Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Various Flavours of Coffee, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Антъни Капела

Заглавие: С дъх на кафе

Преводач: Александър Димитров Бакалов

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Кръгозор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Вулкан; БУЛВЕСТ — София АД

Редактор: Евгения Мирева

Технически редактор: Ангел Йорданов

Коректор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-771-198-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11245

История

  1. — Добавяне

Четири

„Кедър“ — този прелестен, свеж провинциален аромат на необработено дърво, почти идентичен с мириса на стърготини от току-що подострен молив. Той е типичен за естественото масло, добивано от атласовия кедър. Най-ясно изразен е при напълно узрелите сортове.

Жан льо Ноа, Le Nez du Café[1]

Младият мъж, приблизително на моите години, който ми отвори вратата към къщата на Нароу Стрийт, очевидно беше един от вещите секретари, за които ми бе споменал Пинкър. Той беше безупречно, дори консервативно облечен. Бялата му яка бе внимателно колосана, а косата му, обилно намазана с лосион и блестяща, беше къса — много по-къса от моята, дълга до раменете и наподобяваща доста точно прическата на Байрон.

— Мога ли да ви помогна? — попита той, хвърляйки ми хладен поглед.

Подадох му визитната картичка на Пинкър.

— Ще предадете ли на работодателя си, че Робърт Уолис, поетът, е дошъл, за да се срещне с него.

Младият мъж огледа картичката.

— Той ще ви приеме — каза той. — Последвайте ме.

Тръгнах след него навътре в сградата, която всъщност беше — чак сега осъзнах — огромен склад. Коридорът ни отведе към широко, отворено пространство, поддържано от стоманени колони, под които бучеше реката. Моряците на някаква баржа разтоварваха върху близкия дървен кей чували от зебло, които бързащи работници веднага поемаха, нарамваха по един на всяко рамо и се отправяха към различни краища на склада. Междувременно други идваха от дълбините на обширното помещение, мъкнейки още чували, които потъваха в трюмовете на баржата. Миризмата на изпечено кафе ме удари в носа подобно на силна подправка. В сградата имаше над хиляда чувала, пълни с ароматни зърна, а големите пещи на Пинкър работеха ден и нощ. О, тази миризма… Това беше уханието, намерило пресечната точка между слюнкоотделянето и насълзяването на очите; горчив, черен, измамен парфюм, който се задържаше в гърлото, изпълваше ноздрите и мозъка. Човек би могъл да се пристрасти към тази миризма толкова бързо, колкото към всеки опиум.

Секретарят ме поведе нагоре по някакви стълби и после ме въведе в офиса. Един от прозорците гледаше към Нароу Стрийт, но друг — далеч по-голям — бе обърнат към вътрешността на склада. Именно край втория стоеше Самюъл Пинкър и наблюдаваше работата долу. Под някаква стъкленица до него малко устройство потракваше тихо, размотавайки ролка тънка хартия с напечатани върху нея букви и цифри. Нагънатата лента, която рисуваше екстравагантна водна лилия върху линолеума, беше единственият признак за безпорядък в стаята. Друг секретар, облечен подобно на първия, седеше зад бюрото и пишеше нещо.

Пинкър се обърна и ме погледна:

— Ще взема четири тона бразилско и един тон от Цейлон — произнесе твърдо.

— Моля? — попитах не особено дружелюбно.

— Заплащането трябва да бъде на борда с уговорката, че никой няма да открадне товара по пътя.

Осъзнах, че диктуваше. Да, разбира се. Продължавай.

Той се намръщи на моята нетърпеливост.

— Десет процента ще бъдат задържани за бъдещи мостри. Искрено ваш, и така нататък. Седнете.

Последното очевидно беше насочено към мен, така че седнах.

— Кафе, Дженкс, ако обичаш — обърна се Пинкър към секретаря си. — Номер четири и номер девет, след това номер осемнадесет. Ще подпиша тези, докато те няма.

Отново ме погледна.

— Казахте, че сте писател, господин Уолис — произнесе някак мрачно.

— Именно това казах.

— И въпреки това моят секретар не успя да намери нито едно ваше произведение в никоя от книжарниците на Черинг Крос. В библиотеката на У. Х. Смит никога не са чували за вас. Дори и литературният редактор на списанието на Блекууд е странно незапознат с името ви.

— Аз съм поет — заявих, леко притеснен от усърдното проучване, което беше направил. — Но все още не съм публикувал нищо. Мисля, че бях достатъчно ясен по този въпрос.

— Казахте, че все още не сте известен. Сега установявам, че всъщност никой не е чувал за вас. Трудно ми е да проумея как бихте могли да бъдете едното, без да сте другото, не е ли така?

