Агата Кристи
Среща в Багдад (23)

I

Огромният „Скаймастър“ започна да маневрира и извърши съвършено кацане. Плавно се придвижи по пистата и спря на определеното място. Пътниците бяха поканени да слязат. Онези, които продължаваха за Басра, бяха отделени от другите, които трябваше да се прехвърлят на самолета за Багдад.

За Багдад пътуваха четирима души: иракски бизнесмен с вид на преуспял човек, млад английски доктор и две жени. Всички трябваше да минат през контролно-пропрускателния пункт.

Първа бе мургава жена с уморено лице и недобре сресана коса, забрадена с кърпа.

— Мисис Поунсфут Джоунс? Англичанка. Да. Отивате при съпруга си. Адресът ви в Багдад, моля. С какви пари разполагате?

И така нататък. После мястото й бе заето от другата жена.

— Грете Харден. Да. Датчанка. Идвате от Лондон. Каква е целта на идването ви? Масажистка в болница, адресът ви в Багдад, моля. С какви пари разполагате?

Грете Харден бе слаба светлокоса млада жена с тъмни очила. Небрежно поставен грим прикриваше нещо, подобно на белег върху горната й устна. Дрехите й бяха спретнати, но леко поовехтели. Френският й не бе добър. Наложи се да й повторят някои от въпросите.

На четиримата пътници бе съобщено, че самолетът за Багдад ще излети същия следобед. Междувременно щяха да ги отведат в хотел „Абасид“ за обед и отдих.

Грете Харден бе седнала на леглото си, когато някой почука на вратата. Отвори и видя висока, мургава, млада жена с униформа на БОАК.

— Моля да ме извините, мис Харден. Бихте ли ме придружили до офиса на БОАК? Искаме да изясним нещо във връзка с билета ви. Оттук, ако обичате.

Грете Харден последва жената по коридора. На една врата бе закачена голяма табела със златни букви — „Представителство на БОАК“.

Стюардесата отвори вратата и даде път на пътничката. След като тя влезе, стюардесата бързо затвори вратата отвън и откачи табелата.

Когато Грете Харден влезе в стаята, двама мъже, които бяха застанали зад вратата, бързо нахлузиха качулка на главата й и натикаха в устата й парцал. Един от тях нави ръкава й, извади спринцовка и й направи инжекция.

След няколко минути тялото й се отпусна безчувствено.

— Ще остане в това състояние около шест часа — каза весело младият доктор. — Хайде сега, вие двете, заемете се с нея.

Кимна на другите двама души, които се намираха в стаята. Бяха две калугерки, дотогава седели неподвижно до прозореца. Мъжете излязоха от стаята. По-възрастната монахиня отиде при Грете Харден и започна да я съблича. По-младата, леко треперейки, започна да сваля монашеските си одежди. След малко Грете Харден лежеше мирно на леглото в тези одежди. Младата жена пък бе облякла дрехите на Грете Харден.

По-възрастната монахиня се зае с русата коса на по-младата. Гледайки фотография, която постави до огледалото, среса косата й назад и я събра в нисък кок. След това я огледа и каза на френски:

— Удивително е как тази прическа те променя. Сложи сега тъмните очила. Очите ти са малко по-тъмни, отколкото трябва. Да, сега е чудесно.

На вратата леко се почука и двамата мъже отново влязоха в стаята. Бяха ухилени.

— Точно, както си мислехме — обади се единият. — Грете Харден е Ана Шийл. Документите бяха в багажа й, внимателно скрити между страниците на наръчник по масаж на датски език. А сега, мис Харден — поклони се с престорена учтивост пред Виктория, — моля ви да ми окажете честта да обядвате с мен.

Тя го последва в коридора. Другата пътничка се опитваше да изпрати телеграма от рецепцията.

— Не — обясняваше тя, — П-О-У-Н-С-Ф-У-Т. Доктор Поунсфут Джоунс. Пристигам днес. Отсядам в хотел „Тио“. Пътувах добре.

Виктория я погледна с интерес. Това навярно бе съпругата на доктор Поунсфут Джоунс, която отиваше при мъжа си. Това, че пристигаше една седмица по-рано, не я изненада, тъй като докторът няколко пъти бе изказвал съжаление, че е изгубил писмото й, в което съобщава датата на пристигането си, но беше почти сигурен, че датата е 26-и.

Само ако можеше чрез мисис Поунсфут Джоунс да изпрати някаква бележка до Ричард Бейкър…

Сякаш прочел мислите й, мъжът, който я придружаваше, я хвана за лакътя и я отведе встрани от рецепцията.

