Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- They Came to Baghdad, 1951 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Иванка Стефанова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- maskara (2018)
Издание:
Автор: Лиляна Дворянова; Любен Витанов; Орлин Дворянов
Заглавие: Изобразително изкуство за първи клас
Издание: първо
Издател: „Рива“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: Учебник
Националност: българска
ISBN: 978-619-225-020-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4537
История
- — Добавяне
Глава дванадесета
Виктория се завърна в хотел „Тио“ с подбити крака и още с влизането си бе посрещната ентусиазирано от Маркъс. Седнал на голямата тераса с изглед към реката, той разговаряше с един слаб мъж на средна възраст с малко смачкана външност.
— Елате да пийнете нещо с нас, мис Джоунс. Мартини? Запознайте се с мистър Дейкин. Това е мис Джоунс от Англия. Кажете какво ще пиете, мила?
Тя си поръча мартини „с малко от онези чудесни ядки, ако обичате“. Сети се, че ядките бяха хранителни.
— Обичате ядки? Исусе! — Маркъс на бърза ръка даде необходимите нареждания на арабски. Мистър Дейкин с тъжен глас каза, че ще изпие една лимонада.
— Но това е смешно — извика Маркъс. — А, ето я и мисис Кардю-Тренч. Познавате ли мистър Дейкин? Какво ще пиете?
— Джин с лимон — отвърна мисис Кардю-Тренч, кимайки на мистър Дейкин пренебрежително. — Изглеждате уморена — обърна се тя към Виктория.
— Разхождах се из града.
Когато донесоха напитките, Виктория изяде голяма чиния с ядки и чипс.
След малко по стълбите се изкачи нисък и набит човек, който също бе приветстван от гостоприемния Маркъс. Бе представен на Виктория като капитан Кросби и той веднага впи любопитни, леко изпъкнали очи в нея. Виктория реши, че е податлив на женско обаяние.
— Отскоро ли сте тук? — осведоми се капитанът.
— От вчера.
— А, защото не ви бях виждал.
— Тя е много мила и очарователна, нали? — намеси се весело Маркъс. — Наистина ни е много приятно, че мис Виктория е сред нас. Ще дам едно парти в нейна чест, едно много хубаво парти.
— С печени пилета? — попита Виктория обнадеждено.
— Да, с печени пилета, с гъши черен дроб от Страсбург, може би и с хайвер. След това ще има рибно блюдо, от най-хубавите, с риба от река Тигър, приготвена със сос и гъби. Сетне пуйка, пълнена, както се прави у нас — с ориз, стафиди и подправки. Плънката е страшно вкусна и от нея трябва да се изяжда по много, не само да се чопли с лъжичка. Или ако предпочитате, ще има бифтек. Един истински голям и крехък бифтек, аз ще имам грижата за това. Ще организираме хубава вечеря, която да продължи часове. Ще бъде прекрасна. Аз самият не ям, само пия.
— Това ще е много мило — отвърна Виктория с отпаднал глас. От описанието на ястията се почувства замаяна от глад. Почуди се дали Маркъс наистина мисли да организира въпросното парти и ако да, кога.
— Мислех, че сте в Басра — обърна се мисис Кардю-Тренч към Кросби.
— Вчера се върнах — отговори той.
Сетне надникна през терасата.
— Кой е този разбойник? — удиви се той. — Онзи мъж с екстравагантните дрехи и голямата шапка?
— Това, драги мой, е сър Рупърт Крофтън Ли — поясни Маркъс. — Мистър Шривънам от посолството го доведе снощи. Много мил човек, знаменит пътешественик. Яздил е камили в Сахара и се е катерил по планините. Този начин на живот е доста неудобен и опасен. На мен не би ми допаднал.
— А, той е, значи? — възкликна Кросби. — Чел съм книгата му.
— Пътувахме заедно в самолета — каза Виктория. Двамата мъже я погледнаха с интерес или поне така й се стори.
— Страшно е затворен и е много доволен от себе си — добави Виктория пренебрежително.
— Запознах се с леля му в Симла — намеси се мисис Кардю-Тренч. — Целият им род е такъв. Умни са, но все се хвалят с това.
— Цяла сутрин просто седи, без да върши каквото и да е — изрече Виктория с леко неодобрение.
— Има стомашно неразположение — поясни Маркъс. — Днес не може да яде нищо. Тъжно е.
— Все не мога да разбера, Маркъс — попита мисис Кардю-Тренч, — защо имаш такива размери, след като нищо не ядеш?
— Заради пиенето — обясни Маркъс с дълбока въздишка. — Прекалено много пия. Тази вечер ще ми гостуват сестра ми и мъжът й. Ще трябва да се пие до сутринта. — Той отново въздъхна и след това нададе обичайния си рев: — Исусе! Още по едно!
