Димитър Попдимитров
Големият син отбор (10)

Майстор на светкавични удари и неочаквани голове
Константин Мазников (Дяволето)

Роден на 5 април 1905 г. в София в семейството, откърмило още двама футболисти на «Левски» — по-големия брат Васил (дългогодишен деец и член на управителния съвет), както и по-младия Радослав, повече известен като Ради, обличал редица години преди войната и вратарската фланелка на националния тим…

Константин получава ранна закалка в клона «България», слял се през 1919 г. изцяло с «Левски». Като състезател «дяволува» повече от десетилетие на терена, превръщайки се в една от първите легенди на Големия син отбор. В периода 1924–1927 г. отстоява поста си на ляв инсайт в българската представителна единайсеторка, записвайки 5 междудържавни мача, включително във Виена срещу Австрия (0:6) и на олимпийските игри в Париж срещу Ейре (0:1). Нисък на ръст, но набит и бърз, зареден с енергия, той впечатлява с индивидуална техника, която му позволява да бъде ловък импровизатор, а и находчив стрелец. Няколко пъти с «Левски» е столичен първенец, носител на общинската купа «Улпия Сердика» (1926, 1930), вицешампион на страната през 1925 година. След прекратяване на състезателната кариера е авторитетен спортен деец. През 1938 г. е национален селекционер…

За съжаление, още преди да навлезе в третата възраст, е сполетян от тежко заболяване, което го приковава на легло.

Почина на 22 октомври 1967 година.

В. «Спорт» ни пренася в атмосферата на федеративния мач със «Славия» през есента на 1923 г., който е важна отправна арена за по-нататъшната възходяща линия на «сините»: «Стеклата се масово към игрището публика преживяваше минути на рядка екзалтация, която, намирайки естествен израз, се разразяваше в шумни спорове…

ПРЕЛЮДИЯ НА НЕЩО ГОЛЯМО

което трябваше да заглуши писъка на това величествено море от хора, в което с увлечение се къпеше погледът на всеки… Играта започна. Подета бързо от играчите, летейки вихрено във въздуха, топката описваше като величествен серпантин красиви кръгове и с видим каприз и явно кокетство се носеше ту към единия, ту към другия край, като че ли поставена в недоумение и колебание да разбули загадката и да реши страшната дилема!…»

След това емоционално встъпление коментарът изтъква прозиращото надмощие на «Левски», който благодарение на свързана, прецизна и разумна игра отбелязва първия гол, а след почивката вкарва още два срещу един, постигнат от «белите». А един от победителите, бляскаво изпълнили задачата си, е Константин Мазников — автор на две от трите попадения в противниковата врата. Този успех има своето историческо значение, защото с него е прекъсната хегемонията на «Славия» и в края на краищата «Левски» ще бъде столичният първенец за 1923–1924 година. Така е даден отговор и за конфликтната ситуация в мача със «Старата госпожа» през лятото на 1922 г., когато Мазников е контузен, а съиграчите му настояват съдията да отстрани и виновника, но човекът със свирката не е съгласен и те напускат терена, за което им е присъдена служебна загуба, а «Левски» демонстративно излиза и от Софийската спортна лига… Най-старото шампионатно дерби ще продължи чак след паузата от цял сезон, когато «отцепниците» се завръщат в организираната Софийска спортна федерация.

«Левски» натрупва все по-голям опит, обогатен и в срещи с чуждестранни отбори. Десет от звездите му записват имената си и в първите два междудържавни мача — срещу бъдещия австрийски «Вундертим» във Виена и на олимпийския турнир в Париж срещу Ейре. По повод на второто изпитание знаменита клубна фигура като Иван Радоев си спомняше, че удар на Константин Мазников разтърсва рамката на ирландската врата. За класата на Дяволето в ония години свидетелстват отбелязаните голове в столичното първенство, а и срещу съперници от чужбина, включително «Триколорул» (4:2), Средна Унгария (2:0), «Нюрнберг» (1:7). От изчисленията на Георги Манов може да се съди, че попаденията му на двата фронта са около 50… В нашия печат са документирани редица ласкави оценки, които го сочат като «Добър дрибльор», който ловко поема топката и умее да я задържа в краката си. Представян е често в самостоятелни пробиви. Пасовете му са с точен адрес. Наричан е «майстор на неочакваните голове», който пред целта взема решенията си бързо и безкомпромисно. И заключението е, че е «един от най-опасните форуарди, поради изненадващите и светкавично бързо отправяни шутове».

