Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Various Flavours of Coffee, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Антъни Капела

Заглавие: С дъх на кафе

Преводач: Александър Димитров Бакалов

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Кръгозор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Вулкан; БУЛВЕСТ — София АД

Редактор: Евгения Мирева

Технически редактор: Ангел Йорданов

Коректор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-771-198-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11245

История

  1. — Добавяне

Седемнадесет

„Изпечени бадеми“ — този превъзходен аромат напомня за бонбоните, направени от захаросани бадеми, или за бадемите, покрити с шоколад, наречени пралина.

Льо Ноа, Le Nez du Café

Доста неочаквано в един момент Емили реши, че иска да бъде заведена на вечеря. В Ковънт Гардън имаше бал с маски и тя жадуваше да види, както се изрази, моите някогашни бохемски свърталища, а и да зърне красивите актриси, за които беше чела във вестниците. Не можех да реша къде да отидем: частните салони на Савой бяха прекалено обширни за разговор tête-a-tête[1], сепаретата в „Романос“, с тапети в японски десени, бяха чудесни и създаваха предпоставки за интимност, но от друга страна, в „Трокадеро“ имаше чудесни ъглови масички, от които се откриваше гледка към Шафтсбъри Авеню…

— Изглежда си добре запознат с частните салони в тези заведния — изкоментира тя, докато разсъждавах на глас. — Предполагам си ги използвал при множеството си любовни срещи.

— О, човек просто трябва да ги познава — промърморих, свел поглед. — Имам леля инвалид, която се чувства по-комфортно, ако вечеряме a deux[2].

— Е, аз не желая да вечеряме насаме. Искам си актрисите.

— Баща ти никога няма да ми прости, ако те заведа на място, неподходящо за изискана дама като теб.

— Мисля, че все някак мога да понеса една-две актриси, Робърт. Освен ако подтикът да се качиш на сцената не е заразен, мисля, че ще бъда в пълна безопасност.

Тя беше в приповдигнато настроение през последните дни — започвахме да се чувстваме все по-комфортно един с друг, а освен това вече се заяждаше с мен само по навик.

— Много добре. Ако искаш актриси, тогава нашето място е Кетнърс. Освен това после ще ни бъде удобно да стигнем до бала.

На следващия ден отидох да уточня менюто с Анри, енергичния и елегантен французин, който в ролята си на салонен управител ръководеше заведенията на Чърч Стрийт в Сохо. Обясних му, че искам вечерята да бъде запомняща се, но не прекалено впечатляваща, така че започнахме да обмисляме вариантите. Започнахме с ордьоврите, разбира се, включващи осемнадесет стриди и купичка хайвер, след което преминахме към супата — нежно и изострящо апетита velouté[3] с артишок. Обсъдихме дали за деликатния вкус на дамата е по-подходящ морският език или пъстървата и въпреки че ме увериха в превъзходните качества на езика, все пак заложих на пъстървата. Което ни изправяше пред въпроса как да бъде приготвена. Truite au bleu, вариантът, който ми хрумна първоначално, беше твърде простоват. Truite Chambord — предложението на Анри, бе отхвърлено като прекалено пикантно. В крайна сметка надпреварата бе спечелена от Truite Meuniure, при който лимонът в соса неутрализираше елегантно масления вкус. Следващото предложение на Анри бяха Côtelettes de mouton Sefton[4] и аз веднага се съгласих с него въпреки необходимостта да заменим месото от фазан в блюдото, което ми се стори твърде обилно като за двама души, с perdreau en casserole. Компания им правеха Epinards pommes Anna, haricots verts a l’Anglaise u dauphinoise. Дойде времето и на салатата. Аспержи със sauce mousseline. Списъкът ни бе завършен с плато от сирена, ванилов сладолед en corbeill за десерт и petits fours.

За кафето Анри ме убеди, че е от най-доброто на Пинкър — индийско, от Мейсо, прясно изпечено тази сутрин. По въпроса с вината се спряхме на „Амонтилядо“, „Либфраумилх“ от осемдесет и втора, две чаши изстудено шампанско „Дойц и Гелдерман“, десертно бордо и ликьор кюрасо. Избрах масата — в закрита с перденца ниша, тя предлагаше както възможност за интимност, ако ми се отвореше възможност да прибягна до малко здравословно натискане, така и чудесна гледка към потенциално претъпканата с актриси основна зала.

