Антъни Капела
С дъх на кафе (7)

Седем

Пинкър поглежда към дъщеря си, която влиза в офиса му и започва да разчиства различните чаши и кани, струпани върху бюрото.

— Е? — казва той меко. — Какво мислиш за новото попълнение в редиците ни, Емили?

Тя взема кърпа и избърсва разлятата по полирания махагон кафена утайка.

— Определено не е точно това, което очаквах.

— В какъв смисъл?

— По-млад е, като за начало. И е доста самовлюбен.

— Да — съгласява се Пинкър. — Но след като помислих по въпроса, реших, че това е полезно качество. По-възрастен човек би бил по-неотстъпчив във възгледите си. А и този, предполагам, е по-малко склонен да избяга, открадвайки идеята ти.

— За пореден път я наричаш моя идея — промърморва тя.

— Не бъди скромна, Емили. Ако ще работиш с господин Уолис, това е лукс, който не можеш да си позволиш. Естествено, че идеята е твоя и нещата трябва да останат по този начин — той завърта химикалката между пръстите си. — Изненадан съм, че той не се усети. Забеляза ли, когато говорех за Пинкър, като създател на идеята, той прие, че става дума за мен.

— Разумно предположение, нали? Особено предвид факта, че по онова време той така и не беше осъзнал, че съм твоя дъщеря.

— Може би. — За момент Пинкър я наблюдава как работи. — Ще му кажеш ли, че ти си измислила Наръчника?

Тя трупа чашите върху таблите.

— Не.

— А защо не?

— Смятам, че на този етап колкото по-малко знае за плановете ни — толкова по-добре. Ако му кажа, той ще поиска да научи повече за различните цели на Наръчника. А тази информация може да достигне някак до нашите конкуренти или дори може би до Хауъл.

— Ти си много мъдра. — Той обръща глава, наблюдавайки стоковия телеграф, който пелтечи и потраква в безкрайния си поток от лента. — Тогава нека да се надяваме, че ще се справя добре с работата си.