Димитър Попдимитров
Големият син отбор (4)

Звезда в защитата, майстор на засадите и в играта с глава
Александър Христов (Шкубата)

Роден на 31 май 1904 г. в София. Баща му (от македонско потекло) е банков чиновник. Брат му Петър Христов е държавен първенец на 100м, 200м и дълъг скок.

Прощъпалникът му е сред малчуганите на „Скобелев“, чийто квартален парцел опира до южната страна на едноименния столичен булевард, а от 1919 г. се приютява в гнездото на „Левски“ като негов основен клон.

Висок и снажен, Шкубата скоро се утвърждава като защитник на „сините“, спечелвайки си признанието на непоклатим стълб. В състезателната си кариера е един от дълголетните, шествали с Големия син отбор през второто и третото десетилетие на века. Четирикратен столичен първенец и шампион на страната през 1933 година. Носител е и на кметската купа „Улпия Сердика“ (1926, 1930, 1931, 1932). В националния тим дебютира през 1924 г. в срещата с Австрия във Виена (0:6), а седмица по-късно играе срещу представителите на Ейре (0:1) на олимпийските игри в Париж. Носи на гърдите си лъвския герб в 7 международни мача, включително през 1931 г. в Букурещ срещу Румъния (2:5). След края на състезателната си дейност е уважаван деец, за известно време и треньор на наши отбори.

По професия е зъботехник, работи в тандем със съпругата си, която е зъболекарка.

Почина на 12 март 1992 г. като 88-годишен клубен доайен.

Спортният печат отпреди шест-седем десетилетия е съхранил редица ласкави оценки за този изпитан боец. След историческата победа над „Славия“ през есента на 1923 г. с 3:1, с която по убедителен начин е нарушено господството на „белите“, четем следния пасаж. "Отлично изнесе на показ редките си и ценни качества на първокласен играч и БЛЯСКАВО ИЗПЪЛНИ СВОЯТА ЗАДАЧА.

Тогава е рамо до рамо с легендарните съратници Вертер (Пет. Иванов), Симето (С. Янков), Гено Матеев, Ванюш (Ив. Радоев), Кино (Ник. Лозанов), Мърцо (Дим. Мутафчиев), Колишчето (Ник. Мутафчиев), Генерала (Цеко Генев), Дяволето (Конст. Мазников), Вагонетката (Кир. Йовович). След този паметен двубой между „корифеите на столицата“ един автор отбелязва: „Близкото бъдеще, което отново ще постави двата отбора изправени един срещу друг в полето на честта, ще покаже кому принадлежи окончателно първенството за през цялата 1923–1924 година.“ През пролетта резултатът е 1:1 а „Левски“ заема лидерската позиция в крайното класиране, изравнен по точки със „Славия“, но с по-добра голова разлика (69:9 срещу 59:12)…

От въпросната златна есен за Александър Христов са и следните редове: „Отлично играе с глава, достигнал в това отношение степента на виртуоз… Излизал с чест от много критични моменти, осигурил така много победи за «Левски»… А помествайки снимки с кратки характеристики за нашите представители на Парижката олимпиада през 1924 г., в. «Спорт» пише за Шкубата: «Изпъква като един от най-добрите бекове в България. Направил голямо впечатление на румънците със своята специфична игра с глава.» В този ред на мисли се налага да напомним пак забележителното турне на «Левски» през октомври 1923 г., при първото гостуване на столичен отбор в чужбина, а именно в Букурещ, когато записва 1:1 срещу «Ромкомит» и 4:2 срещу «Триколорул».

Що се отнася до българската премиера на олимпийската футболна сцена, Александър Христов винаги с особено чувство на вълнение се връщаше на спомените от мача на стадион «Коломб» във френската столица. Споделяше как след първоначалния смут отборът застава на бойна нога, разчитайки и на прословутите изненадващи и объркващи противника изкуствени засади. Той заедно с другия колос в отбраната Симеон Янков още повече са шлифовали това оръжие след междудържавния дебют срещу Австрия във Виена. А като го запитах веднъж мимоходом наистина ли повече от 20 пъти са го приложили срещу Ейре (0:1), той лаконично отговори: «Двайсет и осем бяха тия наши атракции на брой, изпълнени най-точно под моята диктовка…» Тогава още е в сила старото правило за офсайд, в който противникът изпада, ако пред него има по-малко от трима пазачи. Шкубата е оня, който като преден защитник прави само крачка-две напред и съперникът попада като жертва в заложения капан. Последният път обаче, въпреки сигнала на помощника, главният съдия си затваря очите пред очевидното нарушение, за да се потвърди истината, че изкуствените засади са нож с две остриета, едното от които може да се обърне и срещу тия, които се осланят на него.

