Димитър Попдимитров
Големият син отбор (8)

Наполеон на българския футбол
Никола Мутафчиев (Колишчето, Мочко)

Роден на 10 август 1904 г. в Стара Загора. Още като дете идва със семейството си в столицата. Живее в махалата на „Левски“, завършва и гимназията (Втора мъжка), дала основателите на клуба.

По време на Първата световна война получава от бащата архитект европейска топка. През 1920 г. е в третия тим на „сините“. Година по-късно вече е във втория, а през 1922 г. — в първия.

В енциклопедичния справочник на Георги Манов е отбелязано следното: „Играе общо 8 сезона, като участва в повече от 55 шампионатни мача с над 44 гола; 24 международни мача с 12 гола. Столичен първенец е през 1923, 1924 и 1925 г. Много техничен и атлетичен нападател, един от идолите на «Левски» и националния тим в периода 1920–1930 г.“

Ще добавим, че е вицешампион 1924–1925 г. (на финала не участва). Носител е на купата „Улпия Сердика“ за 1926 година.

Ето и мачовете му за представителната ни единайсеторка:

На 21 май 1924 г. във Виена срещу Австрия 0:6; на 28 май 1924 г. в Париж срещу Ейре 0:1 в рамките на олимпийския турнир; на 10 април 1925 г. в Истанбул срещу Турция 1:2, когато става автор на първия гол в историята на националния ни отбор; на 31 май 1925 г. в София срещу Румъния 2:4. Така е първият наш рекордьор с 4 междудържавни мача.

Снимка от 1925 г. го представя като треньор на втория тим на „Левски“. През 1928 г. завършва I държавен курс за преподаватели по телесно възпитание. След това е учител в Техническото училище „Цар Борис III“, като за занимания използва игрище „Юнак“. Организира ученически турнири, подготвя млади надежди. Издава списание, пише брошури, статии, коментари.

Почина на 24 март 1963 г. в София.

Да се върнем на спомена му за първото съприкосновение с истинска топка (с парцалена не е играл): „От първия ден тя се оказа същинско чудо за мен!“ Впоследствие открива, че тя послушно се подчинява на намеренията му. Цели се в дървета и навиква да ги улучва. София е малка, а не са далеч необработваемите полета, т.е. естествените игрища (слагат два камъка за врата и след това събличаш ризата си, оставаш по панталони. „Да се движиш — както споделя Колишчето — е безкрайно щастие.“ И добавя: „Аз имах особено чувство: буквално ЛЕТЯХ КАТО ПТИЦА СЛЕД ТОПКАТА…

След самостоятелната подготовка, разбира се, идва времето за организираната. В храма на голямото футболно изкуство го въвежда руснакът Михаил Борисов, първият треньор чужденец у нас, оставил трайна диря като състезател и наставник на «Левски». Така овладява технико-тактическия арсенал, необходим за бъдещия напредък като десен инсайд, усвоява колективната игра, основана на ниски подавания и триъгълни комбинации, подкрепена с дълги прехвърляния; правилно се ориентира в ансамблови действия. Подвижен и неуморим е, та чак се чудят на неизчерпаемата му енергия. Впрочем в това лудо изразходване някои виждат и причината за заболяването му по-сетне, извадило го преждевременно от строя.

През 1964 г. Любомир Ангелов (Старото) — рекордьор по броя на участията и головете в официалните ни срещи преди Втората световна война, а и години след нея, беше категоричен: «Най-добрият български футболист е нападателят на „Левски“ от ранния му период — Никола Мутафчиев!»

Не го е отминал в интервю и Иван Радоев (Баба Рада) — партньор на бай Кольо, както на клубно, така и на национално равнище, възкликвайки: «Правеше дивни неща с топката!»

Не е могъл да сдържи възхищението си и друг ветеран — Георги Григоров (Фурланата) — съосновател на «Славия», изтъкнат съдия: «Надарен щедро от природата, с изключително правилно и красиво тяло, идеално очертани мускули, той приличаше на Аполон. Играта му бе коректна, изпъстрена с извънредно красиви движения и и маниери.»

Спортният психолог Александър Такев казва: «Този класик в нападението (според някои съвременници) е написал „Рибния буквар“ на футболното майсторство».

