Агата Кристи
Среща в Багдад (18)

Глава осемнадесета

Когато Виктория се върна в съзнание, стори й се, че бе изминало ужасно много време. В главата й се въртяха откъслечни спомени: натикване в кола — бърборене и караница на арабски език — светлини, насочени към очите й и ужасяващ пристъп на гадене. Спомни си още смътно как лежеше върху един креват, докато някой повдигаше ръкава й и я убождаше с игла. Сетне следваха още по-неопределени спомени за мрак и засилваща се тревога.

Сега най-после вече бе самата тя — Виктория Джоунс. А нещо се бе случило на Виктория Джоунс. Нещо, което бе станало много отдавна. Преди месеци или години. А може би и само преди няколко дни.

Вавилон — силно слънце — прах — коса — Катрин. Катрин, разбира се, усмихната и с лукавия поглед и подобните на колбаси букли. Катрин я бе завела да й измият косата и какво се бе случило сетне? Ужасната и противна миризма, разбира се, това бе хлороформ. Бяха я упоили и отвели някъде. Къде?

Виктория внимателно се опита да седне. Стори й се, че лежи върху легло, върху много твърдо легло. Главата я болеше и се чувстваше замаяна. Ужасно замаяна. Това убождане… Очевидно й бяха инжектирали нещо упойващо. Все още се чувстваше полуупоена.

Така или иначе, не я бяха убили. Защо ли? Значи всичко бе наред. Най-доброто нещо, реши замаяната Виктория, бе да се наспи. И точно това направи.

При следващото си събуждане почувства главата си много по-прояснена. Освен това беше ден и тя можеше да разбере по-добре къде е попаднала.

Намираше се в стая с малки размери, но с много висок таван, боядисана в потискащо сивосинкав цвят. Подът беше глинен. Мебелировката изглежда се състоеше единствено от леглото, на което бе лежала досега, покрито с мръсна черга, и от паянтова маса, върху която имаше леген с напукан емайл. Под масата видя поцинкована кофа. От външната страна прозорецът бе защитен с дървена решетка. Въпреки продължаващото главоболие Виктория чевръсто стана от леглото и надникна през прозореца. През решетката видя градина с палмови дървета. Градината бе съвсем угледна по стандартите на Изтока, макар че едва ли щеше да бъде одобрена от един англичанин — обитател на къща с градина извън града. В нея имаше много яркооранжеви невени, прашни евкалиптови дървета и няколко хилави вечнозелени храсти.

Малко дете с лице, нашарено с някаква синя боя, и много гривни си играеше с топка и пееше нещо с тънък гласец, наподобяващ звука на далечни гайди.

След това Виктория обърна поглед към вратата, голяма и масивна. Без да храни особени надежди, отиде до нея и се опита да я отвори. Беше заключена. Върна  се до леглото и седна.

Къде се намираше? Не в Багдад, в това бе уверена. Какво трябваше да направи?

След минута-две съобрази, че последният въпрос не бе правилно формулиран. По-важно беше да помисли какво могат да й сторят. С неприятно усещане в стомаха си спомни за съвета на мистър Дейкин — да разкаже всичко, което знае. А може би те бяха научили всичко, което знаеше, докато е била упоена. Така или иначе, и това беше основание за добро настроение, беше жива. Трябваше да остане жива, докато Едуард я открие. Какво щеше да направи той, след като разбере, че е изчезнала? Щеше ли да отиде при мистър Дейкин? Или щеше да действа самостоятелно? Щеше ли да сплаши Катрин, както трябва и да я накара да проговори? Щеше ли въобще да заподозре Катрин? Колкото повече се опитваше да си изгради образа на един Едуард, заел се с действия, толкова повече този образ избледняваше и се превръщаше в безлична абстракция. Беше ли умен Едуард? Това всъщност бе важното. Беше чаровен. Беше привлекателен. Имаше ли обаче ум в главата си? Виктория бе съвсем наясно, че за избавлението й е необходим ум.

Мистър Дейкин безспорно притежаваше ум. Щеше ли обаче да прояви активност? Или щеше просто да я задраска в мислите си, като добави в графата зад името й „мир на праха й“? В края на краищата в очите на мистър Дейкин тя бе просто една от многото. Те рискуваха и ако нямаха късмет, загиваха. Не, нямаше вероятност мистър Дейкин да се захване с организиране на спасителна операция. В края на краищата беше я предупредил.

