Джоузеф Дилейни
Чиракът на Прогонващия духове (9)

Глава 8
Старата Майка Молкин

Обратно в хижата на Прогонващия духове започнах да се тревожа, но колкото повече мислех за това, толкова по-неясни бяха мислите ми. Знаех какво щеше да каже Прогонващия духове. Щеше да изхвърли кексчетата и да ми изнесе дълъг урок за вещиците и проблемите с момичетата, които носят островърхи обувки.

Той не беше тук, така че тази възможност отпадаше. Две неща ме накараха да навляза в тъмнината на източната градина, където той държеше вещиците. Първото бе обещанието ми към Алис.

„Никога не давай обещание, което не си подготвен да спазиш“ — винаги ми казваше татко. Така че нямах голям избор. Той ме беше научил да отличавам правилното от погрешното и само защото бях чирак на Прогонващия духове, не означаваше да променям всичките си навици.

Второ, не одобрявах една старица да бъде държана като затворничка в дупка в земята. Да причиниш това на мъртва вещица ми се струваше разумно, но не и на жива. Помня как се запитах какво ли ужасно престъпление беше извършила, за да заслужи това.

Какво лошо можеше да има просто да й дам три кексчета? Малко утеха от семейството й срещу студа и влагата — това беше всичко. Прогонващия духове ми беше казал да се доверявам на инстинктите си и след като съпоставих ползите и вредите, почувствах, че постъпвам правилно.

Единственият проблем беше, че трябваше да занеса кексчетата сам, в полунощ. Дотогава вече става доста тъмно, особено ако няма луна.

 

 

Приближих се до източната градина, носейки кошницата. Беше тъмно, но съвсем не толкова тъмно, колкото бях очаквал. Първо, зрението ми винаги е било доста остро нощем. Мама винаги се оправя добре в тъмното и мисля, че съм го наследил от нея. И второ, нощта беше безоблачна и лунната светлина ми помагаше да си проправям път.

Когато навлязох сред дърветата, изведнъж стана по-студено и потръпнах. Докато стигна до първия гроб, онзи с каменния бордюр и тринайсетте решетки, вече чувствах още по-силен студ. Точно там беше погребана първата вещица. Тя беше немощна, с малко сили или така беше казал Прогонващия духове. Тук нямаше нужда да се тревожа, казах си, опитвайки се с всички сили да го повярвам.

Да реша да дам кексчетата на Майка Молкин посред бял ден беше едно, но сега, долу в градината, когато наближаваше полунощ, вече не бях толкова сигурен. Прогонващия духове ми беше казал да стоя надалече след мръкнало. Беше ме предупредил неведнъж, така че това трябва да беше важно правило, което аз сега нарушавах.

Чуваха се всевъзможни слаби звуци. Шумоленето и потрепването вероятно не беше нищо особено, просто малки създания, които бях обезпокоил, отдръпващи се от пътя ми, но ми напомниха, че нямах право да бъда тук.

Прогонващия духове ми беше казал, че другите две вещици са на двайсетина крачки по-нататък, затова отброих стъпките си внимателно. Те ме отведоха до втори гроб, който беше досущ като първия. Приближих се, просто за да се уверя. Имаше решетки и се виждаше земята точно под тях, силно отъпкана пръст без дори едно-единствено стръкче трева. Тази вещица беше мъртва, но все още беше опасна. Тя беше онази, която беше погребана надолу с главата. Това означаваше, че петите и бяха някъде точно под пръстта.

Когато се вгледах в гроба, ми се стори, че видях нещо да се размърдва. Беше нещо като потрепване; вероятно просто плод на въображението ми или може би някакво малко животно — мишка или невестулка, или нещо подобно. Продължих бързо нататък. Ами ако е било пръст от крак?

След още три крачки стигнах до мястото, което търсех — в това нямаше съмнение. Отново имаше каменен бордюр с тринайсет решетки. Имаше обаче три разлики. Първо, мястото под решетките беше квадрат, а не четириъгълник. Второ, беше по-голямо, може би четири на четири крачки. Трето, под решетките нямаше отъпкана пръст, само много черна дупка в земята.

