Агата Кристи
Среща в Багдад (11)

Глава единадесета

Сутринта Виктория се събуди от светлината на яркото слънце. След като се облече, излезе на широката тераса. В шезлонг с гръб към нея бе седнал мъж с къдрава сива коса, падаща върху мускулест загорял врат. Когато мъжът се извърна, Виктория разпозна с известна изненада сър Рупърт Крофтън Ли. Защо беше изненадана, не можа да обясни. Може би, защото се смяташе за естествено важна особа като сър Рупърт да бъде настанена в посолството, а не в хотел. Тъй или иначе, той беше там и гледаше съсредоточено към река Тигър. Виктория забеляза, че на шезлонга му бе закачен бинокъл. Реши, че може би пътешественикът изучава живота на птиците.

Един млад мъж, когото преди време Виктория намираше за привлекателен, бе любител на птици. Тя го бе придружавала няколко пъти и стояла с часове до него из влажни гори и ветровити местности, за да слуша как й говори едва ли не в екстаз за някоя невзрачна птичка, кацнала на далечен клон. Поне на Виктория посочваните птички винаги се струваха по-невзрачни от някоя обикновена червеношийка или чинка.

Момичето слезе долу и се сблъска с Маркъс Тио на площадката между двата блока на хотела.

— Виждам, че при вас е настанен и сър Рупърт Крофтън Ли.

— Да — отвърна Маркъс, сияейки. — Мил човек. Наистина много мил човек.

— Добре ли го познавате?

— Не, за пръв път го виждам. Снощи го доведе мистър Шривънам от британското посолство. Мистър Шривънам също е много мил човек. Него го познавам много добре.

На път за ресторанта Виктория се замисли дали има човек, когото Маркъс да не смята за много мил човек.

Наглежда Маркъс имаше широко сърце.

След закуска реши да открие „Маслинената клонка“. Родена и израсла в Лондон, тя нямаше представа колко трудно е да се открие адрес в град като Багдад докато не започна търсенето си.

След като се срещна отново с Маркъс, помоли го да й обясни къде е музеят.

— Много хубав музей е — каза Маркъс, отново сияейки. — Не че съм ходил там, но имам приятели археолози, които винаги го посещават, когато минават през Багдад. Мистър Бейкър например. Мистър Ричард Бейкър — познавате ли го? А професор Калцман? А доктор Поунсфут Джоунс? А мистър и мисис Макинтайър? Всичките отсядат в „Тио“. Всичките са мои приятели. Всички ми разказват за музея. Наистина е много, много интересен.

— Къде се намира и как мога да отида до там?

— Ще вървите право по улица „Рашид“, доста трябва да се върви. Ще задминете завоя за моста „Фейсал“ и Банк Стрийт, нали я знаете?

— Нищо не зная — каза Виктория.

— След това има още една улица, която също стига до моста, и музеят се намира на нея, от дясната страна. Там попитайте за мистър Битън Ивънс, работи там като съветник, много мил човек. Съпругата му също е много мила. По време на войната беше сержант от транспортните войски. Много мила жена наистина.

— Всъщност на мен не ми трябва музеят — каза Виктория. — Търся едно място, нещо като клуб или дружество. Казва се „Маслинената клонка“.

— Ако искате маслини — каза Маркъс, — ще ви осигуря чудесни маслини, от най-добро качество. Приготвят ги специално за мен, за хотел „Тио“, Ще се погрижа още довечера да ги имате на масата.

— Много мило от ваша страна — отвърна Виктория и се запъти към улица „Рашид“.

— Наляво! — извика подире й Маркъс. — Наляво, не надясно! Музеят обаче е много далеч, по-добре е да вземете такси!

— Шофьорът на таксито дали ще знае къде е „Маслинената клонка“?

— Шофьорите нищо не знаят. Трябва да ги упътвате: „наляво“, „надясно“, „стой“, „направо“, за да разберат къде да ви откарат.

