Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Потър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Philosopher’s stone, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 457 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ХАРИ ПОТЪР И ФИЛОСОФСКИЯТ КАМЪК. 2000. Изд. Егмонт България, София. Роман за юноши. Превод: [от англ.] Теодора ДЖЕБАРОВА [Harry Potter and the Philosopher’s Stone, J. K. ROWLING (1997)]. Печат: Лито Балкан АД, София. Формат: 22 см. С мека и твърда корица. С подвързия. Страници: 264. Цена: 7.00 лв. ISBN: 954-446-468-9. Цена: 4.00 лв. ISBN: 954-446-467-0.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

ГЛАВА ДЕВЕТА
СРЕДНОЩНИЯТ ДУЕЛ

Хари никога не бе вярвал, че ще срещне момче, което да го мрази повече от Дъдли, но това беше, преди да срещне Драко Малфой. Обаче първокурсниците от „Грифиндор“ имаха заедно със слидеринци само занятия по отвари, та не се налагаше да търпят много Малфой. Поне докато не откриха една бележка, забодена в общата стая на „Грифиндор“, която накара всички да изстенат. Уроците по летене щяха да започнат в четвъртък и „Грифиндор“ и „Слидерин“ щяха да учат заедно.

— Типично — каза Хари мрачно. — Точно каквото открай време ми се искаше. Да стана за смях на метлата пред Малфой.

Повече от всичко останало с радост беше очаквал да се научи да лети.

— Не можеш да знаеш дали ще станеш за смях — каза Рон разумно. — Знам как Малфой вечно се фука колко е добър по куидич, но се обзалагам, че са празни приказки.

Малфой наистина говореше много за летене. Оплакваше се гласно, задето първокурсниците никога не ги приемали в домовите куидични отбори, и разказваше дълги самохвални истории, които сякаш винаги завършваха с това, как той на косъм се спасявал от мъгъли във вертолети. Обаче той не беше единственият — от приказките на Шиймъс Финигън човек би заключил, че е прекарал по-голямата част от детството си, фучейки из природата на своята метла. Дори Рон разказваше на всеки, който искаше да слуша, как веднъж едва не блъснал със старата метла на Чарли един делтапланерист. Всички от магьоснически семейства постоянно говореха за куидич. На тема футбол Рон вече беше имал голяма разправия с Дийн Томас, който делеше спалнята с тях. Рон не проумяваше какво е толкова забавно в тази игра само с една топка, още повече че никому не бе разрешено да лети. Хари беше издебнал Рон, когато побутваше афиша на Дийн, изобразяващ футболния отбор „Уест Хям“, за да накара играчите да се движат.

Невил не беше се качвал на метла през живота си, защото баба му не му позволявала да се доближи до метла. Хари смяташе, че е имала право, защото Невил успяваше да си навлече необичаен брой злополуки, дори когато стоеше с двата крака на земята.

Хърмаяни Грейнджър се притесняваше за летенето почти колкото Невил. Това беше нещо, което не можеш да научиш наизуст от една книга — не че не беше опитала. В четвъртък на закуска тя им досади до полуда със съвети за летене, които беше прочела в една библиотечна книга, назована „Куидичът през вековете“. Невил попиваше всяка нейна дума с тайната надежда да чуе нещо, което ще му помогне да се задържи после върху своята метла, но всички бяха много доволни, когато лекцията на Хърмаяни беше прекъсната от пристигането на пощата.

След бележката на Хагрид, Хари не бе получавал друго писмо — нещо, което Малфой естествено бързо забеляза. Големият бухал на Малфой редовно му носеше пакети със сладкиши от дома, които той злорадо отваряше на слидеринската маса. Една улулица донесе на Невил малко пакетче от баба му. Той го отвори възбудено и им показа стъклено кълбо, голямо колкото едро топче за игра, което сякаш беше пълно с бял дим.

— Всепомниче! — обясни им той. — Баба знае, че забравям, а това ти казва дали си забравил да направиш нещо. Вижте, стискаш го силно, ей така, и ако стане червено… ооо — лицето му се помрачи, защото всепомничето внезапно засия в червено, — тогава си забравил нещо…

Невил се опитваше да си спомни какво ли е забравил, когато Малфой, който минаваше покрай грифиндорската маса, изтръгна всепомничето от ръката му. Хари и Рон скочиха на крака. Почти се надяваха на повод да се сбият с Малфой, но професор Макгонъгол, която забелязваше по-бързо от всеки друг учител в училището назряваща разправия, светкавично се озова при тях.