И доктор Ратбоун я беше предупредил. Или я бе заплашил? И след заплахата бързо бе пристъпил към изпълнението…

„Обаче все още съм жива“ — повтори си Виктория, решила да приеме действителността откъм светлата й страна.

Отвън се чуха стъпки, а след малко и завъртане на огромен ключ в ръждива брава. Вратата изскърца и с отвори. Появи се арабин. Носеше вехт тенекиен поднос с няколко чинии.

Изглежда бе в добро настроение, тъй като й се ухили широко, промърмори нещо неразбираемо на арабски отвори уста, посочи с пръст към гърлото си и излезе, заключвайки вратата зад себе си.

Виктория огледа подноса с любопитство. Имаше чиния с ориз, другата съдържаше нещо, напомнящо увити на руло зелеви листа. Имаше и голям къшей арабски хляб. Също и кана с вода и чаша.

Започна обяда си с пълна чаша вода. Сетне продължи с ориза, хляба и зелевите листа, които се оказаха пълнени с кълцано месо със странен вкус. След като изяде всичко, се почувства доста по-добре.

Положи максимални усилия да проумее случилото се с нея. Бяха я упоили с хлороформ и отвлекли. Кога? За последното имаше най-смътна представа. От откъслечните си спомени за заспивания и събуждания реши, че е станало преди няколко дни. Бяха я извели от Багдад. Къде? Нямаше как да знае и това. Поради незнанието на арабски не можеше да попита. Нямаше как да разбере названията на местности, имена, дати.

Последваха няколко часа скука.

Вечерта тъмничарят отново се появи с поднос и храна. Този път бе придружен от две жени. Бяха в ръждивочерни наметала и покрити лица. Не влязоха в стаята, а застанаха отвън до вратата. Едната бе с бебе в ръце. Стояха там и се кискаха. Виктория усети погледите им през тънкия воал и остана с чувството, че се опитват да я преценят колко струва. За тях очевидно бе възбуждащо и забавно да държат в плен европейка.

Виктория ги заговори на английски и френски, но в отговор чу само кикот. Реши, че е странно да не може да общува с хора от собствения си пол. Произнесе, макар и бавно и с усилия, една фраза, която бе запомнила:

— Ел хамуд лилах.

Произнасянето й бе възнаградено с поток арабски думи. Жените започнаха енергично да клатят глави.

Виктория понечи да се доближи до тях, но арабският слуга, или какъвто беше, бързо и препречи пътя. Даде знак на двете жени да се оттеглят и сам излезе, като заключи вратата. Преди да напусне помещението, повтори една дума няколко пъти:

— Букра, букра…

Виктория бе чувала тази дума и преди. Означаваше „утре“.

Тя седна на леглото и започна да обмисля положението си. Утре? Може би утре някой щеше да дойде или нещо щеше да се случи. Утре можеше да настъпи краят на пленничеството й или нейният собствен край. Като претегли всички възможности, реши да не отделя много внимание на мисли за утрешния ден. Инстинктивно прецени, че за нея ще бъде много по-добре, ако настъпването на утрешния ден я завари другаде.

Дали това беше възможно? За пръв път обърна първостепенно внимание на този проблем. Най-напред отиде до вратата и я огледа. Там май нямаше какво да прави. Бравата очевидно не беше такава, каквато би могла да отвори с фиба за коса, ако изобщо можеше да отвори някоя брава с фиба за коса, в което тя лично силно се съмняваше.

Оставаше прозорецът. Той, както успя да установи, бе много по-обнадеждващ. Дървената решетка изглеждаше полуизгнила. Обаче и да успееше да пробие в нея достатъчно голям отвор, за да може да премине през него, едва ли щеше да смогне да направи това, без да вдигне много шум, който неизбежно да привлече внимание. Освен това стаята, в която се намираше, бе на горния етаж, което предполагаше или да открие някакво въже, или да скача с риск най-малко да си изкълчи глезен. Спомни си, че в книгите човек се спускаше по въже, направено от чаршафи, разкъсани на ивици. Опърпаното одеяло и дебелата памучна черга не й вдъхваха доверие. Не изглеждаха подходящи за целта. Не разполагаше и с инструмент, с който да нареже чергата на ивици, а колкото до одеялото, при неговата протритост едва ли щеше да му повери тежестта на тялото си.