Спрях като закован и се ослушах внимателно. Досега не беше имало кой знае какъв шум, само слабото шумолене на нощните създания и лек ветрец. Толкова лек ветрец, че почти не го бях усетил. Усетих го обаче, когато спря. Внезапно всичко стана много неподвижно, а гората изведнъж утихна неестествено.

Разбирате ли, ослушвах се, за да се опитам да чуя вещицата, а сега усетих, че тя слушаше мен.

Тишината сякаш се проточи цяла вечност, докато внезапно долових слабо дишане от ямата. Този звук някак направи движението възможно, така че предприех още няколко стъпки, докато вече стоях много близо до ръба на ямата, а палецът на крака ми почти докосваше каменния бордюр.

В този момент си спомних нещо, което Прогонващия духове ми беше казал за Майка Молкин…

„По-голямата част от силата й е попила в земята, но страшно би й харесало да се докопа до момче като теб.“

Така че отстъпих назад — не твърде далече, но думите на Прогонващия духове ме бяха накарали да се замисля. Ами ако от ямата се подадеше ръка и ме сграбчеше за глезена?

Обзет от желание да приключа с това, тихо извиках надолу в тъмнината:

— Майко Молкин — казах, — донесох ти нещо. Подарък от семейството ти. Там ли си? Слушаш ли?

Нямаше отговор, но ритъмът на дишането отдолу сякаш се учести. Затова, без да губя повече време и обзет от отчаяно желание да се върна в топлината на къщата на Прогонващия духове, бръкнах в кошницата и потърсих опипом под покривалото. Пръстите ми се сключиха върху едно от кексчетата. На пипане беше някак меко и поресто и малко лепкаво. Измъкнах го и го протегнах през решетките.

— Това е просто едно кексче — казах меко. — Надявам се да те накара да се почувстваш по-добре. Утре вечерта ще ти донеса още едно.

С тези думи пуснах кексчето и го оставих да падне в тъмнината.

Трябваше да се върна в къщата незабавно, но останах още няколко секунди да слушам. Не знам какво очаквах да чуя, но беше грешка.

В ямата настъпи движение, сякаш нещо се влачеше по земята. А после чух как вещицата започва да яде кексчето.

Мислех си, че някои от братята ми издаваха неприятни звуци на масата, но това беше далеч по-лошо. Звучеше дори по-отвратително от големите ни космати прасета със зурли в копанята — смесица от гъгнене, сумтене и дъвчене, съчетана с тежко дишане. Не знаех дали кексчето й харесваше, или не, но определено го ядеше доста шумно.

Тази нощ ми беше много трудно да заспя. Неспирно си мислех за тъмната яма и се тревожех, че ще трябва да я посетя отново на следващата нощ.

Едва успях да сляза навреме за закуска и беконът беше прегорен, а хлябът — малко тричав. Не можех да разбера защо беше така — бях купил хляба пресен от пекаря едва предния ден. Не само това, ами и млякото се беше вкиснало. Възможно ли беше да е защото богъртът ми беше ядосан? Знаеше ли какво бях намислил? Дали беше развалил закуската като един вид предупреждение?

Фермерската работа е тежка и бях свикнал с това. Прогонващия духове не ми беше оставил никакви задачи за вършене, затова нямах нищо, с което да запълня деня си. Все пак се качих до библиотеката, мислейки си, че той вероятно нямаше да има нищо против, ако си намерех нещо полезно за четене, но за мое разочарование вратата беше заключена.

Така че какво можех да направя, освен да изляза на разходка? Реших да изследвам скалистите възвишения, като първо се изкача по Парлик Пайк. На билото седнах върху каменната пирамида и се възхитих на гледката.

Беше ясен, светъл ден и оттам горе можех да видя Графството, разстилащо се под мен, с далечното море като подканваща, проблясваща синева, далече на северозапад. Скалистите възвишения сякаш продължаваха до безкрайност — големи хълмове с имена като Калдър Фел и Стейк Хаус Фел — толкова много, та ми се струваше, че ще ми е нужен дял живот да ги проуча.

Наблизо беше Улф Фел и това ме накара да се запитам дали в околността наистина има вълци. Вълците можеха да бъдат опасни и се говореше, че зиме, когато времето е студено, те понякога ловували на глутници. Е, сега беше пролет и със сигурност не виждах никаква следа от тях, но това не означаваше, че ги няма. Това ме накара да осъзная, че да съм горе на възвишенията след падането на нощта можеше да е доста стряскащо.

