Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Очерк
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dkeranov (2018 г.)

Издание:

Автор: Димитър Попдимитров

Заглавие: Големият син отбор

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Тип-топ прес“

Година на издаване: 2008

ISBN: 978-954-723-018-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7926

История

  1. — Добавяне

Скромен и доблестен кавалер на кръглата топка
Симеон Янков (Симето)

Роден на 17 февруари 1899 г. в София. Родителите му са учители, от Беломорска Македония.

Завършва Търговската гимназия в столицата. Участва в Първата световна война (на Южния фронт), за което е награден с възпоменателен медал. По професия е банков чиновник, но работи и като треньор по футбол (както сочи трудовата му книжка). Пенсионира като началник отдел в Българска народна банка.

В плен на кръглата топка е още от детството си — живее в района, откърмил основателите на „Левски“, в чийто представителен отбор ще бъде основен стълб около 15 сезона. Вицешампион на страната е през 1925 и 1929 година. Носител на общинската купа „Улпия Сердика“ през 1926, 1930, 1931 и 1932 година. Облича 4 пъти националната фланелка (1924–1926). Още през февруари 1924 г. се съобщава в печата, че е дългогодишен завеждащ спорта в „Левски“ (равносилно на треньор, включително и на „дефанса на І тим“). През 1935 г. отново е включен в клубното ръководство. Води подготовката на сините и след Втората световна война.

Почина на 3 септември 1979 г. в София.

 

 

Петнадесет изпитани и добре известни поборници „те бяха на брой“, когато в един юнски ден на 1956 г. отново се появиха на терена, за да участват в мач на ветераните с представителите на „Славия“. Едно символично съзвездие, предавало си щафетата по възходящия път на „сините“. Една снимка документира тогавашното присъствие на Никола Димитров (Фъц), Васил Спасов (Валяка), Димитър Дойчинов, Стефан Никушев, Любомир Стамболиев, Любомир Петров (Боби), Асен Димитров (Сменко), Борислав Габровски, Асен Панчев (Панчето), Атанас Динев, Асен Пешев (Капуй), Никола Петрунов (Офицера), Александър Христов (Шкубата), Петър Иванов (Вертер), Симеон Янков (Симето)… Бях на стадион „Васил Левски“ в оня паметен момент, когато към тази гвардия, представяща елита от няколко поколения на „сините“, се отправи друг любимец от миналото — Никола Мутафчиев (Колишчето). Той едва пристъпяше от тежко заболяване, но сияеше от щастие, че ще може да поднесе изработените от него флагчета. В редицата на „белите“ също имаше легенди, които извикваха в паметта на по-възрастните зрители най-вълнуващи спомени: Димитър Манолов (Найдо, Боянската мечка), Никола Калканджиев (Колата), Никола Стайков (Толето), Димитър Байкушев (Мими), Райчо Богословов…

И започна галапредставлението, в което някои от АРТИСТИТЕ ГАСТРОЛИРАХА С КОРОННИ ТРИКОВЕ и накараха многобройната публика да тръпне от удоволствие, да избухва спонтанно в аплодисменти. В този мач „сините“ бяха предоставили капитанският пост на най-възрастния измежду тях — Симеон Янков. След шоупрограмата на ветераните на разговор в редакцията на спортния ни вестник Симето бе споделил следното:

„Подир Първата световна война у нас нямаше никакви топки. Принудихме се да вземем от казармата на I-VI полк стари ботуши и от тях да ушием топка. Но тогава изскочи друга неприятност — нямаше плондири. Правихме опити с мехури от животни, балончета, вътрешни гуми от велосипеди и какво ли не още. Но все пак успехме да си осигурим топки. Спомням си как организирахме и първия международен мач с румънския «Триколорул». Румънците искаха да им внесем предварително в банката 20 000 лева. Това бе огромна за времето сума, която нито ние, нито «Славия» имахме. Принудихме се ние, 7 души от играчите, да подпишем полица в Популярна банка. До започването на мача треперехме не само за резултата, а дали ще успеем да съберем парите. За наша радост пуснахме билети за 70 000 лв, а продадохме и кочаните и спечелихме 96 000 лв, след като публиката счупи вратите на игрището.“

След победата на стария „Юнак“ с 1:0 (през 1923 г. той е разположен перпендикулярно на Перловската река) главните столични улици са огласени от възторжено шествие. Успехът е бил постигнат „със смела и не по-малко елегантна от съперника игра“.