— Какво става тук?

— Малфой ми взе всепомничето, професор Макгонъгол.

Намръщен, Малфой пусна всепомничето на масата.

— Само за да го видя — каза той и се измъкна, с Краб и Гойл по петите му.

* * *

В три и половина същия следобед Хари, Рон и другите грифиндорци забързаха надолу по предната стълба към двора за първия си урок по летене. Беше ясен ветровит ден и тревата се къдреше под краката им, докато вървяха по склона към една равна поляна на противоположната страна на парка от Забранената гора, чиито дървета се люшкаха мрачно в далечината. Слидеринци бяха вече там, а също и двайсет метли, подредени в спретнати редици на земята. Хари чу Фред и Джордж да се оплакват от училищните метли, като твърдяха, че някои от тях започвали да вибрират, ако летиш много високо, или пък винаги летели малко наляво. Пристигна учителката им — мадам Хууч. Имаше къса сива коса и жълти очи като на ястреб.

— Е, какво чакате още всички? — кресна тя. — Всеки да застане до една метла. Хайде, по-бързо!

Хари погледна надолу към своята метла. Беше стара и някои от клонките й стърчаха встрани под странни ъгли.

— Протегнете дясната си ръка над метлата си — извика Мадам Хууч, застанала пред тях — и кажете „Горе!“.

— ГОРЕ! — изкрещяха всички.

Метлата на Хари веднага скочи в ръката му, обаче тя беше една от малкото, които го сториха. Тази на Хърмаяни Грейнджър само се беше претъркулила на земята, а Невиловата изобщо не бе помръднала.

„Може би метлите също като конете познават, когато се страхуваш“, помисли си Хари — в гласа на Невил звучеше тръпка, която подсказваше твърде ясно, че той предпочита краката му да останат на земята. После Мадам Хууч им показа как да яхнат метлите, без да се изхлузят от края им, и тръгна насам-натам покрай редиците, като оправяше захвата им. Хари и Рон изпаднаха във възторг, когато тя каза на Малфой, че години наред го е правил погрешно.

— Сега, когато ви дам сигнал със свирката си, ще се оттласнете силно от земята — каза Мадам Хууч. — Дръжте метлите неподвижни, издигнете се на около един метър и веднага се спуснете пак, като се наведете леко напред. При моята свирка… три… две…

Обаче Невил — притеснен, нервен и изплашен да не остане на земята — се отблъсна силно, преди свирката да е докоснала устните на Мадам Хууч.

— Върни се, момче! — извика тя, но Невил се издигаше право нагоре като тапа, изстреляна от бутилка… четири метра… седем метра.

Хари видя ужасените му очи да гледат как земята все повече се отдалечава, видя как си пое дъх, как се плъзна странично от метлата и…

ДРАН! — силно думкане и рязко пукане — и Невил лежеше ничком като купчина в тревата. Метлата му се издигаше все по-високо и по-високо и започна да се носи към Забранената гора, докато изчезна от погледите им. Мадам Хууч се беше навела над Невил, пребледняла като него. Хари я чу да мърмори:

— Счупена китка. Ела, момче… няма страшно, стани. — После се обърна към другите от класа: — Никой от вас да не мърда, докато заведа това момче в болничното крило! Ще оставите тези метли, където са, иначе ще изхвърчите от „Хогуортс“, преди да сте успели да кажете „куидич“. Ела, мило дете!

С обляно в сълзи лице и стиснал китката си, Невил закуцука до Мадам Хууч, която го бе прегърнала с едната си ръка. Щом се отдалечиха достатъчно, за да не се чува, Малфой избухна в смях.

— Видяхте ли лицето на тая дебела буца?

Другите слидеринци му пригласяха.

— Млъкни, Малфой! — сряза го Парвати Патил.

