Димитър Попдимитров
Големият син отбор (7)

Щурмовак в шеметен бяг, треньор в шампионски доспехи
Димитър Мутавчиев (Мърцо)

Роден на 10 януари 1903 г. в Стара Загора. По-възрастен брат на Никола Мутафчиев (Колишчето), друга легенда на футбола ни през двайсетте години. Майка им е родна сестра на Михаил и Георги Жекови, вдъхновили перото на Иван Вазов в „Епопея на забравените“. Когато семейството с баща архитект сменя местожителството си със софийско, децата имат шанса да попаднат в люлката на „Левски“, а по-късно — като ярки фигури — да бъдат и двама от корифеите на Големия син отбор. Така ще бъде спечелено неведнъж столичното първенство, ще бъде завоювана Общинската купа „Улпия Сердика“ (1926 г.), ще бъде записано участието във финала за държавно първенство през 1925 г. (0:2 за „Владислав“)… На своя пост като дясно крило ще бъде Димитър Мутафчиев и в 3 междудържавни мача, включително срещу Ейре на Парижката олимпиада през 1924 г. (0:1). След състезателната кариера, на която остава верен в 10 сезона, той ще бъде неуморен деец на „Левски“, треньор на отбора през 1938/1939 г., както и през 1953 г., когато под негово ръководство бе пожъната шампионската титла. Ще бъде запомнен преди войната от няколко поколения възпитаници на Търговското училище като преподавател по физическо възпитание. През 1937 г. ще бъде сред първите ни рефери, а под редакцията му ще излиза списанието „Телесна култура“… Ще ознаменува дългогодишна треньорска дейност и в редица клубове от елита (ЖСК — София, „Червено знаме“ — София, „Спартак“ — Плевен, „Спартак“ — София, „Миньор“ — Перник, „Дунав“ — Русе, и други).

Почина на 8 септември 1990 година.

И заради него заслужава да върнем времето назад, като проследим главно епизоди от състезателната му и треньорска кариера.

ФУРИЯ НА ДЕСНИЯ ФЛАНГ

1919 г. Димитър Мутафчиев дебютира в първия тим на „Левски“. Любопитно е, че през тази година „сините“ слагат и вратовръзки в един-два мача, а през октомври дербито със „Славия“ е с входни билети… В първото международно изпитание срещу гостуващия „Кубан“ (от военното училище в едноименния град), съставен от емигранти, е записана победа с 6:0, като още на полувремето резултатът е 5:0.

1921 г. От Цариград пристига друг руски състав — „Галиполи“, от които в София ще остане Фридрих Клюд, известен състезател на „ФК 13“ и уважаван наш съдия. Тогава при 0:1 зрителите дълго спорят, че ако имало напречна греда (а не опънато въже между страничните стълбове), топката евентуално щяла да се отбие от нея, а не да се хързулне под импровизирания шнур. Впрочем тогава има спречкване и с рефера, при което, казват, влезли в действие и чадъри…

1922 г. Същият скитащ руски тим за втори път е гост на „Левски“ и трябва да се примири със загубата от 0:2. Феноменалният стълб на „Галиполи“ Миша Борисов става играещ треньор на „сините“. Той включва като десен инсайт Никола Мутафчиев (Колишчето), който заедно с по-опитния си брат Мърцо поставя началото на знаменития им тандем. При гостуване във Варна на тамошните грандове, за първото реми срещу „Тича“ (1:1) заслугата е на Димитър Мутафчиев, който става автор на изравнителния гол.

1923 г. Дясното крило е един от най-добрите спринтьори у нас. В печата е публикувана снимката му след като пробягва 100м за 11,9 сек., изпреварвайки Владимир Цветков (Цоцо), футболист и лекоатлет на „Славия“. А през ноември, когато „Левски“ записва историческата победа с 3:1 над „Старата госпожа“, третото попадение в нейната врата е дело на Димитър Мутафчиев…

Когато при първото излизане на софийския отбор в чужбина „Левски“ гостува през октомври в Букурещ, при 4:2 във втората среща с „Триколорул“ четвъртото българско попадение е на Мърцо.

