Антъни Капела
С дъх на кафе (38)

Тридесет и осем

На следващия следобед, докато се опитваме да подремнем, настава страхотна суматоха. Пелената на унеса ми рязко се разкъсва от изстрели и крясъци. Един от бедуините е хванат здраво от трима други. Думите, които се изливат от устата му в неразбираем, непрекъснат поток, звучат умолително. Изправят го на крака, след това го блъсват отново на земята и започват да го ритат грубо, докато той продължава с молбите си.

Изглежда, че нещастникът е бил хванат да краде от стоката на Бей. Бързо е оформена импровизирана съдебна зала — кръг от приклекнали бедуини, в центъра на който е разположен голям стол за Бей, а от двете му страни — още два за нас с Хектор. Усещам, че ще се случи нещо неприятно, и първоначално отказвам да заема своето място, но бедуините не изглеждат особено щастливи от това ми решение.

— Трябва да гледаш, Робърт — казва ми Бей с равен глас. — В момента те показват уважението си към нас, като ни предават престъпника.

Неохотно присядам. Мъжът е довлечен в кръга и заставен да падне на колене пред Бей. Следва кратка размяна на реплики. Донасят меч и го подават на търговеца. Разпознавам оръжието, което носеше Мулу, когато го видях за първи път.

Обвиненият подбелва очи и пада на земята. Двама бедуини веднага го изправят на крака и изтеглят ръцете му встрани. Потокът от молби прераства в писък. Бей се надига и пристъпва към него. Острието изсвистява във въздуха. Един от мъжете, които държаха престъпника, пада на една страна; миг по-късно самият престъпник пада на другата.

Бедуинът, който държеше лявата ръка на своя провинил се събрат, продължава да я стиска. Но тя вече не е свързана с нищо. Междувременно престъпникът, видимо изпаднал в шок, е вперил поглед в чуканчето. Кръвта блика на гъсти талази, в течността се виждат някакви лепкави съсиреци, сякаш раната повръща.

По някое време, без да бърза особено, един от мъжете пристяга окървавената китка с турникет и помага на престъпника да стане на крака и да се отдалечи със залитане. Отсечената ръка е хвърлена на земята, в краката на Бей, който не й обръща внимание, оставя меча и напуска кръга. Бедуините, които са пазили тишина до този момент, започват да разговарят тихо и спокойно един с друг, сякаш са гости на частно соаре.

Откривам Бей, оттеглил се сам в единия край на лагера да пие кафе. Изглежда мрачен. Не искам да го безпокоя, но той ме забелязва и идва при мен.

— Предполагам, че смяташ това, което се случи, за отвратително.

— Нямам право да съдя.

— Ако аз не бях изпълнил наказанието — а това е присъдата за подобно деяние според техните закони — те щяха да го убият. Но освен това щяха да започнат да гледат на мен, на теб — на всички нас, ференгите — като на нерешителни, слаби мъже. А тук това би могло да бъде опасно.

— Разбирам.

— Разбираш ли наистина? — Той се вглежда в лицето ми и търси там следа от някаква реакция, различна от думите ми. Изглежда това, което вижда, го удовлетворява. Отронва: — Ако хората, които пият сутрешното си кафе, имаха някаква идея наистина какво струва течността в чашите им…

Сега се изкачваме, изкачваме се към планините. Разрушени замъци се издигат върху недостъпните скали край нас, орли и кани патрулират край бойните кули. Виждаме крави — малки и мършави, главите им са окичени с впечатляващи рога във форма на лири. Дори селата са се променили. Набързо построените колиби на номадите са заменени от по-стабилни къщи, направени от дърво и слама. Хората тук са с кръгли лица и сплескани носове като аборигени. Всичко край мен е някаква странна кръстоска между праисторическите времена и Средновековието: ако видим рицар кръстоносец на брониран кон отвъд следващия завой, надали ще се изненадам особено.

Устройваме лагера си край едно езеро, по чиито брегове виждаме множество пеликани. Купуваме си риба от някакъв селянин. Блясъкът на люспите е ослепителен, сякаш са изковани от метал. Палим огньове: рибите са разрязани на две и опечени. Бедуините разговарят помежду си, докато ядат, след това един по един отиват да спят.

Земята е твърда, а нощта — студена. Сънят идва и си отива отново. Надигам се и се приближавам към огъня.

Издигнал се пламък осветява лице от другата му страна. Тя се взира във въглените. Светлите жестоки очи отразяват пламъците, както и лъскавата й кожа. В мрака лицето й е придобило неземна, елфическа красота. Всяко момиче в Лондон би убило за подобни скули.

— Знаеш, че съм влюбен в теб — прошепвам.

Тя не отговаря и за момент си мисля, че не ме разбира. После идват думите й — резки, докоснати и променени от акцента й:

— Не казвай това. Така мисли и той.

— Може би е истина.

Тя изсумтява презрително.

— Каза ли ти как ме получи?

— Да.

— Обича тази история. Предполагам, никога не му е хрумвало, че бих предпочела да бъда купена от другия мъж.

— Наистина ли?

Пламъците танцуваха в очите й.

— Вече бях взела решение да посегна на живота си, преди да позволя на новия си господар да ме изнасили. Който и да е той — казва тя простичко. — Преди да напуснем къщата на търговеца, ни казаха да отидем и да си съберем нещата. Бях открила зелена чаша с пукнатина в нея и успях да отчупя парче стъкло, дълго около два инча. Беше увито в дрехите ми. Когато собственикът ми се опиташе да вземе това, за което си е платил, първо щях да прережа неговото гърло, а след това и своето.

Бей ме отведе в къщата си. Три нощи чаках, без да мога да заспя, стискайки стъклото в длан. Но той не идваше. А това означаваше, че планира да ме продаде. Само дето седмиците минаваха и той не предприемаше нищо. Бях объркана… докато не започнах да осъзнавам какво се случва. Той искаше да ме притежава, но също така и да ме запази непокътната като ценен предмет, който може просто да извади от кутийката, да му се порадва и след това да го прибере обратно.

— Поне си още жива.

— Не прерязах гърлото си — в гласа й има гняв, — но все още пазя стъклото. И когато му дойде времето — ще го използвам.

Огънят е почти изгаснал. Леденият планински вятър разнася сивата пепел. На хоризонта се виждат бледите проблясъци на зората.

— Така или иначе, радвам се, че си жива — казвам тихо.

Тя вдига глава, за да ме погледне. В сумрака виждам само очите и зъбите й, съвършено бели зад разтворените устни.

Привеждам се към нея. Колебая се за миг, после устните ми докосват нейните. Тя хваща главата ми с ръце и прошепва:

— Могат да ме купуват и продават, но сърцето ми… то си е само мое.

Целувам я отново, по-дълбоко. Тя се обръща към спящите силуети.

— Трябва да бъдем внимателни. Хора са умирали и за по-малко.

Придърпва одеялата и ги мята над главите ни, за да ни прикрие.

И там, в мрака на тази вълнена пещера, където сме се скрили като играещи си деца, усещам аромата й: смирна, канела, теменужки, мускус… усещам вкуса на кожата й, на езика й, сладката топлина на целувките… слушам тихите й стонове.

И думите, които мълви, останала без дъх, притиснала се в мен: Чакала съм те през целия си живот.