Димитър Попдимитров
Големият син отбор (2)

Жертвоготовният вратар с лъвски скокове
Петър Иванов (Вертер)

Роден е на 29 юни 1903 г. в София. Баща му е завършил Военното училище (1895) и се издига до чин полковник. Съпругата му Елисавета е първенец на страната по тенис, участничка в Балканските игри през 1931 г. в Атина. Една от двете му дъщери е сред най-добрите у нас на скокове във вода.

Петър Иванов учи в Хайделберг и завършва по-късно химия в Бърно…

Още като юноша намира място в първия отбор на „Левски“, на чиято врата ще бъде през 14 сезона. Столичен първенец (1923–1925), вицешампион (1926), а е и сред юначагите, пожънали шампионската титла на България през 1933 г. и извоювали Царската купа. Носител е на общинския трофей „Улпия Сердика“ (1926, 1930). Той е и първият вратар на националния отбор, направил бойното си кръщение на 21 май 1924 г. във Виена срещу Австрия (0:6) и на олимпийските игри в Париж седмица по-късно.

Почина на 18 януари 1969 година.

И за Петър Иванов (Вертер) паметта ме връща към лятото на 1956 г., когато в галаспектакъла на ветераните на „Левски“ и „Славия“ той бе СРЕД НЕЗАБРАВИМИТЕ ЛЕГЕНДИ на „сините“ от няколко поколения. Отново в компанията на славните партньори от миналото — Симеон Янков (Симето), Александър Христов (Шкумбата), Никола Димитров (Фъц), Борислав Габровски (Габрата), Асен Пешев (Капуй), Асен Панчев (Панчето) и др. Редом с плеяда други знаменитости, проявили се на състезателната арена по-късно, но също така оставили бляскава диря.

В елегантния екип, снажен и стабилен, Петър Иванов престоя на пост № 1 по-дълго, отколкото някои сравнително по-млади, напуснали преждевременно „полесражението“. Стори ми се леко приведен от товара на годините. Но явно с амбицията за най-достойно представяне — макар че след година диагнозата ще бъде „силно изразено лумбаго и болки в кръста“. Така и той заслужи честта да бъде на върха на щастието си, аплодиран от многобройната публика, дошла да изрази и към него своята обич и преклонение.

Отколе е сагата, сътворена от този чутовен страж на синята армада! Отдавна е и романтичното му прозвище, придобило изключителна популярност. Идва в „Левски“ от слелия се с клуба клон „Скобелев“ през 1919 година. А що се отнася до спортния псевдоним, навярно го е придобил като ревностен читател на Гьотевия шедьовър „Страданията на младия Вертер“, украсил световната литературна класика.

Бързо се налага на вниманието на специалистите, печели симпатиите на публиката. През 1923–1924 г., когато благодарение и на Вертер „Левски“ става столичен първенец, оценката в печата е особено ласкава: "Отличен голкипър, един ОТ НАЙ-ДОБРИТЕ В БЪЛГАРИЯ.

Извънредно решителен, специалист в отнемането на топката от краката на противника… Този „патент“ обаче му струва скъпо в полуфинала за държавното първенство с „Владислав“ (Варна) през есента на 1924 г. (0:0). Без да му мигне окото, Вертер отново демонстрира лъвски скок и… трябва да напусне строя. Тогава смени не са разрешени, на вратата застава лявото крило Кики Йовович. Подобен вариант (но с вратар Ангел Андреев — Катастрофата) е изпълнен и следващата пролет в Истанбул срещу отбора на Турция (1:2).

Така години наред Вертер участва на няколко фронта. През лятото на 1922 г., когато „Левски“ гостува във Варна на „Тича“ (1:1) и „Владислав“ (1:1), наблюдателите го наричат „фантастичен“. За да се удържи чиста победа (2:0) над респектиращия руски емигрантски тим „Галиполи“, дошъл от Цариград, безспорно голяма заслуга има и българският вратар. Петнадесет хиляди зрители на „Хиподрума“ в трескава възбуда го окуражават през пролетта на 1924 г. в мача срещу „Ромкомит“ (Букурещ), завършил 2:0 за „Левски“, възнаграждавайки го с овации и заради новата му роля като „летяща ракета“ във въздушна схватка, както е представен на първа страница в печата.

Той е един от пионерите ни и на олимпийския форум в Париж. Съперникът Ейре е сочен като фаворит и предварителните очаквания са да си напълни кошницата с голове. Има дори недоволства, че за този мач е предоставен централният стадион „Коломб“, докато на други по-важни и екзотични птици е отреден второстепен обект. Но играта на българите през първото полувреме принуждава организаторите да признаят чрез високоговорителите във френската столица, че след уругвайците (победили със 7:0 югославяните) страната на розите е втората изненада на олимпиадата. И на „Коломб“ броят на зрителите от 4000 нараства на 15 000! За беда — след серия от успешни изкуствени засади на българите — съдията си затваря очите за 28-ата поред, не уважава и вдигнатото флагче на помощника си. За капак Вертер — подведен от този сигнал — не реагира на удара, отправен от противниковия централен нападател. И 0:1! Кой знае как се е проклинал за това предоверяване към Темида? Сякаш по ирония на съдбата и този случай трябва да бъде отнесен към личното повествование „Страданията на младия Вертер“.

