясно, че продължава с театъра. Станах по-груб в ласките си и този път ми се стори, че стенанието беше малко по-искрено.

Спрях:

— Ще направиш ли нещо за мен?

— Разбира се, сър. Абсолютно всичко. Въпреки че за някои неща може да се наложи да платите още мъничко…

— Не желая да бъда… обслужен по-различно. Или най-малкото — не в смисъла, който най-вероятно влагаш в тези думи. Искам да ми покажеш как да ти доставя удоволствие.

Тя приседна, прокара ръце по раменете ми и отърка меките си гърди в мен.

— Доставяте ми удоволствие с големия си твърд член, сър — прошепна с въздишка. — Когато ми го вкарвате грубо и силно.

— Щеше ми се това да е истина. Но ако те докосна — тук — нежно и раздвижа пръстите си, става ли ти по-хубаво?

— Ооооо! Невероятен сте, сър. Не спирайте! Не спирайте!

Беше мой ред да въздъхна:

— Не, сериозно, кажи ми истината.

Тя ме погледна объркано. Помислих си: бедното момиче не знае правилата на тази игра. Опитва се да измисли какво да ми каже.

Най-накрая промълви колебливо:

— От всичко, което правите с мен, ми става хубаво.

— Имаш ли си приятел? Гадже? Какво прави той с теб?

Тя сви рамене.

— Лягай — казах й. — Аз ще те докосвам и когато ти стане наистина приятно, ще ми кажеш.

Все още объркана, тя се излегна назад на леглото и се остави на пръстите ми.

— Но сър — попита след малко, — защо искате да правите това?

— Искам да знам как да доставя удоволствие на една жена.

Тя замълча. Когато се обади отново, нещо в гласа й звучеше различно:

— Наистина ли искате да научите?

— Да, разбира се. Иначе не бих питал.

— Дайте ми още един паунд и ще ви кажа.

— Много добре — станах и й подадох парите.

Тя ги прибра на някакво скришно място, след което отново се качи на леглото и се обърна към мен с усмивка:

— Току-що го направихте.

— Какво? Аха — засмях се в отговор. — Парите.

— Това беше, господине. Доставихте ми невероятно удоволствие.

— Имах предвид — в леглото.

Тя сви рамене.

— Каква е разликата?

Настоях:

— Нека предположим, че искам да те накарам да се почувстваш… по начина, по който се чувстват твоите клиенти. Как бих могъл да го сторя?

— Нещата не се случват по този начин, не разбирате ли? Бих останала без работа, ако жените харесваха това, което правят с тях мъжете. Тогава места като това не биха съществували.

— Знаеш ли — права си — казах, осъзнал с кристална яснота неумолимата истина в думите й.

— Е, аз просто изтъквам очевидни неща. — Тя посочи члена ми. — Ще искате ли все пак да го облекчим от товара му? Точно за това сте си платили в края на краищата.

Ще ми се да ви кажа, че цялата тази сценка приключи с благородния ми отказ да се насладя на подобно едностранно удоволствие, а след разговора страстите ми са били охладени напълно от изводите, които съм си извадил. Само дето ако го сторя — ще ви излъжа.

Имаше и още нещо: когато си тръгвах, тя ми каза:

— Знаете ли, беше ми приятно да разговарям с вас. Можете да дойдете отново при мен, ако желаете.

— И да ти дам още пари?

Тя се разсмя:

— Е, и това също.

Харесах я. Никога не я видях отново, но я харесах. За няколко минути в този слънчев следобед двамата си поговорихме откровено, сближихме се, преди да свършим това, за което бях дошъл, и всеки от нас да поеме по своя път. Може би, помислих си, това е всичко, което човек би могъл да си пожелае от цивилизования живот.

