Агата Кристи
Среща в Багдад (5)

Глава пета

Лодката, напуснала преди два дни блатата, се движеше плавно по Шат ел Араб. Течението бе постоянно и старият кормчия не трябваше да полага големи усилия. Движенията му бяха леки и ритмични, а очите му — полузатворени. Почти беззвучно напяваше тъжна и безкрайна арабска песен:

Асри би лел я ямаши

Хаджи алек я ибн Али

Абдул Сюлейман, един от така наречените блатни араби, бе идвал безброй пъти до Басра, движейки се по течението на реката. В лодката имаше и друг човек, чието облекло разкриваше често срещаната днес смесица между Изтока и Запада. Върху дългата си раирана памучна дреха бе облякъл бежова риза, стара, мръсна и дрипава. Под опърпаната си куртка бе мушнал краищата на избелял червен плетен шал. На главата му взимаше връх отново достойнството на арабското облекло — носеше неизбежната черно-бяла кефия, закрепена с черен копринен агал. Разсеяният му поглед бе насочен към реката. Постепенно и той се включи в припева на кормчията. Фигури като неговата можеха да се видят с хиляди в Месопотамия. Нищо не показваше, че е англичанин и притежател на тайна, до която влиятелни хора от почти всички страни в света желаеха да се докопат и да унищожат заедно с носителя й.

Мисълта му се връщаше към случките през последните седмици. Засадата в планините. Вледеняващият студ в прохода. Камилският керван. Четирите дни преход пеша през пустинята в компанията на двама мъже, носещи портативно „кино“. Дните, прекарани в черната палатка и пътуването в компанията на старите му приятели от племето Анейзе. Навсякъде трудности, навсякъде опасности. През цялото време трябваше да се промъква през кордона, създаден специално за него.

„Хенри Кармайкъл. Британски агент. Възраст: около тридесет години. Кестенява коса, тъмни очи, висок около пет фута и десет инча. Говори арабски, кюрдски, персийски, арменски, хинди, турски и много планински диалекти. Приеман приятелски от местните племена. Опасен.“

Кармайкъл бе роден в Кашгар, където баща му работеше като правителствен чиновник. В детството си беше изучил множество диалекти и говори. Бавачките му, а по-късно носачите му, бяха от най-различни раси. В почти всички диви места из Близкия изток имаше приятели.

Хората, с които трябваше да установява връзка, се проваляха само в градовете. Сега, наближавайки Басра, си даваше сметка, че настъпва критичният момент в неговата мисия. Рано или късно щеше да му се наложи да се върне повторно в цивилизованата зона. Макар и крайният му пункт да бе Багдад, бе сметнал за благоразумно да не се отправя направо към него. Във всеки град в Ирак го очакваха свръзки, организирани и договорени месеци предварително. Бе му оставено да прецени сам къде, образно казано, трябва да кацне. Не се обади на началниците си, макар и да разполагаше с канали, по които можеше да го стори. Така бе по-спокоен. Лесно осъществимият план — на мястото на срещата да го чака самолет, се бе провалил, както и очакваше. Значи срещата е била известна на враговете му. Изтичане на информация. Винаги отнякъде непонятно как изтичаше информация със смъртоносен ефект!

Именно поради това сега усетът му за опасност бе изострен. Чувстваше инстинктивно, че тук в Басра при цялата привидна сигурност, щеше да бъде изложен на опасности по-големи от тези през досегашното му пътешествие. Не му се искаше даже и да мисли за това, че може да се провали в последния момент.

Ритмично натискайки веслата, старият арабин тихо проговори, без да извръща глава.

— Наближава мигът, сине мой, и нека аллах те пази.

— Не се задържай дълго в града, приятелю. Върни се в блатата. Не бих искал зло да те настигне.

— Каквото аллах реши, това ще стане. Всичко е в негови ръце.

— Иншаллах — отвърна по-младият.

За миг силно му се прищя да бъде човек с източна, а не със западна кръв. Да не претегля шансовете за успех и неуспех, да не се тревожи с размисли за това, дали е планирал и изпипал достатъчно грижливо и старателно нещата. Да прехвърли отговорността си върху Всемогъщия и Всезнаещия. Иншаллах, ще успея.

Дори когато повтори тези думи наум, усети, че спокойствието и фатализмът на страната го обземат и се зарадва на това. Не след дълго трябваше да напусне безопасността на лодката, да тръгне по улиците на града и да се сблъска с предизвикателството на зорки погледи. За да успее, трябваше не само да изглежда като арабин, но и да се чувства арабин.

Лодката плавно зави по канал, пресичащ реката под прав ъгъл. Тук бяха закотвени всякакви речни съдове, а нови лодки продължаваха да прииждат. Бе красиво, почти като във Венеция. Лодките с високи носове бяха боядисани в бледи цветове. Стотици от тях се редяха плътно навързани една до друга.

