Джоузеф Дилейни
Чиракът на Прогонващия духове (4)

Глава 3
„Уотъри Лейн“ номер тринайсет

Стигнахме Хоршоу в момента, в който в далечината зазвъня черковна камбана. Беше седем часът и започваше да се смрачава. Вятърът навяваше ситен, но неспирен дъжд право в лицата ни, но все още беше достатъчно светло да преценя, че това не беше място, на което някога бих искал да живея, и че ще е най-добре да избегна дори и кратко посещение.

Хоршоу беше черно размазано петно на фона на зелените поля — унило, грозно местенце с около две дузини окаяни долепени една до друга къщи, сгушени главно върху южния склон на влажен, мрачен хълм. Цялата област беше осеяна с мини, а Хоршоу се намираше в центъра й. Високо над селото имаше голяма купчина сгурия, бележеща входа към една мина. Зад купчината със сгурия бяха въглищните залежи, в които имаше достатъчно гориво, за да топлят и най-големите градове в Графството дори през най-дългите зими.

Скоро вървяхме надолу през тесните, калдъръмени улици, като се притискахме плътно към мърлявите стени, за да направим път за каруците, натоварени с купчини черни буци въглища, мокри и блестящи от дъжда. Грамадните впрегатни коне, които ги теглеха, се напрягаха под тежестта на товарите си с копита, хлъзгащи се по лъскавите камъни на калдъръма.

Наоколо имаше малко хора, но дантелените пердета потрепваха, докато минавахме, а веднъж видяхме група навъсени миньори, които се изкачваха тежко по хълма, за да започнат нощната си смяна. Говореха на висок глас, но внезапно млъкнаха и се подредиха в колона по един, за да минат покрай нас, придържайки се към отсрещната страна на улицата. Един от тях наистина се прекръсти.

— Свиквай, момче — изръмжа Прогонващия духове. — Нужни сме, но рядко сме добре приети, а някои места са по-лоши от други.

Най-сетне свърнахме зад един ъгъл и излязохме на най-окаяната, и бедна от всички улица. Никой не живееше там — веднага ставаше ясно. Първо, някои от прозорците бяха изпочупени, а други — заковани с дъски, и въпреки че беше почти тъмно, не се виждаха светлини. В единия край на улицата имаше изоставен склад на търговец на зърно с две големи дървени врати, зейнали разтворени и увиснали на ръждивите си панти.

Прогонващия духове спря пред най-последната къща. Беше онази на ъгъла — най-близо до склада, единствената къща на улицата, която имаше табелка с номер. Табелката беше изработена от метал и закована на вратата. Беше „тринайсет“, най-ужасното и нещастно от всички числа, а точно над него високо на стената имаше друга улична табела, висяща от един-единствен ръждив нит, която сочеше почти вертикално надолу към камъните на калдъръма. На нея пишеше: „Уотъри лейн“.

Тази къща имаше стъкла на прозорците, но дантелените пердета бяха пожълтели и по тях висяха паяжини. Това сигурно беше обитаваната от духове къща, за която ме беше предупредил господарят ми.

Прогонващия духове извади от джоба си ключ, отключи вратата и влезе пръв в тъмнината вътре. Отначало бях съвсем доволен просто да си стоя навън на ситния дъждец, но когато той запали свещ и я постави на пода близо до средата на малката предна стая, разбрах, че щях да се чувствам по-удобно в изоставен обор за крави. Не се виждаше нито една мебел, само гол под от големи каменни плочи и купчина мръсна слама под прозореца. Освен това стаята беше влажна, въздухът — много влажен и студен, а на светлината на потрепващата свещ видях, че дъхът ми излиза на облачета пара.

Онова, което видях, беше достатъчно неприятно, но това, което той каза, беше още по-ужасно:

— Е, момче, имам дела за вършене, затова ще потеглям, но по-късно ще се върна. Знаеш ли какво трябва да правиш?

— Не, сър — отвърнах, наблюдавайки потрепващата свещ, разтревожен, че можеше да угасне всеки миг.