— Не разговаряйте със спътниците си, мис Харден — каза й той. — Не бихме искали тази добра жена да забележи, че не сте дамата, в чиято компания е напуснала Англия.

Изведе я от хотела и обядваха в един ресторант. Когато се завърнаха, мисис Поунсфут Джоунс тъкмо слизаше от хотелското стълбище. Кимна на Виктория без никакво подозрение.

— Града ли разгледахте? Аз пък ще отида да видя пазара.

„Де да можех да мушна нещо в багажа й…“ — помисли си Виктория.

Но не можа да остане сама нито за миг.

Самолетът за Багдад излиташе в три часа.

Мястото на мисис Поунсфут Джоунс бе близо до пилотската кабина. Виктория бе седнала към опашката, близо до вратата, а от другата страна на пътеката бе светлокосият млад човек, изпълняващ ролята на неин надзирател. Виктория не получи възможност да седне до другата жена или да остави някаква бележка в багажа й.

Полетът не продължи дълго. Момичето за втори път съзря от въздуха града, пресечен от река Тигър, наподобяваща златна нишка.

За пръв път го бе видяла по този начин преди по-малко от месец. Оттогава се бяха случили много неща.

След два дни мъжете, представляващи двете основни идеологии в света, щяха да се срещнат тук, за да обсъждат бъдещето.

И тя, Виктория Джоунс, щеше да играе роля в това.

II

— Знаете ли — започна Ричард Бейкър, — разтревожен съм за това момиче.

— За кое момиче? — попита разсеяно доктор Поунсфут Джоунс.

— За Виктория.

— Виктория? — доктор Поунсфут се огледа. — Наистина, къде е тя? Боже мой, та ние вчера се завърнахме без нея.

— Чудех се дали ще го забележите — каза Ричард.

— Боже мой, колко съм разсеян. Бях се замислил за доклада за разкопките в Тел Бандар. Стратификацията, дадена в него, никак не ми се вижда убедителна. А тя не знаеше ли къде да открие камиона?

— Въобще не е ставало дума да се завръща тук — отвърна Ричард. — Ако искате да знаете, тя не е Вениша Савил.

— Не е ли? Колко странно. Но ти, струва ми се, каза, че собственото й име е Виктория.

— Така е. Тя обаче не е антрополог. И не се познава с Емерсън. Всъщност цялата тази работа е едно… едно недоразумение.

— Боже мой! Това изглежда толкова странно. Много странно, наистина — обади се след кратък размисъл доктор Поунсфут Джоунс — Аз имам ли някаква вина за това? Зная, че съм малко разсеян. Може би нещо съм объркал с писмото?

— Не мога да разбера — продължи Ричард Бейкър намръщено и без да обръща внимание на размислите на доктор Поунсфут Джоунс. — Излязла някъде с кола в компанията на един млад човек, доколкото разбрах, и не се завърнала. Багажът й бил в хотела, а не си направила труда да го отвори. Това ми се вижда много странно, като си спомням колко й липсваше. Бих предположил, че ще побърза да се преоблече с най-хубавите си дрехи. Освен това се разбрахме да обядваме заедно. Наистина не мога да разбера. Надявам се нищо лошо да не се е случило.

— Дори и за миг не бих допуснал такова нещо — успокои го доктор Поунсфут Джоунс. — Утре ще замина за Н. От общия план ми се струва, че възможностите са много обнадеждващи. Парчето глинена плочка, което ми показаха, ми се видя обещаващо.

— Веднъж са я отвлекли — подхвана Ричард, — какво би им попречило да го направят втори път?

— Много малко вероятно е — каза доктор Поунсфут Джоунс. — Много малко вероятно. Страната вече е спокойна. Ти самият се съгласи с това.

— Защо не мога да си спомня името на човека от петролната компания? Дикън ли беше? Или, Дейкин? Горе-долу така ми прозвуча.

— Не съм чувал за него — сви рамене докторът. — Струва ми се, че ще е по-добре да изпратя Мустафа и неговите хора на северозападния ъгъл. Тогава бихме могли да разширим обект „Джей“…

— Сър, ще имате ли нещо против, ако утре отново замина за Багдад?

Доктор Поунсфут Джоунс изведнъж започна да слуша колегата си внимателно и го изгледа.

— Утре ли? Та ние бяхме там вчера.

— Разтревожен съм за това момиче. Наистина съм разтревожен.

— Боже мой, Ричард, нямах представа, че се е случило такова нещо.

— Какво нещо?