— Дявол да го вземе — изрече Виктория на глас.

Идеята за бягство я обземаше все по-силно. Доколкото бе успяла да прецени, тъмничарите й бяха хорица с много опростен начин на мислене, на които самият факт, че тя е под ключ, изглеждаше неподлежащ на промяна. Не биха очаквали, че може да избяга, поради простия факт, че е в плен, а един пленник не може да избяга. Този, който я бе упоил с инжекция и вероятно я бе докарал в тази къща, сега очевидно го нямаше — в това бе сигурна. Той (или тя) се очакваше да дойде букра, утре. Бяха я оставили в някакво затънтено място под надзора на обикновени хорица, които щяха да изпълняват нарежданията, но нямаше да размишляват над задълженията си. Те очевидно и хабер си нямаха колко изобретателна може да бъде една млада европейка, почувствала живота си в опасност.

„Ще се измъкна някак си оттук“ — каза си Виктория.

Доближи се до масата и се зае с новопостъпилия запас от храна. Необходими й бяха сили. Този път имаше ориз, портокали и късчета месо в яркооранжев сос.

Изяде всичко и изпи чаша вода. Неволно наклони каната по-силно и малко вода се изля на пода. На това място глиненият под веднага се превърна в малка локва рядка кал. Съобразителният мозък на мис Виктория Джоунс роди идея.

Дали ключът бе оставен в бравата откъм външната страна на вратата?

Слънцето вече залязваше и скоро щеше да стане тъмно. Виктория отиде до вратата, коленичи и надникна в огромната ключалка. Не видя през нея никаква светлина. Сега й трябваше нещо, което да може да пъхне вътре, молив или края на автоматична писалка. Колко лошо, че й бяха взели ръчната чанта. Намръщена, огледа стаята. Единственият прибор върху масата бе една голяма лъжица. Нямаше да й свърши работа в момента, но за по-късно можеше да потрябва. Виктория седна и започна да умува и крои планове. След малко възкликна победоносно, свали обувката си и измъкна вътрешната кожена подложка. Нави я стегнато на руло и прецени, че е достатъчно твърдо. Отиде до вратата, наведе се и енергично бръкна с него в ключалката. За щастие огромният ключ се крепеше в бравата доста хлабаво. След три или четири минути се поддаде на усилията й и тупна на пода от външната страна. Шумът от падането върху пръстения под беше слаб.

„Сега трябва да побързам — реши Виктория, — преди да е станало съвсем тъмно.“ Взе каната и изля внимателно малко вода до основата на вратата, колкото се може по-близо до мястото, където предполагаше, че е паднал ключът. След това с помощта на лъжицата и пръстите си започна да прокопава отвор под вратата, отстранявайки образувалата се кал. Лека-полека, добавяйки непрестанно по малко вода от каната, успя да изкопае дупката. Легна на пода и се опита да надникне, но не можа да види нищо. Нави ръкавите си и откри, че може да промуши ръката си до китката, че и повече под вратата. Започна да опипва пода зад вратата и накрая един от пръстите й докосна нещо метално. Бе напипала ключа, но не успя да протегне повече ръката си, за да го хване. Сети се да откачи безопасната игла, с която бе закопчала една от скъсаните си презрамки, изкриви я във формата на кука, и се зае с риболов. Тъкмо когато бе готова да заплаче от безсилие, куката закачи ключа и тя успя да го доближи достатъчно, за да го достигне с пръсти. След това го изтегли през калния отвор вътре в стаята.

Виктория се облегна назад, възхитена от собствената си изобретателност. Вкара ключа в ключалката, изчака да настъпи момента на поредното разлайване на съседските кучета и го превъртя. Вратата веднага се открехна. Момичето внимателно надникна. Вратата водеше към друго малко помещение, също с врата, но отворена. Изчака малко и след това се промъкна тихичко на пръсти. По тавана на това помещение зееха големи отвори, а подът на места беше продънен. Отворената врата водеше към груби, кирпичени стъпала, долепени към външната стена на къщата, които водеха към градината.

За Виктория това бе достатъчно. Върна се тихо килията си. Виждаше й се малко вероятно някой да дойде да я навести преди настъпването на нощта. Щеше да изчака да се стъмни, селото или градчето да заспи едва тогава щеше да тръгне.