— В такъв случай по-добре да повървя пеш — отвърна Виктория.

Стигна до улица „Рашид“ и зави наляво.

Багдад съвсем не отговаряше на представата, която беше имала за него. Пренаселен град, изпълнен с минувачи, с коли, надуващи клаксоните си, и с крещящи хора. На витрините на магазините бяха наредени европейски стоки. Всички наоколо й плюеха и храчеха. Не се виждаше нищо от тайнствения Изток, повечето хора бяха облечени в овехтели или опърпани европейски дрехи, със стари армейски или пилотски униформи. Срещащите се от време на време силуети с фереджета почти се губеха сред тълпата, носеща всевъзможни хибриди от европейски облекла. От време на време я доближаваха вайкащи се просяци, жени с мръсни бебета в ръце. Тротоарите бяха неравни и изпълнени с дупки.

Продължи пътя си, като внезапно се почувства самотна и изгубена, далеч от дома. Пътуването й нямаше никаква прелест, внасяше само смут в душата й. Най-сетне стигна до моста „Фейсал“, задмина го и продължи пътя си. Въпреки волята си беше привлечена от вида на любопитната смесица от всякакви стоки, изложени по магазините. Бебешки обувки, шалове, паста за зъби и козметика, електрически фенерчета и порцеланови чаши и чинии — всичко това бе изложено на една и съща витрина. Постепенно усети странния чар на най-различни стоки, идващи от целия свят, за да удовлетворят чудатите и разнообразни потребности на едно смесено население.

Откри музея, но не и „Маслинената клонка“. Като човек, свикнал да се оправя в град като Лондон, сторя й се невероятно, че тук няма към кого да се обърне. Не знаеше арабски. Продавачите, които я заговаряха на английски, когато минаваше покрай дюкяните им, я  гледаха безизразно, станеше ли дума за „Маслинената клонка“.

Замисли се дали да не потърси помощ от някой полицай. Като видя обаче как надуват свирките си и размахващ ръце, реши, че няма да й бъдат от голяма полза.

Влезе в книжарница, на чиято витрина бяха изложени книги на английски език. Споменаването на „Маслинената клонка“ обаче и там предизвика недоумение и поклащане на глава. За съжаление нямаха представа къде се намира.

Както си вървеше по улицата, изведнъж дочу шум от удари на много чукове по метал. Спомни си за думите на мисис Кардю-Тренч, че „Маслинената клонка“ е близо до Медния пазар. Ето, че се бе оказала при него.

Виктория влезе в пазара и през следващите четиридесет и пет минути „Маслинената клонка“ напълно изчезна от съзнанието й. Пазарът я омагьоса. Горелките, топящият се метал, цялото занаятчийско умение бяха приети като вълшебство от младата лондончанка, свикнала да вижда стоките само като завършени продукти, подредени за продан. Разходи се безцелно из уличката, излезе от пазара и се оказа сред пъстроцветни конски чулове и плетени памучни покривала. Тук европейските стоки имаха напълно различен вид, в хладината и мрака на полутъмните помещения приличаха на нещо екзотично, отвъдморско, нещо странно и рядко срещано. Топовете евтин памучен плат, щампован с ярки цветове, радваха очите.

От време на време някой подвикваше „Балък! Балък“ и досами нея преминаваха магарета и мулета, натоварени със стока. Малки момчета с подноси, окачени на вратовете им, я заговаряха.

— Ето, госпожо, ластик, хубав ластик, английски. Искате ли гребен, английски гребен?

Стоката биваше тикана в лицето й заедно с безброй енергични увещания да я купи. Виктория се движеше сякаш в щастлив сън. Ето вече наистина виждаше свят. Всеки завой в широкия хладен свят на уличките й предлагаше нещо напълно неочаквано. Ето уличка на шивачите с насядали и работещи мъже с изрезки от европейски журнали за мъжка мода до тях. До нея уличка с часовници и евтини бижута. После топове кадифета и богато бродирани брокати, а след още един завой наслуки се оказваше на уличка с евтини европейски дрехи на старо, със съвсем жалки избелели пуловери и дълги демодирани рокли.