— Е, каквото ти казах по-рано. Не слушаше ли? Трябва да бъдеш нащрек, не да се унасяш в бленуване. Както и да е, не е нещо трудно — обясни той, почесвайки се по брадата, сякаш в нея пълзеше нещо. — Просто трябва да прекараш нощта тук сам. Водя всичките си нови чираци в тази стара къща през първата им нощ, за да разбера колко им е куражът. О, има обаче едно нещо, което не съм ти казал. В полунощ ще очаквам да слезеш в избата и да се изправиш срещу онова, което дебне там. Справиш ли се с това, е твърде вероятно да те приема за постоянно. Някакви въпроси?

Имах въпроси и още как, но бях твърде изплашен, за да искам да чуя отговорите. Затова просто поклатих глава и се опитах да удържа треперенето на горната си устна.

— Как ще разбереш кога е полунощ? — попита той.

Свих рамене. Доста ме биваше да отгатвам кое време е по положението на слънцето или на звездите и ако някога се събудех посред нощ, почти винаги знаех точно кое време е, но тук не бях толкова сигурен. На някои места времето сякаш се движи по-бавно и имах предчувствие, че тази стара къща щеше да е едно от тях.

Внезапно си спомних часовника на църквата.

— Току-що мина седем часът — рекох. — Ще се ослушвам за дванайсет удара на часовника.

— Е, сега поне си буден — каза Прогонващия духове с лека усмивка. — Когато часовникът удари дванайсет, вземи остатъка от свещта и го използвай, за да стигнеш долу до избата. Дотогава спи, ако успееш. Сега слушай внимателно — трябва да запомниш три важни неща. Не отваряй входната врата на никого, колкото и силно да чука, и не закъснявай да слезеш в избата.

Той пристъпи към предната врата.

— Какво е третото нещо? — провикнах се в последния момент.

— Свещта, момче. Каквото и друго да правиш, не я оставяй да изгасне…

После той си отиде, затваряйки вратата след себе си, и аз останах съвсем сам. Предпазливо вдигнах свещта, отидох до кухненската врата и надникнах вътре. Там нямаше нищо освен каменен умивалник. Задната врата беше затворена, но вятърът още виеше под прага й. Отдясно имаше други две врати. Едната беше отворена и можех да видя голите дървени стълби, които водеха към спалните на горния етаж. Другата, най-близката до мен, беше затворена.

Нещо в тази затворена врата ме обезпокои, но реших да погледна набързо. Нервно хванах дръжката на бравата и дръпнах вратата. Беше трудно да я помръдна и за момент изпитах зловещо чувство, че някой я държи затворена от другата страна. Когато дръпнах още по-силно, тя се отвори с рязко движение и аз загубих равновесие. Залитнах две стъпки назад и едва не изпуснах свещта.

Каменни стъпала водеха надолу в тъмнината; бяха почернели от въглищен прах. Правеха завой наляво, така че не можех да видя право надолу в избата, но нагоре по тях се разнесе студен полъх, от който пламъкът на свещта започна да играе и потрепва. Затворих бързо вратата и се върнах в предната стая, затваряйки и кухненската врата.

Внимателно оставих свещта на пода в ъгъла, най-далече от вратата и прозореца. Щом се уверих, че няма да се преобърне, се огледах за място на пода, където можех да спя. Нямаше кой знае какъв избор. Със сигурност нямаше да спя на влажната слама, затова се настаних в средата на стаята.

Големите каменни плочи бяха твърди и студени, но аз затворих очи. Заспях ли, щях да съм далеч от тази зловеща стара къща и щях да бъда напълно уверен, че ще се събудя точно преди полунощ.

Обикновено заспивам лесно, но сега беше различно. Не преставах да треперя от студ, а вятърът започваше да блъска стъклата на прозорците. От стените се носеха и шумолящи, и потрепващи звуци. Просто мишки — повтарях си. Определено бяхме свикнали с тях във фермата. Но после внезапно отнякъде долу, в дълбините на тъмната изба, се разнесе стряскащ нов звук.