Той седна от другата страна на масата и впери в мен поглед на базилиск.

— Извинете ме, ако съм оставил погрешно впечатление, но…

— Оставете впечатлението. Бъдете точен в изказванията си, господин Уолис. Всичко, което искам от вас и от всеки друг, е съвършена точност.

В Кафе Роял Пинкър изглеждаше различен, несигурен в себе си. Сега, в собствения си офис, поведението му беше по-авторитетно. Той взе писалка, свали капачката й и се пресегна към купчината писма. Подписа всяко от тях с бърз жест, докато говореше:

— Вземете мен за пример. Дали щях да бъда търговец, ако никога не бях продал и един-единствен чувал с кафе?

— Това е интересен въпрос…

— Не, не е — отсече. — Търговецът е човек, който търгува. Следователно, ако не търгувам, аз не съм търговец.

— Но писател, водейки се от същата логика, би следвало да е човек, който пише — отбелязах. — Не е строго необходимо и да го четат. Просто е желателно.

— Писател, когото не четат, е като търговец, който купува, без намерение да продава. Той много бързо ще остане без работа.

— Приемаме, че всичко се крие в намерението. А аз имам много сериозно намерение да продам произведенията си, въпреки че все още ми предстои да открия купувач.

— Хммм — Пинкър сякаш претегли думите ми. След това кимна. — Много добре.

Останах с усещането, че съм издържал някакъв изпит.

Секретарят се върна с поднос, върху който носеше четири мънички чашки с размерите на напръстник и две димящи кани с кафе.

— И така — каза работодателят му, правейки жест към мен, — кажете ми какво мислите за тези.

Налях си една чашка от първата кана, след което се огледах за мляко или захар.

— В този дом — каза Пинкър, сякаш прочел мислите ми — трябва да се научите да пиете кафето чисто.

Кафето определено беше прясно изпечено — миризмата му бе дълбока и приятна. Отпих малко, докато Пинкър ме наблюдаваше с очакване.

— Е? — попита търговецът.

— Отлично е.

Пинкър изсумтя:

— И? Вие сте писател, нали така. Думите са инструментите на вашия занаят. Използвайте ги.

— Аха — сега осъзнах какво точно искаше. — То е съвършено ободряващо. Подобно на алпийски санаториум, не — като крайморска почивка. Не мога да се сетя за нещо по-ароматно, по-освежаващо от кафето на Пинкър, приготвено специално за вашата закуска. То едновременно ще подобри храносмилането ви, ще възстанови концентрацията ви и ще изпълни тялото ви с бодрост.

— Какво? — Пинкър се беше вторачил в мен.

— Разбира се, има нужда от малка преработка — отбелязах скромно, — но мисля, че като цяло насоката е добра.

— Опитайте другото — каза Пинкър нетърпеливо.

Посегнах да си сипя от втората кана.

— Не в същата чаша! — просъска той.

— Извинете.

Напълних си другата чашка напръстник и отпих от нея.

— Различно е — отбелязах изненадано.

— Разбира се — тросна се Пинкър. — И?

До този момент така и не бях осъзнал факта, че има кафе и кафе. Разбира се, кафето можеше да бъде добре приготвено или старо или преварено — всъщност често и трите неща бяха валидни за една-единствена чаша — но тук имах две кафета, и двете несъмнено великолепни. Тяхното великолепие обаче беше различно, както са различни сиренето и тебеширът.

— Как някой би могъл да опише тази различност с думи? — попита той и въпреки че изражението му не се беше променило, имах усещането, че сме достигнали до най-важния момент от разговора. Сега ме наблюдаваше по-съсредоточено.

— Това — казах бавно, посочвайки втората чаша — има по-скоро… опушен вкус.

Пинкър кимна:

— Така е.

— Докато това — посочих първата — е по-скоро… като току-що разтворил се цвят. Разцъфнало?

— Разцъфнало! — Пинкър не откъсваше поглед от мен. — Разцъфнало!

Изглеждаше заинтересуван, дори бих казал — впечатлен.

— Нека си запиша това. — Той придърпа бележника на секретаря си и надраска думата „разцъфнало“. — Продължавайте.

— Кафето от втората чаша има остър аромат.

— Опишете остротата.

— Напомня за стърготините от острене на молив.

— Стърготини. — Пинкър си записа и това. — Много точно казано.

Всичко това ми напомняше за салонна игра — забавна, но безсмислена.

— В другото кафе се долавя ухание на… кестени може би.

— Може би — каза Пинкър, отбелязвайки си нещо в бележника. — Какво друго?

— Това — отново посочих към втората чаша — ми се струва по-изгоряло.

— Това се отнася до метода на изпичане, не до самите зърна.

— Моля?

