Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Очерк
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dkeranov (2018 г.)

Издание:

Автор: Димитър Попдимитров

Заглавие: Големият син отбор

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Тип-топ прес“

Година на издаване: 2008

ISBN: 978-954-723-018-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7926

История

  1. — Добавяне

С Патент на експерт за вечни времена
Иван Радоев (Ванюш, баба Рада)

Роден на 9 септември 1901 г. в София.

По професия е геодезист, който работи във Военния топографски институт четвърт век (до 1946 г.).

«На 11 години бях — казва той, — когато футболът превзе махалите, клубове още нямаше…». Играе сетне в «България» (1914–1918 г.), след това в «Левски» (1918–1928 г.), но споделя, че гонил топката и по-късно.

С «Левски» е вицешампион през 1925 г., носител на купата «Улпия Сердика» през 1926 година. Дебютира с националния тим на олимпийските игри в Париж срещу Ейре (28 май 1924 г.), а втората му среща е на 10 април 1925 г. в Истанбул срещу Турция (1:2).

Още като състезател на «сините» се пробва и за треньор, включително в Пловдив. За клубната си одисея като наставник дава следната справка: «Левски» (1934–1942, 1945–1947, 1949–1951), «AC 23» (1943), в Попово (1944), «Единство» — София (1948), «Славия» (1952–1954), «Септември» (1955–1956), «Локомотив» — Пловдив (1957–1959), «Берое» (1960–1964), «Ботев» — Враца (1965–1966), «Спартак» — Варна (1967), «Марек» (1968–1971, 1973–1974), «Марица» — Пазарджик (1972). С други думи водил е подготовката на тия отбори в течение на четири десетилетия.

Селекционер е на националната ни единайсеторка в 8 междудържавни мача:

24.05.1939, София — Латвия (Летония) — 3:0

22.10.1939, София — Германия — 1:2

11.04.1942, Загреб — Хърватия (Хърватско) — 0:6

19.07.1942, София — Германия — 0:3

15.06.1947, София — Албания — 2:0

06.07.1947, София — Румъния — 2:3

12.10.1947, Загреб — Югославия — 1:2

27.08.1950, София — Чехословакия — 1:2

Равносметката е 2 победи и 6 загуби. Така за времето си по броя на селекционерските ръководства се нарежда само след Павел Грозданов (27).

Иван Радоев почина на 4 август 1985 година.

 

 

Когато почина, съобщението в спортния печат е кратко, протоколно, макар и отдавна като състезател и треньор да си е извоювал всеобщо признание и уважение. На погребението му има венец и от клуба, на който отдаде най-много от силите си, но никой от тогавашното ръководство на гранда не отронва дължимото прощално слово… Добре, че в паметта на хората оставаш завинаги по силата на неписаните закони, които в края на краищата казват тежката си дума. А от дистанцията на отъркулилите се години все повече се убеждаваме, че и за Иван Радоев има запазено място за вечни времена в историята на футбола ни.

Той е сред рояка от ентусиазирани момчета, чиито игри огласят територията между «Витошка» и Руския паметник в столицата. Отборът, който впоследствие ще се оформи като клон на «Левски» и ще се слее с него, се казва «България». С учениците от Втора мъжка гимназия ще гони топката на Могилката. Като юноша в съкратени срокове ще премине през петия и третия отбор, за да се утвърди като основна единица и в първия състав на «сините», където ще е титуляр 11 години.

За много от случилото се в този период ЕДИН ЗЕЛЕН АЛБУМ РАЗКАЗВА.

На 46 страници халфът, обличал и националната фланелка, включително в паметния мач с Ирландия (0:1) на олимпийските игри в Париж през 1924 г., е събрал снимки, чиято документална стойност ще повишава своята цена с течение на всеки ден. За него вестниците са писали, че е бил сърцат и енергичен, работлив както в атака, така и в отбрана, че се е раздавал без остатък на терена. За физическите му качества свидетелстват и фактите, че участва в лекоатлетически щафети. Но има нещо, което винаги ще го отличава — това е будната мисъл, трезвата преценка, бързо и точно избраното решение.

