Димитър Попдимитров
Големият син отбор (6)

С ореола на олимпиец, с кредото на рицар
Гено Матеев

Роден на 3 януари 1903 г. в Каварна в учителско семейство, което скоро се премества в София. Завършва Втора мъжка гимназия.

Играе като дете и юноша в «Скобелев», а от 1919 г. облича фланелката на «Левски» като титулярен халф, отстоявал този пост и в първите два мача на националния тим през 1924 г. във Виена срещу Австрия (0:6) и срещу Ейре на Парижката олимпиада (0:1). В началото на двайсетте години следва финанси в Берлин и играе като аматьор с екипа на «Херта».

У нас упражнява професията си в мини «Перник», после е висш служител в Българска народна банка, на отговорна длъжност в Министерството на земеделието, в «Горубсо»…

Един от основните инициатори е за построяването на хижа «Тинтява».

Никога с нищо не помрачава своята привързаност и преданост към любимия «Левски» — служи му всеотдайно като състезател в течение на 9 сезона и още няколко десетилетия като неуморен деец и ръководител. Негово кредо е феърплеят. През 1936 г. му е поверена подготовката на националния ни отбор за олимпийските игри в Берлин, но впоследствие нашата страна се отказва от участие във футболния турнир на този форум. Все пак Гено Матеев е там като водач на спортната ни делегация. А от впечатленията му за демонстрирания футбол може да се извлекат поуки и за развитието на този спорт у нас в духа на съвременните изисквания…

Почина на 6 юни 1966 година.

Да проследим впрочем ПИСАНИТЕ И НЕПИСАНИТЕ СТРАНИЦИ за състезателната му кариера у нас.

През 1919 г. — след Първата световна война — спортният живот все повече се нормализира и активизира. С «Левски» се сливат «Скобелев» и «България», които дотогава са негови клонове. Новите попълнения изведнъж повдигат стойността на представителната единайсеторка, която не скрива амбициите си да спре хегемонията на «Славия». Но необходима е още по-старателна и изискана школовка, не само за вътрешна консумация, но и за пробив на международната сцена. Разбира се, че дава положително отражение най-старото дерби като сериозна мотивация. Но нужен е и по-широк обмен, включително с чуждестранни противници. И като един от отправните пунктове в това отношение е мачът с руския емигрантски отбор, съставен от курсанти на бившето военно училище в Кубан. Но за ефекта може да съдим по думите на Гено Матеев: «Гостите пристигнаха с високи калпаци, меки ботуши, голямо самочувствие. И добиха прозвището „Страшилището“. Те бяха наистина едри хора. Особено внушителен ни се виждаше център-нападателят им Балдин. За тях се разправяха страхотии, включително, че десният им бек можел с шута си да повали вол… Излязохме на игрището (в двора на Някогашните артилерийски казарми на бившата улица „Регентска“, сега „Янко Сакъзов“ — б.а.) наежени, настръхнали, готови за битка до последен дъх. Но снажните съперници се оказаха тромави, неопитни и бяха разгромени с 6:0!»

След този пробен камък от много по-висока класа е скитащият се руски емигрантски тим «Галиполи», пристигнал първия път през 1921 г. от Цариград, с който (и под името «Рус» от Прага) «Левски» три пъти дели мегдан — 0:1, 2:0 и 3:2. Запомнените имена в лагера на съперника са вече много повече. След първата визита в София остава Фридрих Клюд, който ще облича фланелката на «ФК 13», ще се утвърди като уважаван ръководител и рефер. При втория контакт ще се прочуят у нас централният нападател Бохемски, образец на съвършена техника и отлична тактика, централният халфбек Михаил Борисов, който ще стане играещ треньор на «Левски», ще впечатлят и други, начело с вратаря Мартинов, запленил зрители и специалисти с пъргавината на тигър (определенията са на Борис Василев, кръстника на «Левски»)… А третото гостуване ще постави на най-голяма висота известния пражки нападател Ваник, който мача с «ФК 13» вкарва осем от 13-те гола в българската врата. А и оглавява като голмайстор листата на първото чехословашко първенство…