След като уредихме всичко, се сбогувах с управителя до следващия ден и пристъпих към другия важен въпрос: какво да облека.

Официалното вечерно облекло естествено беше вариант, разбира се, но прекалено скучен. Бяхме се разбрали да вземем маските си в ресторанта и да се приготвим за бала след вечерята, но въпреки това един обикновен костюм би означавал, че не съм положил никакви усилия.

Едва излязъл от Кетнърс, очите ми се спряха на една витрина на Грейт Марлбъроу Стрийт, където беше изложен страхотен тъмносин жакет с кожа от видра по яката. Изглеждаше наистина великолепно, а великолепието щеше да се увеличи многократно, ако го комбинирам с шалчето от френска дантела, което бях забелязал преди няколко дни на Джермин Стрийт. След страхотната ми поръчка при Анри се чувствах щедър и затова с бодра крачка пристъпих в магазина и попитах за цената на жакета. Три гвинеи. Значителна сума, но — както отбеляза продавачът — напълно разумна за подобно произведение на шиваческото изкуство, при положение че човек щеше да плати почти същото за някой далеч по-обикновен жакет, какъвто можеше да се види на гърба на всеки тъпак в местната кръчма.

Върнах се при преквалифициралия се в мой лихвар Ике.

— А, господин Валис — поздрави ме той. — Закъснял само с един ден.

— Закъснял?

— С дължимото. Два паунда, нищо сериозно, но следващий раз ще трябва да добавя и некаторая лихвичка — усмивката му ми напомни за странно дружелюбна акула. — Знаете как е. Сега, след като и вие сте в бизнеса.

— В бизнеса ли съм? И как точно?

— Станали сте като мен, търговец, така чух. В сферата на кафето.

— А, да. Да, май станах.

— Освен това съм убеден, че имате приходи, далеч надвишаващи моя очень скромен доход.

— Добри са, да, приемливо добри, но въпреки това ще имам нужда от още малко пари в брой.

— Още? — той повдигна вежди. — Вече?

— Да кажем тридесет паунда — добавих бързо.

— Никакой проблем — каза след бърз размисъл. — Въпреки че бих ви препоръчал да са четиридесет — лихвата ще бъде доста по-маленкая. Отстъпка за по-голяма сума, разбирате.

— О. Много щедро. Нека да са четиридесет в такъв случай.

Оправихме документите и след това му върнах два паунда от парите, които ми подаде.

— Лихвата.

Той се поклони.

— Удоволствие е да правя бизнес с вас, господин Валис.

 

 

Пристигнах в Кетнърс по-рано и избрах цвете за ревера на Емили от сергията пред вратата. Бях обещал актриси и клиентелата наистина не ме разочарова: наоколо се забелязваха повече театрални красавици, отколкото из гримьорните на Дръри Лейн. Забелязах изпълнителката на главната роля от актуална и много добра комедия да вечеря в едно от закътаните сепаретата с член от Камарата на лордовете. Елеонора Дузе не страдаше от подобни прояви на конфиденциалност и стоеше в центъра на голяма маса с поне петнадесет човека, привели се към красавицата, за да чуят всяка нейна дума. Друг е въпросът какво изобщо разбираха от тежкия й италиански акцент. Виден театрален агент вечеряше с не по-малко виден критик. Някакъв униформен полковник флиртуваше с нежния си придружител — а може би момчето просто беше с по-нисък чин и затова го гледаше с такова възхищение, не знам. Изтънчена млада актриса на име Флорънс Фар се преструваше упорито, че не ме познава, докато се усмихваше покорно на кавалера си за вечерта, който — знаех го от сигурен източник — плащаше пет паунда, за да може да бъде видян с нея на публично място; когато останеха на четири очи обаче, вече можеше да я изчука безплатно. Оглеждах се със задоволство — бях се справил много добре.

Тогава дойде Емили и сърцето ми пропусна няколко удара. Никога преди не бях я виждал, облечена в нещо различно от строгите работни костюми. Тази вечер носеше простичка рокля с дълбоко деколте, изработена от черно кадифе с пришити към плата мънички сребристи пайети. Наметната беше с червена пелерина, обшита със сива кожа. Докато ми подаваше ръка за поздрав, тя свенливо позволи на пелерината да се плъзне по голите й рамене. Наблюдавах я запленен от лекия аромат на нейния Cuir de Russe, вдишвайки невъзможно съвършеното ухание, съчетало в себе си топъл парфюм и топла кожа.

