Агата Кристи
Среща в Багдад (1)

I

Капитан Кросби излезе от банката с доволния вид на човек, току-що осребрил чек и открил, че влогът му е бил малко по-голям, отколкото е предполагал.

Капитан Кросби често изглеждаше доволен от себе си, принадлежеше към тази порода хора. Бе нисък и набит, с леко червендалесто лице и настръхнали армейски мустаци. Походката му не бе лишена от напереност. Дрехите му може би бяха малко крещящи. Обичаше хубавите анекдоти. Хората го намираха за приятен. Мил и приветлив човек, симпатичен, макар и твърде обикновен. Неженен. С нищо не изпъкваше. Изтокът е пълен с хора като Кросби.

Улицата, на която излезе капитан Кросби, се казваше Банк Стрийт — нищо чудно, след като повечето банки в града бяха разположени на нея. В банката бе хладно и тъмно и намирисваше на мухъл. Преобладаващият звук беше тракането на многобройни пишещи машини.

Самата улица бе слънчева, изпълнена с облаци прахоляк и оглушителна смесица от шумове. Настойчивите спирки на клаксони и провикванията на продавачи на най-различни стоки цепеха въздуха. Допълваха ги разгорещените спорове между малки групи хора, на пръв поглед сякаш готови да се избият помежду си, а всъщност най-близки приятели. Мъже, юноши и деца продаваха всевъзможни видове сладкиши и плодове, портокали и банани, хавлии, гребени и ножчета за бръснене. Цялата тази стока бързо се разнасяше по улицата на колички. Чуваше се и смесица от непрестанно покашляне и храчене, над която се извисяваха пискливите подвиквания на водачите на магарета и коне, проправящи път сред потока от автомобили и пешеходци:

— Балък! Балък!

В град Багдад бе единадесет часът сутринта. Капитан Кросби спря тичащо момче с пачка вестници под мишница и си купи един. На ъгъла зави и излезе на „Рашид“, главната улица на Багдад, дълга четири мили и успоредна на река Тигър.

Капитан Кросби прегледа набързо заглавията на вестника, сложи го под мишница, измина около двеста ярда, след това зави по една малка уличка и попадна в двора на голям хан. В дъното на двора отвори врата с месингова табела и се озова в един офис.

Спретнат млад служител иракчанин спря писането на машина и го приветства с усмивка.

— Добро утро, капитан Кросби. С какво мога да ви бъда полезен?

— Мистър Дейкин в стаята си ли е? Добре. Ще отида при него.

Мина през друга врата, изкачи няколко много стръмни стъпала и прекоси един доста мръсен коридор. Почука на врата в дъното му и в отговор чу глас:

— Влез.

Стаята бе с нисък таван и по-скоро оскъдна мебелировка. Обзавеждането й се състоеше от нафтова печка с чинийка с вода върху нея, дълъг нисък диван с малка масичка пред него и голямо овехтяло бюро. Електрическото осветление бе включено и никаква дневна светлина не проникваше вътре. Зад овехтялото бюро седеше доста опърпан мъж с уморен и нерешителен израз на лицето. Израз на човек, който не е успял да си намери място в света, разбрал е това и вече не го е грижа.

Двамата мъже — веселият, самоуверен Кросби и меланхоличният, уморен Дейкин, се спогледаха.

— Здравей, Кросби. От Киркук ли идваш? — попита Дейкин.

Посетителят му кимна утвърдително и внимателно затвори вратата зад себе си. Тя също имаше опърпан вид и бе зле боядисана. Имаше обаче едно доста неочаквано достойнство — прилягаше плътно, без процепи в горната и долната част и не пропускаше никакъв звук.

След затварянето й обликът на двамата мъже незабележимо се измени. Капитан Кросби изгуби част от своята агресивност и напереност, а увисналите рамене на мистър Дейкин се поизправиха и колебанието в гласа му отслабна. Ако сега някой се озовеше в стаята, за да присъства на разговора, щеше с удивление да установи, че старшинството принадлежи на Дейкин.