Забеляза и още нещо. В близост до външната врата на пода лежеше безформена купчина плат. Реши, че това навярно е стара аба, която щеше да й свърши работа, за да покрие европейските си дрехи.

Така и не разбра колко време чака. Часовете й се сториха безкрайни. Най-сетне различните звуци от местните обитатели затихнаха. Престана да чува далечната музика на арабски грамофонни плочи, пискливите гласове и храченето. Утихнаха женските вайкания и детският плач.

Сега вече тишината се нарушаваше единствено от далечния вой на животни, най-вероятно чакали, и от редуващите се изблици на хоров кучешки лай, който щеше да продължи през цялата нощ.

„Е, време е“ — каза си тя и се изправи.

След моментен размисъл заключи вратата на килията си отвън и остави ключа в ключалката. Сетне пипнешком премина през предното помещение, взе купчината плат от пода и се озова на горната площадка на глинената стълба. Имаше луна, но не светеше силно. Светлината й все пак се оказа достатъчна за Виктория. Тръгна надолу по стълбището и спря, когато й оставаха само четири стъпала. Сега бе на равнището на глинения дувар, който обграждаше градината. Ако продължаваше да върви надолу, щеше да й се наложи да мине покрай къщата. От стаите на долния етаж се чуваше хъркане. Може би щеше да е по-добре да тръгне по горната част на дувара. Той изглеждаше достатъчно здрав, за да може да върви по него.

Реши се на второто и тръгна с лека стъпка по дувара, напрягайки вниманието си само там, където той се извиваше под пръв ъгъл. Навън имаше нещо като палмова градина и на едно място покрай нея дуварът вече бе полусрутен. Там Виктория скочи и се хързулна върху земята и след няколко минути вече бързаше през палмовата градина към един отвор в отсрещната стена излезе на съвсем тясна уличка, непроходима за автомобили, но подходяща за магарета. От двете й страни имаше кирпичени огради. Понесе се по нея с цялата скорост, на която бе способна.

Сега кучетата се разлаяха като бесни. От една порта изскочиха две кафеникави псета и й се озъбиха. Хвърли към тях шепа пръст и пясък и те със скимтене се прибраха. Виктория ускори ход. На един ъгъл зави и се оказа по всяка вероятност на главната улица. Тясна и с много дупки, тя пресичаше селото от кирпичени къщи, еднакво белезникави на лунната светлина. Иззад оградите се надвесваха палми и се чуваше кучешки лай и ръмжене. Тя си пое дълбоко дъх и побягна. Кучетата продължиха да лаят, но нито едно човешко същество не прояви интерес към нощния скитник. След малко излезе на открито пространство, през което течеше бара. Над нея имаше полуразрушен гърбав мост. Отвъд него, покрай шосето или пътя, се разстилаше безкраен простор. Продължи да тича, докато се задъха.

Вече се бе отдалечила от селото. Луната светеше по-силно. От ляво и от дясно пред нея се разстилаше гола камениста земя, необработвана и недокосвана от човек. Изглеждаше равна, но само на пръв поглед. Нямаше никакви ориентири, по които да разбере посоката си. Не познаваше достатъчно съзвездията, за да се ориентира поне по тях в каква посока се движи. Имаше нещо ужасяващо в безжизнената пустота, но връщането бе невъзможно. Можеше да върви само напред.

Като спираше от време на време, за да си почине, и поглеждаше през рамо, за да се увери, че никой не я преследва, Виктория продължи да се движи към неизвестността със скорост три и половина мили в час.

Зазоряването я завари уморена, с подути крака и почти истерична. След първите слънчеви лъчи реши, че се е движила общо взето в югозападна посока, но тъй като не знаеше къде се намира, новата информация не и бе от голяма полза.

Пред себе си отстрани до пътя забеляза нещо като малък хълм или могила. Макар че склоновете й бяха стръмни, тя изкачи върха. Оттам успя да огледа местността от високо и насмалко не изпадна в паника. Никъде не се съзираше нищо. Земята и хоризонтът бяха осветени с леки пастелни оттенъци на жълто и розово и тук-там се виждаха сенки. Панорамата бе красива, но вдъхваше страх.

„Сега разбирам помисли си Виктория — какво означава да се чувстваш сам на света“.

Тук-там растеше хилава трева, която оцветяваше с по-тъмни петна общия фон, и се виждаха изсъхнали тръни. Но това бяха единствените признаци на живот. В тази пустош съществуваше само Виктория Джоунс.