Но да се върнем към колекцията от снимки, която е цял благодатен източник за оня отрязък от време, когато «сините» носят на гърдите си емблематичния жълто-червен кръг с буквата «Л». Тогава монограмът на славистите е оформен в триъгълник, а публиката с нетърпение очаква и изпълва трибуните във вечното дерби между корифеите на столицата. След Първата световна война, както четем в интересните спомени «Завчера и вчера», две стихии са завладели София и страната: афро-американският джаз и английският футбол, напомнящи по буйността на нашествието си силнозаразни болести.

Ето ги моментите пред фотообектива от съперничеството с варненци, включително с «Тича» и «Владислав», чиято диря също е дълбока и осеяна с авторитетни успехи. А как блажено се излежават софиянци на пясъка или се усмихват във водата на плажа, преди да премерят умението си с тях. Това удоволствие понякога струва скъпо — през 1919 г. «Тича» побеждава «Левски» с 4:1, «Славия» — с 3:0… Скъпоценни находки са и снимките от международните мачове — от Цариград идва руският тим «Галиполи». В албума гостите са представени не само в срещата от 1922 г., но и в друга, по-ранна, за която съобщават впрочем и други автори. Личат звездите от кохортата на «сините», които ще прекъснат «тиранията» на «Славия» в София, а през 1924 г. ще отбележат бойното си кръщение и в първите междудържавни изпитания, начело с П. Иванов (Вертер). Ал. Христов (Шкубата), Сим. Янков, Г. Матеев, Д. Мутафчиев, Н. Мутафчиев, Цв. Генев, Конст. Мазников, К. Йовович, както и Ив. Радоев. Сред състезателите на «Галиполи» се откроява и снажната фигура на Михаил Борисов, който ще свърже името си и като играещ треньор на «Левски». Ето го и кръстникът на столичния клуб Борис Василев (Боркиша), превел и раздал на състезателите ни истинско методично ръководство. По-нататък страниците илюстрират двубоите с румънските «Триколорул» и «Ромкомит», турнетата в чужбина, за да проличи как футболът ни все повече набира опит и възмъжава.

ЖАДЕН ЗА ЗНАНИЯ И УМЕНИЯ Е И ВАНЮШ, както е популярен сред тогавашните поклонници на топката. От руските уроци ще му направят впечатление «дурховете», т.е. подаванията напред в празни пространства. В «Левски» ще допринася за обогатяването на играта с ниски пасове в триъгълници, съчетани с дълги прехвърляния. След гостуването на унгарския «ФК 33» все повече ще се наложи ансамбловото, колективното взаимодействие, ще се разкрепостят някои постове. Във Виена през май 1924 г. Радоев, поради налегнала го ангина, ще е само зрител, но затова пък ще бъде с широко отворени очи за майсторството на австрийските виртуози, победили ни с половин дузина голове. И ще «купи» от домакините пробивите до крайната линия с върнат пас към притичващ партньор със силен завършващ удар. По същия начин ще бъдат направени опити у нас за копиране и изкуството на уругвайските жонгльори, смаяли света в Парижката олимпиада. Ето как личен албум може да напомня за извървяното от предшествениците, да пресява насъбраното като опит, върху който се гради и бъдното. А че достойно е изпълнявал тази мисия и Иван Радоев, показва и дългогодишната му практика като треньор от първа величина у нас.

За да преуспее на това благородно поприще, вече е доказал редица качества — гори от енергия и амбиция, трупа познания. Покрай работата си във Военния топографски институт, където постъпва през 1922 г. и се уволнява през 1946 г., той винаги е за пример като активен състезател, като утвърждаващ се наставник. Будното му гражданско чувство го подтиква през 1937 г. да напише, че футболът у нас трябва да се постави на правилен път, отправяйки изявлението си към водачите на спорта в България. С цялото си сърце гори за любимия «Левски», труди се всеотдайно, за да бъде сред челниците в страната. А от стар деец на «Ботев», научих, че преди Втората световна война го е виждал да помага безвъзмездно и на игрището в Коньовица. Идвал с униформата от Топографския институт.

Кормчия на «Левски» е общо 15 години, през които клубът няколко пъти печели шампионската титла и националната купа, регистрирайки трите дубъла през 1946, 1947 и 1950 година. Със «Славия» през 1952 г. печели купата на страната, работи и в следващите две години. Отговарял е за подготовката на «Марек» общо 6 години и на «Берое» — 5.