От време на време Виктория преминаваше през тихи открити дворове.

Стигна до едно обширно пространство, запълнено от мъжки панталони, в което като в малки царства седяха със скръстени крака достолепни търговци с чалми.

— Балък!

Тежко натоварено магаре, което почти я блъсна, накара Виктория да се отклони по една тясна открита алея, виеща се покрай високи стени. Вървейки по нея, съвсем случайно стигна до целта си. През един отвор съзря малко квадратно площадче, в чието дъно имаше отворена врата. Над нея висеше табела с надпис „Маслинената клонка“. До вратата имаше гипсова птица с невероятен вид, държаща клон от неопределено растение в клюна си.

Виктория радостно прекоси площадчето и нахълта през отворената врата. Оказа се в слабо осветена стая, цялата покрита с лавици, по които имаше книги, списания и още книги. Помещението щеше да прилича на малка книжарница, ако не бяха пръснатите тук-там столове.

От здрача се появи млада жена, доближи се до Виктория и я заговори на учтив английски:

— Какво обичате, моля?

Виктория я погледна. Жената бе облечена в кадифени панталони и оранжева бархетна риза. Косата й бе подстригана подчертано късо. С тази външност щеше да подхожда за Блумсбъри^[1], но лицето й разваляше впечатлението. Бе меланхолично левантинско лице с големи тъжни тъмни очи и голям нос.

— Това ли е… доктор Ратбоун дали е тук?

Бе вбесена, че все още не знаеше фамилното име на Едуард. Дори и мисис Кардю-Тренч го бе нарекла Едуард Еди-кой си.

— Да. Доктор Ратбоун. „Маслинената клонка“. Искате да се присъедините към нас? Да? Това е много мило.

— Може би. Мога ли да видя доктор Ратбоун, моля?

Младата жена се усмихна уморено:

— Ние не безпокоим. Имам формуляр. Аз ви разказвам всичко за всичко. Тогава вие подписвате вашето име. Два динара, моля.

— Все още не съм уверена дали желая да сътруднича — каза Виктория, обезпокоена от споменаването на двата динара. — Бих желала да поговоря с доктор Ратбоун. Или със секретаря му. Даже по-добре направо със секретаря.

— Обяснявам. Обяснявам на вас всичко. Тук всички сме приятели, заедно приятели, приятели за бъдеще. Четем много хубави възпитателни книги. Рецитираме стихове един на друг.

— Искам да говоря със секретаря на доктор Ратбоун — каза Виктория високо и отчетливо. — Каза ми да поискам среща направо с него.

В изражението на младата жена се появи нещо като магарешки инат.

— Не днес — каза тя. — Аз обяснявам…

— Защо не днес? Не е ли тук? Доктор Ратбоун не е ли тук?

— Да. Доктор Ратбоун е тук. Той е горе. Ние не безпокоим.

Внезапна вълна на англосаксонската нетърпимост към чужденците изпълни Виктория. По нейна преценка „Маслинената клонка“ вместо да създава приятелски отношения между чужденците, водеше до тъкмо противоположен резултат.

— Току-що пристигам от Англия — каза тя с интонация почти като на самата мисис Кардю-Тренч — и нося много важно послание за самия доктор Ратбоун, което трябва да му предам лично. Моля ви, заведете ме при него веднага. Съжалявам, че ще го обезпокоя, обаче трябва да го видя. Незабавно — допълни тя за убедителност.

Пред една властна британка, решила да постигне своето, бариерите почти винаги падат. Младата жена я поведе към друга стая, оттам се изкачиха по стълба и излязоха в галерия с изглед към двора. Младата жена почука на една врата и се чу мъжки глас:

— Влезте.

Младата жена отвори вратата и даде знак на Виктория да влезе.