— Има ли новини, сър? — попита Кросби.

— Има — въздъхна Дейкин. Пред него се намираше писмо, с чието дешифриране се бе занимавал преди идването на Кросби. Разбута две други писма и промълви. — Ще се проведе в Багдад.

След това драсна клечка кибрит, запали писмото пред себе си и замислено наблюдава пламъка, докато изгоря. Когато хартията се превърна в пепел, Дейкин духна леко. Пепелта политна и се разпиля във въздуха.

— Това е — повтори той. — Спрели са се на Багдад. На 20-и следващия месец. От нас се очаква да запазим „пълна тайна“.

— От три дни насам това се разнася по улиците — отвърна иронично Кросби.

Високият мъж се усмихна уморено.

— Строга тайна, а? Ако питаш мен, Кросби, в Изтока няма тайни.

— Така е, сър. Ако питате пък мен, никъде няма тайни. По време на войната често се впечатлявах от това, че в Лондон бръснарите са по-добре информирани от Върховното командване.

— В случая няма голямо значение. Щом за място на срещата е определен Багдад, скоро това ще трябва да се огласи. И именно тогава ще започне забавлението — за нашето забавление ми е думата.

— Смятате ли, сър, че тази среща въобще ще се състои? — попита Кросби скептично. — Мислите ли, че чичо Джо — позволи си той да нарече така неуважително държавния глава на една велика европейска сила, — наистина ще се съгласи да дойде?

— Мисля, че този път ще дойде, Кросби — отвърна замислено Дейкин. — Да, така смятам. И ако разговорите преминат без затруднения, това би могло да означава спасение на всичко. Ако може да се постигне някакво разбирателство… — той спря по средата на изречението.

Кросби все още изглеждаше леко скептичен:

— Извинете ме, сър, но нима някакво разбирателство е възможно въобще?

— В смисъла, в който ти го приемаш, Кросби, вероятно не. Ако ставаше дума само за среща на двама души, представляващи напълно различни идеологии, по всяка вероятност цялата работа би приключила както обикновено — с неразбирателство и засилване на взаимната подозрителност. Да не забравяме обаче третия елемент. Ако тази фантастична история на Кармайкъл се окаже вярна…

Дейкин отново не се доизказа.

— Сър, не може да е вярна. Прекалено е фантастична.

За миг домакинът остана безмълвен. Мислено си представяше съвсем ярко едно искрено, разтревожено лице и чуваше един тих, безцветен глас да разказва фантастични и невероятни неща. И пак си каза, както и тогава: „Или моят най-добър и надежден човек се е побъркал, или… това е вярно.“

Отново проговори с тънкия си меланхоличен глас:

— Кармайкъл е убеден, че е истина. Всичко, което успял да провери, потвърдило хипотезата му. Поиска да отиде там, за да научи повече неща, да намери доказателства. Не зная дали постъпих разумно, като му позволих. Ако не се завърне, ще остане само моят разказ за това, което ми разкри Кармайкъл. То пък е нещо, което някой друг е предал на него. Дали това е достатъчно? Не вярвам. Самият ти казваш, че историята звучи фантастично… Ако обаче човекът се яви на 20-и тук, в Багдад, и сам разкаже това, на което е бил свидетел, и представи доказателства…

— Доказателства? — прекъсна го рязко Кросби.

Събеседникът му кимна утвърдително.

— Да, той разполага с доказателства.

— Откъде знаете?

— От уговорената парола. Посланието дойде чрез Салах Хасан. — Той цитира внимателно: — „Една бяла камила, натоварена с овес, се е запътила към прохода.“

Спря за малко и продължи.