Мога да ви кажа, че женският тоалет е израз на борбата между скромност и показност: с прелестите, които открива, той намеква за удоволствията, които прикрива. В този случай шивачът бе дарил клиентката си с одежди, които разкриваха съзряла женственост, но подчертаваха момичешката й невинност.

— Можеш да кажеш нещо — каза тя, докато присядаше върху придърпания за нея от сервитьора стол с движения, издаващи невероятно чаровна непохватност.

Тръснах глава.

— Много си красива. Облякла си се разкошно.

— Това е хубаво, защото край теб винаги съм се чувствала разкошно разсъблечена — усмихна се тя, докато взимаше кърпата си от масата. — А сега, къде са ми актрисите?

Насочих вниманието й към различните елементи на наблюдаваната преди това от мен сцена. Емили възкликваше при всяко клюкарско късче, което й поднасях.

— Трябва да станеш екскурзовод — отбеляза, когато приключих. — Но, кажи ми, не е ли това място прекалено кротко в сравнение с Кафе Роял?

— О, вече никой достатъчно скандален индивид не би прекрачил прага на Кафе Роял — уверих я. — Прекалено е претъпкано.

— Мда. Очакваше се да слушам епиграми тази вечер. В крайна сметка, дойдохме в един от светите им храмове.

— Със сигурност ще наприказвам много глупости. Това е единствената тема, по която мога да разговарям наистина авторитетно.

Тя се огледа наоколо и се намръщи.

— Не забелязваш ли нещо странно?

Огледах се на свой ред.

— Не мисля. Какво по-точно имаш… — осъзнах, че тя е поставила дланта си върху коляното ми.

— Скъпи ми Робърт — каза тя невинно. — Кой би помислил преди шест седмици, че ти и аз ще вечеряме заедно, разговаряйки така непринудено?

В този момент пристигнаха ордьоврите. Наблюдавах доволно удоволствието, с което тя поставяше стридите в устата си, напрягането на шията й и деликатните конвулсии, докато преглъщаше. Един ден, помислих си напълно инстинктивно, ще усетиш с тези устни нещо доста по-солено от стридите… За съжаление следващата ми мисъл беше: „Дали?“. Как би могъл някой да разясни подобно неприлично и развратно действие на невинно младо момиче? Или може би самата страст бе достатъчно добър учител, който щеше да я подтикне да изследва и експериментира? Съзнанието ми започна да рисува нелепо в яркостта си видение: двамата заедно в леглото ми, черната кадифена рокля, захвърлена на пода, Емили — моя покорна и прилежна ученичка…

— Робърт? — Емили ме гледаше загрижело. — Добре ли си?

— О — бързо отпратих видението. — Абсолютно.

— Струваш ми се необичайно мълчалив.

— Оглупявам прогресивно от силата на красотата ти.

— Да, определено говориш глупости.

Супата беше страхотна, рибата — направо божествена. Въпреки това се опитах да подкрепя репутацията си на критично настроен индивид и споделих, че месото от яребици е малко сухичко, а събеседничката ми контрира с думите „разглезен сибарит“, с което двамата стигнахме до съгласието, че храната е твърде близо до съвършенството. По някое време Анри се приближи с гордата походка на генерал, повел воините си в сражение, и Емили сподели с него, че ще стане актриса още в този момент, ако някой й гарантира, че ще се храни на това място до края на кариерата си.

— О — отвърна й нашият непоколебим кулинарен воин, — но това би означавало всички останали да слязат засрамено от сцената, защото засенчвате с красотата си всяка актриса, дошла тук днес.

Той ме погледна и ми се стори, че забелязах съвсем леко потрепване на левия му клепач — жест, който при всеки друг човек бих взел за намигване.

Разговорът отскачаше с лекота в една или друга посока, беше много приятно, но дори не мога да си спомня темите, които дискутирахме. Бях се концентрирал върху това да бъда очарователен и забавен, но добре запознат с факта, че най-добрият начин да забавляваш и очароваш госпожица Емили Пинкър беше понякога да си сериозен, подправях шегите си с някои сериозни въпроси. На следващия ден си спомних, че съм надраскал на салфетката си няколко aperçus[5] докато Емили бе станала от масата, за да си напудри носа. Извадих салфетката от джоба на жакета и прочетох следното:

В наше време всеки би могъл да научи фактите, но да имаш собствено мнение — това е отмиращо изкуство.