Отначало беше слаб и ме накара да напрегна слух, но постепенно се усили, докато вече не се съмнявах какво чувам. Долу в избата ставаше нещо, което не би трябвало да се случва. Някой копаеше ритмично, обръщайки тежката пръст с остра метална лопата. Първо се разнесе стърженето на металния ръб, удрящ се в каменна повърхност, последвано от тих, жвакащ, всмукващ звук, когато лопатата се заби дълбоко в тежката глина и я освободи от пръстта.

Това продължи няколко минути, докато шумът спря така внезапно, както беше започнал. Стана съвсем тихо. Дори мишките спряха да тропат. Сякаш къщата и всичко в нея бе затаило дъх. Знам, че аз бях.

Тишината приключи с отекващ звук от думкане. Последва цяла поредица от думкащи звуци с определен ритъм. Думкания, които ставаха по-силни. И по-силни. И се приближаваха…

Някой се изкачваше от избата по стълбите.

Грабнах свещта и се свих в най-далечния ъгъл. Туп, туп… все по-близо и по-близо, разнесе се звукът от тежки ботуши. Кой ли можеше да копае там долу в тъмнината? Кой ли можеше да се качва по стълбите сега?

Но може би въпросът не беше кой се качваше по стълбите. Може би въпросът беше какво…

Чух отварянето на вратата към избата и глухия тропот на ботуши в кухнята. Оттеглих се пак в ъгъла, опитвайки се да се смаля, докато чаках кухненската врата да се отвори.

И тя наистина се отвори, много бавно, със силно скърцане. Нещо пристъпи в стаята. Тогава почувствах студ. Истински студ. Онзи студ, който ми подсказваше, че наблизо има нещо, чието място не беше на тази земя. Беше като студенината на Хълма на палача, само че далеч, далеч по-ужасно.

Повдигнах свещта. Пламъкът й потрепваше и хвърляше зловещи сенки, които танцуваха по стените и тавана.

— Кой е там? — попитах. — Кой е там? — с глас, треперещ дори по-силно от ръката, с която държах свещта.

Отговор не последва. Дори вятърът отвън беше замлъкнал.

— Кой е там? — провикнах се отново.

Отново никакъв отговор, но невидими ботуши застъргаха по каменните плочи, докато пристъпваха към мен. Идваха все по-близо и по-близо… и вече дочух дишане. Нещо голямо дишаше тежко. Звучеше като грамаден впрегатен кон, който току-що бе извлякъл тежък товар нагоре по стръмен хълм.

В последния момент стъпките се отклониха от мен и спряха близо до прозореца. Бях затаил дъх и нещото до прозореца, изглежда, дишаше и за двама ни, поемайки големи глътки въздух в дробовете си, сякаш все не можеше да се насити.

Точно когато вече не можех да издържам, съществото издаде огромна въздишка, която прозвуча едновременно уморена и тъжна, и невидимите ботуши застъргаха пак по плочите — тежки стъпки, които се отдалечиха от прозореца, обратно към вратата. Когато започнаха да слизат с глух тропот надолу по стъпалата на избата, най-сетне можех отново да дишам.

Сърцето ми започна да бие по-бавно, ръцете ми престанаха да треперят и постепенно се успокоих. Трябваше да се овладея. Бях изплашен, но ако това беше най-лошото, което щеше да се случи тази нощ, то аз се бях справил с него, бях издържал първото си изпитание. Щях да бъда чирак на Прогонващия духове, така че щеше да ми се наложи да свикна с места като тази обитавана от духове къща. Това си вървеше с работата.

Някъде след около пет минути се почувствах по-добре. Дори си помислих да направя нов опит да заспя, но както казва понякога татко: „Няма покой за грешниците“. Е, не знам какво бях прегрешил, но внезапно се разнесе нов звук, който ме смути.

Отначало беше слаб и далечен — някой чукаше по някаква врата. Настъпи пауза, а после се случи отново. Три отчетливи потропвания, този път малко по-близо. Нова пауза и още три потропвания.