— Така че Кармайкъл разполага с това, за което беше тръгнал, но не е успял да се измъкне, без да събуди подозрения. Сега са по следите му. Какъвто и път да поеме, ще бъде под наблюдение. И което е много по-опасно, ще го чакат. Тук. Първо на границата. Ако пък успее да я пресече, около посолствата и консулствата ще има кордон. Я виж това.

Дейкин се порови из хартиите върху бюрото си и започна да чете на глас:

„Англичанин, пътуващ с колата си от Персия за Ирак, застрелян. Предполага се, от бандити. Кюрдски търговец, пътуващ от планините, попада в засада и е убит. Друг кюрд, Абдул Хасан, заподозрян в контрабанда на цигари, е застрелян от полицията. На шосето за Равондуз е открито тялото на човек, впоследствие идентифициран като арменски шофьор на камион.“

— Забележи, че по външност повече или по-малко всичките отговарят на описанието на Кармайкъл. Ръстът, теглото, цветът на косата, телосложението — всичко както при него. Решили са да не рискуват. Решили са да му видят сметката. Веднъж влязъл в Ирак, за него ще бъде още по-опасно. Опасността ще го дебне. От градинар в посолството, от прислужник в консулството, от служител на летището, на митницата, на гарата… Всички хотели ще бъдат под наблюдение… Въобще кордонът ще е пълен.

Кросби присви вежди:

— Според вас, сър, опасността може да дойде отвсякъде?

— Не се и съмнявам в това. Даже и при нас изтича информация и това е най-лошото. Откъде мога да знам дали мерките ни за безопасно влизане на Кармайкъл в Багдад вече не са известни на другата страна? И ти знаеш, че едно от елементарните правила на играта е да държиш на заплата хора от другия лагер.

— Подозирате ли някой?

Дейкин бавно поклати глава. Кросби въздъхна.

— Междувременно ще продължаваме ли? — попита той.

— Да.

— А Крофтън Ли?

— Даде съгласие да дойде в Багдад.

— Всички са тръгнали към Багдад — каза Кросби. — Дори и чичо Джо, ако вярвам на думите ви, сър. Но ако нещо се случи с президента, докато е тук, ще има отмъщение.

— Нищо не трябва да му се случи — отвърна Дейкин.

— Ние трябва да се погрижим за това.

Когато Кросби излезе, Дейкин отново седна зад бюрото си.

— Тръгнаха за Багдад — промърмори той тихо.

Нарисува върху попивателната хартия кръг и написа под него Багдад. След това нарисува около него камила, самолет, кораб и малък влак, изпускащ кълба дим. На ъгъла на листа нарисува паяжина, в чийто център написа име: Ана Шийл. Под цялата рисунка изписа голям въпросителен знак.

След това взе шапката си и излезе от офиса. Докато вървеше по улица „Рашид“, някакъв мъж попита събеседника си кой е този.

— Този ли? А, това е Дейкин. Работи в една от петролните компании. Приятен човек, но не се оправя в живота. Много е заспал. Казват, че пие. В нищо няма да успее. За да се оправиш в тази част на света, трябва да имаш характер.

II

— Получихте ли доклада за имота на Крюгенхорф, мис Шийл?

— Да, мистър Моргантал.

Мис Шийл, хладна и делова, подаде исканите документи на работодателя си. Той изръмжа, докато четеше.

— Удовлетворителен е според мен.

— И аз мисля така, мистър Моргантал.

— Шварц тук ли е?

— Чака в приемната.

— Кажете му веднага да дойде.

Мис Шийл натисна един от шестте бутона.

— Ще ви трябвам ли, мистър Моргантал?

— Не, мисля, че не, мис Шийл.

Ана Шийл безшумно изчезна от стаята.

