Димитър Попдимитров
Големият син отбор (11)

Първият най-млад национален дебютант
Кирил Йовович (Вагонетката, Кики)

Роден на 29 декември 1905 г. в София.

От старата «България» преминава в «Левски» през 1919 г., записвайки 9 сезона. Изключителен талант, бързо напредва и се утвърждава като ляво крило в компанията на по-възрастните в отбора. Архивни източници го сочат като «голям техник с гъвкава фигура и трикова игра», като нападател, който умело дриблира и центрира, като създава положения за другите. Облича фланелката с държавния герб в 3 мача, включително при премиерата във Виена и на олимпийските игри в Париж през 1924 година. Столичен първенец (1923–1925 г.) и носител на общинската купа «Улпия Сердика» (1926 г.). Всеотдайно служи на клуба и като неуморен деец. Треньорският му мандат в «Левски» през 1936/1937 г. е увенчан с шампионските лаври.

Почина на 9 февруари 1976 година.

Откърмен е в махалата на «Левски» — люлката на основателите и на следващите знаменитости, оформили ГОЛЕМИЯ СИН ОТБОР през двайсетте години. Тогава участва в най-старото дерби със «Славия», включително и при първата официална победа в края на 1923 г. (3:1), когато е прекъсната хегемонията на «Старата госпожа». Взема участие в международните мачове с «Галиполи» («скитащия се» руски емигрантски тим); с румънските «Триколорул» и «Ромкомит», разписвайки се с по един гол; с будапещенския «ФК 33» и др. Така на състезателната арена е рамо до рамо с прочутия вратар Петър Иванов (Вертер), с железните защитници Александър Христов (Шкубата) и Симеон Янков (Симето), с неуморимите совалки Гено Матеев и Иван Радоев в халфовата линия, с братята Мутафчиев (Мърцо и Колишчето), с Цеко Генев (Генерала) и Коцо Мазников (Дяволето) в нападението. Прилежен ученик е на играещия треньор Миша Борисов, който и на този пост не сваля военната си руска униформа. Йовович спазва наставленията в съхраняваната впоследствие половин век ученическа тетрадка, в която на 79 страници е преписано ръководството на виенчанина Георг П. Блажке «Как изучавам и преподавам футболната игра».

В какво се състои международният принос на десетината избраници от «Левски» в националната единайсеторка личи от един коментар на наш наблюдател за мача с Ирландия на олимпийските игри в Париж: «Когато на стадиона „Коломб“, наред със знамената на всички държави, плющеше и българският флаг, нашия тим отстояваше пред очите на публиката качествата и името на България. В сърцето на Франция ние накарахме света да заговори за нас, да тръпне пред устремите ни, да познае и разбере, че чадата на мъничката страна имат несъкрушим дух…».

Ето как понякога резултатът (0:1) не казва всичко за представлението на правоъгълната сцена, включително и при събитието, което бележи, че във футболната география се е появил още един жител, от който най-популярният спорт може да има само полза.

В ЧЕЛНАТА ФАЛАНГА

на това голямо начало е и Кирил Йовович (Кики, Вагонетката). Особеното за него е, че само седмица преди олимпийския прощъпалник той регистрира на мача във Виена срещу Австрия (0:6) един своеобразен рекорд, оказвайки се първият най-млад наш дебютант с фланелката на националния тим. Тогава той е на 18 години, 4 месеца и 23 дни. И чак след десет години друг играч ще нанесе следващата корекция в тази почетна графа. Що се отнася до следващия от «Левски», ще трябва да измине четвърт век, за да се появи явлението Георги Соколов (Йогата), свалил възрастовия лимит на 16 години, 10 месеца и 25 дни, оглавявайки българската колона за всички времена.

Ето и спомен от третия мач на Кирил Йовович с националната фланелка, разказан от самия него две години преди да почине пред патриарха на спортната ни журналистика Климент Симеонов: «На срещата с Турция в Истанбул ръководи местен съдия, макар да ни беше казано, че е англичанин. Той отмени няколко гола — мои и на Никола Мутафчиев. Загубихме с 1:2. Почти през цялото второ полувреме се борехме с играч по-малко — вратарят ни Андреев бе тежко контузен и бе откаран в болница. На вратата застанах аз и спасих няколко удара. На трибуната зрители възкликвали:

