Джоузеф Дилейни
Чиракът на Прогонващия духове (15)

Глава 14
Съветът на Прогонващия духове

Но не всичко се разви зле. В крайна сметка Джак не беше мъртъв. Не ми се щеше да задавам твърде много въпроси, защото това просто разстройваше всички, но изглеждаше, че в един миг Зурлата се канел да започне да стърже корема на петото прасе заедно с Джак, а в следващия внезапно беше обезумял и го беше нападнал.

Кръвта по лицето на Джак беше само свинска. Той бе повален в безсъзнание с парче дърво. После Зурлата влязъл в къщата и грабнал бебето. Искал да го използва като примамка да се доближи, за да може да ме намушка с ножа си.

Разбира се, начинът, по който го разказвам сега, не е съвсем правилен. В действителност не Зурлата правеше тези ужасни неща. Той беше обсебен и Майка Молкин просто използваше тялото му. След час-два Зурлата се съвзе и се прибра у дома, озадачен и притиснал много наранения си корем. Изглежда, не помнеше нищо за случилото се, а никой от нас не пожела да го посвети.

Никой не спа много тази нощ. След като разпали огъня, Ели остана долу в кухнята цяла нощ и не изпускаше бебето от поглед. Джак си легна с главоболие, но непрекъснато се будеше и трябваше да търчи навън да повръща в двора.

Около час преди зазоряване мама се прибра у дома. И тя не изглеждаше много щастлива. Сякаш нещо се беше объркало.

Вдигнах торбата й да я внеса в къщата.

— Добре ли си, мамо? — попитах. — Изглеждащ уморена.

— Не ме мисли мен, синко. Какво е станало тук? Усещам, че нещо не е наред, само като ти гледам лицето.

— Дълга история — рекох. — По-добре първо да влезем вътре.

Когато влязохме в кухнята, Ели беше толкова радостна да види мама, че заплака и това накара и бебето да се разплаче. Тогава слезе Джак и всички се опитаха да разкажат историята на мама едновременно, но след няколко секунди аз се отказах, защото Джак поде една от гневните си тиради.

Мама бързичко го накара да млъкне.

— Говори по-тихо, Джак — каза му тя. — Това все още е моята къща и не мога да търпя крясъци.

Не му се понрави така да му нареждат пред Ели какво да прави, но беше достатъчно благоразумен да не спори.

Мама накара всеки от нас да й разкаже точно какво бе станало, като започна с Джак. Аз бях последен и когато дойде редът ми, тя изпрати Ели и Джак да си лягат, за да си поговорим насаме. Не че казах кой знае колко… Просто слушаше мълчаливо, после хвана ръката ми.

Най-накрая се качи в стаята на Алис и прекара дълго време, разговаряйки насаме с нея.

 

 

Не беше минал и час след изгрев-слънце, когато пристигна Прогонващия духове. Някак си го очаквах. Той изчака на портата и аз излязох и разказах отново историята, докато той се подпираше на тоягата си. Когато свърших, поклати глава.

— Усетих, че нещо не е наред, момче, но дойдох твърде късно. И все пак ти си се справил добре. Проявил си предприемчивост и си успял да си спомниш някои от нещата, на които съм те научил. Ако всичко друго се провали, винаги можеш да прибегнеш към солта и желязото.

— Трябваше ли да позволя на Алис да изгори Майка Молкин? — попитах.

Той въздъхна и се почеса по брадата.

— Както ти казах, жестоко е да изгориш вещица и самият аз не го одобрявам.

— Предполагам, че сега ще трябва отново да се изправя срещу Майка Молкин — рекох.

Прогонващия духове се усмихна.

— Не, момче, можеш да си отдъхнеш, защото тя няма да се върне на този свят. Не и след случилото се накрая. Помниш ли какво ти казах — че сърцето на вещицата трябва да бъде изядено? Е, онези твои прасета свършиха работата вместо нас.

— Не само сърцето. Изядоха всичко до шушка — казах му. — Значи съм в безопасност? Наистина в безопасност? Тя не може да се върне?

— Да, Майка Молкин вече не те застрашава. Там навън има други, също толкова ужасни заплахи, но засега си в безопасност.

Изпитах силно чувство на облекчение, сякаш бяха вдигнали тежък товар от плещите ми. Бях живял в кошмар и сега, когато заплахата от Майка Молкин не съществуваше, светът ми се струваше много по-светло, по-щастливо място. Най-сетне всичко свърши и можех отново да очаквам с нетърпение разни неща.

— Е, в безопасност си, докато допуснеш нова глупава грешка — добави Прогонващия духове. — И не казвай, че няма. Онзи, който никога не прави грешка, просто не прави нищо. Това е част от усвояването на работата. Е, какво трябва да се прави сега? — попита той, примижал към изгряващото слънце.

— За кое? — попитах на свой ред аз, чудейки се какво ли имаше предвид.

— За девойката, момче — каза той. — Май я чака ямата. Не виждам начин да се размине.

— Но тя в крайна сметка спаси бебето на Ели — възразих. — Спаси и моя живот.