— Няма значение. Продължавайте.

— Това има вкус на някаква подправка.

— Каква подправка?

— Не съм сигурен — признах.

— Няма значение — повтори Пинкър, задрасквайки думата „подправка“. — А, ето те и теб. Чудесно. Би ли го наляла?

Обърнах се. В стаята беше влязла млада жена, която носеше трета кана и още две от малките чашки. Тя беше, отбелязах аз автоматично — защото в онези времена се считах за нещо като експерт по темата — доста привлекателна. Беше консервативно облечена, по начина, възприет от много млади делови жени. Закопчаното до горе вталено сако и дългата пола без турнюр разкриваха твърде малко от слабата й фигура. Затова спрях вниманието си на жизненото, красиво лице и на косите й, стегнати в строга прическа — великолепни и златисти.

Тя напълни една от чашките и ми я подаде внимателно.

— Благодаря ви — казах и поех кафето, улавяйки погледа й с изкусителна усмивка. Дори и да бе забелязала интереса ми към нея, не го показа с нищо; лицето й си остана маска на професионална безпристрастност.

— Може би бих искал да записваш, Емили — каза Пинкър, побутвайки бележника към нея. — Мистър Уолис тъкмо се опитваше да определи на коя подправка му напомня нашето най-добро бразилско кафе, но вдъхновението му временно го напусна.

Секретарката приседна на ръба на масата, вдигайки писалката си над бележника. За момент, докато ме гледаше в очакване да кажа нещо, можех да се закълна, че долових закачлива искрица в дълбините на сивите й очи. Но нямаше как да бъда сигурен в това.

Отпих от новото кафе, но не можах да доловя никакъв конкретен вкус.

— Съжалявам — казах и тръснах глава.

— Духнете над чашата — посъветва ме Пинкър.

Духнах и отпих отново. Осъзнах, че беше доста обикновено в сравнение с предните две, които бях опитал.

— Такова сервират в Кафе Роял.

— Много подобно на него, да — усмихна се Пинкър. — Има ли — ха! — има ли ръждив вкус?

— Донякъде — опитах още малко. — Освен това вкусът е убит. Много убит. И оставя усещането за мокра хавлиена кърпа.

Загледах се в стенографката. Тя беше твърде заета да записва всичко, използвайки, както забелязах, серия от напомнящи за арабско писмо заврънтулки. Сигурно това беше фонографският метод на Питман, за който бях чел.

— Мокри хавлиени кърпи — повтори Пинкър, сподавяйки смеха си. — Добре казано, макар да се опасявам, че никога не съм опитвал хавлия — суха или мокра.

Писалката на секретарката спря в очакване.

— Освен това има аромата на стар килим — допълних. Думите ми моментално бяха преведени на езика на заврънтулките.

— Килим! — кимна Пинкър. — Нещо друго?

— Лека миризма на прегорял хляб.

Още заврънтулки.

— Прегорял хляб. Добре. Това ще свърши работа засега.

Записките на момичето не заемаха дори и една страница от бележника. Почувствах глупавото желание да я впечатля.

— Е, кое от тези е вашето? — попитах търговеца, като посочих към каните.

— Моля? — Пинкър отново изглеждаше изненадан от въпроса. — О, всичките.

— Кое тогава искате да рекламирате?

— Да рекламирам?

— За това — казах замислено, посочвайки първата кана — бихме могли да кажем… — вдигнах чашката. — „Подбрана смес, най-доброто от колониите, с неустоим аромат на кестени“.

Може би само си въобразявах, но секретарката сякаш се изкикоти за миг, след което бързо потисна смеха си.

— Въпреки че съм забелязал как повечето реклами се опитват да поставят акцента върху здравословната страна на нещата. Може би: „Това е грижливо подбраният вкус на кестени, който освежава вашия организъм“.

— Скъпи ми господин Уолис — Пинкър беше видимо развеселен, — от вас би станал наистина ужасен автор на реклами.

— Не мисля така.

— Хората искат тяхното кафе да има вкус на кафе, не на кестени.

— Ние можем да им обърнем внимание на това колко добра е тази кестенова страна на нещата.

— Същината на рекламата, разбира се — каза Пинкър замислено, — е да замаскираш истината зад това, което хората искат да чуят. Същината на кодекса, от друга страна, е да разкриеш възможно най-подробно истината в полза на малцината избрани.

— Това беше добро — казах впечатлено. — Почти като епиграма. Ъъъ, какво беше това за кодекса?

— Млади човече — започна Пинкър, гледайки ме съсредоточено, — слушайте внимателно това, което имам да ви кажа. Ще ви направя много важно предложение.

Бележки

[1] Ароматът на кафето (фр.). — Б.пр.