Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Потър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Philosopher’s stone, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 457 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ХАРИ ПОТЪР И ФИЛОСОФСКИЯТ КАМЪК. 2000. Изд. Егмонт България, София. Роман за юноши. Превод: [от англ.] Теодора ДЖЕБАРОВА [Harry Potter and the Philosopher’s Stone, J. K. ROWLING (1997)]. Печат: Лито Балкан АД, София. Формат: 22 см. С мека и твърда корица. С подвързия. Страници: 264. Цена: 7.00 лв. ISBN: 954-446-468-9. Цена: 4.00 лв. ISBN: 954-446-467-0.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

ГЛАВА СЕДЕМНАЙСЕТА
ЧОВЕКЪТ С ДВЕ ЛИЦА

Беше Куиръл.

— Вие! — ахна Хари.

Куиръл се усмихна. Лицето му изобщо не трепкаше.

— Аз — каза спокойно. — Питах се дали ще те срещна тук, Потър.

— Но аз мислех… Снейп…

— Сивиръс? — Куиръл се изсмя и този смях не беше обикновеният му треперещ фалцет, а студен и остър. — Да, Сивиръс изглежда подходящ за тази роля, нали? Колко полезно беше, че той се носеше насам-натам като великански прилеп. В сравнение с него кой би се усъмнил в б-б-бедничкия п-п-пел-тек п-п-професор Куиръл?

Хари не можеше да повярва. Това не би могло да е вярно, не би могло!

— Но Снейп се опита да ме убие!

— Не, не, не, аз се опитах да те убия. Твоята приятелка Хърмаяни Грейнджър случайно ме събори, когато се втурна да подпали Снейп на онзи куидичен мач. Тя прекъсна зрителния ми контакт с теб. Още няколко секунди, и щях да те сваля от метлата. Щях да съм успял още преди това, ако Снейп не беше мърморил едно противозаклинание, като се опитваше да те спаси.

— Снейп се опитвал да ме спаси?

— Разбира се — каза Куиръл невъзмутимо. — Защо мислиш, че искаше да бъде рефер на следващия ти мач? Искаше да бъде сигурен, че няма да го направя пак. Смешно, наистина… нямаше нужда да си прави труда. Аз не можех да сторя нищо, след като Дъмбълдор гледаше. Всички други учители мислеха, че Снейп се опитва да попречи на „Грифиндор“ да спечели… той наистина успя да спечели ненавистта на всички… И каква загуба на време, когато след всичко това аз тази вечер ще те убия!

Куиръл щракна с пръсти. От нищото се появиха въжета и се увиха плътно около Хари.

— Ти прекалено много си пъхаш носа навсякъде, че да живееш, Потър. Ще ми тичаш ей така из училището на Вси светии! Откъде да знам дали не си ме видял, когато отидох да проверя какво пази камъка.

— Вие ли пуснахте трола да влезе?

— Естествено. Аз имам специална дарба по отношение на троловете… сигурно си видял какво направих с онзи в предишното помещение? За съжаление докато всички останали тичаха да го търсят, Снейп, който вече ме подозираше, отиде право на третия етаж, за да ми попречи… и не само, че моят трол не успя да те пречука, ами и онова триглаво куче дори не смогна да отхапе като хората крака на Снейп… Сега почакай спокойно, Потър. Трябва да проверя това интересно огледало.

Чак тогава Хари осъзна какво стои зад Куиръл. Беше Огледалото Еиналеж.

— Това огледало е ключът за намиране на камъка — промърмори Куиръл, като взе да почуква по цялата му рамка. — Човек може да е сигурен, че Дъмбълдор ще измисли подобно нещо… но той е в Лондон… Аз ще бъда далеч оттук, когато се върне…

Хари не можеше да се сети за нищо, което да направи, освен да накара Куиръл непрестанно да говори, като му попречи да се съсредоточи върху Огледалото.

— Видях ви заедно със Снейп в гората… — избърбори той.

— Да — каза Куиръл нехайно, докато заобикаляше Огледалото, за да разгледа гърба му. — По това време той беше по петите ми и се опитваше да открие докъде съм стигнал. Отдавна ме подозираше. Опита се да ме сплаши… като че ли би могъл, когато имам до себе си лорд Волдемор…

Куиръл излезе иззад Огледалото и се взря жадно в него.

— Виждам камъка… подавам го на своя господар… но къде е този камък?

Хари се бореше с въжетата, които го пристягаха, но те не поддадоха. Трябваше да попречи на Куиръл да насочи цялото си внимание върху Огледалото.

— Но Снейп се държеше винаги така, сякаш ужасно много ме мрази!