За нашето поколение Африка е това, което е била Америка за родителите ни: земята на неограничените възможности.

Любовта не е това, което човек чувства, а това, което човек отдава — това, което двама души чувстват заедно.

Предполагам, че са ми прозвучали като нещо важно.

Колкото и прекрасно да е дадено изживяване, то рано или късно свършва. Подписах сметката — пет паунда, четири шилинга и шест пенса — докато Емили бе отишла да се преоблече. От раздвижването, което се забелязваше в основната зала на ресторанта, беше очевидно, че много от другите клиенти също се приготвят за бала.

Емили се върна преобразена като арлекин — кепе на Пиеро и закриваща половината й лице маска от бяла коприна. Самият аз носех класическо домино от черни пера, което — трябва да отбележа — отиваше много на жакета ми. За разлика от роклята костюмът на Емили не откриваше почти нищо, но беше вълнуващ по свой собствен начин; тънката памучна материя се обтягаше при всяко нейно движение, очертавайки деликатното й тяло. Докато излизахме от ресторанта, тя се спъна и се хвана за ръката ми.

— Лекичко съм подпийнала — прошепна в ухото ми. — Трябва да ми обещаеш, че няма да се възползваш от това.

— Да си уговорим време и място за среща. По този начин, ако се окажем разделени от тълпата, ще знаем къде можем да се намерим.

— Чудесна идея! Къде ще бъде това място?

— Да кажем, под часовника на операта в два часа.

Наместо отговор тя стисна леко ръката ми, която продължаваше да държи, докато се отправяхме нагоре по улицата. Шафтсбъри Авеню бе изпълнено с карети, които трополяха по паважа наред с тълпите, запътили се към бала. Внезапно чух вик:

— Уолис! Уолис! Чакай, бе!

Обърнах се. Взрях се в обилно гримираните лица на Панталоне и Пулчинело[6].

Клоуните бяха придружавани от две марионетки и ми махаха толкова отривисто, все едно че слизах от кораба след презокеанско пътешествие. Въпреки маскировката разпознах Хънт и Морган.

— Къде беше? — изрева Пулчинело.

— В Кетнърс.

— Не — питам къде беше? Публикуваха Хънт! Поема в Жълтата книга! А ти го научаваш едва ли не последен! Не можем да те открием никъде от седмици!

— Бях зает…

Панталоне щракна с пръсти.

— Знаехме си! Знаехме си, че мълнията на вдъхновението е пронизала душата ти!

— Не съм писал поезия. Всъщност имах работа. Истинска работа.

— Работа? — Лицето на Пулчинело се изкриви от подигравателна гримаса на ужас. — Последния път, когато те видяхме, някакво смешно гномче ти предлагаше пари, за да му пишеш рекламите…

— Нека ви представя своята придружителка — изстрелях бързо. — Госпожица Емили Пинкър.

Морган оформи едно превзето „Ах!“ с начервените си устни и добави:

— Очарован съм. А това са… това са… ох… а, да — това са госпожица Дейзи и госпожица Дебора.

Марионетките се разкикотиха, когато им подадох ръка. Те бяха, определих със свито сърце, почти със сигурност demi-mondaines[7].

— Срещали сме се и преди — прошепна ми Дейзи. — Не си ли спомняш?

Замръзнах.

— Страхувам се, че не?

— О, изобщо не ми се струвахте уплашен тогава, сър, убедена съм.

Приятелката й се разтресе от смях.

— Актриса ли сте? — предположих отчаяно.

— Може да се каже — кимна Дейзи. — Изпълнителка би било по-правилно. Изпълнявам всякакви неща.

Дебора се разкиска отново. В това време вълната от хора вече ни беше повлякла към колоните на Операта и аз трескаво обмислях начин, по който да се окажем внезапно разделени от нежеланите си спътници. Вътрешно проклинах идиотите Хънт и Морган. Как можеха да довлекат такива жени тук? За мое щастие Емили сякаш не забелязваше нищо нередно.

— Не е ли забележително — промълви тя, загледана в тълпата.