— Ооо, застъпваш се за Лонгботъм, а? — каза Панси Паркинсон, момиче от „Слидерин“ със сурово лице. — Никога не бих помислила, че на тебе ще ти харесват дебели ревльовци, Парвати.

— Гледайте! — каза Малфой, като се стрелна напред и грабна нещо от тревата. — Туй е онази дивотия, която бабата на Лонгботъм му изпрати.

Всепомничето проблясна на слънцето, когато той го вдигна.

— Дай ми го, Малфой — каза Хари спокойно.

Всички престанаха да говорят, за да ги наблюдават.

Малфой се ухили злобно.

— Смятам да го оставя някъде, та Лонгботъм да си го прибере… може би… на някое дърво?

— Дай го тук! — кресна Хари, но Малфой яхна метлата си и излетя.

Не беше излъгал — умееше да лети добре… Носейки се наравно с най-горните клони на висок дъб, той се провикна:

— Ела да го вземеш, Потър.

Хари сграбчи метлата си.

— Не! — извика Хърмаяни Грейнджър. — Мадам Хууч каза да не мърдаме… ще ни вкараш всички в беда.

Хари не й обърна внимание. Кръвта туптеше в ушите му. Възседна метлата си, отблъсна се силно от земята и се понесе нагоре. Въздухът свистеше в косата му, одеждите му плющяха зад него и в прилив на бясна радост той осъзна, че е открил нещо, което можеше да прави, без да го учат — това беше лесно, това беше прекрасно. Той дръпна дръжката на метлата по-нагоре, за да се понесе още по-високо, и чу от земята писъците и ахканията на момичетата и възхитения вик на Рон. Зави остро с метлата, за да застане срещу Малфой, който изглеждаше потресен.

— Дай ми го — извика Хари, — иначе ще те блъсна от тая метла!

— О, нима? — каза Малфой, като се опита да прозвучи подигравателно, обаче изглеждаше разтревожен.

Хари някакси знаеше какво да направи. Наведе се напред, стисна здраво метлата с двете си ръце и се стрелна като копие към Малфой, който едва успя да се отдръпне навреме. Хари направи остър обратен завой и задържа метлата в сигурно положение. Няколко души долу изръкопляскаха.

— Тук горе ги няма Краб и Гойл да ти спасяват кожата, Малфой — извика Хари.

Изглежда същата мисъл бе хрумнала и на Малфой.

— Хвани го тогава, ако можеш — изкрещя той, хвърли стъкленото кълбо високо във въздуха и се спусна обратно към земята.

Хари видя като във филм със забавено движение как кълбото се издигна във въздуха и после започна да пада. Наведе се, напред и насочи дръжката на метлата надолу — и в следващата секунда набираше скорост в стръмно спускане, гонейки кълбото… вятърът свистеше в ушите му, примесен с писъците на наблюдателите… после протегна ръка… Улови го на една стъпка от земята — тъкмо навреме, за да изправи метлата си, — и тупна меко в тревата с всепомничето, здраво стиснато в пестник.

— ХАРИ ПОТЪР!

Сърцето му слезе в стомаха по-бързо, отколкото току-що бе летял към земята. Професор Макгонъгол тичаше към тях. Той се изправи разтреперан.

— Никога… през всичките ми години в „Хогуортс“… — Професор Макгонъгол беше почти онемяла от шок и очилата й святкаха гневно. — Как посмя… можеше да си счупиш врата…

— Той не беше виновен, професор Макгонъгол…

— Мълчи, Парвати Патил…

— Но Малфой…

— Достатъчно, Рон Уизли! Потър, последвай ме… веднага!

Когато тръгна с отмалели крака по петите на професор Макгонъгол към замъка, Хари зърна тържествуващите лица на Малфой, Краб и Гойл. Той си знаеше, че ще го изключат. Искаше да каже нещо, за да се защити, но гласът му изглежда не беше наред. Професор Макгонъгол вървеше напред с развени одежди, без дори да го поглежда; той трябваше да подтичва, за да не изостане. Хубава я беше свършил! Не можа да изкара дори две седмици. След десет минути ще трябва да си стяга багажа. Какво ли ще кажат семейство Дърсли, когато се появи пред вратата им?