Ако съдим по една бележка във вестниците през 1933 г., според която тогава Симеон Янков отбелязва 20-годишнината си като активен футболист, може да установим и началните му стъпки след дяволското кълбо, т.е. включително и при основаването на „Левски“. А тяхната къща е срещу I/VI полк (сега градинката пред НДК), чийто плац служи и за игрище на клубните членове. Симето е разказвал как подгъвали бодливата тел на казармената ограда, за да не се пука топката. А Фъц си спомняше как в началото на двайсетте години от миналия век бил пръв помощник на Янков, изпълняващ и ролята на домакин на отбора: „Прошиваше горнищата, лепеше и надуваше топката за всяка тренировка…“

В страници от историята пък Д. х. Николов пише:

"1920 г.… Симето не иска да играе по гащета, продължава да рита с дълги панталони. Чак след дълги кандардисвания, заплашвания и пр. започна да спортува с къси гащета… Той е последният, играл с дълги гащи… До 1948 г. — най-добрият бек! Едър, силен, разсъдлив и легален, но отчайващо скромен… През 20-годишната му кариера не му е свирена нито една дузпа. Пословични са думите му, когато го запитвали защо не прави фаули: „Да фаулирам — това значи да призная противника за по-добър от мен…“

Същият автор ни пренася и на плажа във Варна през 1922 г. Преди мача с „Тича“ Миша Борисов — първият (играещ) треньор на „сините“ (от руския „Галиполи“) предупреждава състезателите да не прекаляват със слънчевите и водни бани. Но кой да го слуша?! Варненци започват да нагъват гостите, чието нападение няма сили за атака, но вратарят Вертер е фантастичен. След 0:1 Мърцо (Д. Мутафчиев) изравнява — 1:1… На другия ден срещу „Владислав“ Симето спасява гол, публиката иска дузпа, домакините напускат играта… Реферът (капитан на английски кораб) харесал Симето и му предлага да замине с него. Но водачът д-р П. Стоянович не го пуска: „Току виж хвърлили те в морето“.

„Левски“ все повече се налага като носител на модерните тенденции и сериозно застрашава хегемонията на „Славия“ в столичното първенство. През есента на 1923 г. е пожъната победа с 3:1 над „белите“, която е сериозна заявка за първото място в крайното класиране. В националния отбор, който се готви за олимпийските игри в Париж през 1924 г., са повикани 10 левскари, сред които и защитникът Симеон Янков. Преди олимпийския дебют е проверката във Виена срещу Австрия (0:6). Чувствителната загуба не се отразила негативно на оценката за представянето на българина, който като „непоклатима стена“ принудил дясното крило Кути да избягва стълкновенията с него и своевременно да прехвърля топката на другия фланг. В домашна обстановка Симето споделял как със страхотен „ждроб“ право в тялото на австриеца му взел страха…

А ето как всъщност нашата отбрана действала срещу Ирландия в Париж, за да бъдат изпипани и прословутите 28 изкуствени засади, при последната от които съперникът отбелязва и фаталния гол за 0:1: „Застане Симето до нашата врата, Шкубата отиде чак на центъра, всички други съиграчи — напред. По такъв начин цялото поле — от центъра до нашата врата, представляваше един капан. Щом някой ирландец пипне топката в това поле — сто-о-ой! Офсайд си, гълъбче!“ За съвременния читател ще добавим, че тогава действа старото правило за засадата, в каквато изпадаш, когато при подаването на топката пред теб има само двама противникови играчи.

Има и друг факт, който заслужава внимание, когато говорим за класата на Симеон Янков… През есента на 1925 г. „Левски“ заминава на турне в Германия и Франция. На 8 ноември в Париж е изкована престижна победа с 2:0 над „Стад Франсе“. На официалната вечеря присъства и барон дьо Кубертен, основател на съвременното олимпийско движение, който вдига наздравица за левия ни бранител, надминал себе си (по думите на партньора му Гено Матеев), превърнал се в един от героите на столичния стадион „Буфало“ наред с вратаря Вертер и голмайстора Кики Йовович (Вагонетката). Значи не напразно преди този двубой Симето е апелирал към съиграчите си: „Съзнание, господа! Преди всичко съзнание за значението на предстоящата борба!“

А ето какво пише и наш наблюдател за ценния успех: „И така, навръх Димитровден БЪЛГАРСКИТЕ СТУДЕНТИ В ПАРИЖ БЯХА НА ВЪРХА НА СВОЕТО УДОВОЛСТВИЕ.

