Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Various Flavours of Coffee, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Антъни Капела

Заглавие: С дъх на кафе

Преводач: Александър Димитров Бакалов

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Кръгозор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Вулкан; БУЛВЕСТ — София АД

Редактор: Евгения Мирева

Технически редактор: Ангел Йорданов

Коректор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-771-198-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11245

История

  1. — Добавяне

Пет

— Ние, господин Уолис, живеем в епохата на усъвършенстването — въздъхна Пинкър. Извади джобния си часовник и го погледна неохотно, сякаш това беше тема, изискваща много повече време, отколкото можеше да отдели в момента. — Нека вземем за пример този времеизмервателен уред — каза той, държейки часовника за верижката. — Той е по-точен от всеки часовник, произведен в последните години, но наред с това е и по-евтин. Догодина той ще бъде все така по-евтин и по-точен. Знаете ли цената на последния модел на „Ингерсол“?

Признах, че съм абсолютно незапознат с тази тема.

— Един-едничък долар — кимна Пинкър. — Вземете предвид ползите. Съгласуваност — първото условие за търговията. Имате съмнения? По-точните часовници означават по-точни влакове. По-точните влакове означават повече търговия. Повечето търговия означава по-евтини и по-точни часовници.

Той вдигна химикалка от бюрото си.

— Или вземете тази химикалка. Тя разполага със свое собствено мастило, изобретателно приютено в пълнителя й, виждате ли? Това означава, че секретарите ми могат да пишат по-бързо, така че можем да правим повече сделки, И така нататък, и така нататък. Или пък — той отново бръкна в джоба си и извади нещо, което хвана между палеца и показалеца си — погледнете това. — Беше вперил поглед в мъничко болтче със завинтена гайка. — Какво удивително нещо, Уолис. Болтчето е произведено във — да кажем, Белфаст. Гайката може би в Ливърпул. И въпреки това те си пасват перфектно. Нарезите са изработени на базата на общ стандарт.

Писалката на секретарката летеше по листа — или беше инструктирана да записва всички тези импровизирани речи на работодателя си, или записваше, за да тренира с азбуката на заврънтулките.

— Допреди няколко години във всяка работилница и всеки цех се правеха различен вид нарези. Беше пълен хаос. Крайно непрактично. Сега, благодарение на стремежа към усъвършенстване, има само един тип нарези. Вярвате ли в теориите на господин Дарвин?

Сварен неподготвен от рязката смяна на темата и внимавайки да не обидя събеседника си — преподавателите ми в Оксфорд имаха навика да се разпалват, щом станеше дума за Дарвин — аз казах, че като се вземе предвид светът около нас, предполагам, че може и да вярвам в тях.

Пинкър кимна.

— Това, което ни показва Дарвин, е, че усъвършенстването е неизбежно. Той говори за видовете, разбира се, но същото важи за държавите, за расите, за отделните индивиди и дори за винтчетата и гайките. Сега. Нека поразсъждаваме над въпроса как идеите на господин Дарвин могат да бъдат от полза при търговията с кафе.

Опитах се да си придам изражение, намекващо, че имам няколко особено полезни предложения, с които да дам своя принос в диалога. Често ми се налагаше да прибягвам до подобно изражение в кабинетите на преподавателите си. Сега обаче подобни усилия се оказаха излишни — Пинкър беше в стихията си.

— Първо, варенето. Как този процес може да бъде усъвършенстван? Ще ви кажа, господин Уолис. Чрез пара.

— Пара? Имате предвид някакво парно устройство?

— Може и така да се каже. Представете си, че всяко кафене и хотел имат собствена парна машина за приготвяне на кафе. Също както при производството на памук или царевица, ще имаме съгласуваност. Съгласуваност!

— Няма ли подобна машина да направи кафенетата доста… ами, горещи?

— Устройството, което ви описвам, е минатюрно. Дженкс, Фостър — извика той, — ще донесете ли уреда?

След кратка пауза, последвана от доста продължително тракане, двамата секретари избутаха в стаята масичка на колелца, върху която беше разположена доста любопитна машина. Представляваше медно котле, обкичено с месингови тръби, лостчета и циферблати.

— Парната кафе машина на сеньор Тосели — каза гордо Пинкър. — Представена на Парижкото изложение. Парата преминава през количеството кафе, необходимо за една чаша, и му придава забележително по-добър вкус. Това е единствената машина в страната.