1924 г. През Виена, където губим от Австрия с 0:6, нашият представителен отбор (с 10 левскари в състава) се отправя за Париж, за да участва в олимпийския футболен турнир. Разказвали сме вече за перипетиите, завършили с 0:1 на този най-авторитетен по онова време форум. За отзвука му у нас съдим по съобщение в печата: „Телеграфът донесе трепетно очакваната новина за мача Ирландия — България, резултатът от който начерта за нас един нов път. Един път, по който българският спорт тръгва към бъдещето, достатъчно оценил моралната и физическата си стойност“. В потвърждение на ласкавата оценка ще добавим, че в класирането на турнира от Осмата олимпиада, България е на 9-о място. От френската столица с медал и разкошен диплом се завръща и Димитър Мутафчиев.

1925 г. „Левски“ е на турне в Германия и Франция. За „златната победа“ над първокласния „Стад Франсе“ с 2:0 в Париж местен вестник отбелязва, че през второто полувреме българите са предприели опасни нападения, при които особено се отличава техният краен десен фланг, който играе чудесно, въпреки хлъзгавата почва (б.а. — става дума за братята Мутафчиеви). Накрая в полумрака публиката засвидетелства победата на „Левски“ с дълги и горещи овации… Впрочем неслучайно няколко месеца преди това, след срещата с представителите на Средна Унгария (2:0) в София, за братския дует има пак заслужени похвали, а специално за Димитър четем: „Впрочем той винаги е бил добър“.

УВАЖАВАН ПЕДАГОГ, НЕУМОРЕН ДЕЕЦ

Вече знаехме, че Димитър Мутафчиев през трийсетте години е учител. И за наш късмет в разговор с дългогодишния капитан на „Левски“ Иван Димчев (Бачин) научихме следното: „Бай Димитър ми беше преподавател по физическо възпитание, когато бях ученик в Търговската гимназия. Печелеше симпатии сред питомците си с добродушието си, с познанията си в областта на спорта, с културните си обноски. Същевременно бе много взискателен в работата си. Като знаеше моето увлечение по футбола в юношеските години, към мен се отнасяше с подкупващо внимание, оценил и качествата ми на бъдещ състезател от елита“.

Бачин не пропусна да отбележи, че с препоръката на Мутафчиев като играч на „АС 23“ участва в приятелски турнета на „Левски“, за да намери благодарение на настояването „Ела при нас“ място сред „сините“ от пролетта на 1947 година. И да получи завидния шанс през 1953 г. да бъде шампион с някогашния си учител по телесна култура. Използвам това определение, защото през 1937 г. Димитър Мутафчиев издава списание с такова заглавие. В него на 12 страници читателят се е приучвал към „спорт, просвета и родолюбие“, намирал е полезни лекарски съвети, възхищавал се е на природни забележителности у нас и в чужбина, бил е в крак и със спортните събития, включително и футболните изяви у нас, в цяла Европа… Все по това време уважаваният педагог и редактор е и в списъка на най-изтъкнатите ни представители на Темида.

СТИХИЯТА НА ТРЕНЬОР

През първия дял от първенството за 1938/1939 г. в рамките на националната дивизия „Левски“ се представя колебливо и се налага през пролетта клубното ръководство да прибегне до услугите на Димитър Мутафчиев като наставник. С млади попълнения отборът заема шестото място, подобрявайки класирането от предишния сезон, когато е седми. Така е подготвена основата за още по-добро представяне през следващия сезон (1939–1940 г.), когато поставя кандидатурата си за шампионската титла, но в края на краищата трябва да я отстъпи на ЖСК (Сф), чиято подготовка в известен период се води от Мърцо.

Ето впрочем някои от ангажиментите му след войната, когато изцяло се отдава на треньорска дейност.