Мачовете му като селекционер на «А» националния тим са показани във визитната картичка. Поверяван му е и «Б» отборът на страната, който среща в София на 1 април 1934 г. Югославия «Б» — 0:1. Освен това е бил съставител и на сборния състав на София.

От срещите с германските футболисти в нашата столица през 1939 г. (1:2) и 1942 г. (0:3) са и контактите му със знаменития Сеп Хербергер, с когото дълго поддържат взаимна кореспонденция. В личния архив на Радоев е и снимката от 1942 г., на която той е редом със световноизвестния капацитет след приятелски разговор.

В по-далечното минало Иван Радоев има за учители във футбола специалисти като Пекарна, Блашке, Ноксе, Чапмън, Станфор Лерие… За мото на своя статия използва мнението на Лерие: «Победата е овладяна с две възможности — основен състав и инициатива». Запазен списък ни ориентира за редица практически ръководства, методически препоръки, пази се и футболният буквар на Ернст Фури, издаден от Германския футболен съюз.

След като през 1948 г. завършва държавната треньорска школа у нас, непрекъснато обогатяваше библиотеката си с чуждестранна специализирана литература. Най-активно се намесваше в дискусиите за учебно-тренировъчната работа, тактиката, психическата подготовка. Във в. «Футбол», издаван през 1963–1974 г., бих посочил няколко много полезни негови статии, анализи, коментари. Вземал е критично отношение към представянето на клубните отбори, на националната единайсеторка. В академичен стил разработи на страниците на месечно издание любимата си тема за оформянето на основния състав. Стройно и убедително звучи ТРЕНЬОРСКОТО МУ КРЕДО:

• Задачата на треньора е да подготви своите играчи както спортнотехнически, така и психически за борбата, която им предстои.

• Техническото умение и вниманието към него е от първостепенно значение.

• Голямата задача е създаването на комплексни играчи.

• Необходимо е стриктно спазване на тактическата дисциплина. Схемата на игра е в зависимост от качествата на състезателите.

• Морално-волевата подготовка, която страда от инцидентност, също трябва да бъде на висота.

• По-голямо внимание заслужава индивидуалният подход към отделните състезатели.

• Всеотдайността е основното, както и желанието да се побеждава.

• Не изпадай в плен на точкогонството, жертва на което става красотата на футбола!

• Самоуспокоението е пагубно за треньора…

Може да се позовем и на други показатели, които ще убедят и непосветените, че Иван Радоев е един от най-ерудираните и опитните в треньорската професия у нас. Но се натъкваме и на абсурден факт: през 1951 г. той е освободен от треньорския пост в «Левски» за несправяне с плановете за работата. Мотивировката е изложена в две-три страници от доклад, написан в духа на канцеларските отчети, които дълго бяха само «губи-време». Доколко са били правилни изводите, личи и от косвения отговор в наше списание по онова време, където оценките са коренно противоположни и се свеждат до следното: «Треньорът Ив. Радоев, благодарение на дългогодишната си практика, както и на неуморната си и предана работа, успя да постигне много добри резултати…».

Помолихме за мнение и Иван Димчев (Бачин), капитана на «Левски» през 1950 г., когато отборът пожъна куп успехи под ръководството на Иван Радоев: «Той имаше таланта, квалификацията и подхода на вещ и проникновен педагог. Държеше се с нас като баща. Не съм го запомнил да ни е нахокал и нагрубил. Не обичаше да се самоизтъква. Имаше свои твърди разбирания и позиции, но се вслушваше и в думите на състезателите. Владееше изкуството да ги обединява в здрав колектив. Имаше пълното ни доверие като признат експерт. Негов специалитет бяха тактическите капани. На спорта се бе посветил изцяло — мисля, че повече време бе с нас, отколкото с приятели или със семейството си. Заслугата му, разбира се, е и със своите национални измерения.»

Разгадал много уловки, прозрял пътя към победата на терена, Радоев позна и края си в срещата със смъртта, както бе казал три дена по-рано, когато бе вече на легло след тежкото нараняване при опит да помогне на по-стар човек от него…

За да се намесят и неписаните закони, според които оставаш в паметта на хората.