— О, да, мрази те — каза Куиръл небрежно. — Бога ми, да. Той е бил в „Хогуортс“ с баща ти, не знаеше ли това? Те се ненавиждали. Но никога не е искал да те види мъртъв.

— Ама аз ви чух преди няколко дни да ридаете… мислех, че Снейп ви заплашва…

За първи път по лицето на Куиръл премина гърч на уплаха.

— Понякога ми е трудно да изпълнявам заповедите на своя господар… той е велик магьосник, а пък аз съм слаб…

— Искате да кажете, че той е бил в класната стая с вас? — ахна Хари.

— Той е с мен където и да отида — отговори Куиръл тихо. — Срещнах го, когато пътувах по света. Тогава бях глупав младеж, изпълнен с нелепи идеи за добро и зло. Лорд Волдемор ми показа колко греша. Няма добро и зло, има само власт и такива, които са прекалено слаби, за да я потърсят… Оттогава аз му служа вярно, въпреки че много пъти съм го разочаровал. Налагало се е да бъде много твърд към мен — Куиръл внезапно потрепери. — Той не прощава лесно грешките. Когато не успях да открадна камъка от „Гринготс“, той беше много недоволен. Наказа ме… реши, че ще трябва да ме наблюдава по-отблизо…

Гласът на Куиръл заглъхна. Хари си спомни своето посещение на улица „Диагон-али“… Как е могъл да бъде толкова глупав? Той беше видял Куиръл там именно в този ден, бе се ръкувал с него в „Продънения котел“!

Куиръл ругаеше под носа си.

— Не разбирам… дали камъкът е вътре в огледалото? Трябва ли да го счупя?

Умът на Хари работеше трескаво.

„Повече от всичко на света в този миг аз искам да намеря камъка преди Куиръл — помисли си той. — Значи ако погледна в Огледалото, ше видя себе си как го намирам… което означава, че ще видя къде е скрит! Но как мога да погледна, без Куиръл да разбере какво съм намислил?“

Опита да се придвижи наляво, за да застане пред Огледалото, без Куиръл да забележи, но въжетата около глезените му бяха много стегнати: той се спъна и падна. Куиръл не му обърна внимание. Все още говореше на себе си.

— Какво прави това огледало? Как действа? Помогнете ми, господарю!

И за ужас на Хари един глас отговори и този глас като че ли излизаше от самия Куиръл.

— Използвай момчето… Използвай момчето…

Куиръл се обърна към Хари.

— Да… Потър… ела тук.

Плясна с ръце и въжетата, които пристягаха Хари, паднаха. Той бавно се изправи.

— Ела тук — повтори Куиръл. — Погледни в огледалото и ми кажи какво виждаш.

Хари тръгна към него.

„Трябва да излъжа — мислеше той трескаво. — Трябва да погледна и да излъжа за това, което виждам, и толкова!“

Куиръл застана плътно зад него. Хари вдъхна странната миризма, която сякаш идваше от тюрбана на Куиръл. Затвори очи, пристъпи пред Огледалото и пак ги отвори.

Първо видя своето отражение — бледен, с изплашен вид. Но миг по-късно отражението му се усмихна. То сложи ръка в джоба си и извади един кървавочервен камък. Намигна и върна камъка в джоба — и когато го направи, Хари усети, че нещо тежко падна в истинския му джоб. Някакси — невъобразимо как — той беше получил камъка.

— Е? — попита Куиръл нетърпеливо. — Какво виждаш?

Хари събра цялата си смелост.

— Виждам себе си как се ръкувам с Дъмбълдор — измисли той. — Аз… аз съм спечелил Купата на домовете за „Грифиндор“.

Куиръл отново изруга и каза:

— Махни се оттук!

Когато се отдръпна встрани, Хари усети камъка в джоба си. Би ли дръзнал да побегне?

Обаче не беше направил и пет крачки и един писклив глас заговори, въпреки че Куиръл не движеше устните си.

— Той лъже… той лъже…

— Потър, върни се тук! — викна Куиръл. — Кажи ми истината! Какво видя току-що?

Пискливият глас заговори пак.

— Остави ме да говоря с него… лице в лице…

— Господарю, не сте достатъчно силен!

— Имам достатъчно сили… за това…

Хари се усети като прикован на място от дяволската примка. Не можеше да помръдне нито един мускул. Вцепенен, той гледаше как Куиръл започна да развива тюрбана си. Какво ставаше тук? Тюрбанът падна. Главата на Куиръл така изглеждаше странно малка. После той бавно се обърна кръгом.

Хари би изкрещял, но не можеше да издаде звук. Там, където трябваше да е тилът на Куиръл, имаше едно лице — най-ужасното лице, което Хари някога бе виждал. Беше бяло като вар, с вторачени червени очи и цепнатини вместо ноздри, като на змия.

