Агата Кристи
Среща в Багдад (2)

Глава втора

Виктория Джоунс, седнала на една пейка във Фицджеймс Гардънс, се чувстваше потисната. Бе изцяло погълната от размисли и почти горчиви разсъждения за несгодите от това да използваш таланта си в неподходящ момент.

Виктория бе обикновено момиче с достойнства и недостатъци. Достойнствата й включваха великодушие, топлота и смелост. Естественото й влечение към приключенията можеше да се приеме едновременно като плюс или минус в този модерен свят, в който сигурността е поставена много високо в ценностната скала. Основният й недостатък бе склонността да изрича неистини, когато трябва и когато не трябва. Нагласата й да предпочита въображението пред действителността винаги надделяваше. Виктория лъжеше с изящество, лекота и артистична страст. Ако закъснееше за делова среща (което често й се случваше), не се задоволяваше с тихо извинение, придружено от обяснението, че й е спрял часовникът, макар че най-често именно това бе причината, или че автобусът й е закъснял. В такива случаи Виктория неизменно предпочиташе да обясни закъснението си с избягал слон, който препречил пътя на автобуса, или със смразяващо кръвта бандитско нападение, при което тя лично оказала помощ на полицията. За Виктория приемливият свят бе място, където тигри се разхождаха на Стренд и опасни бандити опустошаваха Тутинг.

Тя беше стройно момиче с приятна фигура и прекрасни крака. Чертите на лицето й можеха да се опишат като обикновени, дребни и ясно изразени. Но в нея имаше някакъв чар, защото „малкото гумено личице“, както я бе назовал един от нейните поклонници, имаше такава богата мимика, че можеше да имитира почти всекиго.

Именно този талант беше докарал Виктория в сегашното й положение. Тя работеше като машинописка при мистър Гринхолц от компанията „Гринхолц, Симънс и Ледърбетър“ на Грейхолм Стрийт и тази сутрин разсейваше скуката на утринните часове, като забавляваше останалите три машинописки и прислужника с театрално представление. Имитираше мисис Гринхолц на посещение в офиса на мъжа си. Знаеше, че сутринта мистър Гринхолц е на среща с адвокатите си и се бе развихрила:

— Ти що викаш, че не можем си купи канапе от Нол, мъжо? — изрече Виктория с висок писклив глас. — Мисис Дивтакис вече си има едно, в син сатен. К’во викаш, парите не стигат, тъй ли? А да водиш оная русата на вечеря и на танци стигат, мислиш, че не знам ли? Щом ти ще извеждаш русата, аз пък ще си купя канапе, синьо и със златни възглавници. Хич не ме лъжи, че е била делова вечеря и не ме прави на глупачка, не видях ли следи от червило по ризата ти? Значи, ще си купя канапето от Нол и едно кожено наметало. Е, не е точно визон, ама много прилича, и ще го взема евтино, така че…

Внезапната загуба на интерес у зрителите, които до преди миг я гледаха в захлас, но изведнъж възобновиха като по команда трудовата си дейност, накара Виктория да спре и да се извърне. Мистър Гринхолц стоеше до входната врата и я наблюдаваше.

— Ох! — успя да изпъшка само Виктория, тъй като в момента не й дойде на ум нищо подходящо.

Мистър Гринхолц изръмжа.

Захвърли нервно палтото си и влезе в своя кабинет, като затръшна вратата. Почти веднага след това по вътрешната уредба се чуха три позвънявания. Две къси и едно дълго. Мистър Гринхолц викаше Виктория.

— За теб е, Джоунси — съвсем излишно й напомни една от колежките, а очите й светнаха от удоволствие при мисълта за неприятностите на ближния. И другите две машинописки дадоха израз на същото чувство.

— Заслужи си го, Джоунс.

— Лошо ти се пише, Джоунси.

Прислужникът, неприятен юноша, се задоволи само да прекара пръст през гърлото си и да изгъргори зловещо.

Виктория взе бележник и молив и се понесе плавно към кабинета на мистър Гринхолц, демонстрирайки хладнокръвие, доколкото й бе по силите.

— Търсили сте ме, мистър Гринхолц — каза тихичко тя, излъчвайки невинност в погледа си.

Мистър Гринхолц бе измъкнал три еднофунтови банкноти и се ровеше из джобовете си в търсене на монети.

— Така, ето ви и вас — отбеляза той. — Омръзнахте ми, млада госпожице. Виждате ли някакъв основателен довод против това да ви платя едноседмична заплата вместо предупреждение и да се отърва от вас на часа?

Виктория (сираче) вече почти бе отворила уста, за да съобщи как страданията на майка й, току-що претърпяла тежка операция, толкова са я извадили от релси, че е започнала да се държи лекомислено. Мислеше още да разкаже как въпросната майка може да разчита само на нейната малка заплата. Като видя обаче противното лице на мистър Гринхолц, внезапно промени решението си.