Не толкова страховито обаче, реших аз, колкото да се налага да отида и да дам на Майка Молкин още едно от кексчетата, а твърде скоро слънцето започна да потъва на запад и аз бях принуден да заслизам отново към Чипъндън.

Отново се намерих, понесъл кошницата през тъмнината на градината. Този път реших да приключа бързо със задачата. Без да губя време, пуснах второто лепкаво кексче през решетките в черната яма.

Едва когато беше твърде късно, в същата секунда, когато то се отдели от пръстите ми, забелязах нещо, което изпрати ледена тръпка право в сърцето ми.

Решетките над ямата бяха огънати. Миналата нощ бяха съвършено прави, тринайсет успоредни железни пръчки. Сега тези в центъра бяха широки почти колкото да провреш глава през тях.

Можеше да ги е огънал някой отвън, над земята, но се съмнявах в това. Прогонващия духове ми беше казал, че градините и къщата се охраняват и че никой не може да влезе. Не беше казал как и чрез какво, но предполагах, че ги пази някакъв богърт. Може би същият, който приготвяше храната.

Така че това трябваше да е дело на вещицата. Сигурно някак се беше изкатерила по страната на ямата и беше започнала да обработва решетките. Внезапно истината за това, което се случваше, просветна в ума ми.

Бях се оказал толкова глупав! Кексчетата я правеха по-силна.

Чух я отдолу в тъмнината, как започна да яде второто кексче, издавайки същите ужасни дъвчещи, гъгнещи и сумтящи звуци. Напуснах бързо дърветата и се върнах в къщата. Доколкото можех да предположа, тя може би дори нямаше да има нужда от третото кексче.

 

 

След още една безсънна нощ бях взел решение. Реших да отида да видя Алис, да й върна последното кексче и да й обясня защо не можех да удържа на обещанието си.

Първо трябваше да я намеря. Веднага след закуска слязох до гората, където се бяхме срещнали за първи път, и тръгнах през нея към далечния й край. Алис беше казала, че живее „ей там“, но не се виждаше и следа от постройки, само ниски хълмове и още гори в далечината.

Мислейки си, че ще е по-бързо, ако помоля да ме упътят, слязох в селото. Наоколо имаше изненадващо малко хора, но както и бях очаквал, някои от момчетата се мотаеха близо до пекарницата. Изглежда, това беше любимото им място. Може би им харесваше миризмата. Знам, че на мен ми харесваше. Прясно изпеченият хляб има едно от най-хубавите ухания на света.

Не бяха много дружелюбни, като се има предвид, че при последната ни среща бях дал по един сладкиш и по една ябълка на всеки. Това вероятно беше, защото този път едрото момче със свински очички беше с тях. И все пак те ме изслушаха. Не исках да навлизам в подробности — само им казах, че трябва да намеря момичето, което бяхме срещнали в края на гората.

— Знам къде може да е — рече едрият, като се намръщи силно, — но ще си глупак да идеш там.

— Че защо?

— Не я ли чу какво каза? — попита той, като повдигна вежди. — Рече, че Костеливата Лизи й е леля.

— Коя е Костеливата Лизи?

Те се спогледаха и поклатиха глави, сякаш бях луд. Защо всички освен мен бяха чували за нея?

— Лизи и баба й прекарали цяла зима тук, преди Стария Грегъри да се справи с тях. Татко ми все приказва за тях. Били, кажи-речи, най-страховитите вещици, съществували някога по тия места. Обаче живеели с някакво точно толкова страховито създание. Приличало на човек, но било наистина голямо, с толкова много зъби, че едва се побирали в устата му. Това ми разправи тате. Рече, че тогава, през оная дълга зима, хората никога не излизали след мръкнало. Няма що, голям преследвач на духове ще излезе от тебе, щом дори не си чувал за Костеливата Лизи.

Никак не ми хареса как звучеше това. Осъзнах, че наистина съм бил глупав. Само да бях казал на Прогонващия духове за разговора ми с Алис, гой щеше да разбере, че Лизи се е върнала и щеше да направи нещо по въпроса.