Бяхме заобиколени от хиляди хора, всичките маскирани. Залите на Операта бяха украсени празнично. Сериозен по численост оркестър настройваше инструментите си, въпреки че беше прекалено претъпкано, за да се танцува, и прекалено шумно, за да се чуе каквото и да било. Сервитьори в крещящи костюми си пробиваха път през тълпата, носейки табли с вино; акробати и мъже на кокили показваха номерата си навсякъде, където успяваха да си намерят малко празно пространство; жонгльори и танцьори се блъскаха в нас, докато си пробивахме път през множеството. Загубих Емили от поглед, докато се качвахме по стълбите, и когато я открих отново, обгърнах раменете й с ръка и я поведох към едно малко по-тихо ъгълче на балкона, откъдето можехме да наблюдаваме клоунадата под нас.

— Само преди няколко години това би било немислимо — отбелязах.

Наместо отговор, тя потърси ръката ми, вдигна я към лицето си и докосна пръстите ми с устни.

— Много си весела тази вечер — казах изненадано.

Тя постави пръст пред устата си, карайки ме да замълча, след което се плъзна по ръката ми, която все още държеше, и ме прегърна. Усетих топлата мекота на тялото й, а после тя се завъртя леко, обви ръце около врата ми и устните ни се срещнаха. Маските се докоснаха. Гладък извиващ се език срещна моя собствен. Простенах и я целунах по-страстно. Греещите й очи се взряха в моите греещи очи и аз замръзнах, загледан в мрачните им дълбини, защото те определено бяха черни, не сиви. А това не беше Емили Пинкър. Държах в обятията си някакво друго момиче. Тя се усмихна, завъртайки се в танцова стъпка — косите й под маската на Пиеро бяха тъмни и блестящи, не руси. Бях се объркал, когато се разделихме на стълбите.

Тръгнах бързо назад през тълпата, но накъдето и да се обърнех, виждах арлекини с шапки на Пиеро — това май беше най-обичайният костюм на бала. Отчаяно хванах една арлекинка за рамото.

— Емили, ти ли си?

Тя се изкикоти.

— Бих могла да бъда, ако поискате, мосю.

В центъра на голямата зала беше разчистено място за танцьорите. Видях Хънт и си запробивах път към него.

— Да си виждал Емили? — изкрещях, за да надвикам глъчката.

— Беше някъде наоколо, ако не се лъжа. Не си ли уговорихте час, в който да се срещнете, ако се разделите?

— Да, но трябва да я намеря сега. Загубих я.

— Ами чудесно — промърмори той.

— Между другото — казах завистливо, — поздравления за публикацията.

Той скромно вдигна рамене:

— Лейн ми каза, че иска да му напиша разказ за следващия брой. Но аз говорих с Макс — нали познаваш Макс? — и той ми каза, че трябва да продължа със серия от сонети. За да си изградя име, нали разбираш.

— Макс? Да не говориш за Макс Биърбом? — попитах изумено.

Той кимна.

— Ърнест ни запозна. Със сигурност познаваш Ърнест. Ърнест Доусън?

— Е, познавам репутацията му. И това, което е писал, разбира се.

— Страхотна компания сме в Кафе Роял напоследък — той ме изгледа с укор. — Жалко, че вече не идваш.

Тръснах глава. Биърбом и Доусън! Нищо чудно, че бяха публикували творба на Хънт, ако това бяха хората, с които движеше.

Той се огледа наоколо с изражение на добре тренирано безгрижие и извади табакера.

— Наистина трябва да открия Боузи — измърмори. — Обещах му, че ще се грижа за него. Той страшно много мрази тълпите.

— Боузи! — възкликнах. — Не говориш за лорд Алфред Дъглас, надявам се?

— Точно за него говоря. Беше в „Критериън“ допреди малко. Не го ли видя?

— Не, с Емили бяхме в „Кетнърс“.

— „Кетнърс“! — Стори ми се, че се засмя презрително, но може би просто всмукваше от цигарата си. — Боузи винаги е бил почитател на „Критериънс“, опасявам се. Оскар му пише любовни писма от затвора, ако не си чул. Този човек е все така безнадеждно хлътнал.

Боузи! Сега вече ми стана гадно. Любовникът на Оскар Уайлд — момчето чудо на нашето време, повелителят на сонетите — и Хънт просто ей така се мотаеше с него! Беше обещал да се грижи за него, по дяволите!

— Ще ни запознаеш ли? — помолих.

Намръщи се. Изражението му показваше ясно, че като пръв приятел на Боузи, негово задължение от първостепенна важност бе да отблъсква прииждащите орди от набедени поети, дори и ако окажеше принуден да ги налага с пръчка.

— Хънт, моля те — казах отчаяно.

— Ох, добре. Ако не бъркам — това ей там е той.