Изкачиха външната стълба, изкачиха и мраморното вътрешно стълбище, а професор Макгонъгол все още не му казваше нито дума. Тя отваряше със замах врати и маршируваше по коридори, а Хари припкаше нещастен след нея. Може би го водеше при Дъмбълдор. Помисли си за Хагрид, изключен, но допуснат да остане като пазач на дивеча. Дали пък не би могъл да стане помощник на Хагрид? Стомахът му се сви, като си представи, че ще наблюдава как Рон и другите стават магьосници, докато той се влачи из парка и носи торбата на Хагрид.

Професор Макгонъгол спря пред една класна стая. Отвори вратата и надникна вътре.

— Извинете, професор Флитуик, но ще ми позволите ли да взема за малко Ууд?

„Ууд?“ — помисли си Хари смутено. Дали Ууд не бе бастун, с който тя смяташе да го наложи? Обаче Ууд се оказа човек — широкоплещест петокурсник, който излезе с доста объркан вид от класа на Флитуик.

— Последвайте ме и двамата — каза професор Макгонъгол и те продължиха по коридора, докато Ууд оглеждаше любопитно Хари.

— Влезте тук!

Професор Макгонъгол им посочи една класна стая — празна, като се изключи Пийвс, който усърдно пишеше неприлични думи по черната дъска.

— Вън, Пийвс! — сопна му се тя.

Пийвс хвърли тебешира в една кофа, която издрънча силно, и се омете, ругаейки.

Професор Макгонъгол затръшна вратата подире му и се обърна с лице към двете момчета.

— Потър, това е Оливър Ууд. Ууд… намерих ти търсач.

Изражението на Ууд премина от озадачение във възторг.

— Сериозно ли говорите, професор Макгонъгол?

— Абсолютно — каза професор Макгонъгол твърдо. — Това момче има вродена дарба. Никога не съм виждала подобно нещо. За първи път ли се качваш на метла, Потър?

Хари кимна безмълвно. Нямаше представа какво се случва, но като че ли не го грозеше изключване. Отново започна да чувства краката си.

— Той хвана това нещо, което е в ръката му, след едно спускане от седемнайсет метра — каза професор Макгонъгол на Ууд. — Дори не се одраска. Чарли Уизли не би могъл да го направи.

Ууд изглеждаше така, сякаш всичките му мечти са се сбъднали наведнъж.

— Да си гледал някога куидичен мач, Потър? — попита възбудено.

— Ууд е капитан на грифиндорския отбор — обясни професор Макгонъгол.

— Той има и конструкцията на търсач — каза Ууд, като обикаляше Хари и го оглеждаше. — Лек… бърз… трябва да му намерим свястна метла, професор Макгонъгол… бих казал една „Нимбус две хиляди“ или „Чистометка седем“.

— Ще говоря с професор Дъмбълдор да видим дали не можем да намерим вратичка в правилото за първокурсниците. Бога ми — нуждаем се от по-добър отбор от миналогодишния. „Слидерин“ ни смазаха в онзи последен мач. Седмици наред не можех да погледна Сивиръс Снейп в лицето… — Професор Макгонъгол погледна строго Хари над рамката на очилата си. — Искам да чувам, че тренираш усърдно, Потър, иначе може да променя решението си да не те наказвам. — После изведнъж се усмихна. — Баща ти би се гордял с теб — каза. — Самият той беше отличен играч на куидич.

* * *

— Ти се шегуваш!

Седяха и вечеряха. Хари тъкмо бе свършил да разказва на Рон какво се беше случило, след като напусна игрището с професор Макгонъгол. Рон държеше пред устата си парче пай с месо и бъбреци, ама напълно го беше забравил.

— Търсач? — каза. — Но първокурсниците никога… Ти трябва да си най-младият домови играч от около…

— …един век — добави Хари, като напълни устата си с пай. Беше страхотно гладен подир следобедните вълнения. — Ууд ми каза.

Рон беше толкова учуден, толкова втрещен, че просто седеше и зяпаше Хари.

— Другата седмица почвам да тренирам — каза Хари. — Само да не кажеш на някого. Ууд иска да го пази в тайна.

Сега в залата влязоха Фред и Джордж Уизли, зърнаха Хари и се втурнаха към него.