— Не мога да не се съглася с вас — отвърна му със сърдечна топлота в гласа. — Мисля, че сте абсолютно прав. Вярвам, че ме разбирате.

Мистър Гринхолц изглеждаше леко изненадан. Не бе свикнал уволненията му да се приемат така сърдечно и едва ли не с поздравления. За да прикрие смущението си, побутна встрани купчина монети, поставени на бюрото му, и започна отново да се рови из джобовете си.

— Не ми достигат девет пенса — промърмори мрачно.

— Не се безпокойте — отвърна любезно Виктория. — Купете си с тях билет за кино или бонбони.

— Май нямам и пощенски марки.

— Няма значение. И без това никога не пиша писма.

— Бих могъл да ви ги изпратя по-късно — каза мистър Гринхолц не особено убедено.

— Не се безпокойте. А какво ще кажете за едно препоръчително писмо? — попита Виктория.

Мистър Гринхолц се наежи отново.

— Защо, по дяволите, би трябвало да ви давам препоръчително писмо? — попита той гневно.

— Така е прието — отвърна Виктория.

Мистър Гринхолц взе лист и надраска върху него няколко реда. После го подхвърли към нея.

— Това ще свърши ли работа?

Мис Джоунс бе на работа при мен два месеца като стенограф-машинописец. Стенографията й е слаба и допуска правописни грешки. Уволнена е, тъй като си пилее работното време.

Виктория се намръщи.

— Не звучи като препоръка — отбеляза тя.

— Нямах и такава цел — отвърна мистър Гринхолц.

— Струва ми се — каза Виктория, — че би трябвало да споменете, че съм честна, уравновесена и порядъчна. Знаете, че съм такава. А бихте могли да добавите и това, че съм дискретна.

— Дискретна ли? — излая мистър Гринхолц.

Виктория посрещна погледа му с невинно изражение.

— Дискретна — повтори тя любезно.

Като си спомни за някои писма, стенографирани и написани на машина от Виктория, мистър Гринхолц реши, че благоразумието е по-добър съветник от гнева.

С рязко движение прибра листа, скъса го и написа нов текст:

„Мис Джоунс бе на работа при мен два месеца като стенограф-машинописец. Напуска ни поради съкращение на щата.“

— Това ще свърши ли работа?

— Можеше и да е по-добро — каза Виктория, — но ще свърши работа.

Затова именно Виктория, потънала в размисъл, сега седеше на пейката във Фицджеймс Гардънс с едноседмична заплата без девет пенса в чантичката си. Фицджеймс Гардънс е триъгълно парче земя с всяващи униние храсти, обградено от църква и от високите стени на един склад.

Виктория беше свикнала в дните, когато не вали, да си купува сандвич с кашкавал, маруля и домат и да изяжда простичкия си обяд в тази привидно селска обстановка.

Днес, като дъвчеше замислено, си казваше не за пръв път, че в живота има време и място за всичко и че офисът определено не е мястото за имитиране на шефската съпруга. Значи трябваше в бъдеще да се научи да потиска природното си остроумие, с което обичаше да разведрява обстановката в едно скучно работно място. Междувременно се беше отървала от „Гринхолц, Симънс и Ледърбетър“ и мисълта, че ще работи другаде, я изпълваше с приятно очакване. Виктория винаги се радваше, когато й предстоеше да започне нова работа. Човек никога не знае какво го очаква.

Току-що бе хвърлила последните трошици хляб на три внимателно наблюдаващи я врабчета, които тутакси ожесточено се сборичкаха за тях, когато забеляза младия мъж, седнал на другия край на пейката. Всъщност бегло го бе зърнала преди това, но умът й бе зает с радушни мисли за бъдещето и едва сега Виктория успя да го огледа отблизо. Това, което видя с крайчеца на окото си, много й хареса. Бе млад човек с приятна външност, русокос като херувим, но с волева челюст и ясносини очи, които, въобрази си тя, поне от известно време са я наблюдавали със скрито възхищение.

Виктория нямаше задръжки, когато ставаше дума за запознанства с млади мъже на обществени места. Смяташе, че разбира от човешки характери и че може навреме да усети проявите на дързост у неангажираните мъже.

Усмихна му се топло и младият човек реагира като марионетка, на която са дръпнали конците.

— Здрасти — рече той. — Приятно място. Често ли идвате тук?

— Почти всеки ден.

— Аз пък идвам за първи път. Това обядът ви ли беше?

— Да.

— Не смятам, че ядете достатъчно. Самият аз бих умрял от глад, ако останех на два сандвича. Какво ще кажете да изядем по един кренвирш в Тотънхъм Корт Роуд?