— Как се загрява?

— С помощта на газ, въпреки че очаквам рано или късно да се появи и модел, който ще работи с електричество. — Той направи пауза. — Поръчал съм осемдесет бройки.

— Осемдесет! И къде ще ги използвате?

— В заведенията за безалкохолни напитки на Пинкър.

Събеседникът ми скочи на крака и започна да кръстосва малката стая. Зад него Дженкс палеше котлето: машината меко съскаше и свиреше, когато собственикът й заговори отново.

— О, предчувствам какво ще кажете. Иска ви се да отбележите, че понастоящем на света не съществува нито едно заведение за безалкохолни напитки на Пинкър. Но такива ще има, Уолис; такива ще има. Възнамерявам да приложа принципите на химикалката и часовника „Ингерсол“. Погледнете Лондон! Кръчми на всеки ъгъл. Повечето от тях — храмове на джина, в които трудовият човек е подтикнат да принесе в жертва трудно спечелената си надница. Какво му носи това опиянение? Превръща го в роб на алкохола, в човек, който бие съпругата си. Често отнема дори способността му да открие, залитайки по улиците, собствения си дом, принуждава го да прекара нощта в някоя канавка, което пък го прави неспособен да работи на следващия ден. Докато кафето — кафето! — не е носител на подобни отрицателни качества. То не изважда човек от строя, напротив дори — ободрява го. Не притъпява сетивата, а ги изостря. Защо наместо кръчми да нямаме кафенета на всеки ъгъл? Това би било усъвършенстване, нали? Да? А ако е такова, то трябва да се случи и ще се случи. Дарвин го е казал. И аз ще бъда този, който ще го накара да се случи.

Той седна, забърсвайки челото си с носна кърпа.

— Но ние вече си имаме кафенета — отбелязах. — Десетки.

— Те не следват общ стандарт — настоя Пинкър. — Не са съгласувани. Това е разликата. Ако се окаже, че кафенетата са прекалено много и някои от тях трябва да затворят врати, тези, които предлагат доказано пред клиентите качество, ще преуспеят.

— Споменахте някакъв кодекс — продължих. — Все още не схващам напълно…

— Да. Търсене и предлагане, господин Уолис. Търсене и предлагане.

Той направи пауза и аз го изчаках да продължи, а изящната ръка на секретарката се спря над бележника. Тя имаше изключително дълги, елегантни пръсти. Човек можеше да си ги представи върху струните на цигулка или клавишите на пиано. Аз лично си фантазирах как вършат съвсем различни, великолепно непристойни движения.

— Основната трудност при моите планове — обясни Пинкър — е цената на подобно начинание. Кафето е скъпо, много по-скъпо от бирата или — да кажем — джина. Което е нормално, при положение че идва от доста по-далеч, разбира се. А когато човек си го купува, той просто си няма идея какво точно ще получи. Поръчваш го чрез телеграф, през агент, който от своя страна го взема от друг агент — цяло чудо е, че кафето изобщо достига до нас. — Той впери поглед в мен. — И така, какво се питаме ние?

— Ние се питаме — предположих, кръстосвайки крака — как този метод на снабдяване може да бъде усъвършенстван?

Пинкър щракна с пръсти.

— Именно! Ние положихме началото с Борсата. Чували сте за Борсата, предполагам?

Не бях чувал.

Той положи ръката си над стъкленицата, под която печатащата машина продължаваше тихо да си щрака и потраква, развивайки на пода своята безкрайна лента със символи.

— Лондонската борса за кафе ще революционализира начина, по който правим търговия. Тя е свързана чрез телеграф с Ню Йорк. Цените са базирани на общ стандарт за целия свят. И цените ще паднат — това е неизбежно.

Хвърли ми хитър поглед.

— Можете ли да забележите недостатъка?

Замислих се за момент.

— Реално не знаете какво купувате. Купувате цифри — всичко е основано единствено върху цените. А вие искате да откриете добрата стока — за вашите заведения — и да зарежете останалото. По този начин ще се възползвате от по-ниските цени, а другите търговци ще получават боклуците.

Пинкър седна отново, наблюдавайки ме с усмивка.

— Разбрали сте ме, сър. Разбрали сте ме.