— Браво на теб! — каза Джордж полугласно. — Ууд ни разказа. Ние също сме в отбора… Биячи сме.

— Убеден съм, че тази година непременно ще спечелим Купата по куидич — заяви Фред. — Не сме печелили, откакто Чарли завърши, ама тази година отборът ще е блестящ. Изглежда, че те бива, Хари — Ууд почти подскачаше, докато ни разказваше.

— Само че сега трябва да вървим. Лий Джордън мисли, че е намерил нов таен изход от училището.

— Обзалагам се, че е онзи зад статуята на Грегъри Подмазвача, дето го открихме още през първата си седмица тук. До скоро!

Фред и Джордж едва бяха изчезнали, когато се появи някой далеч по-малко желан събеседник — Малфой, ограден от Краб и Гойл.

— Хапваш си за последен път, а, Потър? Кога ще хванеш влака, за да се върнеш при мъгълите?

— Сега си доста по-смел, като си долу на земята и водиш малките си приятелчета със себе си — каза Хари хладнокръвно. Естествено Краб и Гойл съвсем не бяха малки, но тъй като Височайшата маса беше пълна с учители, никой от тях не можеше да стори друго, освен да пука със ставите на пръстите си и да се мръщи.

— Когато и да е, ще се бия с тебе сам — каза Малфой. — Ако искаш довечера. Магьоснически дуел. Само с магически пръчки… никакъв допир. Какво има? Предполагам, че никога досега не си чувал за магьоснически дуел?

— Чувал е, разбира се — каза Рон, като се обърна. — Аз съм неговият секундант, кой е твоят?

Малфой погледна Краб и Гойл, сякаш ги преценяваше.

— Краб — отговори. — В полунощ добре ли е? Ще се срещнем в трофейната стая, тя винаги е отключена.

Когато Малфой си тръгна, Рон и Хари се спогледаха.

— Какво е магьоснически дуел? — попита Хари. — И какво искаш да кажеш с това, че си мой секундант?

— Ами секундантът е там, за да продължи, ако ти умреш — отговори Рон небрежно, като най-сетне почна да яде изстиналия си пай. Но като забеляза изражението на Хари, бързо добави: — Обаче хората умират само в същински дуели, разбираш ли, с истински магьосници. Ти и Малфой най-много да успеете да се обстрелвате с искри. Никой от вас не знае достатъчно магии, та наистина да навреди на другия. И без това се обзалагам, че той очакваше да откажеш.

— И какво става, ако размахам магическата си пръчка и нищо не се случи?

— Хвърли я и му удари един юмрук по носа — предложи Рон.

— Извинете!

Двамата вдигнаха глави. Беше Хърмаяни Грейнджър.

— Човек не може ли да се нахрани на спокойствие тук? — попита Рон.

Хърмаяни не му обърна внимание и се обърна към Хари.

— Без да искам, дочух какво си говорихте ти и Малфой…

— Бас държа, че си искала — измърмори Рон.

— …и не трябва да се скитате из училището нощно време. Представи си колко точки ще загубиш за „Грифиндор“, ако те хванат, а сигурно ще те хванат. Наистина е много егоистично от твоя страна.

— И всъщност не е твоя работа — каза Хари.

— Довиждане! — добави Рон.

* * *

Все пак, това не беше онова, което човек би нарекъл идеален край на деня, мислеше си Хари, докато лежеше буден много по-късно и чакаше Дийн и Шиймъс да заспят (Невил не се беше върнал още от болничното крило). Рон прекара цялата вечер да му дава съвети, като например:

— Ако се опита да те прокълне, по-добре да се изплъзнеш, защото не мога да си спомня как се блокират проклятия.

Имаше много голяма вероятност да бъдат спипани от Филч или от Госпожа Норис и Хари чувстваше, че предизвиква късмета си, като нарушава днес второ училищно правило. От друга страна, из тъмнината непрестанно му се явяваше подигравателното лице на Малфой — сега беше големият му шанс да бие Малфой лице в лице. Не можеше да го пропусне.

— Единайсет и половина — прошепна Рон най-после. — Да тръгваме.