Не ми отне много време да разгадая какво ставаше. Някой тропаше силно по всяка врата на улицата, приближавайки се все повече и повече до номер тринайсет. Когато най-сетне стигнаха до обитаваната от духове къща, трите потропвания по предната врата бяха достатъчно силни да събудят и мъртвите. Дали нещото в избата щеше да се качи по стъпалата, за да отговори на този повик? Чувствах се хванат в капан между двете: нещо отвън, което искаше да влезе; нещо долу, което искаше да бъде свободно.

А после изведнъж всичко беше наред. От другата страна на предната врата ме повика един глас — глас, който разпознах.

— Том! Том! Отвори вратата! Пусни ме да вляза!

Беше мама. Толкова се зарадвах да я чуя, че се втурнах към предната врата, без да мисля. Навън валеше и тя щеше да се намокри.

— Бързо, Том, бързо! — извика мама. — Не ме карай да чакам.

Вече повдигах резето, за да отворя, когато си спомних предупреждението на Прогонващия духове: „Не отваряй входната врата на никого, колкото и силно да чука…“.

Но как можех да оставя мама там навън в тъмното?

— Хайде, Том! Пусни ме вътре! — обади се отново гласът.

Спомняйки си какво беше казал Прогонващия духове, аз си поех дълбоко дъх и се опитах да помисля. Здравият разум ми казваше, че не може да е тя. Защо би ме последвала чак дотук? Откъде щеше да знае къде отиваме? А и мама не би пътувала сама. Татко или Джак биха я придружили.

Не, отвън чакаше нещо друго. Нещо без ръце, което въпреки това можеше да тропа на вратата. Нещо без крака, което въпреки това можеше да стои на плочника.

Чукането започна да се усилва.

— Моля те, пусни ме вътре, Том — изрече умолително гласът. — Как можеш да бъдеш толкова суров и жесток? Студено ми е, мокра съм и съм уморена.

Накрая съществото започна да плаче и тогава разбрах със сигурност, че това не можеше да е мама. Мама беше силна. Мама никога не плачеше, независимо колко лошо ставаше положението.

След няколко мига звуците затихнаха и спряха напълно. Легнах на пода и се помъчих да заспя отново. Непрекъснато се обръщах ту на едната, ту на другата страна, но колкото и да се опитвах, не можех да заспя. Вятърът заблъска стъклата на прозорците още по-силно, а на всеки час и половин час часовникът на църквата удряше, приближавайки ме до полунощ.

Колкото повече наближаваше времето да сляза по стъпалата на избата, толкова по-нервен ставах. Наистина исках да издържа изпитанието на Прогонващия духове, но… о, как копнеех да съм си обратно у дома в хубавото си, безопасно, топло легло.

И тогава, точно след като часовникът бе ударил само веднъж — единайсет и половина, — копаенето започна отново…

Отново чух бавното думкане от тежки ботуши, изкачващи се по стъпалата на избата. Още веднъж вратата се отвори и невидимите ботуши влязоха в предната стая. Досега вече единствената част от мен, която се движеше, беше сърцето ми, което блъскаше толкова силно в гърдите ми, та ми се струваше, че всеки миг ще ми счупи ребрата. Но този път ботушите не се отклониха към прозореца. Продължиха да приближават. Троп! Троп! Троп! Идваха право към мен.

Почувствах как ме вдигат грубо за косата и кожата на тила, точно както майка котка носи котенцата си. После невидима ръка се обви около тялото ми, притискайки ръцете ми от двете страни на тялото. Опитах се да си поема дъх през зъби, но бе невъзможно. Нещо смазваше гърдите ми.

Носеха ме към вратата на избата. Не можех да видя какво беше това, което ме носеше, но чувах хрипливото му дишане и започнах да се боря, обзет от паника, защото разбрах точно какво щеше да се случи. Някак разбрах защо отдолу се беше чувал звук от копаене. Щях да бъда отнесен долу по стъпалата на избата в тъмнината и знаех, че там долу ме очакваше гроб. Щях да бъда погребан жив.

Бях обзет от ужас и се опитах да извикам, но положението беше по-лошо — не просто бях хванат в здрава хватка. Бях парализиран и не можех да помръдна дори едно мускулче.