Статиите ми бяха публикувани и за няколко месеца разбрах какво е да бъдеш известен. Речта ми пред Кралското географско дружество в Кенсингтън Гор беше последвана от покани в частни домове — соарета, на които от мен се очакваше да развълнувам присъстващите с истории за кръвожадни диваци и екзотичната чуждоземност на Африка, всичко това, подкрепено със задължителното послание, че търговията някой ден ще превърне онова място в една нова Европа. Разочаровах ги. В статиите си бях принуден да редуцирам до минимум личното си мнение по този въпрос, защото иначе рискувах текстовете ми да бъдат отхвърлени. Но в гостните на Мейфеър и Уестминстър изобщо не бях толкова умерен и предпазлив. Обяснявах, че единствените кръвожадни диваци, които съм срещнал, са били с бяла кожа и са носили униформите на войници от френската и британската армия; че това, което наричахме търговия, беше просто замаскирано продължение на робството, в което дори се използваха доста по-непочтени методи; че местните, сред които съм живял, са били точно толкова изтънчени, колкото всички представители на висшето общество, с които съм се сблъсквал из Лондон. Хората ме слушаха учтиво, разменяйки си многозначителни погледи, и след това неминуемо ми задаваха някой въпрос от сорта на:

— Но в такъв случай, господин Уолис, какво трябва да се направи с Африка?

На което отговарях:

— Ами нищо. Просто трябва да се махнем оттам. Да признаем, че не притежаваме нищо от този континент, и да се махнем. Ако искаме африкански посеви, трябва да платим на африканците, за да ги отгледат. Може би дори да платим малко повече, ако се наложи, за да им помогнем да положат началото на едно по-добро производство. В дългосрочен план можем единствено да извлечем полза от всичко това.

Не беше точно това, което искаха да чуят, и като цяло най-активните участници в събирането, които в началото се хващаха за всяка моя дума, губеха ентусиазма си далеч преди да приключа. Но това ме устройваше: не бях там, за да ставам по-популярен.

Понякога ставах свидетел и на продължителни коси погледи далеч преди да съм започнал да говоря: по-старите жени отпращаха неомъжените си дъщери, съпрузите придърпваха съпругите си в по-далечния край на стаята. Изглежда не ме одобряваха, при това не само заради възгледите ми относно Африка.

По време на едно от тези събирания срещнах отново Джордж Хънт. Старият ми другар беше станал дебел и приветлив: в момента притежаваше свое собствено списание, литературен журнал с някакво заглавие от сорта на „Модерната гледна точка“. След като за пореден път бях отблъснал слушателите си със собствените си модерни гледни точки, двамата се отправихме към неговия клуб, където се настанихме в хубава стая на първия етаж, а той поръча бренди и пури.

Известно време поговорихме за това и онова, когато той изведнъж каза:

— Трябва да си се запознал с Рембо.

— С кого?

— Артур Рембо, френският поет — произнесе той обвинително. — Само не ми казвай, че никога не си чувал за него. — Свих рамене. — Това е невероятно. Той беше в Харар, също като теб — като търговец на кафе. Мисля, че е работил за някакъв френски концерн. Стиховете му са забележителни, въпреки че доколкото разбрах, вече бил спрял да твори по онова време. Всъщност е написал повечето си неща на младини, докато е бил любовник на тази жаба Верлен тук, в Лондон… — Той спря. — Ама наистина ли не знаеше нищо за това?

— Някой ми разказа за него. Съжалявам, но тогава не повярвах и на една думичка. Не, не сме се засичали — той беше напуснал Харар, преди аз да пристигна там. Всъщност бях отседнал в неговата къща.

— Невероятно. — Хънт махна на някакъв мъж от прислугата да донесе още две питиета. — Разбира се, престоят му там е бил доста скандален. Имаше слух за някаква местна наложница — робиня, която е купил от арабски търговец и е изоставил, когато се е завърнал във Франция.

Кимнах бавно. Нещо прищрака в съзнанието ми и внезапно историята на моя крах се пренаписа още веднъж. Тя говори английски като французин… На какво ли друго я е научил подобен човек. Че някои хора са готови да се самозалъгват по всякакъв начин, ако са влюбени? Е, това бяха неща, над които щях да размишлявам някой друг път, насаме.