Облякоха халатите си, взеха магическите пръчки и прекосиха стаята в кулата, спуснаха се по спираловидната стълба и влязоха в общата стая на „Грифиндор“. Няколко къса жар все още се мержелееха в камината и превръщаха всички фотьойли в приведени черни сенки. Почти бяха стигнали портрета с дупката, когато един глас се обади от стола най-близо до тях:

— Не мога да повярвам, че ще направиш това, Хари.

Светна лампа. Оказа се Хърмаяни Грейнджър с розов халат и навъсено лице.

— Ти ли!? — възкликна Рон яростно. — Върни се в леглото си!

— За малко не казах на брат ти Пърси — скастри го Хърмаяни. — Той нали е префект и би спрял тази работа.

На Хари просто не му се вярваше, че човек може така да се бърка в работите на другите.

— Ела — каза на Рон. Бутна портрета на Дебелата дама и се провря през дупката.

Но Хърмаяни не се отказа толкова лесно. Тя последва Рон през портретната дупка, като им съскаше като разярена гъска.

— Не държите ли на „Грифиндор“, или държите само на себе си? Аз не искам „Слидерин“ да спечели Купата на домовете, а вие ще пропилеете всичките точки, които получих от професор Макгонъгол, задето знаех заклинанията за прехвърляне.

— Върви си.

— Добре, обаче съм ви предупредила. Ще си спомните какво ви казах, когато седите утре във влака към къщи. Вие сте толкова…

Но какви бяха, не можаха да узнаят. Хърмаяни се беше обърнала към портрета, за да си влезе вътре, но се озова пред една празна картина. Дебелата дама бе отишла на нощно посещение и Хърмаяни се оказа заключена извън кулата „Грифиндор“.

— Какво ще правя сега? — изписка тя.

— Това си е твой проблем — отговори Рон. — Ние трябва да вървим, иначе ще закъснеем.

Дори не бяха стигнали до края на коридора, когато Хърмаяни ги догони.

— Ще дойда с вас — заяви тя.

— Няма да дойдеш.

— Нима си въобразяваш, че ще стоя тук да чакам Филч да ме спипа? Ако намери и трима ни, ще му кажа истината — че съм се опитала да ви спра — и вие трябва да ме подкрепите.

— Брей, че си нахална… — извика Рон.

— Млъкнете и двамата! — каза Хари рязко. — Чух нещо.

Звучеше като някакво сумтене.

— Госпожа Норис? — прошепна Рон, взирайки се в мрака.

Не беше Госпожа Норис. Беше Невил. Лежеше свит на пода, дълбоко заспал, но стреснато се събуди, когато се прокраднаха по-близо.

— Слава Богу, че ме намерихте! От часове съм тук. Не можах да си спомня новата парола, за да вляза да си легна.

— По-тихо, Невил. Паролата е „Свинска зурла“, ама сега няма да ти помогне, защото Дебелата дама е отишла някъде.

— Как е ръката ти? — попита Хари.

— Чудесно — отговори Невил и им я показа. — Мадам Помфри я оправи за около една минута.

— Добре… ама слушай, Невил, ние трябва да отидем някъде и ще се видим по-късно…

— Не ме оставяйте! — каза Невил и стана бързо. — Не искам да стоя тук сам. Кървавия барон мина вече два пъти.

Рон погледна часовника си и после отправи гневен поглед към Хърмаяни и Невил:

— Ако заради някого от вас ни спипат, няма да мирясам, докато не науча и не използвам срещу вас онова проклятие на градинските дяволи, за което ни говори Куиръл.

Хърмаяни отвори уста, може би за да каже на Рон как точно да използва проклятието на градинските дяволи, но Хари й шътна да мълчи и им махна да вървят напред.

Те бягаха по коридори, нашарени с ивици лунна светлина от високите прозорци. На всеки завой Хари очакваше да попаднат на Филч или на Госпожа Норис, но имаха късмет. Понесоха се по едно стълбище към третия етаж и тръгнаха на пръсти към стаята с трофеите.

Малфой и Краб още не бяха дошли. Кристалните трофейни кутии проблясваха там, където лунната светлина ги достигаше. Купи, щитове, подноси и статуи святкаха в сребристо и златисто. Децата се промъкваха покрай стените, вперили очи във вратите в двата края иа стаята. Хари извади своята магическа пръчка, в случай че Малфой се втурне вътре и го нападне. Минутите се нижеха бавно.

