Антъни Капела
С дъх на кафе (64)

Шестдесет и четири

„Напомнящ за лекарство“ — вторичен вкус на кафето, свързан с категорията „тръпчив“.

Лингъл, Ръководство за дегустатора на кафе

Кику отиде да потърси Тахамон.

— Хрумна ми нещо — каза тя неуверено. — Просто едно предложение, но исках да чуя твоето мнение по въпроса, преди да се обърна директно към човека, за когото става въпрос.

Той я погледна. Познаваше я достатъчно добре, за да е наясно, че става въпрос за нещо повече от просто предложение.

— Ами казвай — произнесе с равен тон.

— Мисля, че господарят Уолис трябва да получи Алайа за своя слугиня.

Тахамон кимаше, докато се опитваше да осмисли думите й.

— И защо Алайа?

Тя го погледна хитро.

— Защото е най-красивото момиче тук.

Тахамон обмисли отново.

— Искаш тя да споделя постелята му?

Кику поклати глава.

— Смятам, че господарят Уолис е прекалено болен за подобни занимания. Но смятам, че едно красиво лице край него ще му се отрази добре.

— А хубавичките й гърди? — заяде се Тахамон.

Кику се изчерви:

— Е, предполагам, че и те няма да навредят.

Тахамон се загледа в далечината. Той продължаваше да мисли над думите й — дори според стандартите на Кику това си беше идея, от която направо му се завиваше свят — но междувременно просто му беше приятно да наблюдава джунглата под тях и зеленината на далечните хълмове.

— Ако Алайа стане слугиня на белия мъж — каза той най-накрая, — тя няма да ми бъде подръка, когато я пожелая.

— В такъв случай си истински късметлия, че си имаш и друга жена.

— А, да. Значи копието на Байанна вече няма да бъде пред колибата ти?

— Копието на Байанна — каза тя замислено — не лети толкова точно или толкова далеч, колкото му се иска да вярва.

Тахамон се засмя. След това и двамата помълчаха известно време. Той пръв наруши тишината:

— Толкова ли сме наивни, ние, мъжете, че едно красиво лице е достатъчно, за да разруши проклятието, което тегне над някого от нас?

Тя вирна глава.

— Искаш да кажеш, че планът ми е прекалено очевиден?

— Разбира се, че не — отвърна бързо Тахамон. — Просто е наивен, което е съвсем различно нещо.

— Хмм — смекчи тя тона си. — Е, да, мъжете са наивни. Но същото важи и за жените, ако трябва да бъда откровена.

— Защо? Какво искат жените?

— Те искат… — Тя замълча за момент. — Искат никога да не ги питат какво искат.

— Ооо, спести ми гатанките си, стара жено — изсумтя той.

Тя го блъсна силно по рамото и той падна на задните си части.

— По-леко с думичката „стара“ — засмя се тя. — Не съм чак толкова стара и ако започнеш да идваш в колибата ми отново…

— Да?

Тя разтърси глава.

— Нищо. Нека просто кажем, че гората ми е обещала нещо.

— О — промълви.

Тя видя, че той е разбрал, видя също и че няма да развали всичко, като го изкаже с думи. Осъзна, че това беше едно от нещата, заради които го обичаше: той обикновено знаеше кога да не казва нищо.

Сега идваше ред и на втората част от плана й. Изчака за нея около месец, за да е сигурна, че първата част работи. Най-накрая реши, че нещата се получават. Засега Алайа беше предоволна от себе си, защото й бе поверена такава важна задача като грижата за толкова бележита личност, каквато беше господарят Уолис. Господарят Уолис от своя страна, въпреки че продължаваше предимно да мълчи, започна да се храни отново и да работи — ходеше всеки ден до гората, за да събира кафе. А Тахамон прекарваше повечето си нощи с Кику, въпреки че двамата невинаги правеха любов — макар да беше достатъчно млада, за да има дете, тя със сигурност беше прекалено стара за подобни маратони — понякога просто разговаряха, чудеха се какво ще стане оттук нататък, споделяха си клюките от селото или просто спяха прегърнати в познатата поза на перфектно пасващите си едно с друго тела. И въпреки че беше рано, за да разбере дали ще бъде дарена с още едно дете, и със сигурност прекалено рано, за да знае дали този път то ще остане с тях, или ще бъде отзовано, шепотите на гората бяха насърчителни.