През 1964 г. вестник «Футбол» уреди анкета за идеалния отбор на «сините» по случай половинвековния клубен юбилей. Интервюираните от мен посочиха и Никола Мутафчиев, а Васил Спасов (Валяка) изтъкна: «Питате дали е имало и по-технични от мен предшественици. Такъв е бил именно той!» Наложи се да подбирам снимки за избраната почетна колона (от тогава играещите намериха място Г. Аспарухов, Хр. Илиев, Ст. Абаджиев). И бях удивен наистина от безупречното телосложение на бай Кольо. Неслучайно, когато този левент е тръгвал за мач (в пълна екипировка, със сако), журналистическият ни доайен Климент Симеонов в детски захлас е съзерцавал как ритмично са помръдвали мускулите на силните му крака. А във взето от чичо Климе интервю Михаил Лозанов (Танка) — друг колос от миналото, ще сподели: «Да ти припомням ли първия ни ученически шампионат на София през 1929 г., когато в различните клубни състави участваха толкова много ученици? Да ти припомня ли за нашите победи и шампионската титла на тима на Техническото училище, предвождан от учителя ни Никола Мутафчиев — един от най-големите ни футболисти?»

НАЙ-ЩЕДЪР ДАР е било за мен да познавам този човек — само две улици ни деляха, след като се бе преместил да живее в нашия квартал. Запомнил съм го в разговори с други свещенослужители на спорта. Виждал съм го да води за ръка невръстния си син Константин и да привлича симпатиите на околните, които бяха тръпнали от подвизите му на футболния терен и тачеха приноса му като преподавател по физическо възпитание. Притиснат от тежко заболяване, не се предаваше, поддържаше духа си бодър, а на лицето му, осенено от благия поглед, бе изписана самата човешка доброта. Винаги бе готов да е в помощ, според силите си. Като знаеше, че обличам състезателната фланелка, веднъж ме посвети в тайните на тактиката: «За размаха на нападението е нужен широк периметър. Колко пъти съм карал своя батко на фланга от дясната ми страна да застава до самата странична линия, да се придвижва дори извън нея, за да играем разперено!» Можех ли да не приема за чиста монета думите му, изразени така образно и убедително?

Спомням си как всички зрители бяха трогнати от появата на този корифей през лятото на 1956 г. на стадион «Васил Левски», за да раздаде — едва пристъпяйки от изнемога — на ветераните на «Левски» и «Славия» изработените от него сувенири.

От личните му бележки съдим, че е участвал в почти всички срещи за първенство от 1923 до 1926 г., когато болестта подкопава здравето му. Допринася за победата над «Славия» през есента на 1923 г. с 3:1, когато е нарушена хегемонията на «белите» в градското първенство (след осемгодишна борба). «Спортен преглед» тогава отбелязва: «Левски» надмина «Славия» по замисъл на комбинациите, по пласирането на единиците и най-вече по техника.“ След година в така наречен „филмиран“ мач вечният съперник пак е принуден да отстъпи, този път надигран с 2:1 (с един гол на Н. Мутафчиев). Но комисия преценява, че попадението било от засада и определя резултат 1:1. През същия сезон (1924–1925 г.) Колишчето е стрелец и срещу „АС 23“ — 5:2.

Няма късмет да бъде шампион на България, защото полуфиналът в София през есента на 1924 г. с „Владислав“ (0:0) се преиграва и първенец на страната не е излъчен. А на следващата година финалът между двата съперника завършва 2:0 за „Владислав“…

Една бележка, че заедно с Гено Матеев закъсняват за финала срещу „Славия“ за купата „Улпия Сердика“ през октомври 1926 г. (2:1), документира един от последните мачове на бай Кольо на официално равнище.

Достойно е представянето на Н. Мутафчиев и В МЕЖДУНАРОДНИТЕ СРЕЩИ.

През 1923 г. „Левски“ бие букурещкия „Триколорул“ с 1:0 и той създава головото положение. Следва победата и над гостуващия от Прага „Рус“ — 3:2. Ласкав отзив има за него и след минималната загуба от „ФК 33“ (0:1) при първото гостуване на унгарски футболисти у нас.

През октомври 1923 г. е знаменитото гостуване в Румъния (първо по рода си за столичен клуб), в което срещу „Ромкомит“ е записано равенство 1:1, а срещу „Триколорул“ — победа с 4:2. Името на Н. Мутафчиев пак е сред голмайсторите, като съдията отменя две негови попадения. Този успех предизвиква фурор у нас. Русе посреща „Левски“ с музика, а в София е устроено факелно шествие и Колишчето е носен на ръце още от стъпалото на вагона!

През пролетта на 1924 г. „Ромкомит“ връща визитата, като на вратата му е известният от сборния отбор на Торино Липицер. „Левски“ повежда с 1:0, а след почивката след една „темпераментна и отчаяна борба“ Никола Мутафчиев с нисък бърз удар оформя крайния резултат 2:0.

На път за олимпийските игри в Париж през 1924 г. представителната ни единайсеторка има мач във Виена срещу Австрия 0:6. Но четем и ласкав отзив: „Най-добрият техник е по-младият от братята Мутафчиеви“.

Хуго Майсъл — създателят на „Вундертима“, предлага на Колишчето да играе в отбора на Австрия, като му се осигурява добро възнаграждение от 6000 лв месечно, а и възможността да следва. Изгрялата звезда отказва. Като претекст изтъква привързаността и отговорността си към родителите.