— Използвала е огледалото, момче. Това е лош знак. Лизи я е научила на много неща. Твърде много. Сега тя ни показа, че е готова да използва наученото. Каква ще е следващата й постъпка?

— Но тя имаше добри намерения. Използва го, за да се опита да намери Майка Молкин.

— Може би, но знае твърде много и освен това е твърде умна. Сега е само момиче, но един ден ще бъде жена, а една умна жена е опасна.

— Мама е умна — казах му, подразнен от онова, което бе казал. — Но е и добра. Всичко, каквото прави, го прави за добро. Използва ума си, за да помага на хората. Една година, когато бях съвсем малък, привиденията на Хълма на палача ме плашеха толкова много, че не можех да спя. Мама се качи там, след като се стъмни и ги принуди да млъкнат. Утихнаха за месеци наред.

Можех да добавя, че в първата ни сутрин заедно Прогонващия духове ми беше казал, че по въпроса с привиденията не може да се направи кой знае колко. И че мама беше доказала, че той греши. Но не го сторих. Вече бях наприказвал твърде много неща и не беше нужно да се казва и това.

Прогонващия духове не каза нищо. Взираше се към къщата.

— Питайте мама какво мисли за Алис — предложих. — Изглежда, че се разбира добре с нея.

— И бездруго щях да го направя — рече Прогонващия духове. — Крайно време е да си поговорим. Чакай тук, докато свършим.

Загледах как Прогонващия духове прекосява двора. Още преди да стигне дотам, кухненската врата се отвори и мама го посрещна на прага.

По-късно беше възможно да разбера някои от нещата, които си бяха казали, но те разговаряха почти половин час и така и не разбрах дали в разговора е станало дума за привидения. Когато Прогонващия духове най-сетне излезе на слънчевата светлина, мама остана на прага. Тогава той направи нещо необичайно — нещо, което не го бях виждал да прави никога преди. Отначало си помислих, че просто кимна на мама, докато се сбогуваше, но този жест съдържаше нещо много повече. Имаше и някакво движение на раменете. Бе слабо доловимо, но много отчетливо, така че нямаше съмнение в това. Докато се сбогуваше с мама, Прогонващия духове леко й се поклони.

Когато прекоси двора на път към мен, сякаш се усмихваше вътрешно.

— Сега потеглям обратно към Чипъндън — каза Прогонващия духове, — но мисля, че майка ти би искала да останеш още една нощ. Във всеки случай ще оставя това решение на теб — каза той. — Или доведи обратно момичето да я затворим в ямата, или я заведи при леля й в Стомин. Изборът е твой. Използвай инстинкта си, за да решиш кое е правилно. Обмисли какво да направиш.

После си отиде, оставяйки ме с бушуващи мисли. Знаех как искам да постъпя с Алис, но това трябваше да е правилната постъпка.

 

 

Значи щях отново да вечерям с гозбите на мама.

Татко вече се беше върнал, но макар че мама се зарадва да го види, имаше нещо, което не беше съвсем наред, някаква атмосфера, подобна на невидим облак, надвиснала над масата… Това не беше точно празненство и никой нямаше нищо за казване.

Въпреки това храната беше добра — едно от специалните мамини блюда с месо и зеленчуци — така че не възразявах срещу липсата на разговор — бях твърде зает да се заситя и да си сипя втори път, преди Джак да е успял да омете цялото блюдо.

Джак си бе възвърнал апетита, но изглеждаше малко потиснат като всички останали. Доста му се събра, с голяма цицина на челото като доказателство. Колкото до Алис, не й споделих казаното от Прогонващия духове, но допусках, че тя и бездруго знаеше. Не проговори нито веднъж по време на вечерята. Обаче най-мълчаливата от всички ни беше Ели. Въпреки радостта, че си получи отново бебето, онова, което видя, я бе разстроило силно и аз разбирах, че ще й е нужно време да го преодолее.

Когато другите се качиха да си легнат, мама ме помоли да остана. Седнах до огъня в кухнята, точно както в нощта, преди да замина, за да започна чиракуването си. Нещо в лицето й обаче ми подсказа, че този разговор щеше да е различен. Преди тя се беше държала с мен твърдо, но бе изпълнена с надежда. Уверена, че нещата ще потръгнат добре. Сега изглеждаше тъжна и несигурна.

— Израждам бебета от Графството от близо двайсет и пет години — каза тя, като седна в своя люлеещ се стол, — и съм губила доста. Макар да е много тъжно за майката и бащата, това просто е нещо, което се случва. Случва се и с животните във фермите, Том. Сам си го виждал.

Кимнах. Всяка година по няколко агнета се раждаха мъртви. Това е нещо, което човек очаква.

— Този път стана по-лошо — каза мама. — Умряха и майката, и бебето — нещо, което не ми се е случвало никога преди. Познавам необходимите билки и знам как да ги смеся. Знам как да се справя с обилно кървене. Знам точно какво да правя. А тази майка беше млада и силна. Не биваше да умира, но не можах да я спася. Направих всичко, каквото можах, но не успях да я спася. И това ми причинява болка тук… Болка в сърцето.

