Антъни Капела
С дъх на кафе (21)

Двадесет и едно

— Искам да те помоля за една услуга — каза ми Емили.

Вдигнах поглед. Почти беше станало време за обяд и бях нетърпелив да сложа нещо в стомаха си.

— Каквото пожелаеш.

— Обещах на Обществото на суфражетките, че ще разпространявам копия от брошурите им днес по обяд.

— Имаш предвид — на публично място?

— Да. Защо изглеждаш толкова изненадан? Все някой трябва да го направи.

— Преспокойно бихме могли да се впуснем в бурен спор относно последното ти изказване — казах с въздишка. — Но подозирам, че ако се стигне дотам, ще пропусна шанса си да хапна нещичко. Каква точно е услугата?

— Мислех си дали не би могъл да дойдеш с мен. Да раздаваш някакви неща по улицата… е, знаеш как е. Хората подмятат разни неприлични неща… Ще се чувствам по-спокойна, ако си до мен.

— Става. Стига да ми позволиш да те почерпя един обяд след това. Или в подобни дни на политическа активност принципите ти се бунтуват срещу идеята мъж да плаща за храната ти?

— Със сигурност не го правят. Въпреки че бих се радвала не по-малко, ако ми дадеш възможността аз да те почерпя.

Взехме такси до Кинг Уилям Стрийт и застанахме до изхода на подземната станция. Емили беше взела със себе си впечатляваща купчина от брошури — всяка една от по десет страници — и сега размахваше един екземпляр над главата си и подвикваше тихо и притеснено: „Гласоподавателни права за жените! Цялата истина, само срещу едно пени!“.

Някои от минувачите ни изгледаха с любопитство, но не се спряха.

— О, Боже — промълви тя с нарастващо притеснение. — Не изглеждат особено заинтересовани от идеята. Гласоподавателни права за жените!

Възрастен мъж с огромни и рунтави бакенбарди забави крачка и спря пред нас.

— За какво става въпрос? — попита учтиво, взе една от брошурките в ръце и започна да я прелиства.

— Цялата истина, само срещу едно пени — каза Емили бързо. — Въпросите, свързани с правото на жените да гласуват, публикувани от НСГПЖ^[1].

— А колко ще ми струва, ако искам да те изчукам? — попита господинът с все същия учтив тон.

За момент никой от нас не реагира в смайването си. След това Емили си пое дълбоко дъх, а аз изръмжах яростно:

— Как се осмеляваш, бе?

— Ама и ти ли си с това изчадие? — попита мъжът, обръщайки се към мен.

— Аз съм с тази дама. А ти току-що я обиди.

— Тя седи на улицата и говори с хората за пари. Доколкото ми е известно, само един тип жени го правят — ухили се той.

След което просто си тръгна, без дори да върне брошурата.

— Ще го убия! — казах разпалено, пристъпвайки напред.

— Робърт, недей. — Емили ме хвана за ръката. — Не трябва да предизвикваме неприятности.

— Може, но нямам намерение да си стоя спокойно, докато…

— Моля те, Робърт. Чувала съм и по-лоши неща от хамалите на баща ми. — След което отново вдигна ръка и извиси глас: — Гласоподавателни права за жените! Цялата истина, само срещу едно пени!

Някакво хлапе притича към нас.

— Ще гласувам за теб по всеки възможен повод, красавице!

Думите му бяха придружени с няколко доста недвусмислени изтласквания на таза напред и нагла усмивка. Избегна на косъм крака ми, засилил се към кльощавия му задник.

— Припомни ми — произнесох мрачно — защо правим това.

— Защото мъжете и жените трябва да имат равни права, преди да започнат наистина да комуникират едни с други като равни.

— А колко дълго ще висим тук?

— Докато свършим листовките, предполагам.

Протегнах ръка.

— В такъв случай — най-добре ми дай половината.

— Наистина ли? Ще го направиш?

— Ако това означава да съкратя времето, което ме дели от обяда ми — със сигурност. А така или иначе ти го правиш погрешно. Да продаваш неща на улицата е изкуство, което ти определено не владееш.

— Правя го точно както ме инструктираха от Обществото.

— Аз ще поема другата страна на улицата, става ли? И ще видим кой ще се справи по-добре.

Пресякох. Почти веднага забелязах възрастна дама, крачеща към мен, и направих крачка към нея. Тонът ми звучеше поверително.

— Извинете ме, госпожо, смятате ли, че е възможно да ви продам една брошура? В нея можете да прочетете всичко, което бихте искали да знаете относно суфражизма, борбата на жените за гласоподавателни права.

— О! — Тя се спря и заоглежда брошурката, която вече бях набутал в ръцете й. — Колко струва?

— Едно пени. Но бихте могли да дадете и повече, ако желаете.

— Ето ви един шилинг — жадувам за промяна! — отсече тя и пусна монетата в дланта ми.

— Сърдечни благодарности — казах, пускайки я в джоба си. — Приятен ден.

— Гласоподавателни права за жените! — крещеше Емили от другия тротоар, размахвайки високо брошурките си. Беше се намръщила. Разсмях се: познавах това изражение, дразнеше се, че се бях оказал прав.

Две млади жени, които топлеха ръце в шаловете си, почти успяха да ме подминат.

— Извинете — казах, пресичайки пътя им с широка усмивка на лицето. — Убеден съм, че бихте искали да научите подробности за възможността жените да получат гласоподавателни права. — Бутнах две брошури в ръцете им. — Два пенса моля.

Усмихвайки ми се в отговор, по-младата от жените намери два пенса и ми ги подаде.