— Хари Потър… — прошепна лицето.

Хари се опита да отстъпи назад, но краката му не можеха да мръднат.

— Виждаш ли какъв съм станал? — каза лицето. — Просто сянка и химера… Имам форма само, когато мога да стана част от тялото на друг… Обаче винаги са се намирали желаещи да ме приютят в своите сърца и души… през последните седмици ме подсилваше кръв от еднорози — ти видя верния Куиръл да я пие за мен в гората… а сдобия ли се веднъж с еликсира на живота, ще съм в състояние да си създам собствено тяло. А сега… защо не ми дадеш този камък, който е в джоба ти?

Значи той знаеше! Изведнъж Хари отново почувства краката си. Политна назад.

— Не бъди глупак! — изръмжа лицето. — По-добре спаси собствения си живот и се присъедини към мен… иначе ще намериш същия край като родителите си… Те умряха, молейки ме за милост…

— ЛЪЖЕЦ! — изкрещя Хари внезапно.

Куиръл вървеше заднешком към него, така че Волдемор все още можеше да го вижда. Зловещото лице сега се усмихваше.

— Колко трогателно… — изсъска то. — Винаги ценя смелостта… Да, момче, родителите ти бяха смели… Първо убих баща ти и той храбро се съпротивляваше… но нямаше нужда майка ти да умира… Тя се опита да защити теб… Дай ми сега камъка, ако не искаш да се окаже, че е умряла напразно.

— НИКОГА!

Хари хукна към вратата с пламъците, но Волдемор кресна:

— ХВАНИ ГО!

И следващата секунда Хари усети ръката на Куиръл да сграбчва китката му. Веднага по белега на Хари премина болка, остра като игла; имаше чувството, че главата му ще се разцепи на две; извика, като се бореше с всички сили, и за негова изненада Куиръл го пусна. Болката в главата му отслабна — огледа се за види къде е отишъл Куиръл и го видя, свит от болка и загледан в пръстите си, по които пред очите му се издуваха мехури.

— Хвани го! ХВАНИ ГО! — изкрещя Волдемор пак и Куиръл се хвърли напред, като събори Хари и падна върху него с двете ръце на момчешката шия — болката в белега сега почти заслепяваше Хари, но все пак виждаше как Куиръл вие от страдание.

— Господарю, не мога да го удържа… ръцете ми… ръцете ми!

И Куиръл, макар че притискаше Хари към пода с коленете си, пусна шията му и впери смаян поглед в собствените си длани — Хари можа да види, че те изглеждаха изгорени, кървящи, червени и лъскави.

— Тогава го убий, глупако, и готово! — изпищя Волдемор.

Куиръл вдигна ръка, за да извърши някакво смъртно проклятие, но Хари инстинктивно протегна ръка нагоре и хвана лицето на Куиръл…

— ОООООХ!

Куиръл се изтърколи назад и по лицето му се образуваха мехури. Хари вече знаеше — Куиръл не можеше да докосне голата му кожа, без да изпита ужасна болка. Единственият му шанс беше да се хване за Куиръл и да му причинява достатъчно болка, за да му попречи да изрече някакво проклятие.

Хари скочи на крака, хвана ръката на Куиръл под лакътя и се вкопчи в нея колкото можеше по-плътно. Куиръл се разпищя и опита да отхвърли момчето. Болката в главата на Хари се усилваше — той не виждаше нищо, само чуваше ужасните писъци на Куиръл и крясъците на Волдемор „УБИЙ ГО! УБИЙ ГО!“, и други гласове, може би в собствената си глава, които викаха „Хари! Хари!“.

Усети, че ръката на Куиръл се изтръгна от неговата хватка, разбра, че всичко е загубено, и пропадна в мрак — надолу… надолу… надолу…

* * *

Нещо златно блестеше точно над него. Сничът! Опита се да го хване, но ръцете му бяха прекалено тежки.

Примигна. Това изобщо не беше сничът. Бяха очила. Колко странно!

Пак примигна. Усмихнатото лице на Албус Дъмбълдор изплува над него.

— Добър ден, Хари! — каза Дъмбълдор.

Хари втренчи поглед в него. После си спомни.

— Сър! Камъкът! Беше Куиръл! Той взе камъка! Сър, бързо…

— Успокой се, момчето ми, изостанал си малко от събитията — каза Дъмбълдор, — Камъкът не е у Куиръл.

— Тогава у кого е? Сър, аз…

— Хари, моля ти се, по-кротко. Иначе Мадам Помфри ще накара да ме изхвърлят.