— Че си се привързал към нея. Затова не бива да се приемат жени на разкопките, особено пък хубави жени. По-миналата година си бях въобразил, че Сибил Мурфилд няма да ни създава проблеми, като си спомням колко убийствено невзрачна беше, а видя ли какво се получи? Трябваше да се вслушам в това, което ми каза Клод в Лондон, французите разбират от тези неща. Каза ми, че имала много хубави крака, направо беше възхитен. А сегашното момиче — Виктория ли беше или Вениша, не си спомням — е много привлекателно и сладко малко същество. Имаш добър вкус, Ричард, съгласен съм с това. Слушай, това май е първото момиче, към което проявяваш някакъв интерес.

— Нищо подобно — поруменя Ричард и се наду още повече. — Просто… просто се тревожа за нея. Трябва да се върна в Багдад.

— Добре — каза доктор Поунсфут Джоунс. — Щом си решил да заминаваш, донеси и новите кирки. Този глупак, шофьорът, е забравил да ги вземе.

Ричард замина за Багдад на зазоряване и отиде направо в хотел „Тио“. Там научи, че Виктория не се е завърнала.

— А бях уредил всичко да вечеряме заедно — оплака се Маркъс. — И бях й запазил една много хубава стая. Странно, нали?

— Съобщихте ли в полицията?

— О, не, за Бога. Не би трябвало. На нея не би й станало приятно. А и на мен нямаше да ми е приятно.

След кратък разпит Ричард откри адреса на мистър Дейкин и му се обади в службата.

Паметта не го бе подвела. Вгледа се в приведената фигура и нерешителното лице и забеляза, че пръстите му леко трепереха. Този човек не беше добре! Извини му се, че му отнема време, и го попита дали е виждал мис Виктория Джоунс.

— Тя ми се обади завчера.

— Бихте ли могли да ми дадете сегашния й адрес?

— Струва ми се, че е в хотел „Тио“.

— Там е багажът й, но самата нея я няма.

Мистър Дейкин леко присви вежди.

— Тя работеше при нас, на разкопките в Тел Асуад — поясни Ричард.

— А, сега разбирам. Съжалявам, но се боя, че не мога да ви помогна. Ако не се лъжа, тя има приятели в Багдад, но не я познавам достатъчно добре, за да мога да ви кажа кои са.

— Да не би да е в „Маслинената клонка“?

— Не ми се вярва. Но бихте могли да проверите.

— Вижте, аз няма да напусна Багдад, преди да я открия — каза Ричард.

Погледна намръщено мистър Дейкин и бързо излезе от стаята.

След като вратата зад него се затвори, мистър Дейкин се усмихна и поклати глава.

— Виктория, Виктория — промърмори с укор.

Като се върна в хотел „Тио“, Ричард се сблъска със сияещия Маркъс.

— Тя се е върнала? — извика Ричард обнадежден.

— О, не! Днес пристига мисис Поунсфут Джоунс. Току-що ми съобщиха, че ще кацне с днешния самолет. А докторът ми беше казал, че я очаква идната седмица.

— Той винаги обърква датите. А какво стана с Виктория Джоунс?

Лицето на Маркъс отново придоби загрижено изражение.

— Нищо не съм чул за нея. Тази работа не ми харесва, мистър Бейкър. Толкова младо момиче. И толкова хубаво. И толкова мило и чаровно.

— Да, да — съгласи се Ричард, опитвайки се да се откопчи. — Може би ще е по-добре да почакам и да посрещна мисис Поунсфут Джоунс.

Какво, за Бога, би могло да се случи с Виктория?

III

— Ти! — възкликна Виктория с неприкрита враждебност.

Катрин бе първият човек, когото зърна, след като я вкараха в стаята й в хотел „Бабилониън Палас“.

Катрин вложи същата ненавист в ответ.

— Да, аз! А сега, ако обичаш, легни си. След малко ще пристигне докторът.

Катрин бе облечена като медицинска сестра и приемаше задълженията си сериозно. Очевидно бе твърдо решила да не се отделя от Виктория.

— Ако мога само да открия Едуард… — изстена жаловито Виктория, вече легнала.

— Едуард, та Едуард! — отвърна презрително Катрин. — Никога не си означавала нищо за Едуард, глупава англичанко! Едуард обича мен.

Виктория погледна безстрастно лицето на Катрин, изразяващо инат и фанатизъм.

— Намразих те още от онази сутрин, когато дойде и най-нахално поиска да влезеш при доктор Ратбоун — продължи Катрин.

Виктория се опита да открие начин да я уязви.

— Така или иначе, аз съм къде-къде по-значима от теб. Всеки би могъл да се справя с твоята роля на медицинска сестра. Цялата работа обаче зависи от това как аз ще изиграя ролята си.