Проследих посоката на погледа му и веднага забелязах Емили, или поне някакво момиче, което можеше да е Емили, да крачи между хората. Изглеждаше отчаяна и объркана.

— Проклятие! — изръмжах.

— Какво има?

— Ей сега се връщам.

Проследих фигурата, която бях видял в зоната зад сцената — лабиринт от малки стаички, облицовани за случая с драперии в различни цветове. Тук обстановката определено беше доста развратна. Мъже и жени открито се бяха отдали на плътските си страсти — маскирани дами се придвижваха от едни обятия към други, кикотейки се. Видях голи гърди, ръце, плъзгащи се между бедра, облечени в тъмна ръкавица пръсти, играещи си с нечие зърно. Много от съблекалните бяха заключени, а пред повечето от тях прегърнати двойки чакаха своя ред, трудно прикривайки нетърпението и възбудата си, докато се целуваха и опипваха.

Стана ми зле — ако Емили беше попаднала тук, нямах и идея на какво може да налети.

Върнах се в централната зала. Хънт беше изчезнал, а не забелязвах никого, напомнящ дори бегло за невинна млада жена, отчаяно търсеща своя партньор. Помислих си, че щом аз не можех да я открия, може би тя ще успее да открие мен. Тръгнах бавно през тълпата, опитвайки се да изглеждам достатъчно видим. След няколко минути вдигнах поглед към балкона. Арлекинка с шапка на Пиеро беше прегърнала плътно мъж с домино и тъмен костюм. Тръгнах натам, но когато отново вдигнах очи — те бяха изчезнали.

В два без петнадесет излязох навън. Емили стоеше под часовника и ме чакаше, крачейки напред-назад. Затичах се към нея.

— Добре ли си?

— Разбира се — каза изненадано. — Да не би да се притесни?

— Мъничко.

Тя ме хвана под ръка.

— Мислиш, че съм обидена?

— За какво?

Тя се наведе към мен.

— Пределно съм наясно, че беше ти, така че не виждам смисъл да се преструваш.

— Изобщо не разбирам за какво говориш.

Единственият й отговор беше смях. Доста неприятен смях, ако трябва да съм точен.

— Къде отиваме сега? — попита тя, докато крачехме по Дръри Лейн.

— Мислех си да те кача на някое такси.

— Искам да отидем в „Бърлогата на небесната хармония“ — обяви Емили.

— О, божичко — откъде изобщо знаеш за това място?

— Четох за него във вестника. Близо е, нали?

— Точно зад ъгъла. Но наистина не е подходящо…

— Ако чуя още веднъж, че нещо не е подходящо за мен, ще избягам с писъци — тросна се тя. — Сериозно, Робърт, като за поет имаш забележително старомодно мнение за жените. Не сме чак толкова деликатни, колкото явно си представяш.

— Много добре — въздъхнах. — Нека бъде „Бърлогата на небесната хармония“.

„Бърлогата“ беше задимен подземен бар, където — след като бяха осъзнали, че мястото не става за нищо друго — бяха инсталирали пиано и сцена. Идеята беше, че можеше да кажеш на пианиста какво да изсвири и след това да се качиш на сцената и да изпееш съответната песен пред разнородната публика. Беше любимо място на младите аристократи, които отиваха там, за да изграчат щастливо римите на някоя мръснишка песен. Както можеше да се очаква, когато пристигнахме в „Бърлогата“ вече се бе събрала тълпа от контета. Един от тях пееше, докато приятелите му дружно крещяха с него на припевите:

Сладка, малка монахиня се събуди рано, рано, рано

и погледна през прозореца, към полето разорано.

Млад и надарен овчар

надуваше своя кавал

А тоз кавал бе дълъг, дълъг, дълъг…

Погледнах към Емили, но тя изглеждаше безразлична към същината на стиховете.

— Искам да се запиша — обяви. — С кого трябва да разговарям?

— Със сервитьора, предполагам — махнах към някакъв мъж със сервитьорски вид, който се приближи. Даде ни лист, на който бяха изписани наличните песни. Емили си избра една, закривайки списъка с ръка, без да ми разреши да погледна.

Контетата приключиха, а финалните акорди бяха придружени с одобрителни викове и аплодисменти. След тях пълен италианец се качи на сцената и изпя тъжна песен на родния си език, притиснал ръка към сърцето си. После обявиха името на Емили — май трябваше да я предупредя да се запише под някакъв псевдоним.