— А за какво точно… — започна тя, но веднъж прибрал парите, нямах време за излишни диалози.

Вече се бях обърнал към млад мъж с вид на чиновник.

— Друже, искаш ли да разбереш какво наистина си мислят жените за мъжете? Всичко е ей тук.

След секунди отчетох поредната си успешна продажба.

Погледнах през улицата. Емили беше осъзнала, че моят метод с директното заговаряне на минувачите работи по-добре от нейното размахване и крещене, така че в момента следваше моята схема. Видях я как продаде брошурка на две възрастни дами, а после и на още една, излязла на пазар с дъщеря си.

Към мен се беше запътил мъж на средна възраст. Приличаше доста на джентълмена, нагрубил Емили. Спрях го.

— В тази брошура — показах му — можете да прочетете всички мръснишки аргументчета, които жените излагат, за да се домогват до гласоподавателни права. Сексуално равенство, свободна любов — всичко е ей тук. Според мен всеки мъж трябва да го прочете, за да знае с кого си имаме работа.

— Ще взема две — отсече той, хвърляйки нетърпелив поглед към листовката в ръката ми.

— Похвално. Два шилинга.

Когато се отдалечи, забелязах, че Емили пак ме гледа лошо. Вече бях продал почти половината от моята пачка, докато тя се бе освободила максимум от една-две.

— Този, който продаде последната от своите, плаща обяда — провикнах се.

Тя ми се намръщи, но видимо удвои усилията си.

— Добър ден, дами — спрях четири продавачки с наи-очарователната си усмивка. — Абсолютна сензация! Всички само това четат в момента.

Още четири продажби. Насочих вниманието си към домакиня на средна възраст, която се бореше с огромните си, претъпкани с покупки торби.

— Необходимостта да мъкнете хартиени пликове като някаква робиня ще отпадне, щом жените получат гласоподавателни права! Всичко е тук. Освен това ще ви помогна да занесете картофите до автобуса.

Щом се върнах от спирката, се ухилих щастливо и разперих ръце:

— Готов съм! — тонът ми определено беше доста самодоволен. — И какво излезе в крайна сметка? Жените и мъжете все пак не са равни. Не и когато нещата опрат до продажба на листовки.

— Хората си ги купуваха от теб просто защото си мъж — отсече тя сърдито. — Все същият стар като света проблем.

— Когато става въпрос за бизнес, всичко е забележително просто — обясних. — Просто трябва да убедиш хората, че купуват точно това, което искат.

— Това не е бизнес! Това е политика.

— Е, във всеки случай печалбата беше добра.

Тя ме хвана под ръка.

— Предполагам, че трябва да бъда благодарна за подобна загуба. Кажи ми, Робърт, не се ли позабавлява доста повече, отколкото ако се беше затворил в стаята си да пишеш поезия?

— Ако трябва да съм честен — да, забавлявах се — казах весело, въпреки че точно тогава в съзнанието ми бе изникнал образът на лорд Алфред Дъглас и гримасата, която би разкривила деликатното му лице, ако разбереше с какво се бях занимавал. Не бих споделил с Емили и друга интересна подробност — всичко, което знаех за уличната търговия, бях научил благодарение на офертите, които ми бяха отправяли курвите.

Следобеда, когато отново бяхме в офиса, Фрог ми каза с надежда:

— Робърт, ще ми изрецитираш ли стихотворение?

— Защо не — казах. Обядът беше страхотен и все още бях в много добро настроение. — Какво стихотворение искаш?

— Онова от миналия път, за гъсеницата.

— О, не можеш да получиш едно и също два пъти. Като човек на изкуството, призванието ми изисква от мен да бъда оригинален.

— Ама ти не го довърши! — възмути се тя. — Заряза бедния човечец с гъсеницата в него и аз не съм спряла да мисля за това оттогава. Не мога да се съсредоточа върху аритметиката заради теб.

— Виждаш ли, Робърт? — измърмори Емили зад гърба ми. — Дори и човекът на изкуството трябва да носи някаква отговорност. Въпреки това съм длъжна да ти кажа, че Фрог никога не се е концентрирала върху аритметиката, така че можеш да не се чувстваш особено гузен.

— В никакъв случай не бих искал нечии погрешни сметки да ми тежат на съвестта — уверих Фрог. — Да видим…

Малко размисъл, две-три неща, надраскани върху един лист, и нещо започна да се оформя…

— Засичам ти време, Робърт — Емили гледаше часовника си. — Трябва да се справиш за по-малко от минута.

— Това не е много честно.

— А беше ли честно да продадеш повече листовки от мен само защото си мъж? Остава ти половин минута.

— Трябва ми малко повече…

— На твое място бих спряла да протестирам и бих се съсредоточила върху писането.

— Ох, добре.

— Закъс…

— Готов съм! — подскочих, вдигайки високо ръце и задекламирах:

Тази работа ме дразни,

мисионерът продължи,

този многокрак поразник

все тъй в главата ми пълзи.

 

Не съм го канил да гостува,

но си живее ден след ден.

Щом тъй уютно му се струва,

завинаги ли ще е в мен?

 

Тъй питаше се мисионерът,

отчаян до полуда.

С уста отворена въздъхна

и от там литна пеперуда.

Беше пълна глупост, разбира се, но следваше идеята и се римуваше доста точно. Фрог заръкопляска, а Емили ми се усмихна нежно и в онзи миг ме обхвана чувство на триумф, с каквото и най-съвършеният ми сонет не ме беше възнаграждавал. Майната ти, лорд Алфред Дъглас, помислих си, майната ти, Джордж Хънт — натъпчете това в естетските си гърла и се задавете с него.