— Време е. Идването ти подготвено ли е? — попита тихо старецът.

— Да. Ще действам по план. Време е да се разделяме.

— Нека Бог разчисти пътя ти и удължи годините на твоя живот.

Кармайкъл повдигна полите на раираната си дреха и се заизкачва към кея по хлъзгавите каменни стъпала.

Озова се в обичайната за това място тълпа. Малки момчета продаваха портокали, седнали до сергиите със стоката си. На други сергии бяха наредени лепкави сладкиши и лакомства, връзки за обувки, евтини пластмасови дрънкулки. Бавно движещи се минувачи плюеха шумно и потракваха със зърната на броениците си. На отсрещната страна на улицата, там където се намираха магазините и банките, се разхождаха с делови вид млади ефендита в европейски дрехи с леко лилав оттенък. Имаше и европейци: англичани и други чужденци. Никой не показа интерес или любопитство към един от петдесетината араби, който току-що бе слязъл от някаква лодка и се бе качил на кея.

Кармайкъл тръгна с бавна стъпка, като детската радост, която се предполагаше, че трябва да изпитва от гледката, бе дозирана точно колкото бе необходимо. От време на време храчеше и плюеше, не прекалено шумно, а колкото да е в тон с останалите. Два пъти се изсекна с пръсти.

Стигна до моста в горната част на канала, прекоси го и влезе в сука.

Тук всичко бе наситено с шум и движение. Енергични араби от племената изтикваха минувачи, оказали се на пътя им. Натоварени със стока магарета си проправяха път, а водачите им шумно подвикваха „Балък, балък“. Деца се боричкаха, пищяха и преследваха с надежда европейците. „Бакшиш, мадам. Бакшиш, мискин, мискин“.

Тук стоките, произвеждани от Запада и Изтока, се продаваха редом една до друга. Алуминиеви тигани, тенджери и чайници, кована мед, сребърни украшения от Амара, евтини часовници, емайлирани кани, бродерии и килими с ярки цветове от Персия. Обковани с бронз сандъци от Кувейт, сака и панталони на старо и плетени детски пуловери. Покривки за легла местно производство, местни лампи от цветно стъкло, купчини глинени гърнета и саксии. Цялата евтина стока на цивилизования свят бе събрана в едно с местните произведения.

Всичко изглеждаше нормално и обичайно. След дългия си престой в пустинята Кармайкъл бе отвикнал от блъсканицата и шума, но като че ли всичко беше наред. Не усети нищо смущаващо, никакъв интерес към особата си. И при все това, с инстинкта на дълго преследван човек започна да чувства засилващо се притеснение, смътно предчувствие за надвисваща заплаха. На пръв поглед не се забелязваше нищо нередно. Никой не го бе погледнал. Никой, той бе почти сигурен в това, не го следеше или държеше под наблюдение. И все пак не можеше да се освободи от чувството за неопределена, но сигурна опасност.

Зави надясно през един тесен проход, после още веднъж надясно и накрая наляво. Минавайки покрай сергиите, стигна до портата на хан и влезе в двора. Вътре имаше магазини. Кармайкъл влезе в един, накачен с фервахи, овчите кожуси от северните райони на страната. Застана до тях и започна внимателно да ги опипва. Собственикът на магазина през това време черпеше с кафе един клиент, висок брадат мъж с изящна осанка, обвързал тюрбана си със зелен плат — признак, че е хаджия, посетил Мека.

Кармайкъл продължаваше да опипва фервахите.

— Беш хаджа? — попита той.

— Седем динара.

— Значи ще донесеш килимите в хана? — казваше през това време хаджията.

— Непременно — отвърна търговецът. — Утре ли тръгваш?

— Да, призори тръгвам за Кербела.

— И аз съм оттам — вметна Кармайкъл. — От петнадесет години не съм виждал гроба на Хюсеин.

— Това е свещен град — каза хаджията.

— Във вътрешната стая има и по-евтини фервахи — подхвърли през рамо търговецът на Кармайкъл.

— Трябва ми бял фервах от Севера.

— Имам такъв във вътрешната стая.

Търговецът посочи вратата в дъното на вътрешната стена.

Ритуалът бе преминал както трябва. На пръв поглед изглеждаше, че такъв разговор може да се чуе в който и да е сук по всяко време на деня. Думите от паролата обаче бяха налице:

Кербела, бял фервах.

Едва когато Кармайкъл понечи да прекоси стаята, се сети да погледне лицето на търговеца и веднага осъзна, че това не е лицето, което бе очаквал да види. Макар и да бе виждал лицето на човека, когото очакваше да срещне само веднъж през живота си, паметта все още не му изневеряваше. Имаше прилика, много голяма прилика, но това не бе същият човек.

