Агата Кристи
Среща в Багдад (17)

I

На другия ден Виктория успя лесно да открие как да отиде на мястото на срещата. След няколко запитвания й обясниха, че Беит Мелек Али е голяма къща, построена в непосредствена близост до реката на западния й бряг.

Досега Виктория не бе разполагала с достатъчно време, за да изследва околностите, така че бе приятно изненадана, когато след като малко повървя по тясната уличка, излезе на самия бряг на реката. Зави надясно и тръгна бавно по високия бряг. В някои моменти разходката ставаше рискована, тъй като водите бяха подронили крайбрежната пътечка и никой не си бе направил труда да запълни отново тези места с пръст. Пред една къща имаше стъпала, от които в тъмна нощ можеше да се озовеш направо в реката. Момичето стъпваше внимателно. Известно време повървя по широк и павиран път. Къщите от дясната страна изглеждаха тайнствени. От вида им не можеше да се разбере какви са техните обитатели. Вратите на някои бяха оставени отворени и Виктория се удивляваше на контраста. В един двор видя бликащ фонтан, обкръжен от кресла и шезлонги, и градина с високи палми. Картината напомняше на театрален декор. В съседната къща, която отвън много приличаше на предишната, гледката беше друга — там видя мрачен коридор, в който си играеха пет или шест мръсни, парцаливи деца. След това стигна до гъсто насадени палмови градини. От лявата й страна се оказаха няколко стъпала, водещи до реката. Арабски лодкар, седнал в примитивна лодка, я запита нещо — вероятно искаше да разбере дали желае да я преведе през реката. Виктория реши, ме навярно се намира срещу хотел „Тио“, макар че от тази страна бе трудно да се забележат архитектурните различия и всички хотелски сгради изглеждаха еднакви. След малко излезе на път, пресичащ палмовите градини, който я към две високи къщи с тераси. Зад тях се намира голяма къща, построена непосредствено до реката, обкръжена от градина и решетъчна ограда. Крайбрежната пътека водеше към това, което навярно бе Беит Мелек Али — къщата на някогашен владетел.

След няколко минути Виктория премина през портата и се озова в едно по-неугледно място. Реката бе скрита зад палмови насаждения, оградени с ръждясала бодлива тел. Отдясно имаше къщи, същински съборетини, изградени от суров кирпич. В близост до тях си играеха деца в мръсотията и цели облаци мухи закриваха купищата смет. Имаше и път, на който бе паркирана кола с очукан и старовремски вид. До колата бе застанал Едуард.

— Ето те и теб — каза той. — Много добре. Влизай.

— Къде отиваме? — попита Виктория, влизайки с удоволствие в развалината. Шофьорът, наподобяващ живо кълбо от дрипи, я погледна и щастливо й се ухили.

— Във Вавилон — отвърна Едуард. — И ние заслужаваме един почивен ден.

Колата потегли със страхотен шум и заподскача лудо по неравните павета.

— Във Вавилон? — извика Виктория — Чудесно звучи. Наистина ли отиваме във Вавилон?

Колата зави наляво и излезе на добре павирано шосе с внушителна широчина.

— Да, но не очаквай нищо особено. Вавилон, ако ме разбираш добре, не е това, което е бил някога.

Виктория започна да пее тихичко:

Колко мили са до Вавилон?

Шестдесет и още десетина.

Мога ли да стигна там, преди да падне мрак?

Да, и даже да се върнеш пак.

— Обичах да пея тази песничка, когато бях малка. Винаги съм я намирала за прелестна. А сега наистина отиваме там!

— Да, и ще се завърнем, преди да падне мрак. Поне би трябвало да успеем. В тази страна нищо не е сигурно.

— Струва ми се, че колата може и да закъса по пътя.

— По всяка вероятност ще закъса. Сигурно нищо не й е наред. Иракчаните обаче са големи майстори. Ако се случи нещо, шофьорът по всяка вероятност ще върже повреденото място с канап, ще каже „Иншаллах“ и колата отново ще тръгне.