1952 г. В критичен момент е повикан в „Спартак“ (Плевен). И в книгата „Северняшки танц с футболна топка“ на клубния летописец Светослав Обретенов четем: „Той едва ли е носил със себе си магическа пръчка, за да промени нещата с един замах, но така или иначе те вече имат друг облик. В какво се състои тайната? Само в обаянието на треньора ли? Или решителна роля изиграват големият му опит и тънкото познаване на играта? Според нас и едното, и другото. Димитър Мутафчиев се оказва отличен педагог, който сплотява колектива и го повежда в борбата мобилизиран, с повишена тактическа зрялост…“ В крайното класиране плевенчани заемат четвъртото място, а са новаци в групата.

1953 г. На треньорския пост в „Левски“ застава Димитър Мутафчиев. Сондажи за това — според дългогодишния състезател Тодор Такев — са били водени още по време на плевенския мандат. Тоцето твърди също, че бай Димитър е бил на треньорска специализация в Германия, учейки се от Сеп Хербергер. А що се отнася до началните стъпки в любимия клуб, Мутафчиев скромно отбелязвал, че бил на 12 години при основаването на „Левски“ на Могилката. Наставникът увличал играчите, като обяснявал подробно тактическите задачи, местейки символичните фигурки на демонстрационната дъска.

И „Левски“ все повече набира сили, за да атакува и отстоява лидерската позиция. Помня как непоклатим се представи на старта в първенството срещу „Ботев“ (тогава ДНА) в Пловдив — 1:0. Струваше ми се, че няма слабо място. Гръбнакът на отбора бе от опитни бойци, но сред тях имаше и нови кълнове. А в играта се чувстваше и почеркът на вещия треньор… В изнурителния маратон на шампионата имаше и неприятни моменти, но „Левски“ запазваше шансовете за титлата, а в края на сезона (когато и аз имах щастието да съм пак в тима), бе удържана и така важната победа над ВВС (3:2), за да бъде погребана и последната надежда на главния конкурент…

1954-1955 г. Димитър Мутафчиев е за кратко на кормилото в „Миньор“ (Пк)… На следващата година е отново в „Спартак“ (Плевен), за да демонстрира и прословутия му „супербетон“ пред угрозата от изпадане. Тогава в печата се надигна голям вой срещу схемата, която пренаселяваше пространството пред собствената врата, а напред понякога оставаше и без удар в противниковата. Дори и по-именити съперници у нас изпитаха това непознато средство на свой гръб. И трябваше да щракнат мозъците, за да се намери верен изход, като се открие контраоръжието. Просто плевенчани сигнализираха, че футболът навлиза в нов етап, когато се засилва отбраната, макар и за сметка на нападението. А то да му търси колая…

През 1957 г. бай Димитър вече е с повредено сърце и разширени вени на краката, но и в следващи сезони помага на някоя отбори.

Връщайки се към приноса му за златните медали през 1953 г., интервюирахме някои от сегашните ветерани.

Димитър Дойчинов: „За втори път бях под неговата опека, както и през 1938/1939 г. Все така бе настойчив в работата си, взискателен и принципен. Впечатляваше с треньорския си хъс.“

Драган Георгиев: „Уравновесен и коректен в отношенията си към играчите, той бе уважаван от всички ни. Проявяваше усет на добър специалист, когато ми възлагаше най-различни функции в нападението или средната линия.“

Любен Хранов (Мистри): "В подготвителния период през първите месеци на 1953 г. трябваше сериозно да се понапънем под негово ръководство. Спомням си, че често използвахме и залата на бул. „Сливница“. За състезанията всеки бе поставен на мястото си. Доказвайки качествата си и на психолог, бай Димитър възвърна вярата на играчите, изпитали трудни моменти и преживявания в живота; издигайки на нужната висота духа на отбора; мобилизирайки го за високата цел, която в крайна сметка бе постигната… Няма да забравя обаче и една среща в Борисовата градина, след като ръководството прибягна до промени в тима и треньорския екип след първенството (б.а. — а бяхме и финалисти за купата). Поседнали на пейка, той изплака голямата си болка: „Изглежда за първи път у нас аз трябваше да понеса кръста, да позная неволята на наставник, допринесъл за шампионските лаври и след това безцеремонно освободен…“.