Автобусите не можаха да тръгнат след мача заради тях. Някои се бяха покачили по покривите и калниците им и за нищо на света не се съгласиха да слезнат.“ Така и окичени, превозните средства потеглят.

Строежът на клубното игрище в Борисовата градина (на мястото, където сега е националният стадион „Васил Левски“) е започнат през 1924 г. и завършен през 1926 година. Но от душовете за състезателите не тече топла вода поради липса на финансови средства. И на Симеон Янков е идеята пет-шест години по-късно да се тръгне с книга за волни пожертвования по магазини и кантори на привърженици, за да се осигури необходимата придобивка. Спомнят си го как и сам той обикаля в Централните хали месари и рибари, как намира търсената подкрепа и от вестникарски будки. Наистина заслужавал е да бъде поставено и неговото име в бутилката, положена още навремето в основите на сградата с официалната трибуна. Както е постъпено и с други от най-преданите и най-щедрите.

Наскоро Борис Янков — син на железния ни защитник — ме посвети и в други любопитни факти. В известен период от втората половина на двайсетте години от миналия век баща му е професионалист на „Монпелие“ и „Ред Стар“ (Париж). Тогава английски емисари предложили да събере наши футболисти и те да играят на Острова благотворителни мачове, за да се съберат помощи за руски емигранти, преселили се на Запад (нали окончанията на имената съвпадат). Но между „Левски“ и „Славия“ не било постигнато съгласие, нямало разрешение „отгоре“ и турнето до Гордия Албион пропаднало… Ревностен почитател на Франция Симето си остава до края на дните си. Семейният албум е съхранил снимки от 1972 г., когато отива там на гости на сина си (работещ в представителството на „Балканкар“) и снаха си. Фотографирал се е и на стадион „Коломб“, връщайки се мислено на историческия мач с ирландците. Има го и с въдица в ръка да опитва слуката като заклет поданик на този спорт от дълги години. Има го и приседнал в тучна зелена морава, открил четирилистна детелина. Три месеца преди да почине.

За онова, с което е впечатлявал най-близките си, чухме и снаха му Дима Янкова: „Великодушен, общителен. Готов да е в услуга. Отказал да стане държавен треньор, защото при неговия независим характер и натрупан опит не виждал смисъл да завършва за това и школа в Москва. При срещи с приятели у дома се чувстваше с какъв авторитет се ползва, на какво уважение се радва. Проявяваше се и като признат песнопоец, участвал в хоровете «Славия» и «Гусла». Свиреше на пиано. Държеше да е спретнат, елегантен.

НО ОБАЯТЕЛЕН БЕ ПРЕДИ ВСИЧКО С ДОБРОДЕТЕЛИТЕ СИ КАТО ЧОВЕК

А с добрия си вид и напоследък не даваше знак да се предположи от какво тежко заболяване страда.“

Във футболните среди го знаят като строг и непримирим съдник, със собствено мнение по парливи теми. В интервю от 1934 г. като причина за упадъка на футбола сочи некомпетентността на управниците на различни равнища. Въстава против погрешни насоки в този спорт. Отговаря и на въпроса за въвеждането на професионализма.

А ето по-обширен откъс от казаното през 1938 г. пред Стефан Нойков: „Оттеглих се от активна дейност, защото виждам, че всичко върви по неверен път. Нужна е коренна промяна в системата на работа, ако въобще може да се говори за система. Единственият път за издигането на футбола ни са силните клубове… Да им се осигурят треньори, строго да се спазва шампионатната програма, всеки клуб да работи с по два-три отбора със задължителни мачове за юношите и резервите… Държавата трябва да помогне на клубовете. Отнася се до физическото възпитание на младите поколения, а то не може да не я интересува. Аз съм за професионализма в чистия му вид, защото осигурява възможности за редовни тренировки, строг режим и пълен контрол върху играчите. Трябва да се разбере, че аматьорските тимове никога не ще издържат в борбата с професионалистите. Винаги се апелира към духа на играчите, а не се прави нищо за планомерната им подготовка. Духът е необходим, но той трябва да допълни подготовката, а не да бъде едничкото оръжие, на което разчитаме.“

Когато се честваше 50-годишнината на „Левски“, бях натоварен от тогавашния вестник „Футбол“ да направя анкета с широк кръг от почитатели, бивши състезатели и видни специалисти, които да отговорят на въпроса: „Как бихте оформили юбилейния отбор?“ Тогава в почетната листа фигурираше и името на Симеон Янков (Симето).