— Дамата е дошла от Англия. Желае да говори с вас.

Иззад голямо бюро, покрито с книги, се надигна един мъж.

Бе възрастен човек с внушителен вид, около шестдесетгодишен, с високо чело и бяла коса. Излъчваше доброжелателност, обаяние и доброта, очевидно най-присъщите на личността му черти. Ако беше актьор, режисьорът без колебание би му възложил ролята на Великия филантроп.

Посрещна Виктория с топла усмивка и подаде ръка:

— Значи току-що идвате от Англия? За пръв път ли сте в Изтока?

— Да.

— Любопитно ми е как го приемате. Някой ден ще трябва да ми разкажете. Така… срещали ли сме се преди? Късоглед съм, пък и вие не ми казахте името си.

— Не ме познавате — каза Виктория, — но съм приятелка на Едуард.

— Приятелка на Едуард? Чудесно. Той знае ли, че сте в Багдад?

— Все още не.

— Е, това за него ще бъде приятна изненада, щом се върне.

— Щом се върне? — каза Виктория с отпаднал глас.

— Да. Едуард сега е в Басра. Наложи ми се да го изпратя там, за да освободи няколко сандъка с книги. На митницата има много досадни формалности и досега не успяхме да освободим пратките. В такива случаи е необходимо да имаш подход към хората, а Едуард умее това. Знае кога да бъде любезен и кога твърд, и няма да се успокои, докато не свърши работа. Докарва нещата докрай. Ценно качество у един млад човек. Имам много добро мнение за Едуард. — В очите му проблесна закачка. — Едва ли обаче е необходимо да хваля Едуард пред вас, нали, млада госпожице?

— Кога… кога ще се върне Едуард, от Басра? — попита Виктория почти шепнешком.

— Кога точно не зная. Няма да се върне преди да свърши работата, а в тази страна не е прието да се бърза. Кажете ми къде сте се настанила и аз ще се погрижа да ви се обади веднага щом се завърне.

— Чудя се — промълви Виктория отчаяна, давайки си сметка за плачевното си финансово положение, — чудя се дали не бих могла да работя при вас.

— Това е прекрасно — каза топло доктор Ратбоун. — Разбира се, че ще можете. Винаги имаме нужда от помощници. Особено от английски момичета. Чудесно се справяме с работата, наистина чудесно, но все още има много да се прави. Хората са отзивчиви наистина. Тридесет души ми помагат на доброволни начала — цели тридесет — и при това работят с голям ентусиазъм. Ако желаете, и вие бихте могла да ни окажете огромна помощ.

Изразът „на доброволни начала“ раздразни ушите на Виктория.

— Всъщност аз търся платена работа — поясни тя.

— О, Боже мой — ентусиазмът в гласа на доктор Ратбоун спадна. — Това би било доста трудно. Платените ни сътрудници са съвсем малко на брой и засега са ни достатъчни, като се имат предвид и доброволците.

— Не мога да си позволя да работя без заплащане — обясни Виктория. — Всъщност аз съм квалифициран стенограф-машинописец — добави тя, без да й мигне окото.

— Убеден съм, че сте квалифицирана, драга ми млада госпожице. Вие просто излъчвате компетентност, ако мога да се изразя така. При нас обаче нещата опират до лири стерлинги. Дори да започнете работа другаде, надявам се, че ще ни помагате през свободното си време. Повечето от нашите сътрудници работят някъде, убеден съм, че ще оцените благородния характер на нашата дейност. Трябва наистина да се сложи край на варварщината в света, на войните, на неразбирателството, на взаимната подозрителност. Нуждаем се от място за събеседване, това е, което ни трябва. Нуждаем се от театър, изкуство, поезия, от големите творения на духа. От нещо, в което нямат място омразата и дребнавите страсти.

— Да… — отвърна Виктория неуверено. Беше се сетила за свои приятели, актриси и артисти, чийто живот изглеждаше запълнен от най-дребнави страсти и от изпепеляваща омраза.