Застана до пианиста, внезапно придобила доста изнервен вид. Публиката нададе радостни викове. Тя си пое дълбоко въздух. Последва миг на кратка, мъчителна тишина. След това пръстите на пианиста поеха по криволичещата пътека на нотите, а нейният глас ги последва.

Това бе разтърсваща, призрачно красива балада — може би прекалено сантиментална, но понесени от емоцията на гласа й, романтичните клишета звучаха мило и искрено.

Богатство, власт и положение, потъват на живота сред мъглата.

Щастлив да бъде е способен и селянинът, заорал в пръстта,

или секачът във гората,

щом докоснати са те от устните на любовта.

И нека тази песен се във вятъра извие,

и нека всеки влюбен своето щастие открие…

Трогнах се истински, но бях пределно наясно, че съм единственият, докоснат от песента. Знаех какво очакваше клиентелата на „Бърлогата“, знаех също, че изборът на Емили е безкрайно лош за това място, огласяно по правило от пиянски хорове и мръснишки римички, а не от сърцераздирателни балади. Публиката стана неспокойна, някой се разсмя, чуха се шушукания — посетителите коментираха със съседите си по маса казуса защо това хубаво момиче разваля веселбата с такава тъпа песен. Скоро плахите намеци за недоволство ескалираха в освирквания и ругатни, а всичко, което оставаше на бедната Емили, бе да изпее набързо още няколко стиха и да се оттегли смутено. В мига, когато го направи, на сцената, придружен от буйни овации, изскочи някакъв чешит, за да изпълни кретенски скеч.

— Мда — промълви Емили. — Беше прав, това място май наистина е малко изпаднало.

— Смятам, че беше страхотна — уверих я, полагайки ръка върху рамото й.

— Възможно е. Но мисля, че е време да си вървим.

— Правилно решение. Нека оправя сметката.

Докато излизахме от „Бърлогата“, забелязах завиващо зад ъгъла такси и подсвирнах след него.

— Лаймхаус — казах, подавайки ръка на Емили, за да се качи.

— Лека нощ, Робърт — усмихна ми се тя. — Прекарах си наистина страхотно.

— Аз също.

Тя се наведе и ме целуна бързо по бузата, след което камшикът на кочияшът изплющя. Въздъхнах облекчено. Въпреки всичко нощта се бе разминала без сериозни бедствия.

Тръгнах обратно към Уелингтън Стрийт. Никога не бях виждал Ковънт Гардън в подобна светлина. Мястото бе завладяно от истинска, необуздана лудост. Въпреки късния час улиците бяха изпълнени с пияни и маскирани хора, които пееха на висок глас, кикотеха се, търсеха кого да прегърнат в тълпата. Въздъхнах с облекчение, когато най-сетне се добрах до привидното спокойствие на бордея под номер 18. Въздишката на човек, достигнал успешно прага на своя дом след опасно пътешествие. Дори тук обаче хаосът беше пълен. В чакалнята видях дузина чисто голи момичета с превръзки на очите, които играеха някакъв перверзен вариант на Сляпа баба: идеята беше, че протегналите ръце красавици трябваше да си намерят някой мъж, след което въпросният се качваше с тях в стаите им. Жертвите обаче отскачаха ловко от пътя им, очевидно наслаждаваийки се на гледката: жените се блъскаха една в друга и се кикотеха, докато протягаха ръце, опипвайки се взаимно между краката с надеждата да попаднат на правилния орган. Седнах за малко да погледам, докато изпия чаша абсент, но определено не бях в настроение да се включвам във веселбата. За щастие не ми се наложи да се правя на шут и успях просто да придърпам едно момиче, да се кача с него горе, да приключа набързо със съответните занимания и да се прибера с такси до Сейнт Джон.

Бележки

[1] Очи в очи; личен разговор между двама души (фр.). — Б.пр.

[2] Насаме (фр.). — Б.пр.

[3] Бял бульон със запръжка от масло и брашно; един от четирите базови соса във френската кухня. — Б.пр.

[4] Агнешки котлети по сефтонски (фр.). — Б.пр.

[5] Проникновения (фр.). — Б.пр.

[6] Персонажи от италианската комедия дел’арте: Пулчинело е дългокос клоун, а Панталоне — стар скъперник. — Б.пр.

[7] Проститутки; думата идва от комедията на Александър Дюма-син — Le Demi-Monde. — Б.пр.