Нямаше никаква следа и от селото, откъдето бе избягала. Пътят, по който бе дошла, се простираше като че ли в безкрайната пустош. Стори й се невероятно, че е успяла да се отдалечи толкова много от селото. За миг изпита нелепото желание да се върне, да бъде отново сред човешки същества.

След това се съвзе. Знаеше, че бе решила и успяла да избяга, но че патилата й няма да свършат просто заради това, че се бе отдалечила на няколко мили от тъмничарите си. Един автомобил, бил той и развалина, щеше да измине тези мили без усилие. Веднага, след като се разкриеше бягството й, щяха да започнат да я търсят. И как, по дяволите, щеше да успее да се скрие, след като нямаше къде? Все още носеше със себе си дрипавата черна аба, която бе взела от къщата. Уви се с нея и закри лицето си. Нямаше представа как изглежда, тъй като нямаше огледало. Ако свалеше европейските си обувки и чорапите и тръгнеше боса, може би нямаше да привлича вниманието. Знаеше, че една арабска жена, добродетелно закрила лика си, е напълно защитена, колкото и бедна и дрипава да изглежда. Ако някой мъж я заговореше, това щеше да бъде връх на лоши обноски. Но дали маскировката й би измамила очите на европеец, излязъл специално, за да я търси? Така или иначе, нямаше какво друго да направи.

Вече бе твърде уморена. Изпитваше и страхотна жажда, която нямаше как да утоли. Реши, че най-доброто, което може да стори, е да легне на склона на хълма. Можеше да чуе шума на приближаващ автомобил и ако се скриеше в една канавка, образувана от ерозията в подножието на хълма, можеше да разгледа пътниците в него.

Можеше да се скрие и на обратния склон на хълма, така че да не я забележат от пътя.

От друга страна, трябваше на всяка цена да се завърне бързо в цивилизования свят и единственият възможен начин за това бе да спре кола с европейци и да помоли да я вземат на автостоп.

Необходимо беше да е сигурна, че ще попадне точно на тези европейци, които трябва. Как за Бога можеше да разбере това?

Размишлявайки, Виктория съвсем неочаквано заспа, жертва на умората и изтощението.

Когато се събуди, слънцето грееше в зенита. Чувстваше се прегряла, скована и замаяна, и жаждата й вече бе станала непоносима. Въздъхна, но веднага след това наостри уши. Бе чула звук, който макар и слаб, можеше да бъде само от наближаваща кола. Предпазливо надигна глава. Колата идваше не откъм селото, а от обратната посока. Значи в нея не можеше да има преследвачи. Колата все още бе малка черна точица на пътя. Легнала и скрита, доколкото може, Виктория втренчи поглед в нея. Как съжаляваше в този момент, че няма бинокъл!

След малко колата изчезна в низината, а след това отново се появи, вече достатъчно близо. Караше я е арабин, до него седеше човек в европейско облекло.

„Време е да реша“ — помисли си Виктория. Трябваше ли да изтича до пътя и да се опита да спре колата?

Тъкмо когато реши да стори това, я обхвана внезапно опасение. Ами ако в колата беше врагът?

Откъде можеше всъщност да знае? По този път очевидно нямаше оживено движение, друга кола не бе минавала. Нито пък камион. Нито дори магарешки керван. Тази кола може би отиваше към селото, откъдето беше избягала.

Какво трябваше да направи? Стори й се ужасно, че трябва да вземе решение за толкова кратко време. Ако това бе враг, значи бе настъпил краят. Но ако не бе враг навярно сега бе единственият й шанс да оцелее. Ако продължеше да се скита, навярно щеше да загине от горещина и изтощение. Какво да прави?

Докато стоеше присвита, парализирана от нерешителност, шумът на двигателя започна да се променя. Колата намали скоростта и сетне с форсиране излезе от пътя и се отправи към хълма, зад който Виктория се бе скрила.

Бяха я видели! Търсеха я!

Виктория се измъкна от канавката и изпълзя към обратната страна на хълма, по-далеч от наближаващата кола. Чу как моторът спря и се хлопна врата, след като някой излезе от колата.