»ВАЙ, ВАЙ — И ГОЛОВЕ ВКАРВА, И ГОЛОВЕ СПАСЯВА!“

През 1925 г. „сините“ са из Европа по маршрута Нюрнберг — Дрезден — Париж — Страсбург — Бордо — Руан — Париж — Ривиерата. На „най-голямото турне“ се връща през 1934 г. вестник „Левски“ в редица подлистници в по-свободен фейлетонен маниер. Описаните факти, разбира се, имат и своята документална стойност. За мача със „Стад Франсе“ в Париж (2:0) има такива редове: „Отобусите спряха пред игрище «Буфало», цялото обградено с покрити трибуни. Слаб дъждец ръмеше и ние предполагахме, че ще видим терена разкалян. Изненадани останахме обаче от зелената като кадифе трева, която не позволяваше на дъждеца да разкаля терена… Реферът даде сигнал. Рефер и половина, а не като нашите… Лапна свирката и забрави, че е французин. И заради това му безпристрастно рефериране не може да смогне и се отзове на всички покани от разни клубове и градове от цяла Европа…“

Първите минути домакините имат инициативата, но по-късно настъпва обрат. И авторът продължава: „Особено се прояви Кики Йовович. Той изигра няколко положения така майсторски, че извика възхищението на цялата публика, която запомни името му и започна да го подканя: Кики! Кики!… Но и той не се шегуваше. Към 25-ата минута от движение със страшен шут, какъвто едно време само Кики притежаваше, открива резултата — 1:0 за «Левски»…

ТОЗИ ГОЛ СЕ ПОМНИ И ЩЕ СЕ ПОМНИ ЦЯЛ ЖИВОТ от тия, що имаха щастието да го видят. Гол, ама какъв гол, не ти е работа — страшно силен шут, и то в движение!“

Второто полувреме крайната отбрана на „Стад Франсе“ става жертва на нова паника, предизвикана от развихрилото се българско крило. Бековете се виждат в чудо да парират заплахата и един от тях, вместо да подаде на вратаря, си отбеляза автогол — 2:0. Заключението: „Играта на «Левски» бе неописуемо добра!“

Веднага още в Париж постъпва съблазнително предложение към Йовович от британски мениджър — за „Селтик“ срещу 300 000 франка. В Бордо обаче на Вълшебния стрелец е отредена зла участ. Читателят изтръпва от описанието: „В титулярен състав сигурно щяхме да победим, ако в 20-ата минута при срещата на Кики с десния халфбек (испанец) не се чу един пукот. Йовович като сноп се стовари на земята. Донесоха носилка и го отнесоха в хотела, а ние продължихме с понижено настроение. Полувремето завърши 0:0, а вторият хафтайм ни направиха 2 гола и загубихме… Вечерта ни дадоха банкет, в ушите ни обаче пищеше пукотът от счупения крак“.

Само пострадалият е могъл да каже колко му е струвало това нещастие в зенита на възхождащата, но злополучно прекъсната кариера. Няма го в игра и следващия сезон.

За класата му в ония години свидетелства и анкета по случай „златната сватба“ на българския футбол през 1959 г., чиито резултати са публикувани във в. „Спорт-тото“. В графата за най-добро крило личат следните имена: Кирил Йовович, Асен Панчев, Вучко Йорданов… При раздаването на официалните награди по случай юбилея Кики е само „Отличник на физкултурна работа“.

И добре, че като най-ценна награда от миналото го съпровождат спомените и не заглъхват в паметта му овациите от времето, когато се е подвизавал със синята фланелка или с държавния герб на гърдите. А сърцето му е стоплено и от възторга при спечелената от „Левски“ под неговото треньорско ръководство шампионска титла през 1937 година.

Веднъж в третата възраст се редеше на дълга опашка за билети, за които трябваше да загуби немалко време. И се чу глас: „Сторете път на славния ветеран. Той заслужава да ги получи, без да чака. И дори безплатно!“ Скромността обаче не му позволи да прережда другите, да не остави лептата си. Не стори и знак на недоволство или възгордяване. Достоен за уважение!

Най-сетне имах възможност за разговор с дъщеря му Румяна, която е запазила фамилното име на баща си. По повод на написаното от мен, тя добави:

„Заради пълното си себеотдаване като футболист той прекъсва учението си в немския колеж. Има доста неприятности в заможното семейство (4 братя и 2 сестри) и разривът стига дотам, че родителите му кореспондират с него по пощата. Като научава за чуждестранната оферта, едва не пощурял от възмущение, изтъквайки като немислимо едно напускане на любимия си клуб, на родината, на чието футболно бъдеще се е обрекъл. Съвсем рядко ме е посвещавал в спомените си. Чуждо му беше всяко самохвалство. Дължа много на неговите математически способности, за да се дипломирам… А той обичаше да се вглъбява и в писанията на философи… Повод да бъда горда с него бе присъствието му на Олимпийския конгрес във Варна (1973 г.). Тогава телевизионният екран ни го показа сред почетните гости, редом с други от първите ни олимпийци.“