Хари преглътна и се огледа. Осъзна, че май се намира в болничното крило. Лежеше в легло с бели ленени чаршафи, а до него имаше маса, отрупана с неща, които можеха да напълнят половин магазин за сладкиши.

— Подаръци от твоите приятели и почитатели — каза Дъмбълдор сияещ. — Това, което се случи в подземията между теб и професор Куиръл, е абсолютна тайна, та естествено цялото училище знае. Предполагам, че твоите приятели, господата Фред и Джордж Уизли, са отговорни за опита да ти изпратят седалка за тоалетна чиния. Без съмнение са мислили, че това ще те развесели. Мадам Помфри обаче сметна, че не е особено хигиенично, и я конфискува.

— От колко време съм тук?

— От три дни. Роналд Уизли и Хърмаяни Грейнджър ще бъдат крайно облекчени, задето си дошъл на себе си. Те бяха извънредно разтревожени.

— Но, сър, камъкът…

— Виждам, че не мога да ти отвлека вниманието. Добре тогава. Камъкът. Професор Куиръл не успя да ти го вземе. Аз пристигнах навреме, за да предотвратя това, макар че ти и сам се справяше много добре, трябва да призная.

— Вие пристигнахте там? Значи сте получили бележката по совата на Хърмаяни?

— Трябва да сме се разминали във въздуха. Едва бях стигнал в Лондон, когато ми стана ясно, че мястото, където трябва да бъда, е онова, което току-що бях напуснал. Дойдох тъкмо навреме, за да издърпам Куиръл от теб…

— Значи вие сте бил!

— Опасявах се да не съм закъснял.

— Почти бяхте, аз не можех още дълго да го задържам да вземе камъка…

— Не става дума за камъка, момче, а за теб… усилието, което си направил, едва не те уби. В продължение на цял ужасен миг аз се боях, че наистина те е убило. А колкото до камъка, той е унищожен.

— Унищожен? — попита Хари в недоумение. — Но вашият приятел… Николас Фламел…

— Я виж, значи знаеш и за Николас? — възкликна Дъмбълдор очарован. — Наистина добре си си свършил работата! Е, Николас и аз имахме малък разговор и се съгласихме, че така е най-добре.

— Но това означава, че той и жена му ще умрат, нали?

— Те са сложили настрана достатъчно еликсир, за да им стигне, докато уредят всичките си работи, и после ще умрат, да.

Дъмбълдор се усмихна приятелски, като видя изумлението на лицето на Хари.

— На човек, толкова млад като теб, сигурно му се струва невероятно, но за Николас и Пърнел то всъщност ще е като да си легнат да спят след един много, много уморителен ден. В края на краищата за добре организирания ум смъртта е просто следващото голямо приключение. Знаеш ли, камъкът всъщност не беше нещо чак толкова чудесно. Пари и живот, колкото си поискаш! Двете неща, които повечето човешки същества биха избрали пред всичко… Работата е там, че хората са склонни да избират именно онези неща, които са най-лоши за тях.

Хари лежеше и не намираше думи. Дъмбълдор си тананикаше и се усмихваше на тавана.

— Сър? — обади се Хари. — Мислех си… Сър… дори ако камъка го няма вече, Вол… искам да кажа Вие-знаете-кой…

— Наричай го Волдемор, Хари. Използвай винаги истинските имена на нещата. Страхът от едно име увеличава страха от самото нещо.

— Да, сър. Ами Волдемор ще опита други начини да се върне, нали? Искам да кажа, че той не е изчезнал, нали?

— Не, Хари, не е. Той е все още някъде там и може би търси друго тяло, в което да се засели… Тъй като не е истински жив, не може да бъде убит. Той остави Куиръл да умре; това показва, че е също толкова безпощаден към своите последователи, както към своите врагове. Въпреки всичко, Хари, докато ти може би само си забавил неговото завръщане на власт, ще е нужно просто да се появи някой друг, готов да води следващия път една наглед загубена битка… и ако той бъде забавян отново и отново, в края на краищата може би никога няма да се върне на власт.

Хари взе да кима, но веднага спря, защото от това го заболя главата. После каза:

— Сър, има няколко други неща, които бих искал да узная, ако може да ми ги кажете… неща, за които бих искал да знам истината…

— Истината… — въздъхна Дъмбълдор. — Тя е нещо красиво и страшно и затова трябва да се отнасяме към нея с голямо внимание. Все пак аз ще отговоря на твоите въпроси, освен ако имам много важна причина да не го сторя, в който случай те моля да ми простиш. Но аз няма да те излъжа, естествено.

— Добре… Волдемор каза, че убил майка ми само защото се опитала да му попречи да убие мен. Но всъщност защо е искал да убие мен?