Вече споменахме за първите му две участия с лъвския герб на гърдите. Сред титулярите е и на 10 април 1925 г. в Истанбул срещу Турция (1:2 на кален терен, при необективно съдийство, а и с изваден от строя вратар, заместен от лявото крило). В «Спортна седмица» от онова време може да се прочете следното за Константин Мазников: «Българите напъват… Левият инсайт със силен замах бие в камата, обаче с красив плонж вратарят спасява разкошно битата топка».

На 30 май 1926 г. в Загреб той е сред дръзналите да водят с един гол до 75-ата минута срещу «плавите», но влязъл техен резервен играч обръща резултата с хеттрик до 1:3. Няма късмет да дочака победа и на 15 май 1927 г. в София срещу Югославия (0:2), която е призната сила на полуострова.

Вижте обстановката тогава: «Единственото нещо, което занимаваше столичани, бе тоя мач. Млади и стари мислеха и говореха за него. Още от 5 ч. игрището на „Славия“ е блокирано от хиляден народ, а по булевард „Македония“ гъмжилото напомняше ежедневната навалица на „Царя“. Реферът обяви почването на играта. Потръпваме от тази виртуозност на форуардите да се самообладават пред гола, да нападат с устрем…»

Знаменателното е, че обличайки за пети път националната фланелка, Константин Мазников става вторият рекордьор на представителната ни формация, подобрявайки бройката от 4 мача на Никола Мутафчиев.

От разкази на Никола Мутафчиев пред сина му Константин можем да съдим за сърдечното приятелство между Колишчето и Коцо Мазников. За тия двама впрочем незаменими партньори, възхищавали всички като великолепни инсайти, печатът неведнъж е отбелязвал, че с техника и бързина са били страхотни в атака.

През 1938 г. настъпва смяна на поколението, което е в основата на националния отбор. На Константин Мазников е възложено да използва и срещата между «Б» отборите на България и Румъния в Русе (1:4) за подбор на нови единици. После той е в ролята на селекционер при изпробване на набелязаните млади кандидати за приеманата доскоро като официална среща с «един табун от млади жребчета» на Германия. След загубата (1:3) в София, Константин Мазников заявява, че надеждите му в някои играчи не са се оправдали. От дебютантите изтъква единствено Стоян Орманджиев. Заключението е, че футболът не е в задънен сокак. Другояче не е могло и да бъде, след като новите попълнения не са били предварително калени и изпитани — държавният тим не се съставя и обиграва за 10 дена или 1 месец…

За тежкото здравословно състояние на някогашната звезда след две десетилетия научаваме от документ, запазен в архивите на футболен ветеран. Това е заявление, подписано от Симеон Янков (Симето), с което националите от парижката олимпиада се обръщат към спортната ни централа, излагайки аргументите, че и на тях заслужава да се присъдят почетни звания. Срещу 16-те имена се посочват данни за състезателната кариера, като се изтъква, че тия «пионери са живата история на родния футбол» и не са добре материално, че се нуждаят постоянно от медицинска помощ и лекарства. За Константин Мазников се дава такава характеристика: «Лява свръзка — пет години в националната единайсеторка. От физическа преумора страда от паралич. Лежи в леглото неподвижен. Той и Никола Мутафчиев са най-ярките жертви на спортното ни движение»… Като се отбелязва, че вече на някои е дадено званието «заслужил майстор на спорта», се изразява недоумението, че на първоучителите и основоположниците, прославили в чужбина българското име, такава чест не е оказана… Този вопъл към ръководната инстанция така и си остава глас в пустиня.

За смъртта и на тази легенда нашата общественост научава от три-четири реда в рубрика с най-дребен шрифт…