— Не и за мен — побърза да каже Виктория. Мистър Дейкин също се отказа, допи лимонадата си и с бавна стъпка излезе. Кросби се отправи към стаята си.
Мисис Кардю-Тренч докосна чашата на Дейкин с нокът: — Пак лимонада. Лош признак.
Виктория с недоумение попита защо това да е лош признак.
— Лошо е за един мъж да пие, единствено когато се усамотява.
— Така е, мила — съгласи се Маркъс. — Наистина е така.
— А нима той го прави? — изненада се Виктория.
— Заради това не му е провървяло в живота — поясни мисис Кардю-Тренч. — Успява да работи толкова, колкото да не го изхвърлят.
— Но той е много мил човек — защити го милосърдният Маркъс.
— Глупости — отсече мисис Кардю-Тренч. — Той е едно малко смачкано човече. Съществува по навик, няма живот в него. Просто един от многото англичани, които са дошли в Изтока, а той ги е смазал.
Виктория благодари на Маркъс за почерпката, отново отказа повторно питие и се отправи към стаята си. Там се събу и легна на леглото си, за да помисли сериозно. Трите лири, останали от капитала й, навярно вече ги дължеше на Маркъс за настаняването и храната. Ако продължаваше да залага на неговото великодушие и да се препитава само с алкохол, ядки, маслини и чипс, можеше да реши проблема с изхранването си за близките няколко дни. Кога обаче щеше да настъпи моментът, когато Маркъс ще й представи сметката, и колко време щеше да изчака да му се плати? Нямаше представа. Реши, че той в никакъв случай не е лекомислен, когато става дума за собствения му бизнес. Разбира се, тя би могла да отиде да живее на някое по-евтино място. Как обаче да го открие? Трябваше да си намери и работа и то бързо. Къде обаче да я потърси? И каква работа? Кого би трябвало да попита как да си намери? Ужасно е да се окажеш без стотинка в чужд град, който не познаваш. Виктория както винаги бе уверена, че ако познаваше поне мъничко терена, щеше да се оправи. Кога щеше да се завърне Едуард от Басра? Ами ако — о, ужас — беше забравил за нея? Защо, но дяволите, се бе втурнала за Багдад по този глупашки начин? И кой беше Едуард в края на краищата? Просто един млад човек с привлекателна усмивка, който говори мило. А и как му беше фамилното име? Ако го знаеше, можеше да му изпрати телеграма. Впрочем, не, и това не можеше да направи, нали не й бе известен неговият адрес. Нищо не знаеше и там беше бедата. Това не й позволяваше да покаже своя стил.
Нямаше към кого да се обърне и за съвет. Маркъс бе любезен, но не слушаше какво говорят събеседниците му. Не можеше да разчита и на мисис Кардю-Тренч, която от първия ден се бе отнесла с подозрение към нея. Нито на мисис Хамилтън Клип, потънала в Киркук. Нито на доктор Ратбоун.
Трябваше да си набави отнякъде пари или да си намери работа. Каквато и да е работа. Да гледа деца, да лепи пощенски марки в някоя канцелария, да стане сервитьорка… В противен случай щяха да я предадат на генералния консул, той щеше да я репатрира в Англия й тя никога повече нямаше да види Едуард…
От многото вълнения накрая заспа.
Събуди се няколко часа по-късно и след като реши, че няма какво повече да губи, отиде в ресторанта, където опита почти цялото меню. Хапна солидно. След като приключи, се почувства сита като боа и определено в по-добро настроение.
„Няма защо повече да се тревожа — помисли си Виктория. — Утре ще му мисля. Или може да се появи някакъв щастлив шанс, или ще измисля нещо, или Едуард ще се завърне.“
Преди да си легне, се разходи по терасата. Тъй като според живеещите в Багдад сега имаше арктическа зима, отвън нямаше никой, освен един от келнерите, който се беше облегнал на парапета, загледан в реката. Когато съзря Виктория, виновно се отдръпна и се скри в хотела през служебния вход.
За Виктория, пристигнала от Англия, навън беше обикновена лятна вечер, малко прохладна наистина. Тя бе очарована от гледката на река Тигър на лунна светлина. Отвъдният бряг изглеждаше тайнствен и ориенталски с палмовите си силуети.
— Е, все пак поне успях да дойда тук — ободри се тя. — Все ще се оправя. Все ще се появи някаква възможност за това.
С това заклинание в духа на мистър Микобър[1] отиде да си легне. Келнерът отново се измъкна безшумно на терасата и продължи заниманието си — закрепи едно въже, навързано на възли, единият край на което стигаше до повърхността на реката.
След малко от сянката се появи още една фигура се присъедини към него.
— Всичко наред ли е? — попита мистър Дейкин.
— Да, сър. Няма нищо подозрително.