После се разнесе арабска реч. Настъпи тишина. Изведнъж съвсем внезапно пред погледа й изникна мъж. Той обикаляше могилата и вече бе преполовил пътя. Очите му бяха приковани към земята и от време на време се навеждаше и взимаше нещо в ръце. Каквото и да търсеше, очевидно не бе момиче на име Виктория Джоунс. Освен това определено бе англичанин.

Като въздъхна с облекчение, момичето се изправи и тръгна към него. Той вдигна глава и застина изненадан.

— Боже мой — възкликна Виктория, — толкова се радвам, че се появихте.

Той продължи да я зяпа.

— Какво, за Бога… — започна той, — англичанка ли сте? Обаче…

Виктория се засмя и свали абата.

— Разбира се, че съм англичанка! Ако обичате, бихте ли ме закарали до Багдад?

— Не отивам в Багдад. Идвам оттам. Обаче какво за Бога правите тук, сама, в сърцето на пустинята?

— Отвлякоха ме — отговори Виктория задъхано. — Отидох да си измия косата и ме упоиха с хлороформ. Когато се събудих, бях в една арабска къща в някакво село, което се намира в тази посока.

Махна с ръка някъде към хоризонта.

— В Мандали?

— Не Зная как му е името. Миналата нощ избягах оттам. Вървях цяла нощ и се скрих зад този хълм, за да се укрия от врага.

Избавителят й я гледаше с много странно изражение на лицето. Бе мъж на около тридесет и пет години, със светла коса, леко високомерен. Говорът му беше академичен и точен. Сложи пенсне и я изгледа през него. Неодобрително. Виктория съобрази, че не вярва и на една дума от приказките й.

Веднага даде израз на възмущението си.

— Говоря самата истина — каза. — Абсолютната истина.

Непознатият я изгледа още по-недоверчиво.

— Много интересно — забеляза хладно.

Виктория бе обхваната от отчаяние. Колко несправедливо бе лъжите й винаги да звучат правдоподобно, а сега, когато казваше самата истина, да не й вярват. Истините ги разказваше зле и неубедително.

— И ако нямате нищо за пиене, направо ще умра от жажда. Ще умра от жажда и ако ме оставите тук.

— Естествено не бих си и помислил да направя това — отвърна сопнато непознатият. — Не подхожда на една англичанка да се разхожда сама из дивата пустош. За Бога, устните ви са съвсем напукани… Абдул!

— Сахиб?

Шофьорът се появи от другата страна на могилата. След като получи нарежданията на арабски, се затича към колата и след малко се завърна с голям термос и чаша.

Виктория жадно пи.

— Сега вече е друго — въздъхна тя.

— Името ми е Ричард Бейкър — представи се англичанинът.

Тя също се представи:

— Казвам се Виктория Джоунс.

Сетне, в желанието си да спечели доверие и да замени проявеното към нея подозрение с почтително внимание, добави:

— Виктория Поунсфут Джоунс. Отивам при вуйчо си, доктор Поунсфут Джоунс, който извършва археологически разкопки.

— Какво чудесно съвпадение — възкликна Бейкър гледайки я изненадано. — Самият аз също съм се запътил към разкопките. Те са само на около петнадесет мили оттук. Струва ми се, че попаднахте на най-подходящия спасител, не намирате ли?

Виктория остана, меко казано, просто слисана и объркана. Бе направо сащисана. Дотолкова, че не можа да каже нищо повече. Покорно и безмълвно последва Ричард в колата и влезе в нея.

— Предполагам, че вие сте очакваната антроположка — каза Ричард, премествайки разни неща от задната седалка, за да устрои девойката по-удобно. — Научих за вашето идване, но не очаквах да пристигнете толкова рано.

Задели известно време на подреждането на парчета керамика, които извади от джобовете си. Виктория сега разбра какво бе събирал около могилата.

— Изглежда, че е от телската епоха — каза той, сочейки към могилата. — Нищо особено, доколкото мога да преценя. Керамиката е от късния асирийски период. Наподобява партийската, а някои късове определено са свързани с каситския период. — Усмихнато добави: — Радвам се да видя, че въпреки премеждията инстинктът ви на археолог ви е отвел при могилата.

Виктория понечи да отвори уста и веднага я затвори. Шофьорът включи на скорост и колата тръгна.