— Учили са ни, че никой не е незаменим — отговори Катрин с нескрито самодоволство.

— Е, аз съм незаменима. А сега имай добрината да ми поръчаш един сериозен обяд. Ако не се нахраня добре, как според теб ще успея да се представя убедително за секретарка на американски банкер, когато му дойде времето?

— Ще ти поръчам. Яж, докато можеш да ядеш — каза злобно Катрин.

Виктория си даде вид, че не обръща внимание на този зловещ намек.

IV

— Разбирам, че една дама на име мис Харден току-що е пристигнала — каза капитан Кросби.

Възпитаният господин на рецепцията на хотел „Бабилониън Палас“ утвърдително кимна с глава.

— Да, сър. От Англия.

— Тя е приятелка на сестра ми. Бихте ли й занесли визитната ми картичка?

Написа няколко думи с молив върху картичката и я сложи в плик.

След малко пиколото се завърна.

— Дамата не се чувства добре, сър. Боли я гърло. След малко ще я посети лекар. При нея сега има медицинска сестра.

Кросби си тръгна. Отиде в хотел „Тио“, където веднага бе нападнат от Маркъс.

— Хайде да изпием нещо, драги. Тази вечер хотелът ми е пълен. Заради конференцията. Колко жалко обаче, че доктор Поунсфут Джоунс се завърна завчера на разкопките, а жена му пристигна днес и очакваше той да я посрещне. И никак не й стана приятно, когато не го видя. Каза, че го била предупредила, че пристига именно с този самолет. Познавате го обаче, винаги обърква датите. Иначе е много мил човек — приключи Маркъс с обичайната си доброта. — А сега трябва да я настаня някъде. Наложи ми се да откажа стая на един много важен човек от ООН…

— Целият Багдад сякаш е полудял.

— И колко полиция докараха! Вземат най-строги предпазни мерки. Чухте ли, че има комунистически заговор да се убие президентът? Арестуваха шестдесет и пет студенти! Видяхте ли руските полицаи? На всекиго гледат с подозрение. Цялата тази работа обаче е много добре за бизнеса. Много добре, наистина.

V

Телефонът иззвъня. Веднага някой вдигна слушалката.

— Тук посолството на САЩ.

— Обаждам се от хотел „Бабилониън Палас“. Тук е настанена мис Ана Шийл.

Ана Шийл?

Извика един от аташетата. Пожела да го свържат с мис Шийл.

— Мис Шийл има ларингит и е на легло. На телефона е доктор Смолбрук. Поел съм грижата за мис Шийл. Тя каза, че носи със себе си важни документи и би искала някой отговорен сътрудник на посолството да дойде да ги прибере. Веднага ли ще дойдете? Благодаря ви. Ще ви чакам.

VI

Виктория се извърна от огледалото. Бе облечена с хубав костюм, шит от поръчка. Всеки косъм от русата й коса си бе на мястото. Бе нервна, но с приповдигнат дух.

Когато се обърна, забеляза възбуден блясък в очите на Катрин и веднага застана нащрек. Откъде идваше тази възбуда? Какво ставаше?

— Защо си така щастлива? — попита я тя.

— Скоро ще разбереш.

Вече съвсем не криеше злорадството си.

— За много умна се мислиш — каза й Катрин презрително. — Мислиш, че всичко зависи от теб. Нещастна глупачка.

С един скок Виктория се оказа до нея. Улови я за рамото и заби пръстите си в него.

— Обясни ми какво искаш да кажеш, ужасно момиче.

— Пусни ме. Боли.

— Обясни ми…

Някой почука на вратата. Две единични почуквания едно след друго и след малко — още едно.

— Сега ще разбереш! — извика Катрин.

Вратата се отвори и вътре се вмъкна човек. Бе висок мъж в униформата на международната полиция. Заключи вратата и извади ключа. След това отиде при Катрин.

— Бързо — каза й, той.

Извади от джоба си дълго, тънко въже и заедно с Катрин вързаха Виктория за един стол. След това извади кърпа и й затъкна устата. Направи крачка назад и я погледна одобрително.

— Така. Сега е добре.

След това отново се доближи до нея. Тя видя как извади от джоба си тежка палка и за миг проумя какъв бе истинският план. Никога не са мислели да й възложат да играе ролята на Ана Шийл на конференцията. Та как можеха да допуснат такъв риск? Виктория беше позната на твърде много хора в Багдад. Не, планът още от самото начало е предполагал Ана Шийл да бъде нападната и убита в последния момент — убита по такъв начин, че да не могат да се разпознаят чертите й… Щяха да останат само документите, изкусно фалшифицираните документи.