Внезапно започнах да падам…

Озовах се на четири крака, втренчен в отворената врата на избата, само на сантиметри от най-горното стъпало. В паника, със сърце, биещо толкова бързо, че не можех да преброя ударите, се изправих със залитане на крака и затръшнах вратата на избата. Все още разтреперан, се върнах в предната стая, за да открия, че едно от трите правила на Прогонващия духове бе нарушено.

Свещта беше угаснала…

Когато тръгнах към прозореца, внезапен проблясък на светлина освети стаята, последван от силен трясък на гръмотевица почти точно над главата ми. Проливен дъжд се блъскаше с рев в къщата и караше стъклата на прозорците да дрънчат, а предната врата — да скърца и стене, сякаш нещо се опитваше да влезе вътре.

Взирах се нещастно навън няколко минути, гледайки проблясващите мълнии. Беше ужасна нощ, но въпреки че светкавиците ме плашеха, бих дал всичко, за да съм там навън, вървейки по улиците. Всичко друго, само да не се налага да слизам в онази изба.

В далечината часовникът на църквата започна да бие. Преброих ударите, бяха точно дванайсет. Сега трябваше да се изправя лице в лице с онова, което беше в избата.

Точно тогава, когато нова мълния освети стаята, забелязах големите следи от стъпки по пода. Отначало си помислих, че са на Прогонващия духове, но бяха черни, сякаш грамадните ботуши, които ги бяха оставили, са били покрити с въглищен прах. Идваха от посоката на кухненската врата, отиваха почти до прозореца, а после правеха завой и се връщаха обратно в посоката, от която бяха дошли. Обратно до избата. Надолу в тъмното, където трябваше да отида!

Заставяйки се да продължа напред, затърсих опипом с ръка по пода остатъка от свещта. После потърсих пипнешком вързопчето с дрехите си. В средата му беше завита кутийката с прахан и огниво, която татко ми беше дал.

Търсейки опипом в тъмното, изтърсих купчинката прахан на пода и с помощта на камъка и метала произведох няколко искри. Разпалих купчинката дърва, докато избухна в пламък, точно колкото да запаля свещта. Татко едва ли бе и предполагал, че подаръкът му ще се окаже така полезен толкова скоро.

Когато отворих вратата на избата, последва нова мълния и внезапен трясък на гръмотевица, който разтресе цялата къща и отекна с тътен надолу по стъпалата пред мен. Заслизах към избата. Ръката ми трепереше, а угарката от свещта танцуваше, докато чудати сенки потрепваха по стената.

Не исках да слизам там долу, но провалях ли се в изпитанието, поставено ми от Прогонващия духове, вероятно щях да съм на път към къщи в мига, щом се съмнеше. Представих си срама си, ако трябваше да кажа на мама какво се е случило.

След осем стъпала свърнах зад ъгъла, така че избата се показа. Не беше голяма, но в ъглите й имаше тъмни сенки, които светлината на свещта не можеше да достигне напълно, а от тавана като тънки, тъмни завеси висяха паяжини. По пръстения под бяха пръснати малки парчета въглища и големи дървени щайги, а до голямо буре за бира стоеше стара дървена маса. Заобиколих бурето за бира и забелязах нещо в далечния ъгъл. Нещо точно зад щайгите, което ме изплаши толкова много, че за малко не изпуснах свещта.

Беше тъмен силует, почти като вързоп парцали, който издаваше шум. Слаб, ритмичен звук, като дишане.

Направих една крачка към парцалите; после още една, използвайки цялата сила на волята си, за да накарам краката си да се движат. Точно тогава, когато стигнах толкова близо, че можех да го докосна, нещото внезапно се разрасна. От сянка върху пода то започна да се изправя пред мен, докато стана три или четири пъти по-голямо.

Едва не побягнах. Създанието беше високо, тъмно, качулато и ужасяващо, със зелени, блестящи очи.

Едва тогава забелязах тоягата, която държеше в лявата си ръка.

— Какво те задържа? — запита Прогонващия духове. — Закъсня почти с пет минути!