Според бащата на едрото момче, Костеливата Лизи беше живяла в една ферма на около три мили югоизточно от дома на Прогонващия духове. Била изоставена от години и никой не ходел там. Така че най-вероятно беше сега да е отседнала там. Това ми се струваше доста логично, защото се намираше в посоката, която ми беше показала Алис.

Точно тогава група хора с унили лица излезе от църквата. Свърнаха зад ъгъла в нестройна колона и се отправиха нагоре по хълма към скалистите възвишения, със селския свещеник начело. Бяха облечени в топли дрехи и много от тях носеха бастуни.

— За какво е всичко това? — попитах.

— Някакво дете се изгубило снощи — отговори едно от момчетата, като се изплю на калдъръма. — Тригодишно. Мислят, че се е залутало там нагоре. Имай предвид, че не е първият. Преди два дни едно бебе изчезна от някаква ферма отвъд Лонг Ридж. Било твърде невръстно, за да върви, така че трябва да са го отнесли. Мислят, че може да е работа на вълци. Зимата беше тежка, а това понякога ги кара да се връщат.

 

 

Указанията, които ми дадоха, се оказаха доста добри. Дори с връщането до къщата, за да взема кошницата на Алис, пак мина по-малко от час, преди да се покаже къщата на Лизи.

В този момент, на ярката слънчева светлина, повдигнах покривалото и разгледах последното от трите кексчета. Миришеше гадно, но на вид беше още по-зле. Изглеждаше като направено от малки късчета месо и хляб, плюс други неща, които не можах да разпозная. Беше мокро и много лепкаво и почти черно. Никои от съставките не бяха изпечени, а само някак притиснати заедно. После забелязах нещо още по-ужасно. По кексчето пълзяха мънички бели неща, които приличаха на ларви.

Потръпнах, покрих го с кърпата и слязох надолу по хълма до много занемарената ферма. Оградите бяха изпочупени, половината покрив на обора липсваше и нямаше и следа от животни.

Едно нещо обаче истински ме разтревожи. От комина на фермерската къща излизаше дим. Това означаваше, че някой си беше у дома и аз започнах да се тревожа за създанието, което имаше толкова зъби, че едва се побираха в устата му.

Какво бях очаквал? Щеше да е трудно. Как, да му се не види, можех да успея да говоря с Алис, без да ме видят другите членове на семейството й?

Когато спрях на склона, опитвайки се да измисля какво да правя, проблемът ми се реши сам. Слаба, тъмна фигура излезе от задната врата на фермерската къща и започна да се изкачва по хълма право към мен. Беше Алис — но откъде беше разбрала, че съм там? Между фермерската къща и мен имаше дървета, а прозорците гледаха в обратната посока.

И въпреки това тя не се изкачваше по хълма случайно. Тръгна право нагоре към мен и спря на около пет крачки разстояние.

— Какво искаш? — изсъска. — Глупак си, че идваш тук. Имаш късмет, че тези вътре спят.

— Не мога да направя това, за което ме помоли — казах, протягайки кошницата към нея.

Тя скръсти ръце и се навъси.

— Защо не? — запита. — Обеща, нали?

— Ти не ми каза какво ще стане — рекох. — Тя изяде вече две кексчета и те я правят по-силна. Вече е огънала решетките над ямата. Още едно кексче и ще бъде свободна… и мисля, че го знаеш. Не беше ли това замисълът през цялото време? — обвиних я, започвайки да изпитвам гняв. — Ти ме изигра, затова обещанието вече не се брои.

Тя пристъпи към мен, но сега собственият й гняв беше заместен от нещо друго. Внезапно придоби изплашено изражение.

— Идеята не беше моя. Накараха ме да го направя — каза тя, като посочи надолу към фермата. — Ако не направиш каквото обеща, лошо ни се пише и на двамата. Хайде, дай й третото кексче. Какво лошо може да стане? Майка Молкин плати цената. Време е да я пуснем да си върви. Хайде, дай й кексчето и тази нощ тя ще си отиде и няма да те безпокои никога повече.