Най-големият изтеглен късмет е, разбира се, ангажирането на Миша Борисов, който се оказва не само отличен играч, но и добър педагог, по определението на проф. Драгомир Матеев (дългогодишен ректор на НСА, брат на Гено Матеев). А Борис Василев ще допълни пред Стефан Нойков характеристиката така: «Той имаше солидни познания за модерния на времето футбол. Въведе и наложи колективното начало в играта, поведе борба със самоцелното „соло“, накара ни да свалим топката долу. Така се научихме да играем с ниски, къси пасове в триъгълници, съчетани с дълги прехвърляния. В отбора ни бяха навлезли талантливи млади играчи и от тях Борисов създаде много силен състав, който показваше нещо ново у нас.»

Някои може да ни обвинят, че предъвкваме вече казани и писани неща. Но историята трябва да се познава и от по-младите идващи поколения. Нали неслучайно казват, че повторението е майка на знанието.

Връщайки се отново на водещата нишка в нашия разказ, ще отбележим и други събития, залегнали в създаването и израстването на Големия син отбор, както и за утвърждаването на Гено Матеев като СТЪЛБ В ПОЛУЗАЩИТНАТА ЛИНИЯ.

Не може да бъдат отминавани например пак приятелските срещи с румънските «Триколорул» и «Ромкомит» в София и Букурещ, след които се появяват такива оценки: «Линията на халфбеците беше добра и се явяваше там, където има нужда». Друг бележит жалон е прощъпалникът на междудържавната арена, т.е. мачът с Австрия във Виена, в коментар за който вестник «Спортблат» пише: «Халфбекът Матеев (21-годишен студент) разбира къде да застава и е един от малцината на този пост, който добре разбира задачата — да подпомага нападението и с взаимна игра да го пази…». В австрийската столица загубата е тежка, но от нея нашите избраници извличат немалка полза, включително и за още по-доброто усвояване на изкуствените засади, та да ги приложат и в Париж срещу Ейре 28 пъти. И заключението в печата ни е следното: «Ето къде е ползата от пердаха. Играеш с майстори, ама научиш нещо, ако си умен, разбира се… Нашите футболисти ще се научат да играят толкова по-добре, колкото повече бой ядат.» Едно от редките удоволствия на Гено Матеев по време на Парижката олимпиада е запознанството му с прочутия вратар Рикардо Замора, който тогава — оценявайки представянето на българина, му подарява и златната значка на испанския «Еспаньол», чиито цветове защищава. От най-представителния олимпийски форум неуморимият халфбек се завръща и с почетната диплома, подписана собственоръчно от президента на МОК барон Пиер дьо Кубертен.

Участва в края на 1924 г. в недоиграния полуфинал за държавно първенство с «Владислав» (Вн) — 0:0. На следващата година и той има малшанса да бъде само вицешампион след нов сблъсък с варненския противник. Но през 1926 г. е носител на престижната купа на Столичната община «Улпия Сердика», като за финала със «Славия» (2:1) закъснява 15 минути поради точно съблюдаване на работното време като прилежен финансист.

В една брошура от пролетния дял на първенството за 1965–1966 година за поредното най-старо дерби бяхме уважили заслугите на ветерани от «Левски» и «Славия» с по няколко изречения. За Гено Матеев, с който вече дерзаехме в една от комисиите на «сините», бях напомнил следното: «Повече от половин век този СТРАСТЕН И НЕОТКЛОНЕН ПРИЯТЕЛ НА ФУТБОЛНАТА ТОПКА живее с грижите и тежненията на най-популярния у нас спорт и му отдава всичките си сили. Може да го чуете сред ветерани на „Левски“ да разговаря на любимата тема, може да го срещнете със статия в ръка, запътен към някоя редакция, да го видите и сред младата смяна на клуба, за бъдещето на която проявява особена любов и влага завидна енергия.»