— Организирах превода на „Сън в лятна нощ“ на четиридесет различни езика — каза доктор Ратбоун. — Млади хора от четиридесет страни реагират по един и същ начин на това прекрасно литературно произведение. Говоря за млади хора — в това се заключава тайната. Мога да работя само с млади хора. Щом духът и разумът обраснат с мускули, вече е късно. Вземете например момичето, което ви доведе тук, Катрин. Тя е сирийка от Дамаск. Навярно сте на една и съща възраст. При други обстоятелства никога не бихте се срещнали, никога не бихте имали нещо общо. Ето обаче тук, при нас в „Маслинената клонка“, вие и тя, и много други момичета — рускини, еврейки, иракчанки, туркини, арменки, египтянки, персийки — се срещате и четете едни и същи книги, обсъждате филми и музика (имаме чудесни лектори), всичките дискутирате и се запознавате с различни гледни точки. Та нали всъщност в това е смисълът на съществуването?

Виктория реши, че доктор Ратбоун проявява малко пресилен оптимизъм в предположението си, че като събере заедно най-различни хора, те непременно ще се харесат един друг. Например тя и Катрин съвсем не се бяха харесали. Освен това Виктория подозираше, че колкото по-често се срещат с нея, толкова повече нараства взаимната им неприязън.

— Едуард е прекрасен човек — каза доктор Ратбоун. — С всички намира общ език. С момичетата може би по-лесно, отколкото с момчетата. Възпитаниците ни мъже, тук нерядко в началото са изпълнени с подозрителност, с недоверие, дори с враждебност. Момичетата обаче обожават Едуард, готови са да направят всичко за него. Особено добре се разбира с Катрин.

— Разбирам — отвърна хладно Виктория. Неприязънта и към Катрин се засили още повече.

— Е — усмихна се доктор Ратбоун, — елате някой път да ни помогнете, ако ви е възможно.

Беше й дал да разбере, че разговорът е приключил. Стисна й топло ръка. Виктория излезе от стаята и слезе по стълбите. Катрин бе застанала до вратата и разговаряше с едно момиче, което току-що бе влязло и държеше куфарче в ръка. Бе красиво мургаво момиче и за миг й се стори, че го е виждала някъде. Момичето обаче я погледна, без да покаже с нещо, че я познава. Говореше оживено с Катрин на език, който Виктория не разбираше. Прекратиха разговора, когато я видяха, и я зазяпаха. Тя мина покрай тях, като се насили да каже учтиво „Довиждане“ на Катрин, докато излизаше.

По криволичещата алея стигна отново до улица „Рашид“ и се запъти обратно към хотела, без да обръща внимание на навалицата. Опита се да откъсне вниманието си от собствения си проблем — оставането без стотинка в Багдад — като съсредоточи мислите си върху доктор Ратбоун и върху „Маслинената клонка“ въобще. Едуард още в Лондон бе казал, че нещо в работата му се струва „гнило“. Кое беше гнило? Доктор Ратбоун? Или самата „Маслинена клонка“?

Не можеше да повярва, че има нещо гнило в доктор Ратбоун. Бе го приела като един от онези заблудени ентусиасти, които упорито продължават да виждат света такъв, какъвто е в техните идеали, а не какъвто е в действителност.

Какво бе имал предвид Едуард, когато говореше за „нещо гнило“? Бе се изказал твърде неопределено. Навярно и самият той не знаеше.

Възможно ли бе доктор Ратбоун да е някакъв мошеник?

Виктория, която не се влияеше лесно от хорското обаяние, поклати глава. Наистина отношението му към нея се бе изменило, макар и леко, когато му предложи да работи срещу заплащане. Очевидно той предпочиташе хората да му работят без пари. Това обаче, реши тя, бе просто признак за здрав разум. Така би разсъждавал и мистър Гринхолц например.