— Мисля, че господин Грегъри трябва да е имал много основателна причина да я затвори в онази яма — казах бавно. — Аз съм само новият му чирак, така че откъде мога да знам кое е най-добро? Когато се върне, смятам да му разкажа всичко, което се случи.

Алис се усмихна лекичко — една от онези усмивки, които човек отправя, когато знае нещо, което ти не знаеш.

— Няма да се върне — каза тя. — Лизи е помислила за всичко. Нашата Лизи има добри приятели близо до Пендъл. Всичко биха сторили за нея. Те подмамиха Стария Грегъри. Когато е на път, ще си получи всичко, което си е заслужил. Досега вероятно вече е мъртъв и на два метра под земята. Само почакай и ще видиш дали съм права. Скоро няма да си в безопасност дори там горе в къщата му. Някоя нощ ще дойдат за теб. Освен, разбира се, ако не помогнеш сега. В такъв случай може и да те оставят на мира.

Щом тя изрече това, аз й обърнах гръб и започнах да се изкачвам по хълма, оставяйки я да стои там. Мисля, че ме повика няколко пъти, но аз не слушах. Онова, което беше казала за Прогонващия духове, се въртеше като вихър в ума ми.

Едва по-късно си дадох сметка, че все още нося кошницата, затова хвърлих нея и последното кексче в една река. После, обратно в къщата на Прогонващия духове, не ми отне много време да проумея какво се бе случило и да реша какво да правя по-нататък.

Цялото нещо беше планирано от началото. Бяха подмамили Прогонващия духове да замине, знаейки, че като нов чирак, аз още ще съм твърде неопитен и ще е лесно да ме измамят.

Не вярвах, че Прогонващия духове ще е толкова лесен за убиване, иначе нямаше да е оцелял толкова много години, но не можех да разчитам, че ще се върне навреме да ми помогне. По някакъв начин трябваше да попреча на Майка Молкин да се измъкне от ямата.

Отчаяно се нуждаех от помощ и си помислих да сляза до селото, но знаех, че наблизо имаше по-специална помощ. Затова отидох в кухнята и седнах на масата.

Всеки момент очаквах да получа някой шамар зад врата, затова говорех бързо. Обясних всичко, което се беше случило, без да пропускам нищо. После казах, че вината е моя и много учтиво попитах дали мога да получа помощ.

Не знам какво очаквах. Не се чувствах глупаво, говорейки на празния въздух, защото бях много разстроен и уплашен, но докато тишината се удължаваше, постепенно осъзнах, че си губя времето. Защо му беше на богърта да ми помага? Доколкото знаех, той беше пленник, обвързан от Прогонващия духове с къщата и градината. Можеше да е просто роб, отчаяно копнеещ да бъде свободен. Можеше дори да е щастлив, задето съм загазил.

Точно когато се канех да се откажа и да изляза от кухнята, си спомних нещо, което татко често казваше, преди да отидем на местния пазар: „Всеки си има цена. Просто трябва да му направиш предложение, което е изгодно за него, но не те ощетява твърде много“.

Затова направих на богърта едно предложение…

— Ако ми помогнеш сега, няма да го забравя — казах. — Когато стана следващият Прогонващ духове, всяка неделя ще ти давам свободен ден. В този ден ще си приготвям сам храната, за да можеш да си починеш и да правиш каквото ти душа иска.

Внезапно почувствах нещо да се отърква в крака ми под масата. Разнесе се също и някакъв звук — слабо мъркане — и една едра рижа котка се показа с ленива дебнеща походка и се отправи бавно към вратата.

Сигурно е била под масата през цялото време — това ми подсказваше здравият разум. Аз обаче знаех друго, затова последвах котката навън в коридора и после нагоре по стълбите, където тя спря пред заключената врата на библиотеката. После потри гръб в нея, както правят котките с краката на масите. Вратата бавно се отвори и разкри повече книги, отколкото някой би могъл да прочете за един живот, подредени спретнато на безброй редици от успоредни рафтове. Пристъпих вътре, чудейки се откъде да започна. А когато се обърнах отново, голямата рижа котка се бе изпарила.

Заглавието на всяка книга бе прилежно изписано върху корицата. Много бяха написани на латински и доста — на гръцки. Нямаше прах или паяжини. Библиотеката беше точно толкова чиста и грижливо поддържана, колкото и кухнята.