Този път Дъмбълдор въздъхна много дълбоко.

— Уви, първото нещо, което ме питаш, не мога да ти кажа. Не днес. Не сега. Един ден ще узнаеш… не го мисли засега, Хари. Когато поотраснеш… Знам, че ти е неприятно да чуеш това… но когато си готов, ще го узнаеш.

И Хари разбра, че няма смисъл да спори.

— А защо Куиръл не можеше да ме докосне?

— Майка ти умря, за да те спаси. Ако има нещо, което Волдемор не може да разбере, това е любовта. Той не е осъзнал, че една любов, толкова силна като обичта на майка ти към теб, оставя своя отпечатък. Не белег, не видим знак… Това, че си бил обичан толкова горещо — дори ако човекът, който те е обичал, си е отишъл, — ще ти даде завинаги някаква защита. Тя е в самата ти кожа. По тази причина Куиръл, изпълнен с омраза, алчност и амбиция и споделил душата си с Волдемор, не можеше да те докосне. За него беше агония да пипне човек, белязан с нещо толкова добро.

В този момент Дъмбълдор прояви голям интерес към една птица, кацнала на прозореца, което даде на Хари време да избърше очите си с чаршафа. Когато си възвърна гласа, Хари попита:

— А мантията невидимка… знаете ли кой ми я изпрати?

— Ами… баща ти случайно я остави при мен на съхранение и реших, че може да ти послужи. — Очите на Дъмбълдор заблестяха закачливо. — Полезно нещо… Докато беше тук, баща ти я използваше главно за да се прокрадне до кухнята и да грабне нещо за ядене.

— Освен това…

— Кажи!

— Куиръл каза, че Снейп…

— Професор Снейп, Хари.

— Да, той… Куиръл каза, че той ме мрази, защото мразел баща ми. Вярно ли е това?

— Ами те доста се ненавиждаха. Както ти и Драко Малфой. А после баща ти направи нещо, което Снейп никога не можа да му прости.

— Какво?

— Спаси му живота.

— Какво?

— Да… — каза Дъмбълдор замечтано. — Странно как действат умовете на хората, нали? Професор Снейп не можеше да понесе мисълта, че е задължен на баща ти… Мисля, че през тази година той се стараеше толкова усилено да те предпази, защото имаше чувството, че по този начин ще бъде квит с баща ти. А после би могъл да продължи спокойно да мрази спомена за него.

Хари се опита да разбере това, но от усилието главата му сякаш се разтуптя, та се отказа.

— И, сър, още едно нещо…

— Само едно ли?

— Как извадих камъка от Огледалото?

— Ааа, радвам се, че ми зададе този въпрос! Това беше една от моите блестящи идеи и, между нас казано, туй вече означава нещо. Виж какво, само някой, който би искал да намери камъка… да го намери, но да не го използва… можеше да го получи. В противен случай само щеше да се види как прави злато или как пие Еликсира на живота. Моят ум изненадва понякога дори и мен самия… А сега — стига с тези въпроси! Предлагам да се заловиш със сладкишите. А! Всякаквовкусовите бобчета на Бърти Бот! На младини имах нещастието да попадна на едно с вкус на бълвоч и оттогава като че ли ми мина апетитът към тях… Но мисля, че ще е безопасно, ако си взема едно хубаво карамелено бобче, какво ще кажеш?

Той се усмихна и мушна в устата си едно златистокафяво бобче. После се задави и каза:

— Уви! Ушна кал!

* * *

Мадам Помфри, старшата сестра, беше мила жена, но много строга.

— Само пет минути! — молеше се Хари.

— По никакъв начин.

— Пуснахте професор Дъмбълдор…

— Съвсем естествено — той е директорът… съвсем различно нещо. Ти се нуждаеш от почивка.

— Но аз почивам, вижте, лежа и така нататък. Ох, хайде, Мадам Помфри…

— Е, добре — каза тя. — Но само пет минути.

И позволи на Рон и Хърмаяни да влязат.

— Хари!

Хърмаяни изглеждаше готова пак да го прегърне, но Хари се зарадва, че тя се овладя, защото главата все още много го болеше.

— О, Хари, бяхме сигурни, че ще… Дъмбълдор беше толкова разтревожен…

— Цялото училище говори за това — каза Рон.

— Какво стана в действителност?

Беше един от онези редки случаи, когато истинската история е дори по-странна и вълнуваща от най-налудничавите слухове. Хари им разказа всичко: за Куиръл, Огледалото, камъка и Волдемор. Рон и Хърмаяни бяха много добри слушатели — ахкаха на всички подходящи места и когато Хари им каза какво е имало под тюрбана на Куиръл, Хърмаяни нададе силен писък.