След като се увери, че работата е свършена както трябва, мистър Дейкин отново потъна в мрака. Там смени бялата келнерска куртка със собственото си невзрачно, синьо раирано сако и спокойно тръгна към края на терасата, откъдето започваха стъпалата, водещи към улицата.
— Вечерите вече захладняха — отбеляза Кросби, който дойде при него на излизане от бара. Вие едва ли го усещате, след като идвате от Техеран.
Двамата мъже запушиха. Ако не повишаха тон, никой не би могъл да дочуе разговора им.
— Кое е това момиче? — тихо попита Кросби.
— Изглежда е племенница на археолога. На Поунсфут Джоунс.
— Тогава всичко е наред. Като зная обаче, че е пътувала в един самолет с Крофтън Ли…
— Не трябва никога да отслабваме бдителността си — каза Дейкин.
Мълчаливо продължиха да пушат.
— Наистина ли смятате, че е разумно цялата работа да се прехвърли от посолството тук? — попита Кросби.
— Според мен, да.
— Независимо от това, че всичко бе предварително планирано до най-малки подробности?
— И в Басра работата бе предварително планирана до най-малки подробности. И се провали.
— Зная, зная. Между другото, Салах Хасан е бил отровен.
— Никак не се учудвам. Имаше ли опит да се влезе в консулството?
— Предполагам, че е имало. Станала е някаква кавга, един е стрелял с револвер — той замълча за малко. — Ричард Бейкър успял да го разоръжи.
— Ричард Бейкър — повтори Дейкин замислено.
— Познавате ли го? Той е…
— Да, познавам го.
След кратка пауза Дейкин продължи:
— Импровизация, само на нея залагам. Щом, както казвате, всичко е предварително планирано, а нашите планове са известни на противника, ще му бъде лесно да предугажда действията ни. Съмнявам се дали Кармайкъл ще се реши да доближи посолството. А даже и да успее да го направи… — Дейкин поклати глава.
— В този град само вие, аз и Крофтън Ли знаем какво става.
— Те ще разберат, че Крофтън Ли е напуснал посолството и се е преместил тук.
— Разбира се. Това е неизбежно. Но, Кросби, вярвам, че си давате сметка, че на нашата импровизация те ще трябва също да противопоставят нещо импровизирано. То ще трябва да е набързо обмислено и набързо подготвено. Ще трябва да се направи, как да го кажа, отвън. Не може и дума да става да са заложили някого в засада в „Тио“ от шест месеца. „Тио“ до този момент беше извън играта. Досега никога не е имало идея да се използва като място за среща. — Погледна часовника си: — Ще ида да поговоря с Крофтън Ли.
Дейкин понечи да почука на вратата, но не се наложи. Тя безшумно се отвори сама.
Пътешественикът ползваше само светлината на малка нощна лампа. Докато сядаше, внимателно постави върху масата малък автоматичен пистолет, така че да му е под ръка.
— Какво става, Дейкин? Смятате ли, че ще дойде? — попита той.
— Според мен ще дойде, сър Рупърт. Струва ми се, че досега вие не сте се срещал с него.
Събеседникът му поклати глава:
— Не съм. Очаквам да се запозная с него тази вечер. Този млад човек, Дейкин, не ще да е страхливец.
— Така е — каза мистър Дейкин с равния си глас. — Не е страхливец.
Бе малко изненадан, че подобен факт трябва да се коментира.
— Нямах предвид само храбростта — обади се другият. — По време на войната много хора проявиха храброст. Думата ми беше за…
— За въображението? — подсети го Дейкин.
— Да, за него. За смелостта да вярваш в нещо, което никак не изглежда вероятно. Да рискуваш живота си като разбереш, че една на пръв поглед смехотворна история съвсем не е смехотворна. Това предполага качества, които днешните млади хора обикновено не притежават. Надявам се да дойде.
— Мисля, че ще дойде — каза мистър Дейкин.
Сър Рупърт внезапно впери в него остър поглед.
— Всичко ли сте приготвили както трябва?
— Кросби е на балкона, а аз ще наблюдавам стълбището. Когато Кармайкъл влезе при вас, почукайте на стената и аз ще дойда.
Крофтън Ли кимна.
Дейкин тихо излезе от стаята. Зави наляво, стигна до балкона и се насочи към края му. И тук едно въже, навързано на възли, бе провесено надолу, като другият му край опираше до земята в сянката на евкалиптово дърво и се губеше сред няколко храста.
Мистър Дейкин отново мина край стаята на Крофтън Ли и влезе в своята, която се намираше до нея. Стаята му имаше втора врата, водеща в западния коридор и разположена само на няколко фута от стълбището. Като остави тази врата уж небрежно полуотворена, мистър Дейкин застана на пост.
След около четири часа една гуфа — от онези лодки, плаващи от древни времена по река Тигър, безшумно спря на калния бряг зад хотел „Тио“. Секунди по-късно една стройна фигура се хвана за въжето и след малко потъна в храсталаците.