Какво, в края на краищата, можеше да каже? Вярно, че щеше да бъде разобличена веднага след пристигането при експедицията. По-добре обаче да я разобличат там и да й дадат възможност да се изповяда и поиска прошка за своите измишльотини, отколкото да се изповядва сега на мистър Ричард Бейкър. Най-лошото, което можеха да й сторят, беше да я върнат в Багдад. Освен това — реши непоправимата Виктория, — докато стигнем до мястото на разкопките, може и да измисля нещо. Въображението й трескаво заработи. Да симулира загуба на паметта? Да каже, че е пътувала с едно момиче, което я е помолило да… Не, май този път наистина трябваше да се стигне до чистосърдечно самопризнание. Предпочиташе обаче да си признае всичко на доктор Поунсфут Джоунс, какъвто и човек да се окажеше, а не на мистър Ричард Бейкър с надменно присвитите му вежди и очевидното недоверие към достоверната й история.

— Не отиваме направо в Мандали — каза мистър Бейкър, обръщайки се към нея от предната седалка. — Ще се отклоним от пътя и ще влезем в пустинята след около миля. Понякога е трудно да се открие точното място, като се има предвид отсъствието на ориентири.

Каза нещо на Абдул на арабски и колата рязко зави встрани от пътя и тръгна направо през пустинята. Виктория забеляза, че въпреки отсъствието на ориентири Ричард Бейкър умело насочваше Абдул с жестове — сега наляво, сега надясно. Най-сетне Ричард въздъхна удовлетворено.

— Попаднахме на пътя.

Тя не можа да види никакъв път. След малко обаче забеляза, че тук-таме пред тях се мяркаха избледнели следи от автомобилни гуми.

Когато пресякоха един малко по-забележим коловоз, Ричард даде знак на Абдул да спре.

— Ето и нещо интересно за вас — обърна се той към Виктория. — Ще видите нещо, което не сте виждала по-рано.

Към колата се бяха запътили двама души. Единият носеше на гръб къса дървена пейка. Другият се бе натоварил с голям дървен предмет с размерите на пианино.

Ричард ги спря и те с радост го приветстваха. Той извади цигари и започна да се създава приятна обстановка.

След това се обърна към нея.

— Обичате ли кино? Сега ще видите представление.

Каза нещо на двамата мъже и те се усмихнаха.

Поставиха пейката на земята и поканиха Виктория и Ричард да седнат. Сетне поставиха дървения предмет върху статив. В него имаше два отвора.

— Прилича ми на диапозитивен апарат — каза Виктория.

— Такъв е, само че по-примитивен — отвърна Ричард.

Тя долепи очи до отворите и един от мъжете започна да върти някаква ръчка. Другият запя нещо с монотонен глас.

— Какво казва? — попита Виктория.

Ричард започна да превежда текста на песента.

— „Идвай, народе, и се готви за чудесии и наслаждения. Сега ще видиш чудесата на древността.“

Пред очите на Виктория изплува картина. Няколко негри жънеха пшеница.

— „Феллахи в Америка“ — преведе Ричард.

— „Жената на Великия Шах на Запада“ — пред очите на Виктория се появи императрица Евгения. Последваха я княжеският дворец в Черна гора и картини от Световното изложение.

Виктория видя странна и чудата колекция от снимки, без каквато и да е връзка една с друга, придружени от любопитни обяснения.

Съпругът на кралицата, Дизраели, норвежки фиорди и швейцарски кънкьори приключваха странната ретроспекция върху отдавна отминали дни.

Операторът приключи представлението със следните думи:

— Показахме ви чудесата и загадките на древността в чужди и далечни страни. Дано великодушието ви бъде толкова голямо, колкото истинността на нещата, които видяхте. Защото видяхте самата истина.

Представлението бе свършило. Виктория сияеше от удоволствие.

— Това наистина беше чудесно! — възкликна тя. — Просто не мога да повярвам.

Собствениците на пътуващото кино гордо се усмихнаха.

Виктория стана от пейката и Ричард, който бе седнал на другия край, тупна на земята по начин, донякъде лишен от достойнство. Виктория се извини, но изпита известно задоволство. Ричард възнагради кинодейците, след което се сбогуваха най-учтиво, изразиха взаимна загриженост за здравето си и пак така взаимно си пожелаха Бог да ги благослови и се разделиха. Ричард и Виктория се качиха в колата, а двамата мъже потънаха в пустинята.

— Накъде са се запътили? — попита Виктория.