А какъв е отзвукът изобщо личи от изказването на пълномощния ни министър на приема за националите в нашата легация следващия ден: „За час и половина каквото направихте, дипломатите не могат да постигнат нерядко за години.“

Часът за реабилитацията на нашия вратар пред очите на парижани ще удари след година, когато в най-красивия град (за който Симеон Янков — Симето, казва, че ако не си го видял, все едно, че не си се родил) „Левски“ записва една от най-красивите си международни победи — 2:0 срещу „Стад Франсе“. „Пти Журнал“ дава такава оценка за Петър Иванов:

„ТОЙ ИГРАЕ С ИДЕАЛНА БЕЗПОГРЕШНОСТ!“

Пътеписът за турнето, появил се във вестник „Левски“ след близо десетилетие, разкрива и други щрихи от портрета на Вертер (представян и под името „Граф Боне“, защото във фигурата и обноските му имало нещо благородно). Така, когато отборът посещава прочутото кабаре „Мулен Руж“ (оркестърът свири „Цветя на любовта“, а дамите на сцената са истински феи), той танцува със стройна парижанка, а на масата води такъв диалог: „На мене ще ми се сервира само от дясната страна и келнерът трябва да е с фрак“.

И в трийсетте си години, когато е пред пенсия като вратар, допринася за шампионския успех през 1933 година. Но за да извоюваш държавната титла, по-напред трябва да вземеш връх в столичната надпревара, като се наложиш в най-старото дерби. И това „Левски“ постига срещу „Славия“ с върховни усилия във февруарска обстановка, като резултатът прави такива зигзаги: от 1:0 до 3:0 (до 21-ата минута), от 3:1 до 3:4 (44-а мин.), после 4:4 (60-ата) и 5:4 (Панчев от дузпа в 89-ата минута и 34-ата секунда след събаряне на Пешев)! Наистина паметно разчистване на по-нататъшния път…

През следващия сезон 1933–1934 година „Левски“ е на изпитание — отборът едва се скалъпва, включително и за вратарския пост. И отново се сещат за изпитания гренадир. По този повод в предшественика на сегашния клубен вестник е останала истинска литературна перла, изваяна с перото на такъв проникновен разказвач, какъвто бе доайенът Стефан Нойков.

А и заглавието „Страданията на стария Вертер“ подсказва за верния усет на автора да предложи наситен с тънък психологизъм епилог на една бележита вратарска кариера. Преразказваме накратко.

В напредналата си възраст Вертер се е оттеглил от терена. Но е доведен от управниците на клуба за нов мач, въпреки забележките му, че дълго не е тренирал и може да стане за смях. Отговарят му: „Ще направиш тая жертва!“

И ето го пак на вратата. Спомня си ентусиазма на някогашните партньори, овациите на зрителите, опиянението от победите. Пренася се и на драмата с ирландците в Париж, а авторът следи мислите му: „Достойна борба бе там. Доста изненадани останаха те, очаквали да се срещнат едва ли не с някакви диваци от Полинезия. И голът от засада… ах, тоя офсайд!“ Човърка го старата рана.

Първото полувреме завършва благополучно. „Започва — както четем в текста — злополучното второ. Силен шут отдясно нарушава спокойствието на Вертер. Той прави плонжон, докосва нещо, но, дявол го взел, защо топката не остава в ръцете му, а влиза в мрежата?… Става, учудено поглежда ръцете си — негови ли са те или не?… Още два пъти вади топката от своята врата и се възмущава с цялото си същество от самия себе си…“

Някогашният непробиваем страж е преминал своя зенит, но „Левски“ е изпаднал в беда и се е нуждаел от подкрепа. Дори с цената на жертви!…

След дълги търсения открих дома на Вертер, в който в мила семейна среда живее синът му Петко. Часове разглеждах колекцията от снимки, медали, отличия, свързани с кариерата на прочутия вратар. Техен „ангел-пазител“ е снахата Екатерина, която казва:

"Великодушен и всеотдаен, той наистина бе готов на жертви. Работи като технолог и от фабричните химикали си докара рак. Но не спираше да спортува, нерядко нарамваше и ските. От него знам, че националите ни са отишли на олимпиадата до голяма степен на собствени разноски. Той, за да си набави средства, става и миньор. Като почина, идваха за снимките му дейци на „Славия“, но свекърва ми ги отпрати с думите: „Вертер служи предано на «Левски» и всяка вещ от колекцията може да служи преди всичко на любимия му клуб.“