— Закъснява… може да го е дострашало — прошепна Рон.

После някакъв шум в съседната стая ги накара да подскочат. Хари тъкмо вдигна магическата си пръчка, когато чуха някого да говори и този някой не беше Малфой.

— Души навсякъде, сладурчето ми, може да са се сврели в някой ъгъл.

Беше Филч, който говореше на Госпожа Норис. Изпаднал в ужас, Хари взе да маха на тримата други да го последват колкото може по-бързо; втурнаха се тихо към по-далечната врата. Одеждите на Невил едва се бяха плъзнали зад ъгъла, когато чуха Филч да влиза в стаята с трофеите.

— Те са тук някъде — чуха го да мърмори, — сигурно се крият.

— Насам!

Хари изрече думата само с устни и вцепенени от уплаха, те запълзяха по дълга галерия, пълна с доспехи. Чуваха, че Филч приближава. Невил изведнъж нададе стреснат писък и почна да тича — спъна се, хвана Рон за кръста и двамата се сгромолясаха право в едни доспехи.

Трясъкът и дрънченето бяха достатъчни, за да събудят целия замък.

— БЯГАЙТЕ! — изкрещя Хари и четиримата хукнаха по галерията, без да се обръщат да видят дали Филч ги преследва — завиха покрай вратата и се понесоха по един коридор, после по друг, с Хари начело, без всякаква представа къде се намират или накъде отиват. Провряха се през един стенен килим и се озоваха в някакъв скрит ход, продължиха да бягат по него и излязоха близо до кабинета по вълшебство, за който знаеха, че се намира твърде далеч от стаята с трофеите.

— Мисля, че му се изплъзнахме — каза Хари задъхано, облегна се на студената стена и избърса челото си. Невил се беше превил на две, сумтеше и пръхтеше.

— Казах… ти… — задъхваше се Хърмаяни, притиснала ръка към гърдите си, разкъсвана от бодежи. — Казах… ти!

— Трябва да се върнем в грифиндорската кула — обади се Рон — колкото може по-бързо.

— Малфой те подлъга — рече Хърмаяни на Хари. — Съзнаваш го, нали? Изобщо не е смятал да се срещне с теб… Филч знаеше, че има някой в стаята с трофеите… Малфой го е предупредил.

Хари си мислеше, че тя вероятно е права, обаче не искаше да й го каже.

— Да вървим.

Но нямаше да е толкова просто. Не бяха направили повече от десетина крачки, когато дръжката на една врата се разтресе и нещо изхвърча от класната стая пред тях.

Беше Пийвс. Той ги зърна и изкрещя от възторг.

— Млъкни, Пийвс… моля те… ще направиш така, че да ни изхвърлят.

Пийвс се разкикоти.

— Скитате се посред нощ, миличките ми зайци? Тц-тц-тц… Лошави, лошави, ще ви спипат рошави.

— Няма, ако не ни издадеш, Пийвс, моля те.

— Би трябвало да обадя на Филч, би трябвало — каза Пийвс с благочестив глас, но очите му святкаха злобничко. — То ще е за собственото ви добро, да знаете!

— Махай се от пътя ни — сопна му се Рон и замахна срещу Пийвс… но това беше голяма грешка.

— УЧЕНИЦИ, НАПУСНАЛИ ЛЕГЛАТА СИ! — разкрещя се Пийвс. — УЧЕНИЦИ, НАПУСНАЛИ ЛЕГЛАТА СИ, СА В КОРИДОРА НА ВЪЛШЕБСТВАТА!

Те се промушиха под Пийвс и хукнаха да спасяват кожите си — право към края на коридора, където се блъснаха в една врата… а тя беше заключена.

— Това е! — изстена Рон, докато бутаха безпомощно вратата. — Свършено е с нас! Това е краят!

Дочуха стъпки — Филч тичаше толкова бързо, колкото можеше, към крясъците на Пийвс.

— Ох, мръдни малко! — изръмжа Хърмаяни, грабна магическата пръчка на Хари, почука по ключалката и прошепна „Алохомора!“.