— Значи камъка вече го няма? — каза Рон накрая. — Фламел просто ще умре?

— Това казах и аз, ама Дъмбълдор смята, че… как го рече… „за добре организирания ум смъртта е просто следващото голямо приключение“.

— Винаги съм казвал, че е откачен — заяви Рон с вид, сякаш е много възхитен от това до каква степен неговият идол е луд.

— А какво се случи с вас двамата? — попита Хари.

— Аз се върнах невредима — отговори Хърмаяни. — Свестих Рон… това трая известно време… и тъкмо тичахме към соварника, за да се свържем с Дъмбълдор, когато го срещнахме във входната зала. Той вече знаеше… просто каза „Хари е тръгнал подире му, нали?“ и хукна към третия етаж.

— Мислиш ли, че е искал да го направиш? — попита Рон. — Изпратил ти е мантията на баща ти и всичко останало?

— И таз добра! — избухна Хърмаяни. — Ако е така… искам да кажа… това е ужасно… Можеше да те убият!

— Не, не е — каза Хари замислено. — Дъмбълдор е странен човек. Мисля, че той като че ли искаше да ми даде една възможност. Смятам, че знае кажи-речи всичко, което става тук, разбирате ли. Предполагам, че е имал доста добра представа, че ние ще опитаме, и вместо да ни попречи, просто ни обучи достатъчно, за да ни помогне. Не вярвам да е било случайност, че той ме остави да открия как действа Огледалото. Сякаш е мислил, че имам право да застана лице в лице с Волдемор, ако мога…

— Да, Дъмбълдор си знае работата! — каза Рон гордо. — Слушай, трябва да станеш за утрешното тържество по случай края на учебната година. Всички точки са нанесени и „Слидерин“ спечелиха, разбира се… ти пропусна последния куидичен мач и без теб „Рейвънклоу“ ни премазаха… Ама яденето ще е вкусно.

В този момент дотърча Мадам Помфри.

— Стояхте почти петнайсет минути, а сега ВЪН! — нареди тя твърдо.

* * *

След една нощ дълбок сън Хари се чувстваше почти нормално.

— Искам да отида на тържеството — заяви той на Мадам Помфри, докато тя подреждаше купчината кутии със сладкиши. — Ще мога, нали ще мога?

— Професор Дъмбълдор каза да ти се разреши да отидеш — отговори тя и изсумтя, сякаш по нейно мнение професор Дъмбълдор не съзнава колко рисковани могат да бъдат разни тържества. — И имаш друг посетител.

— О, чудесно! — възкликна Хари. — Кой е?

Докато говореше, през вратата се вмъкна Хагрид. Както обикновено, когато се намираше в някакво помещение, Хагрид изглеждаше прекалено голям, за да е реален. Седна до Хари, хвърли един поглед към него и избухна в плач.

— Всичко… е… по моя… вина… проклет да съм! — изхълца той, захлупил лице в ръцете си. — Аз казах на тоя злодей как да мине покрай Пухчо. Аз му казах! То беше единственото, което той не знаеше, и аз му го казах! Ти можеше да умреш! И всичко заради едно змейско яйце! Никога повече няма да пия! Би трябвало да ме изхвърлят и да ме накарат да живея като обикновен мъгъл!

— Хагрид! — каза Хари, потресен, че вижда приятеля си съкрушен от мъка и угризения, докато едри сълзи се стичаха в брадата му. — Хагрид, той все някак щеше да го открие… става дума за Волдемор, а той би го открил, дори ако не му беше казал.

— Ти можеше да умреш! — хълцаше Хагрид. — И не казвай името!

— ВОЛДЕМОР! — изкрещя Хари и Хагрид така се стресна, че престана да плаче. — Срещнах се с него и ще го наричам с името му. Моля те, горе главата, Хагрид, ние спасихме камъка, няма го вече и той не може да го използва. Вземи си една шоколадова жаба, имам огромни количества…

Хагрид си избърса носа с опакото на ръката и каза:

— Това ми напомни… Нося ти един подарък.

— Да не е сандвич с месо от белка? — попита Хари притеснено и най-после Хагрид се изсмя тихо.

— Не. Дъмбълдор ми даде почивен ден вчера, за да го направя. Вместо това трябваше да ме уволни, разбира се… Както и да е, направих ти това…

Приличаше на красива книга с кожена подвързия. Хари я отвори с любопитство. Беше пълна с магьоснически снимки. От всяка страница му се усмихваха и му махаха майка му и баща му.

— Изпратих сови на всичките стари съученици на родителите ти и ги помолих за снимки… Знаех, че си нямаш… Харесва ли ти?

Хари не можа да продума, но Хагрид разбра.