Похвално е представянето на „единствения ни играч от европейска класа“ и срещу ирландците в олимпийския ни прощъпалник — 0:1. И същински разкош — сравнението, с което е удостоен: „Наполеон на българския футбол!“ И тук, в Париж, е поканен да остане. И тук отказва: „Помнех — споделя — Витоша със зелените ливади, дивите цветя! А не можех да се разделя и с Миша Борисов…“

Сред галаспектаклите на Колишчето е и срещата в София през юни 1925 г. с отбора на Средна Унгария. В столичния ни състав само трима не са от „Левски“. Ето откъс от тогавашното описание: „В 10-ата минута комбинация между Н. Мутафчиев, К. Йовович и К. Мазников завършва с гол. Невъобразима буря от «Ура» и аплодисменти оглушава игрище «Юнак». При ново нападение Н. Мутафчиев бие от пеналтерията във вратата и предизвиква нови бурни овации на екзалтираната публика: България — 2, Средна Унгария — 0!“ За този голов удар дълго ще си спомнят очевидците. Един от тях е съдията на мача Георги Григоров (Фурланата): „Топката идва от високо. Мутафчиев е с лице към вратата на съперника. Внезапно се обръща, изчаква топката и така се нагажда към нея, че поемайки я във въздуха, със страшен шут я отправя в целта. Вратарят не мръдна!“

В края на октомври 1925 г. е турнето в Германия и Франция. Париж срещу „Стад Франсе“ е записана ВЕЛИКОЛЕПНА ПОБЕДА.

с 2:0, а в медиите се отбелязва, че гостите дълго били господари на терена и напомнили за играта на уругвайците в миналогодишния олимпийски турнир…

След сигналите, че здравето му е в опасност, е принуден да търси и друго подходящо поприще. Стана дума, че учителства десет години. Автор е на компетентни публикации, включително и на голямата статия „Тяло и дух“, под каквото заглавие излиза и списание за физическото възпитание на учащата се младеж с активното му участие. Ала неканените гостенки не го оставят на спокойствие — след появата на ишиас идва ред на мускулен ревматизъм и на други по-респектиращи…

Неслучайно през 1933 г. печатът е разтревожен. Отбелязва: „Неговото име с любов се носеше от уста на уста… Влизаше ли в тима, осигуряваше победата“. И апелира да му бъде оказана морална и материална подкрепа, от каквато така много се нуждае. За подпомагане на болния тогава наистина е проведен мач между „Левски“ и студентския отбор. В страданието му го крепят неговата дълбока набожност, човешките му добродетели и нравствената му закалка, които си остават неговата „Светая светих“… За да тежи и вината, че пенсиониран със сто процента загубена работоспособност, с два бастуна, грохнал, приживе (а и по-късно) нерядко е оставян в сянка и отминаван.

Стана дума за популярността му и признанието му като великолепен футболист (бил е също добър гимнастик, атлет, волейболист, кънкьор). Увличаше с ерудицията и красноречието си. Известен бе и като духовен деец. Сред почитателите му бяха монсеньор Анджело Ронкали (по-късно папа Йоан XXIII), тогавашен нунций в София, архиепископ Серафим Соболев, прославеният певец Борис Христов, големият наш артист Константин Кисимов… Молеше се в руския храм „Св. Николай Мирликлийски“ в София, където канеше приятели и познати, включително и автора на очерка…

Два дни след настъпването на пролетта слопи очи… Опелото се състоя в църквата „Св. Георги Победоносец“ в тържествена обстановка (с 11 свещеници), при необикновено внимание от страна на обществеността, с участието на артисти от операта, на хоровете „Гусла“ и „Славия“, в които бе участвал. Цялата църква и градинката около нея бяха изпълнени със стотици почитатели. До ковчега бяха заели места видни личности, състезатели от националния отбор и от „Левски“. В словото си ген. Владимир Стойчев определи Никола Мутафчиев като първосъздател на футбола ни.

В друга реч бе дадена такава бляскава оценка:

„ОТРОНИ СЕ БИСЕР ОТ СИЯЙНАТА ОГЪРЛИЦА НА «ЛЕВСКИ»…

В последно сбогом при погребението отекнаха думите: «Той пренебрегваше материалните облаги и личното благоденствие в името на духовното израстване на хората… Той ненавиждаше с цялата си душа егоизма, алчността, злодеянията и се бореше според силите си за човеколюбие…». В такъв ред на мислите бе цитиран и Виктор Юго, който пред гроба на Оноре дьо Балзак изрича следната сентенция: «Това не е нощ, то е светлина. Това не е пустота — то е вечност. Това не е край — то е начало…»