Машината за кафе внезапно нададе хриптящ, бълбукащ писък. Дженкс натисна някакви лостчета и неприятният гърлен звук се понесе от няколкото отвора на устройството, докато течност и пара се изляха със съскане в една от миниатюрните чашки.

Продължих.

— Ако имате някакъв кодекс, въпреки че кодекс не е най-правилната дума, ако имате търговски речник, предварително уговорен между вас и вашите агенти начин, по който да опишете кафето, тогава, въпреки че се намирате в различни държави…

— Именно!

Пинкър взе болтчето, хвана гайката с другата си ръка и с бавен жест я завинти.

— Тогава ще имаме нашето болтче и нашата гайка. И те ще си пасват перфектно.

Дженкс постави две малки чашки пред Пинкър и пред мен. Взех своята. Съдържаше не повече от няколко лъжички гъста черна течност с тънък слой от кафява като лешник пяна. Завъртях чашката: съдържанието й се раздвижи бавно, все едно беше пълна с петрол. Вдигнах я към устните си…

Сякаш самата същност на кафето беше концентрирана в тези няколко капки течност. Изгорени въглени, димящо дърво и ярки пламъци затанцуваха по езика ми, плъзнаха се по гърлото и оттам се втурнаха директно към мозъка… и въпреки това вкусът не беше остър. Течността напомняше за мед или меласа, в нея се прокрадваше и лека сладост, която оставаше за дълго, като най-черния шоколад, като тютюн… Изпих малката чашка на две глътки, но вкусът сякаш се разрасна и задълбочи, завладявайки за дълго цялото ми същество.

Пинкър, който ме набюдаваше, кимна.

— Имате вкус, господин Уолис. Той е суров и до известна степен наивен, но вие можете да намерите мястото си в тази сфера. И — което е още по-важно — имате дарбата да си служите с думите. Намерете ми думите, които могат да уловят — могат да изградят стандартите в класифициране на неуловимия вкус на кафето, така че двама души в две различни точки на света да могат да си телеграфират описанието и всеки от тях да е наясно какво точно се има предвид. Направете го професионално, емоционално, но най-вече — точно. Това е вашата задача. Нека да я наречем — той спря за момент, — нека я наречем Метода на Пинкър-Уолис за изясняване и класифициране на разнообразните аромати на кафето. Какво ще кажете?

Той ме погледна с очакване.

— Искате да вляза в търговията заедно с вас? — попитах изненадано.

Пинкър се усмихна и поклати глава.

— Не мога да ви предложа партньорство. По-скоро ще ви наема за създаването на — как го нарекохте — търговски речник, който, въпреки че сам по себе си ще е революционен, ще бъде само една част от моя бизнес. Вие ще бъдете доставчик, много важен доставчик, по начина, по който доставчикът на болтчета и гайки е много важен за една корабостроителна фирма. Но въпреки това ще си останете просто доставчик. На думи.

— Страхувам се, че въпреки споменатата революционност това ми звучи неудовлетворително. Не бих могъл да направя това, което ми предлагате. Аз съм писател — човек на изкуството — а не някакъв прост производител на фрази — казах учтиво. Бога ми, това кафе от машината беше силно. Усетих как пулсът ми започва да препуска.

— О. Емили очакваше, че отговорът ви може да бъде такъв. — Пинкър кимна към секретарката си. Хвърлих й един поглед, но не можах да срещна нейния, главата й бе приведена скромно над бележника. — Воден от предположението й, си позволих волността да изнамеря адреса на баща ви и да изпратя телеграма, в която моля за разрешението му да ви направя предложение за работа.

— Баща ми? — зяпнах го.

— Може би бихте искали да видите отговора на достопочтения господин Уолис.

Пинкър плъзна телеграмата по масата. Вдигнах я: започваше с думата „Алилуя!“.

— Желанието му да се освободи от бремето на издръжката ви ми се стори доста силно — изкоментира делово Пинкър.

— Разбирам.

— „Кажете му, че издръжката му е прекратена, точка. Страхотна възможност, точка. Бог да ви благослови, точка“.

— Ах.

— А в светлината на скорошното ви изключване от Оксфорд — баща ви споменава за него — предполагам, че пътищата към висините на образованието са затворени за вас.