Този пасаж е показателен в много отношения. Накара ме отново да се заровя в архивата и да надникна в статията му «А» и «Б» на футболната игра“. И сега тя не е загубила своята актуалност, макар че бе отпечатана преди повече от четиридесет години. Написана е с дълбоко познаване на материята, в академичен стил. Ето някои акценти от нея: „За да се играе правилно футбол, единадесет души трябва да се чувстват като един… Според това кой владее топката — ние или противникът, се менят и задачите. Когато топката е у нас, целта ни е да вкарваме голове, да нападаме, да се освобождаваме от топката, да я получаваме на свободно пространство, да търсим най-краткия път към насрещната врата. Когато топката е в противника, стремежът ни е да не допускаме голове, да се браним, всеки да се бори за отнемането на коженото кълбо… Голове постига този отбор, който повече умее да владее топката, т.е. по-дълго е в положение на нападател. Колкото повече топката е в наше владение, толкова по-малко възможности има да ни бъде вкаран гол. Оттук идва и основното правило — нападението е най-добрата отбрана“.

В изложението по-нататък авторът подчертава значението на играта без топка, на доброто пласиране. Като изтъква, че футболната игра не търпи шаблони, той сочи, че тя изисква творчество. Спира се обстойно на факторите време и пространство, като дава и конкретни наставления…

В обаятелната и авторитетна фигура на Гено Матеев имаше НЕЩО ВЪЗРОЖДЕНСКО.

Помня как ентусиазирано ни обясняваше, че на 19 февруари ние сме длъжни като българи и като членове на клуба да поднесем цветя пред паметника на Апостола на свободата. И предвождани от него, го сторихме — да ни е леко на душата, в съзвучие с традицията отколе.

На терена бе истински спортсмен, грубостите и неприличното поведение го отвращаваха. Апелираше винаги за феърплей, но разбира се не е застрахован от контузии. Веднъж противник го подкосява отзад и той пада със счупена ключица. Като разбира грешката и вината си, „секирджията“ сам напуска игрището, сякаш негласно поискал прошка от потърпевшия, пред когото може само да благоговее…

В едно писмо до футболната ни централа през 1957 г., подписано от Симеон Янков (Симето), в което се сочи приносът на първите ни олимпийци, за Гено Матеев се отбелязва и следното: „За да не вреди на служебните си задължения в БНБ, бе принуден да се откаже от състезателната кариера. Има от футбола и счупен крак. Сега е пенсионер по болест…“

Неведнъж, воден от чувството за неизплатен дълг към този дълбоко уважаван ветеран, съм повеждал разговор със сина му Асен Матеев, дългогодишен журналист и коментатор в програма „Хоризонт“ на БНР, сега на работа в Българската национална телевизия. Ето част от споделеното за скъпия родител:

— Казвате, че веднъж на баща ми се паднало да организира клубните спортисти и почитатели при полагане на венец пред Паметника на Апостола на 19 февруари. Към тази личност той питаеше наистина огромна обич и признателност, като към най-велик мъченик, издигнал на още по-голяма висота идеите на своя голям учител Раковски, с който родът ни има пряка потомствена връзка. На качествата и достойнствата, олицетворявани от баща ми, наистина човек можеше да се възхищава. Думата му винаги тежеше. А той най-свободно изразяваше мислите си. Държеше строго на външността си. Като излизаше, винаги бе в костюм, с палто и мека шапка. Извикваше уважение и внимание у околните. Много пъти, отправили се заедно нанякъде, трябваше да отговаря на поздравите на десетки минувачи, да спира за по-дълга раздумка. И така все не стигахме навреме за уговорен час или избрано посещение. У нас са идвали и футболисти от поколението, радвало ни през шейсетте години, включително Абаджиев, Христо Илиев, Сашо Костов, Янко Кирилов. И той винаги им е сочел като образец за възпитание и поведение на терена и в живота Гунди.

На бащиното погребение дойдоха много приятели и почитатели. Пя и хор „Славия“, отдавайки затрогваща почит и в потвърждение на традиционните дружески и лоялни отношения между двата клуба, писали историята на футбола у нас от най-ранни зори.