— Пътуват из цялата страна. За пръв път ги срещнах в Трансйордания. Тогава се бяха отправили от Мъртво море за Аман. Сега отиват в Кербела, като нарочно вървят по странични пътища, за да посетят колкото се може повече затънтени селища.

— Някой взима ли ги на автостоп?

Ричард се засмя.

— Едва ли биха приели. Веднъж предложих на един старец, тръгнал от Басра за Багдад, да го взема в колата. Питах го кога очаква да пристигне там и той ми отговори, че след около два месеца. Казах му, че ако го взема в колата, ще бъде в Багдад още същата вечер, но той ми благодари и отказа. Времето тук не струва нищо. Изглежда, че хората, възприели тази мисъл, изпитват странно удовлетворение от нея.

— Мога да си представя.

— Арабите намират нашия западен стремеж да вършим нещата бързо за трудноразбираем, а навикът ни при разговор да пристъпваме веднага към същината на въпроса ги шокира като проява на крайно невъзпитание. Тук е прието, като седнеш, да започнеш с половин час празни приказки. Или ако предпочиташ, да не кажеш нищо.

— Би било странно да правим същото на работните си места в Лондон. Бихме пропилели много време.

— Да, но пак се връщаме на същия въпрос: Какво представлява времето? Какво означава да го пилееш?

Виктория се замисли върху тези думи. Колата продължаваше да се движи самоуверено към неизвестността.

— Къде се намира това място? — попита тя най-сетне.

— Тел Асуад? Почти в центъра на пустинята. Не след дълго ще видите Зигурат. Междувременно, погледнете от лявата си страна. Да, натам.

— Нима това са облаци? — попита Виктория. — Невъзможно е да са планини.

— Планини са. Това са заснежените планински върхове на Кюрдистан. Могат да се видят само в много ясно време.

Виктория бе обхваната изведнъж от приятна отпуснатост. Щеше й се пътуването да продължи безкрайно. Само да не беше такава лъжкиня! Сви се като уплашено дете от мисълта за предстоящото разобличение. Как ли изглеждаше доктор Поунсфут Джоунс? Навярно бе висок, с дълга сива брада и свиреп поглед. Е добре, какво от това, че ще ядоса доктора, нали бе успяла да надхитри Катрин, „Маслинената клонка“ и доктор Ратбоун?

— Пристигнахме — каза Ричард.

Посочи нещо пред тях и Виктория забеляза точица на хоризонта.

— Изглежда на мили оттук.

— А не, съвсем близо е. Ще видите.

И наистина, точицата се превърна с удивителна скорост първо в петънце, после в хълм и накрая във висока и внушителна могила. От едната й страна имаше продълговата тясна постройка от непечени тухли.

— Там е настанена експедицията — поясни Ричард.

Спряха тържествено, приветствани от кучешки лай.

Посрещнаха ги слуги с бели наметала и сияйни усмивки.

След приключването на поздравите Ричард каза:

— Очевидно, не са ви очаквали толкова рано. Но веднага ще приготвят леглото ви и ще ви осигурят топла вода. Предполагам, че ще пожелаете да се измиете и да си починете. Доктор Поунсфут Джоунс сега е на разкопките. Аз ще отида при него. За вас ще се погрижи Ибрахим.

Ричард се оттегли, а Виктория последва усмихнатия Ибрахим в постройката. След силното слънце, което грееше навън, вътре й се стори мрачно. Прекосиха всекидневна, мебелирана с няколко големи маси и груби кресла, преминаха и през вътрешен двор и след малко Виктория бе настанена в тясна стаичка със съвсем малко прозорче. В стаичката имаше легло, грубо сковано шкафче, стол и маса, върху която бяха поставени кана и легенче. Ибрахим се усмихна и донесе голяма кана с топла и кафеникава на цвят вода и груба хавлиена кърпа. След това с извинителна усмивка донесе и малко огледалце, което прикрепи внимателно на стената с гвоздей.

Виктория бе щастлива от възможността да се измие. Едва сега започна да усеща колко е уморена, измъчена и мръсна.

„Навярно изглеждам ужасно“ — каза си, като се доближаваше до огледалото. Известно време оглеждаше отражението си, без да разбира нищо.

Това не беше тя. Това не беше Виктория Джоунс.

След малко съобрази какво се бе случило. Макар и лицето в огледалото да имаше нежните правилни черти на Виктория Джоунс, косата й сега бе платиненоруса на цвят.