Спря. Сякаш леко изненадан, зададе въпрос.

— А къде е Салах Хасан?

— Салах Хасан беше мой брат. Умря преди три дни. Аз поех търговията му.

Да, може би наистина му беше брат. Приликата беше много голяма. Възможно беше и този брат също да получава заплата от отдела. Отговорите бяха верни. Все пак, Кармайкъл влезе във вътрешната стая с повишено внимание. И тук имаше рафтове, пълни със стока: медни и бронзови кафеници и хаванчета, староперсийско сребро, купчини с бродерия, сгънати ветрила, емайлирани подноси от Дамаск и сервизи за кафе.

Върху малка масичка за кафе бе поставен грижливо сгънат бял фервах. Кармайкъл отиде до него и го повдигна. Под него имаше комплект европейски дрехи. Употребяван и с донякъде крещящ вид всекидневен костюм. Във вътрешния му джоб вече бе поставен портфейл с пари и документи за самоличност. В магазина бе влязъл неизвестен арабин, а оттам щеше да излезе мистър Уолтър Уилямс от „Крос и Къмпани, вносители и експедитори“, за да поеме някои ангажименти, договорени от по-рано. В действителност наистина съществуваше един мистър Уолтър Уилямс — и за това бе помислено — човек с неопетнено делово минало. Всичко се развиваше в съответствие с плана. С въздишка на облекчение Кармайкъл започна да разкопчава опърпаната си армейска куртка. Всичко бе наред.

Ако за оръжие бе избран револвер, мисията на Кармайкъл щеше да приключи. Ножът обаче си има своите предимства — най-вече това, че е безшумен.

На рафта пред Кармайкъл имаше голямо медно джезве, неотдавна излъскано до блясък, тъй като един американски турист щеше да дойде да го прибере. Блясъкът на ножа се отрази в лъскавата му закръглена повърхност — получи се картина, изкривена, но достоверна. На нея се видяха мъжът, промъкващ се отзад, и дългият крив нож, който той току-що бе измъкнал изпод наметалото си. Още миг и този нож щеше да потъне в гърба на Кармайкъл.

Кармайкъл се обърна с бързината на мълния. С внезапен нисък скок събори противника си на земята. Ножът отлетя в другия край на стаята. После бързо се освободи, прескочи тялото на нападателя и с мълниеносна скорост излетя навън. Успя да зърне за миг учуденото зло лице на търговеца и спокойната изненада на хаджията. Прекоси хана, вмъкна се повторно в многолюдния сук и след като зави няколко пъти в различни посоки, отново тръгна спокойно, без да показва каквито и да е признаци на забързаност, както е прието в една страна, където бързането е нещо необичайно.

Като вървеше безцелно и спираше само от време на време, колкото да огледа някоя стока или да опипа друга, мозъкът му работеше с трескава скорост. Машината бе отказала! Още веднъж трябваше да разчита само на себе си в една враждебна страна. Неприятно му бе да съзнава истинската значимост на това, което току-що се бе случило.

Трябваше да се бои не само от враговете, които бяха по следите му. Нито пък само от враговете, които искаха да препречат пътя му към цивилизацията. Трябваше да се бои от враговете, укрепили се вътре в системата. Беше се оказало, че паролите са им известни, тъй като отговорите бяха правилни. Нападението бе извършено тъкмо в момента, когато бяха създали у него фалшиво усещане за безопасност. Всъщност нямаше защо да се изненадва от наличието на предателство в собствените редици. Та нали целта на врага винаги е да внедри един или повече свои хора сред противника. Или просто купува необходимия му човек. Да се купи човек е по-лесно, отколкото може да се предположи, при това не само с пари.

Е, както и да разсъждаваше, това беше положението. Бе останал сам и можеше да разчита единствено на собствените си сили. Без пари, без нови документи за самоличност и с вече известна външност. Може би тъкмо сега някой вече тихомълком го следеше.

Не извърна глава. Каква полза можеше да има от това?

Нали тези, които може би го следяха, не бяха новаци в занаята.

Спокойно и безшумно продължи да се разхожда. През това време обсъди различни варианти. Най-сетне излезе от сука и прекоси малкия мост над канала. Продължи, докато видя надписа върху голямата ярка табела над входа: „Британско консулство“.

Огледа улицата от двете страни. На пръв поглед никой не му обръщаше внимание. Нищо в момента не изглеждаше по-лесно от това просто да влезе в британското консулство. За момент си помисли за капан за мишки, за отворен капан с парченце сирене. И за мишката влизането в капана изглеждаше много лесно…

Така или иначе трябваше да рискува. Не виждаше какво друго може да направи. И прекоси входа.