— Винаги казват „Иншаллах“, така ли?

— Да. Няма нищо по-хубаво от това да прехвърлиш отговорността на Всевишния.

— Това шосе май много не го бива, нали? — изохка Виктория, подскачайки върху седалката. Пътят, измамно широк и добре павиран в началото, се бе изменил. Не бе станал по-тесен, но вече беше пълен с дупки.

— По-нататък ще стане още по-лош — извика Едуард.

Продължиха да подскачат щастливо върху седалките. Около колата се издигаха облаци прах. Големи камиони, пълни с араби, се движеха по средата на пътя и не обръщаха никакво внимание на клаксона на колата им.

Минаваха покрай градини, обградени със стени, покрай жени, деца и магарета. За Виктория всичко това бе ново и част от очарованието на едно пътуване до Вавилон заедно с Едуард. След два часа, натъртени и раздрусани, стигнаха Вавилон. Виктория бе донякъде разочарована от купчините развалини от кирпич и печени тухли. Бе очаквала колони в и арки, каквито бе виждала на илюстрации за Баалбек.

Лека-полека обаче разочарованието й намаля, докато бродеха сред купчините тухли в компанията на гида. В началото слушаше обстойните му обяснения с половин ухо, но когато тръгнаха по Алеята на шествията, водеща към портата Иштар и съзряха поизгладените от времето барелефи на фантастични животни високо по стените, изведнъж усети величието на отминалите дни и пожела да научи нещо повече за обширния и горд град, сега изоставен и мъртъв. След като се поклониха пред древността, седнаха до Вавилонския лъв, за да изядат сандвичите, които Едуард бе приготвил. Гидът се отдалечи с усмивка и им препоръча после непременно да видят музея.

— Непременно ли? — попита Виктория сънливо. — Вещите с надписи, поставени в сандъци, никога не са ми изглеждали напълно реални. Веднъж ходих в Британския музей. Беше ужасно и освен това ме заболяха краката.

— Миналото винаги е отегчително — каза Едуард. — Бъдещето е далеч по-важно.

— Това тук не е скучно — отбеляза Виктория, сочейки със сандвич към панорамата от разпадащи се тухли. — Излъчва величие. Помниш ли стиховете „Ти беше вавилонски цар, а аз, християнска робиня“? Може и да сме били такива. За теб и за мен ми е думата.

— Не ми се вярва да са останали вавилонски царе по времето, когато са се появили християните — обади се Едуард. — Ако не се лъжа, Вавилон е престанал да съществува някъде около пет-шестстотин години преди Христа. Винаги се намира някой археолог, който да изнесе лекция на тази тема. Никога обаче не мога да запомня датите, освен ако не са свързани с Гърция и Рим.

— Едуард, щеше ли да ти е приятно да бъдеш вавилонски цар?

Той дълбоко въздъхна.

— Да, щеше да ми е приятно.

— Тогава нека приемем, че вече си бил, а сега си в ново превъплъщение.

— В онези дни са знаели как да царуват. Затова и са могли да управляват света и да го изменят по свое желание.

— Струва ми се, че не би ми било приятно да бъда робиня — замислено каза Виктория. — Без значение дали християнска или не.

— Милтън е бил напълно прав — отбеляза Едуард — По-добре е да царуваш в Ада, отколкото да слугуваш в Небесата. Винаги съм се възхищавал от Демона на Милтън.

— Никога не съм стигала до Милтън — призна Виктория, сякаш се извиняваше. — Веднъж обаче отидох да гледам постановка на „Комус“ в Садлър Уелс. Беше прекрасно. Марго Фонтейн танцуваше като замръзнал ангел.

— Ако ти беше робиня, Виктория — каза Едуард, — щях да те освободя и да те заведа в харема си. Ей там — той махна с ръка в посока на купчина развалини.

В очите на Виктория се появи пламъче.

— Като говорим за хареми… — започна.

— Как се разбирате с Катрин? — прекъсна я Едуард.