Други знаменателни събития в кариерата на железния защитник са сезоните, когато «Левски» щурмува шампионската титла. Първата атака е през октомври 1924 г., но след 0:0 в полуфиналната среща с «Владислав» няма преиграване поради отказа на варненци. Вторият напън е през август 1925 г., когато с най-високото отличие се увенчава «Владислав» (0:2). Следващата несполука е срещу «Ботев» (Пд) през октомври 1929 г. — 0:1. И най-сетне на 3 октомври 1933 г. удря ЧАСЪТ НА ВЕЛИКАТА РАДОСТ.

На стадион «АС 23» пред 12 000 зрители «Шипченски сокол» (Вн) е принуден да отстъпи. Резултатът се движи така: 1:0 Жеков (12), 2:0 Панчев (29), 2:1 Ил. Булашев (36), 3:1 Пешев (63). Сред победителите (в червени фланелки, тъй като на гостите е предоставена привилегията на синия цвят), освен авторите на попаденията във варненската врата, са и Р. Мазников, Н. Николов (Бачо Кольо), Ал. Христов, Б. Габровски, Н. Димитров (Фъц), Конст. Ефремов, Мих. Лозанов (Танка), Ник. Лозанов (Кино). За Шкубата оценката е, че е бил по-добрият от бековете. Оправдал е напълно и поверената му капитанска лента. Поемайки в прегръдките си Царската купа като най-ценен дар за шампиона, той споделя: «Дължа да изразя голяма благодарност към партньорите за високата им дисциплина и демонстрираната игра. Най-сетне постигнахме наградата, към която толкова години протягахме ръце!» Не е трудно да си представим заслужената му гордост като единствен от Големия син отбор на двайсетте години, предал така достойно щафетата на поколението, дошло през трийсетте. За такъв подвиг са били нужни близо десет от златните години на младостта, чието друго име е

КЛУБНА ВСЕОТДАЙНОСТ И ВЯРНОСТ

На тази тема той се изповядва пред Стефан Нойков в диалог, започнат от 1938 г. и продължил в интервю през февруари 1992 г.: «Ние дадохме всичко от себе си, направихме лични жертви… Подемът в първите години се дължеше изключително на големия ни идеализъм. През лятната ваканция ние, група ученици от „Левски“, работихме на стара тухларна, за да съберем пари за нашия клуб. От футбола не съм получил нито стотинка, аз съм му давал. Той се отплащаше щедро — даряваше ме с радостта от играта, доставяйки удоволствие и на хората…».

В допълнение на тия думи може да прибавим казаното от него на среща в редакцията на спортния вестник преди около половин век: «Нашата задача не е да създаваме само футболисти и баласт на обществото, а граждани, годни да се справят в живота с всякакви задачи, здрави физически и добре развити умствено…»

В последните години от живота му, все така строен, изискан, представителен и приветлив, го виждах постоянно заобиколен от почитатели. Като споделях това пред госпожа Елена, помагала вкъщи до сетния му дъх, тя ми предаде следните негови думи: «Бях дете, когато на близките ливади, простиращи се до Александровска болница, трябваше да направя своя прощъпалник във футбола в ролята на… голкипър… Като звезда на „Левски“

НЕВЕДНЪЖ БЯХ НОСЕН НА РЪЦЕ

след успешни мачове. Като национал бях сред поканените от царя на прием в резиденцията „Врана“… Бях в игра 18 години, а за това не съм получил и 18 стотинки. Участвал съм и в официални състезания на висок скок… Имах богат архив от снимки, паметни знаци, отличия, отделни броеве и изрезки от вестници. Като се завърнах след бомбардировките над София у дома ни с изпотрошени стъкла на прозорците, само на това мое богатство бе посегнал някой, а бе най-скъпото за мен… Доживях все пак и на стари години да бъда сред поканените и наградените при юбилейни събития…» От любезната госпожа, грижила се за бай Сашо като за втори баща, чух и следното: «На преклонна възраст не пропускаше да отиде сутрин в ресторант „Кристал“ на чаша кафе, след обед прескачаше на среща с приятели в „Минералсувенир“. Всяка неделя бе на утринна служба в храма „Александър Невски“… Месец преди да почине, с нескрито вълнение прочете страницата, написана за него от Стефан Нойков…»

Погребението му бе в 11 ч. на съботен ден. Придружихме го до вечното му жилище заедно с ръководители, бивши състезатели и привърженици на клуба. Дошли бяха и приятели от други спортни «цветове». Като изтъкваха заслугите му, големи фигури като Михаил Лозанов (Танка) и Никола Николов (Бачо Кольо) си припомняха знаменития финал през 1933 г., когато «Левски» за първи път стъпи на шампионския връх. Христо Минковски (Мути) и Любомир Алдев сочеха качества на характера му, като подчертаваха: «С изключителната си скромност и с интелекта си той бе образец на спортист!»

Достойно признание за бай Сашо бе и присъствието му в идеалната единайсеторка на «Левски», подбрана в анкета по случай половинвековния юбилей на клуба през 1964 година.