Тръгнах покрай първата редица, докато нещо привлече погледа ми. Близо до прозореца имаше три много дълги лавици, пълни с подвързани с кожа тефтери, досущ като онзи, който Прогонващия духове ми беше дал, но най-горната полица съдържаше по-големи книги с дати върху кориците. Изглежда, всяка отбелязваше период от по пет години, затова взех онази в края на рафта и я отворих внимателно.

Разпознах почерка на Прогонващия духове. Прелиствайки страниците, си дадох сметка, че това бе нещо като дневник. Там беше отбелязана всяка работа, която бе вършил, времето, което му беше отнело пътуването, и сумата, която му бяха платили. Най-важното — обясняваше точно как е бил укротен всеки богърт, призрак и вещица.

Върнах книгата на лавицата и хвърлих поглед по протежение на останалите гръбчета на книгите. Дневниците стигаха почти чак до днешно време, но се връщаха стотици години назад. Или Прогонващия духове беше много по-стар, отколкото изглеждаше, или по-ранните книги бяха написани от други гонители на духове, които бяха живели преди векове. Внезапно се зачудих дали, дори ако Алис бе права и Прогонващия духове не се върнеше, беше възможно да успея да науча всичко, което трябваше да знам, само като изучавах онези дневници. И още по-добре — някъде в онези безброй хиляди страници можеше да има информация, която би ми помогнала сега.

Как можех да я намеря? Е, можеше и да отнеме време, но вещицата беше в ямата от почти тринайсет години. Трябваше да има описание как Прогонващия духове я беше пленил там. После изведнъж на един по-долен рафт видях нещо още по-добро.

Имаше още по-големи книги, всяка посветена на определена тема. На едната пишеше „Дракони и червеи“. Тъй като бяха подредени по азбучен ред, не ми отне много време да открия точно каквото търсех.

„Вещици“.

Отворих я с треперещи ръце, за да открия, че е разделена на четири предвидими части…

„Злонамерените“, „Добронамерените“, „Погрешно обвинените“ и „Неосъзнатите“.

Бързо обърнах на първия раздел. Всичко беше написано със спретнатия почерк на Прогонващия духове и отново внимателно подредено по азбучен ред. След броени секунди намерих страница, озаглавена „Майка Молкин“.

Оказа се по-лошо, отколкото бях очаквал. Майка Молкин беше невъобразимо зла. Живяла беше на много места и във всяка област, където бе оставала, се бе случвало нещо ужасно, като най-лошото беше станало в едно мочурище на запад от Графството.

Тя живеела в една ферма там, предлагайки място за отсядане на млади бременни жени, които очаквали бебета, но си нямали съпрузи, които да ги издържат. Така се сдобила с титлата „Майка“. Това продължило с години, но някои от младите жени не били видени никога повече.

Тя самата имала син, който живеел с нея там — млад мъж с невероятна сила, на име Тъск^[1]. Имал големи зъби и толкова плашел хората, че никой не се приближавал до мястото. Но накрая местните се разбунтували и Майка Молкин била принудена да избяга в Пендъл. След като заминала, открили първия от гробовете. Имало цяло поле, пълно с кости и гниеща плът, главно останките на децата, които убивала, за да утолява жаждата си за кръв. Някои от телата били на жени. В тези случаи тялото било смазано, ребрата — счупени или пукнати.

Момчетата от селото бяха споменали за създание с толкова много зъби, че не се побирали в устата му. Можеше ли това да е Тъск, синът на Майка Молкин? Син, който вероятно е убивал онези жени, смазвайки ги, за да изцеди живота от тях?

При тази мисъл ръцете ми затрепериха толкова силно, че едва можех да държа книгата достатъчно стабилно, за да я чета. Изглежда, някои вещици използваха „магия с кости“. Бяха некроманти, които получават сила като призовават мъртвите. Но Майка Молкин беше още по-лоша. Майка Молкин използваше „магия с кръв“. Получаваше силата си, като използваше човешка кръв и особено обичаше детската кръв.

