Агата Кристи
Среща в Багдад (25)

Глава двадесет и пета

— Най-много ме измъчва мисълта за тази нещастна датчанка, която бе убита в Дамаск — каза Виктория.

— Нищо й няма — отвърна весело мистър Дейкин. — Веднага след излитането на твоя самолет арестувахме французойката и закарахме Грете Харден в болницата. Бързо се възстанови. Смятали да я държат под наркоза, докато се уверят, че багдадската им акция ще приключи успешно. Тя беше наш човек, разбира се.

— Наистина ли?

— Да. Когато Ана Шийл изчезна, решихме, че няма да е зле да отворим малко работа на противника. Ангажирахме място в самолета на Грете Харден и умишлено не й съставихме биография. Онези се хванаха в капана и решиха, че Грете Харден непременно е Ана Шийл. Снабдихме я и с малък комплект фалшиви документи, за да могат да получат потвърждение на версията си.

— А през това време истинската Ана Шийл мирно си е стояла в болницата, изчаквайки да настъпи денят, в който мисис Поунсфут Джоунс трябва да замине при съпруга си.

— Точно така. Просто, но удачно решение. Излизайки от предпоставката, че в трудни моменти хората, на които можеш да имаш доверие, са членовете на собственото ти семейство. Тя е една изключително умна млада жена.

— Бях решила, че е настъпил краят ми — каза Виктория. — Вашите хора действително ли ме държаха под наблюдение?

— Да, през цялото време. За сведение, твоят Едуард не е чак толкова умен, колкото се мислеше. Всъщност ние от доста отдавна следим дейността на младия Едуард Горинг. Когато в нощта на убийството на Кармайкъл ти ми разказа своята история, искрено се разтревожих за теб. Най-доброто нещо, което ми дойде на ум, бе да те включа умишлено в схемата като шпионка. Ако твоят Едуард смяташе, че държиш връзка с мен, щеше да бъдеш в относителна безопасност, защото той щеше да се опитва да научава чрез теб какво правим. Освен това пак чрез теб щеше да се опитва да ни пробутва дезинформация. Ти беше ценна връзка. Обаче в момента, когато ти разкри подмяната на Рупърт Крофтън Ли, Едуард е решил да те извади временно от играта и да те използва при необходимост за ролята на Ана Шийл. Да, Виктория, за щастие извади късмет и сега си тук и ядеш бадемови ядки.

— Зная, че извадих късмет.

— Страдаш ли за Едуард? — попита мистър Дейкин.

В погледа на Виктория се появи твърдост.

— Ни най-малко. Държах се като глупачка. Позволих му да ме омае с чара си, сякаш съм ученичка. Въобразих си, че съм Жулиета и какво ли още не.

— Няма защо да се кориш. Едуард притежава естествен чар, който силно въздейства на жените.

— Да, и го използва.

— Наистина го използва.

— Следващият път, когато се влюбя — заяви Виктория, — няма да обръщам внимание на чара или външността. Ще търся истински мъж, а не такъв, който ти разправя приятни приказки. Истински, без значение дали е плешив или очилат, или нещо от този род. Мъж, който да е интересен и да може да ти разказва интересни неща.

— На каква възраст? Тридесет и пет или петдесет и пет години?

Виктория се ококори.

— О, на тридесет и пет — отговори бързо тя.

— Слава Богу, успокоих се. За миг ми се стори, че ще ми направиш предложение.

Тя се засмя.

— Зная, че не бива да задавам въпроси, обаче имаше ли послание, вплетено в шала?

— Да, едно име. Мадам Дефарж и другите плетачки вплитаха имена. Шалът и препоръчителното писмо бяха двете половинки от посланието. От едната научихме името на шейх Хюсеин ел Зиара от Кербела. От другата, след като я обработихме с йодови пари, разбрахме кои думи трябва да произнесем пред шейха, за да ни има доверие. Знай, че за пакета по-сигурно скривалище от свещения град Кербела не е могло да се намери.

— И е бил пренесен през страната от двамата странстващи кинематографисти? От тези, с които се срещнах?

— Да. Много известни хора. Не са имали никакви политически подбуди. Били са просто приятели на Кармайкъл. Той имаше много приятели.

— Трябва да е бил много добър човек. Съжалявам, че е мъртъв.

— Всички ще умрем някой ден — каза мистър Дейкин. — Ако след този живот има друг, в което напълно вярвам, той ще бъде удовлетворен от това, че неговата вяра и смелост направиха повече за спасяването на този нещастен стар свят от нови кръвопролития и страдания, отколкото човек може да си представи.

— Странно е, нали? — каза замислено Виктория. — Имам предвид това, че Ричард знаеше едната половинка от тайната, а аз — другата половинка. Човек би казал, че…

— … че така е било писано да стане — довърши мисълта й мистър Дейкин и й смигна. — А какво мислиш да правиш сега, ако смея да попитам?

— Ще трябва си намеря работа — отвърна тя. — Ще трябва да започна да търся.

— Не се увличай в търсенето — каза мистър Дейкин. — Струва ми се, че работата сама идва при теб.

Леко се отмести, за да стори място на Ричард Бейкър.

— Виж, Виктория — започна Ричард, — Вениша Савил в крайна сметка няма да може да дойде. Била болна от заушка. Ти бе много полезна на разкопките. Искаш ли пак да дойдеш? Макар че откровено казано, не можем да ти предложим повече от храна и квартира. Вероятно и поемане на пътните разходи до Англия, но за това ще поговорим по-късно. Другата седмица ще пристигне мисис Поунсфут Джоунс. Е, какво ще кажеш?

— Наистина ли искаш да дойда? — извика Виктория.

По неизвестни причини Ричард Бейкър поруменя.

Изкашля се и почисти стъклата на пенснето си.

— Мисля — каза той, — че според нас ти би била… много полезна.

— Тази идея направо ме очарова.

— В такъв случай — предложи Ричард — най-добре ще е да прибереш багажа си и да тръгнем за разкопките още сега. Нали не искаш да се мотаеш из Багдад?

— Ни най-малко — отговори Виктория.

— Ето те и теб, скъпа ми Вероника — посрещна я доктор Поунсфут Джоунс — Ричард много се бе разтревожил за теб. Е, надявам се и двамата да бъдете много щастливи.

— Какво искаше да каже? — попита смутено Виктория, докато доктор Поунсфут Джоунс с ленива стъпка се отдалечаваше.

— Нищо — отвърна Ричард. — Нали вече го познаваш? Както винаги, малко изпреварва събитията.