Хънт си дръпна от пурата.

— Всъщност не мисля, че тези неща те впечатляват особено. Без съмнение и ти си имал някое и друго приключение от подобно естество.

Той ме погледна нетърпеливо, очаквайки да му разкажа нещо.

— Добри ли са стиховете му? — попитах, игнорирайки въпроса.

Той сви рамене.

— Революционни са, а в наши дни само това има значение. Vers libre[1] — днес всички само това пишат. Ирландските поети в момента са доста интересни. Както, разбира се, и американските — всеки иска да бъде Уитман. Английската поезия отива по дяволите. — Той изтръска пепел. — Но ти щеше да ми разказваш за похожденията си.

— Щях ли? — попитах лаконично.

— Беше ми писал нещо по това време, спомням си… Че си на път да се влюбиш в някаква местна? — подкани ме той упорито. Огледа се. — Хайде де. Никой няма да ни чуе. Пък и разбира се, не бих споделил с никого… пикантните ти откровения.

Най-сетне схванах защо бях обект на всички тези неодобрителни погледи.

— Значи се носят слухове, а?

На лицето му изгря самодоволна усмивка, но той я заличи само след миг, щом си спомни, че ако за мен се носят слухове, източникът им можеше да бъде само един и стоеше срещу мен с пура в ръката.

— Спекулации, Робърт, спекулации. Нали все пак имаше местно момиче? Дивашка Венера?

— Да, имаше едно момиче — казах кратко. — И за известно време бях влюбен в нея.

— Разбирам. — Той издиша и ме загледа през пелената от сивкав дим, разстлал се като завеса помежду ни. — Може би това е история, която би предпочел да разкажеш в писмен вид? Трябват ми автори, нали знаеш?

— Дните ми на поет останаха в миналото.

— Не е задължително да е в стихотворна форма. — Той вдигна чашата си, така че следващите му думи бяха насочени към кехлибареното й съдържание. — Аз не издавам единствено „Гледната точка“. Публикувам и романи за проникновени джентълмени. Печатам ги в Париж.

— Имаш предвид порнография?

— Ако предпочиташ да ги наречеш така. Мислех си, че след като си писател и вероятно имаш нужда от приходи… А от твоята африканска история може да излезе нещо наистина страхотно. Чувал съм, че тези жени с горещата им кръв са нещо наистина впечатляващо в леглото. Какво ще кажеш за един негърски „Фани Хил“[2] или за „Тайният ми живот сред туземците“? Знам, че със сигурност ще се продава добре.

— О, убеден съм — казах, оставяйки чашата си. — Но аз не съм подходящият човек, който да напише подобна книга.

Усетих, че ми се повдига. Димът от пурата му се просмукваше в гърлото ми, кисел и жлъчен. Изправих се:

— Лека нощ, Джордж. Намери си някой друг балама, който да те надървя с историйки.

— Почакай — каза той припряно. — Не бързай толкова, Робърт. Трябва да си наясно, че не можеш да се изхранваш от инцидента в Теруда завинаги. Това вече са стари новини. До няколко месеца отново ще се окажеш с празни джобове. А моите писатели — аз се грижа за тях. Една поема тук, статийка на някое друго място… Ти си точно човекът, който може да извлече ползи, пишейки за мен. Публикували сме Форд Мадокс Форд, знаеш ли?

— Начукай си го, Джордж.

Той се усмихна уморено.

— Спри да бъдеш такъв шибан традиционалист, Уолис.

Докато се отдалечавах, той се провикна след мен.

— Виждам Емили Пинкър понякога.

Спрях се на вратата. Той продължи:

— Само дето в момента не се нарича Емили Пинкър. Уреди се с доста добър брак. Мъжът й е пълна и отчайваща скука. Добре направи, че се разкара от нея.

Така и не се обърнах. Продължих по пътя си.

Бележки

[1] Свободни стихове (фр.). — Б.пр.

[2] Първият еротичен роман на английски език, написан през 1847 г. — Б.пр.