Ключалката щракна и вратата се отвори, те се вмъкнаха през нея, бързо я затвориха и притиснаха уши, за да слушат.

— Накъде отидоха, Пийвс? — тъкмо питаше Филч. — Обади ми бързо!

— Кажи „моля“.

— Не ме разигравай, Пийвс? Къде отидоха?

— Ще ти кажа нещо, ако ти ми кажеш моля — заяви Пийвс с досадния си напевен глас.

— Добре де… моля.

— НЕЩО! Ха-хааа! Казах ти, че ще ти кажа нещо, ака ти ми кажеш моля! Ха-ха! Хаааааа!

И те разбраха по звука, че Пийвс се понесе нанякъде, а Филч взе яростно да ругае.

— Той смята, че тази врата е заключена — прошепна Хари. — Мисля, че всичко е наред… Престани, Невил! — От една минута Невил дърпаше Хари за ръкава на халата. — Какво?

Хари се обърна… и видя съвсем ясно какво. За миг реши, че е попаднал в някакъв кошмарен сън… това беше вече прекалено… като капак на всичко, което се бе случило досега.

Те не се намираха в стая, както той предполагаше. Намираха се в коридор. В забранения коридор на третия етаж. И сега разбраха защо е забранен.

Гледаха право в очите на чудовищно куче — едно куче, което изпълваше цялото пространство между тавана и пода. Имаше три глави; три чифта въртящи се налудничави очи; три носа, които трепкаха и душеха в тяхната посока; три разлигавени усти, от чиито жълтеникави зъби се спускаха хлъзгави въжета от гъста слюнка.

То стоеше съвсем неподвижно, шестте му очи бяха вперени в тях и Хари знаеше, че единствената причина, поради която още не бяха мъртви, беше, че внезапната им поява го бе изненадала, но то скоро щеше да превъзмогне това — нямаше съмнение какво означава гръмогласното му ръмжене.

Хари търсеше дръжката на вратата — между Филч и смъртта би предпочел Филч.

Тримата отстъпиха заднешком — Хари затръшна вратата и те се втурнаха, почти полетяха, обратно по коридора. Филч навярно беше хукнал да ги търси другаде, защото никъде не го видяха, но за това почти не ги беше грижа — искаха единствено да оставят колкото е възможно повече пространство между себе си и онова чудовище. Не престанаха да тичат, докато не стигнаха портрета на Дебелата дама на седмия етаж.

— Къде сте ходили всичките, за бога? — попита ги тя, като оглеждаше провисналите от раменете им халати и зачервените им, потни лица.

— Няма значение… Свинска зурла, свинска зурла — изстена Хари и портретът се завъртя напред. Те се вмъкнаха в общата стая и се отпуснаха разтреперани във фотьойлите.

Мина известно време, докато някой от тях успее да продума. Невил всъщност имаше вид, сякаш никога вече няма да проговори.

— Какво си въобразяват, че правят, като държат такова нещо заключено в едно училище? — каза Рон накрая. — Ако има куче, което се нуждае от раздвижване, това е то.

Хърмаяни си беше възвърнала дишането, а с него и лошия нрав.

— Май че никой от вас не си служи с очите си, а? — сряза ги тя. — Не видяхте ли върху какво стоеше то?

— Върху пода? — предположи Хари. — Аз не му гледах краката… бях прекалено зает с главите му.

— Не, не върху пода. Стоеше върху капака на отвор в пода. Очевидно пази нещо.

Тя стана и ги изгледа кръвнишки.

— Надявам се да сте доволни от себе си. Можеше всички да сме мъртви… или още по-зле… изключени. А сега, ако нямате нищо против, отивам да си легна.

Рон се загледа втрещено подире й със зинала уста.

— Не, нямаме нищо против — каза. — Човек би помислил, че сме я повлекли със себе си насила, нали?

Но Хърмаяни беше дала на Хари друг повод за размисъл на заспиване. Кучето пазеше нещо… Какво беше казал Хагрид? „Гринготс“ било най-сигурното място в света, ако искаш да скриеш нещо — с изключение, може би, на „Хогуортс“.

Изглежда, че Хари беше открил къде се намира мърлявото пакетче от трезор седемстотин и тринайсет.