— Не, благодаря. Не съм гладна. Не бих могла да изям нищо повече.

Реши, че ще й отвърне: „Тогава да отидем друг път.“ Той обаче просто въздъхна и отново я заговори.

— Казвам се Едуард. А вие?

— Виктория.

— Защо са ви кръстили на жп гара?

— Не само гарата се казва Виктория — изтъкна мис Джоунс. — И една кралица има същото име.

— Да… А фамилното ви име?

— Джоунс.

— Виктория Джоунс — каза Едуард, сякаш опитваше името й на вкус, и поклати глава. — Не си подхождат.

— Напълно сте прав — каза Виктория оживено. — Ако се казвах Джени, щеше да отива. Джени Джоунс. Но на Виктория подхожда някое по-стилно фамилно име. Например Виктория Саквил-Уест, нещо което да изпълва устата.

— И към Джоунс можете да добавите нещо — отвърна Едуард отзивчиво.

— Бедфърд Джоунс.

— Керисбрук Джоунс.

— Сен Клер Джоунс.

— Лонсдейл Джоунс.

Забавната игра скоро бе прекъсната от Едуард, който погледна часовника си и възкликна с пресилен ужас в гласа.

— Трябва веднага да се връщам при свирепия си шеф. А вие?

— Аз съм безработна. Тази сутрин ме уволниха.

— Така ли? Много съжалявам — съчувствието на Едуард бе искрено.

— Няма защо да съжалявате, защото аз самата не съжалявам. Първо, лесно ще си намеря друга работа. Освен това беше по-скоро забавно.

И като удължи закъснението на Едуард, разказа му с въодушевление утринната сцена, превъплъщавайки се отново в мисис Гринхолц. Младежът я изслуша с огромно удоволствие.

— Наистина сте чудесна, Виктория. Би трябвало да станете актриса.

Виктория прие похвалата с благодарна усмивка и отбеляза, че ще е по-добре Едуард да побърза, ако не иска и него да уволнят.

— Да, аз не бих могъл да намеря работа така лесно като вас. Навярно е чудесно да си добър стенограф-машинописец — каза Едуард със завист в гласа.

— Всъщност не съм добър стенограф-машинописец — призна си искрено Виктория, — но за щастие в днешно време и най-лошите стенографки си намират някаква работа. Поне в образователните и благотворителните заведения. Не могат да си позволят да плащат големи заплати и затова прибягват до хора като мен. Предпочитам да се занимавам с научни термини. Толкова са сложни, че не те е срам от това, че не знаеш как да ги напишеш, защото и никой друг не знае. А ти какво работиш? Предполагам, че си се уволнил от армията. Във военновъздушните сили ли беше?

— Позна.

— Летец-изтребител?

— Отново позна. Много порядъчно се отнесоха с нас, потърсиха ни служби и така нататък. За съжаление бедата е там, че не сме от най-умните. Не ти трябва голям ум, за да служиш във ВВС. Настаниха ме в една канцелария, пълна с папки и цифри. Работата не искаше много мислене, но аз изключих. Всичко ми се видя безсмислено. Пада ти самочувствието, като разбереш, че не те бива за нищо.

Виктория кимна съчувствено, а Едуард продължи да разказва с горчивина в гласа.

— Губиш допир с нещата. Излизащ от кадър. По време на войната всичко беше наред, справяш се с работата без усилия. Получих и кръст за храброст. Сега обаче положението е такова, че мога да сложа кръст на себе си.

— Обаче би трябвало…

Виктория спря по средата на изречението. Не можа да намери думи, с които да изрази убеждението си, че качествата, заради които ти дават кръст за храброст, би трябвало да намерят някакво приложение в света от 1950 г.

— Това наистина ти смачква фасона — продължи Едуард, — за съзнанието, че не ставаш за нищо ми е думата. Е, по-добре да тръгвам. Ще имаш ли нещо против, ако…

Виктория, отворила широко очи, пълни с изненада, видя как Едуард, поруменял и нерешителен, извади малък фотоапарат.

— Ужасно ми се ще да ти направя една снимка. Знаеш ли, утре заминавам за Багдад.

— За Багдад? — възкликна Виктория, видимо разочарована.

— Да. Сега ми се ще да не заминавам. Сутринта обаче бях направо пощурял от радост. Всъщност съгласих се на тази работа, за да напусна страната.

— Що за работа е?

— Ужасна. Култура, поезия и прочее. Шефът ми се казва доктор Ратбоун. Има сто титли след името си и носи пенсне, през което се опитва да надникне в душата ти. Побъркан е на тема просветителство и го разпространява надлъж и нашир. Открива книжарници къде ли не, сега ще открива и в Багдад. Организира превеждането на Шекспир и Милтън на арабски, кюрдски, персийски и арменски. Чудя се защо се е захванал с тази работа, след като Британският съвет се занимава със същото. Както и да е, това ми осигурява работа, така че не се оплаквам.