* * *

Тази вечер Хари слезе сам долу за тържеството по случай края на учебната година. Забави го суетнята на Мадам Помфри, която настоя да го прегледа още един последен път, така че Голямата зала беше вече пълна. Тя бе украсена в слидеринските цветове — зелено и сребърно, за да се ознаменува спечелването от „Слидерин“ на Купата на домовете за седма поредна година. Огромно знаме със слидеринската змия покриваше стената зад Височайшата маса.

Когато Хари влезе, настъпи внезапна тишина и след това всички започнаха едновременно да говорят на висок глас. Той се вмъкна на едно място между Рон и Хърмаяни на грифиндорската маса и се опита да не обръща внимание на факта, че някои ученици ставаха, за да го видят.

За щастие Дъмбълдор пристигна няколко мига по-късно. Бърборенето стихна.

— Измина още една година! — каза Дъмбълдор бодро. — И аз ще трябва да ви досадя с хриптящото бръщолевене на един старец, преди да забием зъби във вкусните гозби. Каква година беше това! Надявам се главите ви да са малко по-пълни, отколкото бяха. И имате пред себе си цялото лято, за да ги изпразните хубавичко, преди да започне следващата година… Сега, доколкото разбирам, трябва да бъде присъдена Купата на домовете и точките са разпределени така: на четвърто място е „Грифиндор“ с триста и дванайсет точки, на трето — „Хафълпаф“ с триста петдесет и две, „Рейвънклоу“ имат четиристотин двайсет и шест, а „Слидерин“ — четиристотин седемдесет и две.

Същинска буря от ликуване и тропане се развихри на масата на „Слидерин“. Хари успя да види Драко Малфой, който думкаше с чашата си по масата. Беше противна гледка.

— Да, да, браво, „Слидерин“! — каза Дъмбълдор. — Обаче трябва да се вземат предвид някои неотдавнашни събития.

Залата утихна напълно. Усмивките на слидеринци поизбледняха.

— А-хъм — покашля се Дъмбълдор. — Трябва да раздам в последната минута някои допълнителни точки. Я да видя. Да… Първо: на Роналд Уизли…

Лицето на Рон стана пурпурно и той заприлича на репичка със силно слънчево изгаряне.

— …за най-добре изиграната шахматна партия, която е виждана в „Хогуортс“ от много години насам, присъждам на дом „Грифиндор“ петдесет точки.

Радостните възгласи на грифиндорци едва не отнесоха омагьосания таван; звездите над главите им сякаш затрепкаха. Чу се гласът на Пърси, който казваше на другите префекти:

— Брат ми, разбрахте ли! Най-малкият ми брат! Преминал през гигантския шахмат на Макгонъгол!

Най-после пак настъпи тишина.

— Второ… на Хърмаяни Грейнджър… за използването на хладнокръвна логика, когато е била изправена срещу огъня, присъждам на дом „Грифиндор“ петдесет точки.

Хърмаяни скри лице в ръцете си; Хари силно подозираше, че е избухнала в плач. Грифиндорци по цялата маса бяха извън себе си — изкачиха се със сто точки.

— Трето… на Хари Потър… — продължи Дъмбълдор и в помещението настъпи мъртва тишина — за невероятното хладнокръвие и изключителната храброст присъждам на дом „Грифиндор“ шейсет точки.

Взривът от викове беше оглушителен. Онези, които можеха да пресмятат, докато крещяха до прегракване, знаеха, че сега „Грифиндор“ имаше четиристотин седемдесет и две точки — точно толкова, колкото и „Слидерин“. Бяха излезли наравно за Купата на домовете. Да беше дал Дъмбълдор на Хари поне още една точка!

Дъмбълдор вдигна ръка.

— Има различни видове смелост — каза Дъмбълдор с усмивка. — Нужна е доста храброст, за да се опълчиш срещу враговете си, но също толкова, за да се опълчиш срещу приятелите си. Затова присъждам десет точки на Невил Лонгботъм.

Човек, намиращ се пред Голямата зала, можеше да си помисли, че е станала някаква експлозия — толкова силен беше шумът, който изригна от масата на „Грифиндор“. Хари, Рон и Хърмаяни станаха прави, за да крещят и ликуват, докато Невил, пребледнял от смайване, изчезна под куп ученици, които го прегръщаха. Никога досега не беше спечелил дори една точка за „Грифиндор“. Все още ликувайки, Хари мушна Рон в ребрата и посочи Малфой, който не би могъл да изглежда по-потресен и по-ужасен, дори ако току-що му бяха произнесли проклятието за пълно тяловкочанясване.