Виктория се спусна към прозореца и изкрещя. Усмихвайки се, мъжът тръгна към нея…

След това се случиха последователно няколко неща. Чу се звук от счупени стъкла. Тежка ръка я събори на земята и видя звезди и мрак. След това от мрака изплува глас. Успокояващ английски глас.

— Добре ли сте, госпожице? — попита гласът.

Виктория промърмори нещо.

— Какво каза? — попита втори глас.

Първият мъж се почеса по главата.

— Каза, че е по-добре да слугуваш в Рая, отколкото да царуваш в Ада — отговори с известно съмнение.

— Това е цитат — обясни първият глас, — но не го е запомнила добре.

— Не е вярно, добре съм го запомнила — каза Виктория и изгуби съзнание.

VII

Телефонът иззвъня и Дейкин вдигна слушалката.

— Операция „Виктория“ приключи успешно — съобщи един глас.

— Много добре — отвърна той.

— Прибрахме Катрин Серакис и лекаря. Другият мъж скочи от терасата. Раните му са смъртоносни.

— На момичето нищо ли му няма?

— Припадна, обаче е добре.

— Още ли няма вести за истинската А. Ш.?

— Никакви вести.

Дейкин затвори телефона.

Поне Виктория беше добре. Колкото до Ана, помисли си, навярно бе мъртва… Тя бе настояла да действа самостоятелно и бе заявила, че каквото и да стане, на 19-и непременно ще бъде в Багдад. Днес бе 19-и, а Ана Шийл я нямаше. Може би основателно не се беше доверила на официалната организация, помисли си Дейкин. Не ще и дума, че имаше изтичане на информация, предателства… Собственият й ум обаче също не бе успял да я спаси…

А без Ана Шийл доказателствата щяха да са непълни.

Влезе прислужник с лист, на който бяха написани имената на мистър Ричард Бейкър и мисис Поунсфут Джоунс.

— Сега не мога да приема никого — каза Дейкин, — кажи им, че много съжалявам, но съм зает.

Прислужникът излезе, но след малко се завърна. Предаде на Дейкин плик.

„Искам да ви видя във връзка с Хенри Кармайкъл. Р. Б.“, пишеше на бележката в плика.

— Нека влезе — нареди Дейкин.

След малко Ричард Бейкър и мисис Поунсфут Джоунс влязоха.

— Не искам да ви отнемам време — започна Ричард Бейкър, — но с Хенри Кармайкъл бяхме съученици. Разделихме се с него преди много години, но преди няколко седмици го срещнах в чакалнята на консулството ни в Басра. Бе преоблечен като арабин и без да дава вид, че ме познава, ми предаде послание. Това интересува ли ви?

— Много ме интересува — каза Дейкин.

— Останах с чувството, че Кармайкъл смята, че се намира в опасност. Това много скоро се потвърди. Бе нападнат от човек с револвер. Успях да го избия от ръката му. Кармайкъл избяга, но преди това успя да пъхне в джоба ми нещо, което открих по-късно. Нямаше вид да е важно, изглеждаше като препоръка за някой си Ахмед Мохамед. Но постъпих така, като предположих, че за Кармайкъл то наистина бе важно.

Тъй като той не ми даде никакви инструкции, задържах го, очаквайки, че един ден ще дойде да си го поиска. Завчера обаче научих от Виктория Джоунс, че Кармайкъл е мъртъв. От други неща, които тя ми каза, стигнах до извода, че ще е най-добре да предам това нещо именно на вас.

Изправи се и постави на бюрото на Дейкин къс мръсна, изписана хартия.

— Това говори ли ви нещо?

Дейкин дълбоко въздъхна.

— Да. Това ми говори много повече, отколкото можете да си представите.

После се изправи.

— Много съм ви задължен, Бейкър — каза той. — Извинете ме, че прекратявам този разговор, но трябва да започна да върша някои неща, без да губя и минута. — После се ръкува с мисис Поунсфут Джоунс: — Предполагам, че идвате при съпруга си на разкопките. Надявам се сезонът да бъде успешен.

— Добре стана, че Поунсфут Джоунс не дойде с мен тази сутрин в Багдад — отбеляза Ричард. — Добрият стар Джон Поунсфут Джоунс много-много не забелязва какво става около него, но все щеше да разбере, че е пристигнала не жена му, а балдъзата му.

Дейкин погледна мисис Поунсфут Джоунс с лека изненада. Тя проговори с приятен тих глас.

— Сестра ми Елзи все още е в Англия. Боядисах си косата черна и пътувах с нейния паспорт. Моминското име на сестра ми е Елзи Шийл. Моето име, мистър Дейкин, е Ана Шийл.