— А ти всъщност с какво ще се занимаваш? — попита Виктория.

— Цялата работа отива натам да бъда момче за всичко. Да купувам билети, да правя резервации, да попълвам формуляри, да проверявам дали са добре опаковани всичките ужасни малки сборничета със стихове, да търча нагоре-надолу. А като стигнем там, ще трябва да побратимявам — нещо като велико младежко движение — всички нации в името на напредъка — тонът на Едуард ставаше все по-меланхоличен. — Доста мъглява работа, нали?

Виктория не можа много да го утеши.

— Така че, ако нямаш нещо против, нека да те щракна — каза Едуард. — В профил и анфас. Така е чудесно.

Фотоапаратът щракна два пъти и Виктория демонстрира котешкото самодоволство на младите жени, когато съзнават, че с нещо са направили впечатление на привлекателен представител на другия пол.

— Страшно досадно е обаче, че трябва да заминавам тъкмо когато се запознах с теб — каза Едуард. — За миг ми дойде наум да се откажа, но предполагам, че не върви да правя това в последния момент. След всичките тези ужасни формуляри, визи и така нататък. Не би било съвсем почтено, нали?

— Цялата история може да не се окаже толкова лоша, колкото си мислиш — каза Виктория утешително.

— Едва ли — отвърна Едуард със съмнение в гласа. — Забавното е — добави той, — че имам чувството за нещо гнило в цялата история.

— Гнило?

— Да. Гнило. Не ме питай защо. Нямам причини да твърдя това. Имам обаче такова усещане. И преди съм го имал. Веднъж просто усетих, че не ми е наред маслената помпа. Вдигнах шум и при проверката се установи, че дюзите бяха задръстени.

Виктория нищо не разбра от техническата терминология, но схвана основната идея.

— Мислиш, че има нещо гнило в самия Ратбоун?

— Не виждам какво може да има. Страшно учен и уважаван човек е, член на всички възможни дружества. Другарува с архиепископи и директори на колежи. Просто имам такова чувство и толкоз. Е, времето ще покаже. Довиждане. Много ми се щеше и ти да бъдеш с мен.

— И на мен — отвърна Виктория.

— А ти какво ще правиш?

— Ще отида в агенцията „Сейнт Гилдрик“ на Гауър Стрийт да си търся друга работа — отвърна Виктория унило.

— Довиждане, Виктория. Всяка раздяла е една малка смърт — добави Едуард на френски със силен английски акцент. — Тези французи знаят как да говорят. А ние англичаните си плещим, че раздялата е сладка мъка и така нататък — глупости на търкалета.

— Довиждане, Едуард, пожелавам ти късмет.

— Не вярвам да се сетиш за мен.

— Ще мисля за теб.

— Напълно си различна от всички момичета, които съм познавал досега. Иска ми се… — уличният часовник със звън отбеляза изминаването на четвърт час. Трябва да бягам — каза Едуард.

Отдалечи се с бърза стъпка и потъна в огромния град. Виктория остана на пейката, като усети че мисълта й се разделя на два потока.

Единият водеше към темата за Ромео и Жулиета. Реши, че тя и Едуард се бяха оказали донякъде в положението на нещастната двойка. Навярно Ромео и Жулиета са изразявали чувствата си в по-високопарен стил. Положението им обаче, реши Виктория, е било същото. Среща, внезапно взаимно привличане, рухване на надеждите и две нежни сърца стават жертва на раздялата. В съзнанието й изскочиха стихчетата, които често бе слушала в детството си от старата си бавачка:

Джъмбо каза на Алис „Много те обичам.“

Алис му отвърна: „Джъмбо, не ти вярвам.“

Ако ме обичаш, както казваш,

няма да отидеш във Америка

и да ме оставиш в зоопарка.

Сложи „Багдад“ на мястото на „Америка“ и ще се получи същото!

Виктория най-сетне стана, изтърси трохите от скута си и с бърза стъпка излезе от Фицджеймс Гардънс и се отправи към Гауър Стрийт. Беше взела две решения. Първото бе, че обича този млад човек и ще го притежава.

Второто решение беше, че след като Едуард скоро щеше да бъде в Багдад, не й оставаше нищо друго, освен да го последва там. Сега умът й бе зает с мисълта как да го изпълни. В това, че то по един или друг начин можеше да бъде постигнато, Виктория нямаше никакво съмнение. Тя бе млада жена със силен характер, изпълнена с оптимизъм.

Убеждението, че „раздялата е сладка мъка“, вълнуваше чувствата й толкова, колкото и на Едуард.

„Значи — каза си Виктория — трябва да намеря начин да замина за Багдад.“