Помислих си за черните, лепкави кексчета и потръпнах. Едно дете беше изчезнало от Лонг Ридж. Дете, твърде малко, за да ходи. Костеливата Лизи ли го беше отвлякла? Дали кръвта му беше използвана за приготвянето на онези кексчета? Ами второто дете, онова, което селяните търсеха? Ако Костеливата Лизи беше отвлякла и него, готово за момента, в който Майка Молкин се измъкнеше от ямата си, за да използва кръвта му за магията си? Сега детето можеше да е в къщата на Лизи!

Насилих се да продължа да чета.

Преди тринайсет години, в началото на зимата Майка Молкин дошла да живее в Чипъндън, довеждайки със себе си внучката си, Костеливата Лизи. Когато се върнал от зимната си къща в Ангълсарк, Прогонващия духове незабавно се разправил с нея. След като прогонил Костеливата Лизи, той оковал Майка Молкин със сребърна верига и я отнесъл до ямата в градината си.

Прогонващия духове, изглежда, спореше със себе си в този разказ. Явно не му харесваше да я погребва жива, но обясняваше защо е трябвало да го направи. Вярваше, че е твърде опасно да я убие — веднъж погубена, тя имаше силата да се върне и тогава щеше да е още по-силна и по-опасна отпреди.

Въпросът беше: Дали тя все още можеше да избяга? С едно кексче беше успяла да огъне решетките. Въпреки че нямаше да получи третото, двете можеха и да са достатъчни. В полунощ тя все още можеше да се измъкне от ямата. Какво да сторя?

Щом беше възможно да оковеш вещица със сребърна верига, тогава може би щеше да си струва да опиташ да приковеш някоя върху огънатите решетки, за да й попречиш да се измъкне от ямата си. Бедата беше, че сребърната верига на Прогонващия духове беше в торбата му, която винаги бе с него.

На излизане от библиотеката видях нещо друго. Беше до вратата, затова не го бях забелязал на влизане. Представляваше дълъг списък от имена върху пожълтяла хартия, точно трийсет на брой и до едно написани с почерка на Прогонващия духове. Собственото ми име, Томас Дж. Уорд, беше най-отдолу, а точно над него бе изписано името Уилям Брадли, което бе зачеркнато с хоризонтална линия; до него бяха буквите RIP^[2].

Тогава почувствах студ по цялото тяло, защото знаех, че означават „Почивай в мир“ и че Били Брадли е умрял. Повече от две трети от имената върху листа бяха зачеркнати; от тях — други деветима души бяха мъртви.

Предположих, че много бяха зачеркнати просто защото не са успели да станат чираци, може би дори не са успели да изкарат докрай първия месец. Повече ме тревожеха онези, които бяха умрели. Зачудих се какво ли се беше случило с Били Брадли и си спомних думите на Алис: „Не искаш да свършиш като последния чирак на Стария Грегъри.“

Откъде знаеше Алис какво бе станало с Били? Вероятно просто всички в близката околност знаеха за това, докато аз бях външен човек. Или пък семейството й беше имало нещо общо с това? Надявах се, че не, но това ми даде още една причина да се тревожа.

Без да губя повече време, слязох в селото. Месарят, изглежда, имаше начин да поддържа връзка с Прогонващия духове. Как иначе разполагаше с чувала, в който да слага месото? Затова реших да му разкажа за подозренията си и да се опитам да го убедя да претърси къщата на Лизи за изчезналото дете.

Беше късно следобед, когато пристигнах в магазина му и той беше затворен. Почуках на вратите на пет къщи, преди някой да дойде да отвори. Хората потвърдиха онова, което вече подозирах — месарят беше потеглил с другите мъже да претърсват скалистите възвишения. Щяха да се върнат чак по пладне на другия ден. Изглеждаше, че, след като претърсят тукашните възвишения, щяха да прекосят долината до селото в подножието на Лонг Ридж, където беше изчезнало първото дете. После щяха да проведат по-обширно издирване и да останат да пренощуват.

Трябваше да погледна истината в очите. Бях сам.

Едновременно тъжен и уплашен, аз се заизкачвах по улицата обратно към къщата на Прогонващия духове. Знаех, че ако Майка Молкин се измъкне от гроба си, детето ще е мъртво, преди да настъпи утрото.

Знаех също и че бях единственият, който изобщо можеше да се опита да направи нещо по въпроса.