— Ти откъде се сети, че мисля за Катрин?

— Нали за нея мислеше? Вики, наистина много ми се иска да станете приятелки с Катрин.

— Не ми казвай „Вики“.

— Добре тогава, гара Виктория, искам да станете приятелки с Катрин.

— Колко са глупави мъжете! Винаги искат приятелките им да се харесват помежду си.

Едуард рязко се изправи. Дотогава се бе отпуснал с ръце зад главата си.

— Нищо не си разбрала, гара Виктория! А и намеците ти за харемите са просто глупави.

— Никак не са глупави. Мислиш, че не забелязвам как всички тези момичета са те зяпнали и те желаят! Това направо ме вбесява.

— Прекрасно — каза Едуард. — Приятно ми е да те виждам вбесена. Да се върнем обаче към Катрин. Причината да искам да станете приятелки е, че според мен с нейна помощ най-лесно ще стигнем до нещата, които искаме да научим. Тя знае нещо.

— Наистина ли мислиш така?

— Помниш ли какво я чух да говори за Ана Шийл?

— Бях забравила.

— Как се оправяш с Карл Маркс? Има ли някакви резултати?

— Никой не се е подредил на опашка, за да ме кани в паството. Ако искаш да знаеш, вчера Катрин ми каза, че никога няма да ме приемат в партията, защото ми липсва политическо образование. А да изчитам всичките тези дебели книги… Едуард, аз просто нямам ум за тази работа.

— Не си политически осъзната, така ли? — засмя се Едуард. — Клетата ми гара Виктория! И какво се получава? Катрин е много умна и политически осъзната, а моята симпатия е все още малка лондонска машинописка, която не може да напише правилно думи от три срички.

Виктория изведнъж се намръщи. Думите на Едуард я върнаха към странния й разговор с доктор Ратбоун. Разказа му случката. Той се разтревожи повече, отколкото тя бе предполагала.

— Това е сериозно, Виктория, наистина е сериозно. Опитай се да си спомниш какво точно ти каза.

Виктория се постара да възпроизведе точно думите на доктор Ратбоун и накрая се опита да успокои любимия си:

— Не виждам обаче защо трябва чак толкова да се тревожиш.

— А? — трепна Едуард, сякаш мислеше за други работи. — Значи не виждаш. Даваш ли си сметка обаче, мило момиче, че те май са те разкрили? Сега те предупреждават. Не ми харесва тази работа, Виктория, никак не ми харесва.

След това мрачно добави.

— Комунистите, да знаеш, не се спират пред нищо. Такова е тяхното верую. Не искам някой да те удари по главата и после да те изхвърли в река Тигър, мила.

„Колко е странно — помисли си Виктория. — Стоиш сред развалините на Вавилон и разискваш дали има възможност в близко бъдеще да те цапардосат по главата и изхвърлят в река Тигър.“ Притваряйки очи, се замечта: „Скоро ще се събудя и ще установя, че съм в Лондон и съм сънувала чудесен мелодраматичен сън за опасния Вавилон.“ Затвори напълно очи. „А може би вече съм в Лондон и след малко будилникът ще позвъни. Ще стана, ще отида в офиса на мистър Гринхолц и няма да има Едуард.“

При последната мисъл отвори бързо очи и установи, не той е до нея. „За какво щях да го питам в Басра, преди да ни прекъснат?“ Не беше сън. Слънцето светеше силно й съвсем не по лондонски. Развалините на Вавилон трептяха на фона на тъмни палмови горички, а до нея седеше Едуард. Колко красиво растеше косата му, леко се къдреше на врата. И колко хубав бе този врат, загорял от слънцето. Врат чист, без каквито и да е белези. По вратовете на много мъже имаше протрити места или пъпки там, където опираха яките. Спомни си, че даже на врата на сър Рупърт бе започнал да излиза цирей.

Виктория възкликна и подскочи. Мечтанията й отлетяха в миналото. Бе страшно възбудена.

Едуард я погледна удивено.

— Какво ти става, гара Виктория?