— Което означава — извика Дъмбълдор над бурята от аплодисменти, защото дори „Рейвънклоу“ и „Хафълпаф“ честваха падението на „Слидерин“, — че имаме нужда от малка промяна на декора.

Той плесна с ръце и в миг зелените висящи украси станаха яркочервени, а сребърните се превърнаха в златни; огромната слизеринска змия изчезна и на нейно място се появи грамаден грифиндорски лъв. Снейп стискаше ръката на професор Макгонъгол с отвратителна принудена усмивка. Той срещна погледа на Хари и Хари разбра веднага, че чувствата на Снейп към него не се бяха променили нито на йота. Но това не го разтревожи. Изглежда през слезващата учебна година животът щеше да стане пак нормален, или поне толкова нормален, колкото можеше да е в „Хогуортс“.

Това беше най-хубавата вечер в живота на Хари, по-хубава от победата на куидич, от Коледа, от повалянето на планинския трол… той никога, никога нямаше да забрави тази вечер.

* * *

Хари беше почти забравил, че предстои да излязат изпитните резултати, но те излязоха. За тяхна голяма изненада и той, и Рон преминаха с добри бележки. Хърмаяни, разбира се, завърши като отличничка на годината. Дори Невил се промъкна — добрата му бележка по билкология уравновеси ужасната по отвари. Бяха се надявали, че Гойл, който беше почти толкова глупав, колкото и зъл, може да бъде изхвърлен, обаче и той премина. Беше жалко, но както каза Рон — не можеш да имаш всичко в живота.

И изведнъж гардеробите им бяха празни, куфарите — опаковани, жабата на Невил се намери скрита в един ъгъл в тоалетните; раздадоха се бележки на всички ученици, в които ги предупреждаваха да не използват магии през ваканцията („Винаги се надявам, че ще забравят да ни ги дадат“ — каза Фред Уизли тъжно.)

Хагрид дойде да ги отведе долу, до флотилията от лодчици, които прекосиха езерото; качиха се на експреса „Хогуортс“; говореха и се смееха, докато пейзажът ставаше все по-зелен и по-спретнат; ядяха всякаквовкусовите бобчета на Бърти Бот, докато минаваха покрай мъгълски градове; свалиха магьосническите одежди, за да облекат сака и палта; накрая навлязоха на перон девет и три четвърти на гара Кингс Крос.

Мина доста време, докато всички се изтеглят от перона. Съсухрен стар пазач стоеше до билетното гише и ги пускаше да минават по двама-трима, за да не привлекат внимание, ако всички изскочат наведнъж от плътната стена, и да не подплашат мъгълите.

— Трябва да ми дойдете на гости това лято — каза Рон. — И двамата… Ще ви пратя по една сова.

— Благодаря — каза Хари, — имам нужда от нещо, на което да се радвам предварително.

Учениците ги блъскаха, докато се придвижваха към изхода за мъгълския свят. Някои от тях викаха:

— Чао, Хари!

— Ще се видим, Потър!

— Все още си прочут — каза Рон и му се ухили.

— Не и там, където отивам, честна дума! — отговори Хари.

Той, Рон и Хърмаяни минаха заедно през изхода.

— Ето го, мамо, ето го, виж!

Беше Джини Уизли, сестричката на Рон, обаче тя не сочеше Рон.

— Хари Потър! — изписука тя. — Гледай, мамо! Виждам го…

— Мълчи, Джини. Невъзпитано е да сочиш така.

Госпожа Уизли им се усмихна.

— Трудна година? — попита тя.

— Много — отговори Хари. — Благодаря за бонбоните и за пуловера, госпожо Уизли.

— О, няма защо, моето момче.

— Готов ли си?

Беше вуйчо Върнън, все още с червендалесто лице, все още с разярен вид от нахалството на Хари да носи сова в кафез на една гара, пълна с обикновени хора. Зад него стояха леля Петуния и Дъдли, който изглеждаше ужасен само при вида на Хари.

— Вие сигурно сте семейството на Хари? — каза госпожа Уизли.

— Така да се каже — отвърна вуйчо Върнън. — Побързай момче, нямаме цял ден на разположение.

И се отдалечи.

Хари изостана малко, за да размени последни думи с Рон и Хърмаяни.

— Значи ще се видим през лятото.

— Надявам се да прекараш… ъъъ… приятна ваканция — каза Хърмаяни, като гледаше подир вуйчо Върнън, смаяна, че някой може да се държи толкова недружелюбно.

— О, непременно! — отговори Хари и те се изненадаха от усмивката, която се разля по лицето му. — Те не знаят, че не ни е позволено да използваме магия у дома. Това лято ще се забавлявам чудесно с Дъдли…

Край
Читателите на „Хари Потър и философският камък“ са прочели и: