Джоузеф Дилейни
Чиракът на Прогонващия духове (3)

Глава 2
На път

Бях накрак един час преди зазоряване, но мама беше вече в кухнята, приготвяйки любимата ми закуска — яйца с бекон.

Татко слезе долу, докато обирах чинията с последната си хапка хляб. Докато се сбогувахме, той измъкна нещо от джоба си и го сложи в ръцете ми. Беше кутийката с прахан и огниво, която бе принадлежала на собствения му баща и на дядо му преди това. Един от любимите ми спомени.

— Искам да вземеш това, сине — рече той. — Може да се окаже от полза в новата ти работа. И се върни да ни видиш скоро. Само задето си напуснал дома, не означава, че не можеш да се връщаш и да ни гостуваш.

— Време е да вървиш, синко — подкани ме мама, като прекоси кухнята да ме прегърна за последно. — Той е на портата. Не го карай да чака.

Бяхме семейство, което не обичаше да вдига твърде много шум, и тъй като вече се бяхме сбогували, излязох в двора сам.

Прогонващия духове беше от другата страна на портата — тъмен силует на фона на сивкавата утринна светлина. Качулката му беше вдигната и той стоеше изправен и висок, с тоягата в лявата си ръка. Тръгнах към него, понесъл малкия вързоп с вещите си, чувствайки се крайно неспокоен.

За моя изненада Прогонващия духове отвори портата и влезе в двора.

— Е, момче — рече той, — последвай ме! Няма да е зле да поемаме по пътя, по който смятаме да продължим.

Вместо да се отправи към пътя, той ме поведе на север, право към Хълма на палача, и скоро прекосявахме северното пасбище, а сърцето ми вече започваше да блъска в гърдите. Когато стигнахме разделителната ограда, Прогонващия духове се покатери през нея с ловкостта на човек на половината на неговите години, но аз замръзнах. Докато опирах ръце в горния ръб на оградата, вече чувах звуците от скърцането на дърветата с клони, огънати и приведени под тежестта на увисналите мъже.

— Какво става, момче? — попита Гонещия духове, като се обърна да погледне назад към мен. — Ако се плашиш от нещо на собствения си праг, няма да си ми много полезен.

Поех си дълбоко дъх и се покатерих през оградата. Започнахме да се изкачваме упорито нагоре. Светлината на зората потъмня, когато навлязохме в мрака на дърветата. Колкото по-нависоко се изкачвахме, сякаш толкова по-студено ставаше и затреперих. Това беше онзи студ, от който кожата ти настръхва и който кара косата на тила ти да се изправи. Беше предупреждение, че нещо не беше съвсем както трябва. Бях го изпитвал преди, когато се бе приближавало нещо, което не принадлежеше на този свят.

Щом стигнахме билото на хълма, можах да ги видя под мен. Трябва да бяха поне сто, понякога по двама-трима, увиснали от едно и също дърво: носеха войнишки униформи с широки кожени колани и големи ботуши. Ръцете им бяха вързани зад гърба и всички се държаха различно. Някои се бореха отчаяно, така че клонът над тях подскачаше и потрепваше, докато други просто се въртяха бавно на края на въжето, насочвайки се първо в една посока, после в другата.

Докато гледах, внезапно почувствах върху лицето си силен вятър — толкова студен и свиреп вятър, че не можеше да е природна стихия. Дърветата се сведоха ниско, а листата им се спаружиха и започнаха да падат. След броени мигове всички клони бяха голи. След като вятърът се укроти, Гонещия духове сложи ръка на рамото ми и ме поведе по-близо до обесените. Спряхме само на няколко стъпки от най-близкия.

— Погледни го — каза Гонещия духове. — Какво виждаш?

— Мъртъв войник — отвърнах с глас, който започваше да трепери.

— На колко години изглежда?

— Най-много седемнайсет.

— Добре. Браво, момче. Сега, кажи ми, още ли се чувстваш изплашен?

— Малко. Не ми харесва да съм толкова близо до него.

— Защо? Няма нищо, от което да се страхуваш. Нищо, което може да те нарани. Помисли си какво ли трябва да е било за него. Съсредоточи се по-скоро върху него, отколкото върху себе си. Как ли трябва да се е чувствал? Кое би било най-ужасното?

Опитах се да се поставя на мястото на войника и да си представя какво ли трябва да е било да умре по този начин. Болката и борбата за въздух сигурно са били ужасни. Но можеше да е имало нещо дори още по-лошо…

— Сигурно е знаел, че умира и че никога няма да се прибере отново у дома. Че никога няма да види отново семейството си — казах на Гонещия духове.

С тези думи ме заля вълна от тъга. После, още докато това се случваше, обесените започнаха бавно да изчезват, докато останахме сами на склона, а листата се появиха пак по дърветата.

— Как се чувстваш сега? Страх ли те е още?

Поклатих глава:

— Не — отвърнах. — Просто се чувствам тъжен.

— Добра работа, момче. Учиш се. Ние сме седмите синове на седми синове и имаме дарбата да виждаме неща, които другите не могат да виждат. Но тази дарба понякога е проклятие. Ако се страхуваме, ще допуснем неща, които се хранят с този страх. Страхът прави нещата по-лоши за нас. Разковничето е да се съсредоточиш върху това, което виждаш, и да спреш да мислиш за себе си. Всеки път се получава.

— Гледката беше ужасна, момче, но те бяха просто отвратителни видения — продължи Гонещия духове. — Не можем да направим кой знае какво по отношение на тях и те просто ще избледнеят и изчезнат, когато им дойде времето. След стотина години няма да е останало нищо.

Искаше ми се да му кажа, че мама направи нещо, за да ги укроти веднъж, но не го сторих. Щеше да е лошо начало, ако му възразя.

— Ако бяха призраци, това щеше да е друго нещо — каза Прогонващия духове. — С призраците можеш да поговориш и да им обясниш кое как е. Дори само да ги накараш да осъзнаят, че са мъртви, е голяма добрина и важна стъпка, за да ги накараш да продължат. Обикновено призракът е объркан дух, който е хванат като в капан на тази земя, но не знае какво се е случило. Така че те често се измъчват. Но пък други са тук с определена цел и може да имат да ти кажат разни неща. Но едно привидение е просто отломка от душа, която е продължила към по-добри неща. Тъкмо такива са тези, момче. Просто привидения. Видя ли дърветата да се променят?

— Листата опадаха и беше зима.

— Е, сега листата се върнаха. Следователно ти просто гледаше нещо от миналото. Само напомняне за нечестивите неща, които понякога се случват по тази земя. Обикновено, ако си смел, те не могат да те видят и не чувстват нищо. Едно привидение е просто като отражение върху водата на езеро, което си остава там, след като притежателят му продължи по пътя си. Разбираш ли какво искам да кажа?

Кимнах.

— Добре, значи едно нещо изяснихме. Ще си имаме работа с мъртвите от време на време, така че не е зле да свикнеш с тях. Както и да е, да потегляме. Доста път ни чака. Дръж, от сега нататък ще носиш това.

Прогонващия духове ми подаде голямата си кожена торба и без да погледне назад, се отправи нагоре по хълма. Последвах го през билото, после надолу през дърветата към пътя, който беше далечна сива резка, лъкатушеща на юг през зелените и кафяви кръпки на нивите.

— Пътувал ли си много, момче? — провикна се Преследващия духове през рамо. — Виждал ли си много от Графството?

Казах му, че никога не съм се отдалечавал на повече от шест мили от татковата ферма. Посещенията до местния пазар бяха най-големите пътувания, които бях предприемал.

Гонещия духове промърмори нещо под нос и поклати глава… Досетих се, че не беше твърде доволен от отговора ми.

— Е, пътешествията ти започват днес — рече той. — Отправяме се на юг към едно село на име Хоршоу. На съвсем малко повече от петнайсет мили по права линия е и трябва да сме там, преди да се стъмни.

Чувал бях за Хоршоу. Миньорско селце, притежаващо най-големите въглищни залежи в Графството, откъдето идваше добивът на десетки мини наоколо. Никога не бях очаквал да отида там и се чудех каква ли работа можеше да има Прогонващия духове на подобно място.

Той вървеше яростно и упорито, с големи крачки, които не му костваха никакви усилия. Едва смогвах да не изоставам, освен че носех собственото си вързопче с дрехи и други вещи. Сега в мен беше и торбата му, която сякаш ставаше по-тежка с всяка минута. После, просто за да станат нещата още по-лоши, заваля дъжд.

Около час преди пладне Прогонващия духове внезапно спря. Обърна се и се вгледа сурово в мен. Вече бях изостанал с десет крачки. Ходилата ме боляха и дори леко накуцвах. Пътят не беше много повече от изровена пътека, която бързо се превръщаше в кал. Точно когато го настигнах, си ударих палеца, подхлъзнах се и за малко не изгубих равновесие.

Той изцъка с език.

— Да не ти се зави свят, момче? — попита.

Поклатих глава. Исках да дам на ръката си почивка, но не ми се струваше правилно да оставя торбата му долу в калта.

— Това е добре — рече Прогонващия духове с едва доловима усмивка… А дъждът капеше от ръба на качулката му върху неговата брада. — Никога не се доверявай на замаян човек. Това е нещо, което си струва да помниш.

— Не съм замаян — възразих.

— Нима? — попита Прогонващия духове, повдигайки рунтавите си вежди. — Тогава трябва да е заради ботушите ти. Няма да са ти от голяма полза в тази работа.

Ботушите ми бяха същите като тези на татко и Джак, достатъчно здрави и подходящи за калта и животинския тор в стопанския двор, но такива, които изискват доста свикване. Един нов чифт обикновено ти костваше две седмици мазоли, преди краката ти да се нагодят.

Погледнах надолу към тези на Прогонващия духове. Бяха изработени от здрава, качествена кожа и имаха двойно удебелени подметки. Сигурно струваха цяло състояние, но предполагам, че за човек, който ходи много, си струваха всяко пени. Огъваха се, докато ходеше, и просто разбрах, че са били удобни още от първия миг, в който ги е обул.

— Хубавите ботуши са важни в тази работа — отбеляза Прогонващия духове. — Не разчитаме нито на човек, нито на животно да ни отведе където трябва да отидем. Ако разчиташ на собствените си два крака, те няма да те изоставят. Тъй че ако накрая реша да те приема, ще ти взема чифт ботуши точно като моите. Дотогава просто ще трябва да се справяш както можеш.

По пладне спряхме за кратка почивка, подслонявайки се от дъжда в изоставен навес за добитък. Прогонващия духове извади парче плат от джоба си и го разгъна. Показа се голяма буца кашкавал.

Отчупи малко и ми го подаде. Виждал бях и по-лошо, а и бях гладен, така че го погълнах лакомо. Прогонващия духове хапна само едно малко парче, преди да увие отново останалото и да го пъхне обратно в джоба си.

Щом се измъкнахме от дъжда, той отметна качулката си назад, така че за първи път успях да го видя както трябва. Ако не броим брадата, обгръщаща цялото му лице, и очите на палач, най-забележителната му черта беше носът, сурово очертан и остър, с извивка, наподобяваща птичи клюн. Устата, когато бе затворена, почти се скриваше от мустаците и брадата. Самата брада ми се беше сторила сива на пръв поглед, но когато погледнах по-внимателно, опитвайки се да бъда възможно най-ненатрапчив, така че той да не забележи, видях, че там сякаш избликваха повечето цветове на дъгата. Имаше нюанси на червено, черно, кафяво и очевидно много сиво, но, както осъзнах по-късно, всичко зависеше от светлината.

— Слаба челюст, слаб характер — обичаше да казва татко и смяташе също, че някои мъже носят бради само за да скрият този факт. Когато човек погледнеше Преследващия духове обаче, можеше да види въпреки брадата, че челюстта му е издължена, а когато отвори уста, разкрива жълти зъби, много остри и по-подходящи за глозгане на червено месо, отколкото за гризане на кашкавал.

Потръпвайки, внезапно осъзнах, че ми напомня на вълк. И не само заради начина, по който изглеждаше. Беше донякъде хищник, защото преследваше тъмните сили; ако преживяваше просто с отхапки от кашкавал, би бил вечно гладен и зъл. Ако завършех чиракуването си, щях да свърша точно като него.

— Гладен ли си още, момче? — попита той и зелените му очи се забиха сурово в моите, докато започнах да усещам леко замайване.

Бях подгизнал до кости и краката ме боляха, но най-вече бях гладен. Затова кимнах, надявайки си да ми предложи още малко храна, но той просто поклати глава и промърмори нещо неразбираемо. После отново ме погледна остро.

— Гладът е нещо, с което ще трябва да свикнеш — рече той. — Не ядем много, когато работим, а ако работата е много трудна, не ядем нищичко, докато не приключи. Постенето е най-безопасно, защото ни прави по-малко уязвими за тъмните сили. Прави ни по-силни. Така че не е зле да почнеш да се упражняваш отсега, защото, когато стигнем в Хоршоу, ще ти възложа едно малко изпитание. Ще трябва да прекараш една нощ в обитавана от духове къща. И ще бъдеш сам… Това ще ми покаже колко те бива всъщност.