— Едуард, сетих се за сър Рупърт Крофтън Ли.

Тъй като Едуард продължаваше да я гледа с недоумение, тя пристъпи към разясняване на мислите си. Не можа да го направи много добре.

— Имаше цирей на врата.

— Цирей на врата? — Едуард бе озадачен.

— Да, още в самолета. Беше седнал пред мен, нали ме разбираш. Тогава качулката му се изхлузи и го видях… видях цирея.

— И какво като е имал цирей? Боли, но много хора страдат от това.

— Зная, зная. Работата е там, че сутринта на терасата нямаше цирей.

— Какво нямаше?

— Нямаше цирей. Едуард, опитай се да ме разбереш. В самолета имаше цирей, а на терасата на хотел „Тио“ — нямаше цирей. Вратът му тогава бе гладък и чист — какъвто е твоят сега.

— Ами, предполагам, че е изчезнал.

— Не може да е изчезнал, Едуард. Предния ден имаше цирей, при това напъпващ. Не може един цирей да изчезне току-така, без да остави следа. Нали започваш да разбираш какво може да означава това? Означава, че човекът в хотел „Тио“ въобще не е бил сър Рупърт.

Едуард я изгледа и енергично поклати глава.

— Ти си луда, Виктория. Не може да не е бил сър Рупърт. Други разлики не си видяла.

— Но нима не си даваш сметка, Едуард, че всъщност аз преди това не го бях огледала както трябва. В паметта ми бяха останали само общите впечатления — шапката, наметалото, господарската осанка. Не е трудно да се представиш за него.

— Хората от посолството обаче щяха да го разпознаят.

— Той обаче не остана в посолството. Настани се в „Тио“. От посолството го посрещна един от младите сътрудници — нали посланикът е в Англия. А и толкова често е пътувал и е бил извън Англия…

— Защо обаче…

— Заради Кармайкъл, разбира се. Кармайкъл е тръгнал за Багдад, за да се срещне с него и да му каже какво е открил. Само дето преди това не са се срещали. Така че Кармайкъл е нямало откъде да разбере, че това не е истинският Крофтън Ли и не е бил нащрек. Именно човекът, който се е представял за сър Рупърт, е убил Кармайкъл. О, Едуард, това обяснява всичко.

— Не вярвам и най-малко в това. Звучи нелепо. И не забравяй, че по-късно сър Рупърт бе убит в Кайро.

— Само че това се е случило и аз го видях. О, Едуард, колко е ужасно! Бях свидетел на всичко!

— Била си свидетел! Виктория, напълно ли си се побъркала?

— Не, съвсем не. А сега ме изслушай, Едуард. В хотела в Хелиополис някой почука на вратата ми или поне аз така си помислих и излязох. Оказа се, че чукат не на моята врата, а на съседната, на вратата на сър Рупърт Крофтън Ли. Беше една от стюардесите или как там им викат. Покани го да се отбие до офиса на БОАК. Уж разположен в същия коридор. Излязох от стаята си малко след това. Минах покрай врата, на която бе закачена табелка, че е офис на БОАК, и малко след това вратата се отвори и оттам излезе той. Тогава реших, че е научил нещо, от което походката му напълно се бе изменила. Разбираш ли, Едуард? Било е капан. Влязъл е в него, а там го е чакал двойникът му. Тупнали са го с нещо по главата и двойникът веднага след това е започнал да играе неговата роля. А самият него навярно първоначално са го скрили някъде в Кайро, упоили са го, а сетне, когато двойникът се е завърнал в Кайро, са го убили и са го хвърлили в реката.

— Разказът ти е прекрасен — каза Едуард. — Обаче, Виктория, искрено казано, цялата работа е измишльотина. Нямаш факти, с които да се обосновеш.

— А циреят…

— Остави цирея на мира.

— Има още едно-две неща.

— Какви?