— Да — отроних. Гърлото ми беше пресъхнало. Дженкс сложи нова чашка с кафе пред мен. Изсипах я в устата си. Благоуханните въглища и черният шоколад изместиха за малко мрачните мисли. — Споменахте за фантастично богатство.

— Така ли съм направил?

— Вчера, в Кафе Роял. Казахте, че ако взема участие във вашия… проект, и двамата ще станем фантастично богати.

— А, да — съгласи се Пинкър, — казах го в преносен смисъл. Използвах… — той погледна към секретарката си. — Какво използвах?

— Хипербола — каза тя. Проговори за първи път. Гласът й беше тих и лишен от емоция, но въпреки това отново си помислих, че долавям лек намек за развеселеност. Погледнах към нея, но не можах да видя лицето й. Беше все така приведена над бележника, в който записваше всяка дума с проклетите си заврънтулки.

— Именно. Използвах хипербола. Като човек на литературата, сигурен съм че оценявате това. — Очите на Пинкър проблеснаха. — Разбира се, в онзи момент не бях напълно запознат с точното ви финансово положение. Въпреки това трябва да отбележа, че забогатяването ви не е напълно изключено.

— Какво заплащане точно ми предлагате?

— Емили ме информира, че госпожа Хъмфри Уорд е получила десет хиляди паунда за последния си роман. Въпреки факта, че тя е най-популярният автор в страната ни, а вие сте абсолютно неизвестен, моето предложение е да ви плащам по същата тарифа.

— Десет хиляди паунда? — повторих изумен.

— Казах по същата тарифа, не същата сума — още веднъж трябва да ви предупредя за опасността от неточностите. — Той се усмихна. Копеленцето се забавляваше. — Произведението на Госпожа Уорд е с приблизителна големина от двеста хиляди думи, което прави по шест шилинга и три пенса за дума. Ще ви плащам по шест шилинга и три пенса за всяко описание, съответстващо на нашия кодекс. Плюс допълнителни двадесет паунда, когато го завършите. Звучи ли ви справедливо?

Прокарах ръка през лицето си. Главата ми се въртеше — бях пил прекалено много от проклетото кафе.

— Методът на Уолис-Пинкър.

— Моля?

— Трябва да бъде наречен Методът на Уолис-Пинкър. Не по другия начин.

Пинкър се намръщи.

— Ако Пинкър е създателят, без съмнение името на Пинкър трябва да получи по-големия дял от общественото признание.

— След като аз съм писателят, тази чест би следвало да бъде моя, не ваша.

— Моят бизнес е този, който ще наложи системата и ще изгради доверие в нея.

— Може и така да е, но всичко това ще стане възможно благодарение на моята дарба.

Пинкър се изкикоти.

— Ако мога да се изразя така, Уолис, струва ми се, че все още не сте осъзнали напълно принципите, от които се ръководи бизнесът. Ако искам да си намеря по-послушен писател, трябва просто да отида до Кафе Роял. В крайна сметка вас ви намерих за пет минути. От друга страна, ако вие предпочитате друг работодател, ще ви бъде доста по-трудно.

— Възможно е — казах. — Но няма двама напълно еднакви писатели. Как можете да сте сигурен, че следващият ще свърши също толкова добра работа като мен.

— Хмм — каза Пинкър замислено. — Много добре — отстъпи той. — Методът на Уолис-Пинкър.

— И тъй като това е литературна работа, ще имам нужда от аванс. Тридесет паунда.

— Това е много сериозна сума.

— Напълно обичайна е — настоях.

За моя изненада Пинкър сви рамене.

— Нека да бъдат тридесет паунда. Споразумяхме ли се, господин Уолис?

Поколебах се. Искаше ми се да кажа, че трябва да обмисля нещата, да поискам съвет от някого. Вече можех да си представя подигравките на приятелите си Хънт и Морган, ако им кажех каква работа ми е възложена. Но — не можах да се сдържа — погледнах отново момичето. Очите й бяха искрящи и — добре де, не мога да кажа със сигурност, че ми се усмихна, но долових лек сигнал, видях нещо окуражително в погледа й. И се изгубих в тези очи.

— Да — казах.

— Много добре — отвърна търговецът, изправи се и ми подаде ръка. — Започваме в този кабинет утре сутринта, точно в десет. Емили, би ли била така добра да изпратиш господин Уолис?