Тя бе платиненоруса, но не пищна блондинка. Светложълтата й ленена коса бе сресана назад и събрана в стегнат кок ниско на врата. Бледосините й умни очи оглеждаха света иззад очила с голям диоптър. Лицето й, с дребни приятни черти, бе твърде безизразно. Бе си проправила път в живота не с чар, а само с деловитост. Можеше да запаметява всичко, колкото и сложно да е то, и да изрежда имена, дати и часове, без да прибягва до бележник. Можеше да организира служителите в един офис по такъв начин, че той да работи като добре смазан механизъм. Бе въплъщение на дискретността и енергията й, макар и контролирана и дисциплинирана, никога не секваше.

Ото Моргантал, управител на компанията „Моргантал, Браун и Шиперк“, международни банкери, ясно си даваше сметка, че дължи на Ана Шийл неща, които не могат да се купят с пари. Имаше й пълно доверие. Нейните памет, опит, здрав разум и хладнокръвие бяха неоценими. Плащаше й голяма заплата и беше готов да я увеличи, стига тя да пожелае това.

Тя познаваше подробно не само неговия бизнес, но и частния му живот. Когато се допита по въпроса за втората мисис Моргантал, тя го посъветва да се разведе и дори посочи точния размер на издръжката. При това не прояви нито симпатия, нито любопитство. Не беше такава жена. Той смяташе, че тя не изпитва никакви чувства и никога не му дойде на ум да полюбопитства какви мисли се крият в главата й. Щеше наистина да се изненада, ако някой му кажеше, че в главата й може да има и други мисли, освен свързаните с компанията „Моргантал, Браун и Шиперк“ или с проблемите на самия Ото Моргантал.

Затова бе съвсем изненадан, когато чу думите й на излизане от кабинета му:

— Искам да изляза в отпуск за три седмици, ако не възразявате, мистър Моргантал. Считано от следващия вторник.

Вперил изумен поглед в нея, той измърмори:

— Ще бъде неприятно, много не навреме.

— Не вярвам да бъде прекалено трудно, мистър Моргантал. Мис Уайгейт ще се справи съвсем компетентно с всичко. Ще й оставя писмени указания и ще я инструктирам. Колкото до компанията Ашър, с нея може да се заеме мистър Корнуол.

Моргантал все още се чувстваше неловко:

— Да не сте болна?

Не можеше да си представи мис Шийл да е болна. Дори и микробите уважаваха Ана Шийл и не се изпречваха на пътя й.

— О, не, мистър Моргантал. Искам да отида в Лондон, за да видя сестра си.

— Сестра си ли? — той не знаеше, че тя има сестра. Никога не беше приемал мис Шийл като човек, който има семейство или роднини. Самата тя никога не бе говорила за съществуването им. А ето сега споменаваше, сякаш между другото, че има сестра в Лондон. Миналата есен тя го бе придружила в Лондон, но тогава не спомена, че има сестра.

Почувства се едва ли не наскърбен.

— Не знаех, че имате сестра в Лондон.

Мис Шийл съвсем леко се усмихна.

— Имам, мистър Моргантал. Женена е за англичанин, работещ в Британския музей. Предстои й много сериозна операция и иска да отида при нея. Ще ми се да отида.

С други думи, прецени Ото Моргантал, тя му даде да разбере, че е взела решението си.

— Добре, добре — изръмжа той. — Върнете се веднага, щом ви бъде възможно. Пазарът никога не е бил толкова неспокоен. За всичко е виновен този проклет комунизъм. Войната може да избухне всеки момент. Понякога ми се струва, че тя е единственото решение. Цялата страна е заразена. А сега президентът е решил да участва в тази глупава конференция в Багдад. Според мен цялата работа е нагласена. Решили са да му видят сметката там. От всички възможни места точно Багдад ли трябваше да изберат!

— Уверена съм, че ще бъде добре охраняван — каза мис Шийл успокояващо.

— Миналата година не видяха ли сметката на шаха? Не видяха ли и сметката на Бернадот в Палестина. Това е направо лудост, нищо друго освен лудост.

— Така или иначе — добави тежко мистър Моргантал, — и без това целият свят е полудял.