— Табелката на БОАК на вратата. След това не я видях там. Спомням си, че се изненадах, когато сетне открих офиса на БОАК от другата страна на фоайето. А има и още един факт — думата ми е за стюардесата, която почука на вратата му. После я видях тук, в Багдад. И не къде да е, а в „Маслинената клонка“. Още първия път, когато отидох там. Влезе и започна да разговаря с Катрин. Още тогава останах с чувството, че вече съм я виждала.

След кратко мълчание Виктория добави:

— Така че ще трябва да се съгласиш, Едуард, че всичко това не е моя измислица.

— Всичко опира отново до „Маслинената клонка“ — произнесе бавно Едуард — И до Катрин. Виктория, като оставим всички празни приказки настрана, ще трябва да се сближиш с Катрин. Ласкай я, усмихвай й се, хвали болшевишките й идеи, щом трябва. Така или иначе, трябва да станеш достатъчно близка с нея, за да разбереш кои са приятелите й, къде ходи и с кого се среща вън от „Маслинената клонка“.

— Няма да е лесно — въздъхна Виктория — Но ще попитам. А мистър Дейкин? Според теб трябва ли да споделя с него всичко това?

— Разбира се, че трябва. Но изчакай да минат още един-два дни. Може би дотогава ще научим нещо повече — Едуард въздъхна. — Някоя от близките вечери ще изведа Катрин в кабарето „Льо Селект“.

Този път Виктория не усети никакъв признак на ревност. Едуард бе изказал намерението си с такава мрачна решителност, която изключваше очакването на каквото и да е удоволствие от замисленото начинание.

II

Възбудена от разкритията си, на другия ден Виктория успя, без каквито и да е усилия да демонстрира прилив на приятелски чувства към Катрин. Колко мило от нейна страна, напомни й Виктория, че й обяснила къде може да си измие косата. Вече било крайно време да направи това. Последното беше вярно, тъй като след разходката до Вавилон косата й благодарение на пясъка бе придобила цвета на червена ръжда.

— Наистина изглежда ужасна — потвърди Катрин, оглеждайки я не без известно удовлетворение. — Да не би да си излизала на разходка вчера следобед по време на пясъчната буря?

— Наех кола и отидох до Вавилон — каза Виктория. — Беше много интересно, но на връщане бурята едва не ме задуши и ослепи.

— Вавилон е интересен — отвърна Катрин, — но е най-добре да се ходи там в компанията на някой, който разбира и може да ти обясни всичко. Колкото до косата, ще те заведа довечера при арменското момиче. Ще я измие с шампоан, това е най-доброто.

— Просто не зная как винаги успяваш да поддържаш косата си в такъв чудесен вид — обади се Виктория, гледайки с престорено възхищение буклите на Катрин, които й приличаха на мазни колбаси.

На обикновено навъсеното лице на Катрин се появи усмивка и Виктория реши, че Едуард е бил прав, като я посъветва да залага на ласкателството.

Когато същата вечер излязоха от „Маслинената клонка“, двете момичета вече бяха в най-приятелски отношения. Катрин я преведе през плетеница от тесни улички и алеи и накрая почука на невзрачна врата, която с нищо не показваше, че от другата й страна се върши фризьорска дейност. Отвори им млада жена със също така невзрачен, но делови вид, която говореше бавно на английски. Тя отведе Виктория в безупречно чисто помещение с блестящи кранове и разнообразни шампоани и лосиони. Катрин си тръгна, а Виктория повери гривата си на сръчните ръце на мис Анкумян. Скоро косите й се превърнаха в кълбо от пухкава пяна.

— А сега, ако обичате…

Виктория се наведе над умивалника. Водата намокри косите й и започна да се стича в отвора му. Изведнъж усети сладникава и неприятна миризма, която тя обикновено асоциираше с болници. Парче силно напоена с нещо марля бе плътно притиснато върху носа и устата й. Виктория с все сили се опита да се освободи, но нечия желязна ръка задържа марлята на мястото й. Започна да се задушава, зави й се свят, силно бучене нахлу в ушите й… След това настъпи дълбок и непрогледен мрак.