Мама издаде нещо като ридание и се хвана за гърдите. За един ужасен миг си помислих, че ще се разплаче, но после тя си пое дълбоко дъх и силата озари изражението й.

— Но, мамо, овцете умират при раждане, а понякога също и кравите — казах й. — В крайна сметка все някоя майка щеше да умре. Истинско чудо е, че за толкова време никога преди не ти се е случвало.

Полагах всички усилия, но беше трудно да я утеша. Мама го приемаше много зле. Това я принуждаваше да погледне откъм мрачната страна на нещата.

— Нещата стават по-мрачни, синко — каза ми тя. — И се случва по-бързо, отколкото очаквах. Надявах се, че скоро ще станеш зрял мъж, с дългогодишен опит зад гърба си. Да можеш да слушаш внимателно всичко, което казва господарят ти. Всяко дребно нещо има значение. Ще трябва да се подготвиш колкото можеш по-бързо и да наблягаш много върху уроците си по латински.

Сетне направи пауза и протегна ръка.

— Дай да видя книгата.

Когато й я подадох, тя прелисти страниците, като спираше от време на време да прочете няколко реда.

— Беше ли ти от помощ? — попита.

— Не много — признах.

— Лично господарят ти я е написал. Каза ли ти това?

Поклатих глава.

— Алис каза, че е написана от свещеник.

Мама се усмихна.

— Твоят господар някога беше свещеник. Така започна. Несъмнено ще ти разкаже за това някой ден. Но не питай. Остави го да ти каже, когато сам реши.

— За това ли говорехте с господин Грегъри? — попитах.

— Това и други неща, но главно за Алис. Той ме попита какво смятам, че трябва да стане с нея. Казах му, че би трябвало да остави това на теб. Така че, реши ли вече?

Свих рамене.

— Все още не съм сигурен какво да правя, но господин Грегъри каза, че трябва да използвам инстинкта си.

— Това е добър съвет, синко — рече мама.

— Но ти какво мислиш, мамо? — попитах. — Какво каза на господин Грегъри за Алис? Алис вещица ли е? Кажи ми поне това.

— Не — каза мама бавно, като претегляше внимателно думите си. — Не е вещица, но един ден ще стане. Родена е със сърце на вещица и няма голям избор, освен да тръгне по този път.

— Тогава мястото й е в ямата в Чипъндън — казах тъжно, свеждайки глава.

— Помни уроците си — каза мама строго. — Спомни си какво те е учил господарят ти. Има повече от един вид вещици.

— „Добронамерените“ — казах. — Имаш предвид, че Алис може да се окаже добра магьосница, която помага на другите?

— Би могла. А може би не. Знаеш ли какво мисля наистина? Може и да не искаш да чуеш това.

— Искам — рекох.

— В крайна сметка Алис може да не се окаже нито добра, нито лоша. Може да се окаже нещо по средата. Това ще превърне познанството с нея много опасно. Това момиче може да се окаже проклятието на живота ти, истински бич, да отрови всичко, което правиш. Или може да се окаже най-добрият и силен приятел, когото някога би имал. Някой, който ще промени напълно живота ти. Просто не знам в каква посока ще се развият нещата. Не мога да го видя, колкото и упорито да се опитвам.

— И бездруго, как можеш да го видиш, мамо? — попитах. — Господин Грегъри каза, че не вярва в пророкуването. Каза, че бъдещето не е определено веднъж завинаги.

Мама сложи длан на рамото ми и леко ме стисна, за да ми вдъхне увереност.

— Пред всички ни стои някакъв избор — каза тя. — Но може би едно от най-важните решения, които ще вземеш, ще се отнася до Алис. Сега си лягай и се наспи добре тази нощ, ако можеш. Вземи решение утре, когато слънцето изгрее.

Едно нещо, което не попитах мама, беше как бе успяла да накара привиденията на Хълма на палача да замлъкнат. Тук пак се намесиха инстинктите ми. Просто знаех, че това беше нещо, за което не искаше да говори. В едно семейство има неща, за които не се пита. Знаеш, че ще ти ги кажат, когато настъпи подходящият момент.

 

 

Тръгнахме скоро след разсъмване — сърцето ми направо се свличаше в ботушите.

Ели ме последва до портата. Спрях там, но махнах на Алис да продължава и тя тръгна бавно нагоре по хълма, полюшвайки бедра, без нито веднъж да погледне назад.

— Трябва да ти кажа нещо, Том — рече Ели. — Боли ме да го направя, но трябва да го кажа.

От гласа й се досетих, че ще е нещо лошо. Кимнах нещастно и си наложих да я погледна в очите. Бях потресен, като видях, че са пълни със сълзи.

— Все още си добре дошъл тук, Том — каза Ели, като отметна косата от челото си и се опита да се усмихне. — Това не се е променило. Но наистина трябва да мислим за детето си. Така че ще си добре дошъл тук, но не и след мрак. Разбираш ли, точно това правеше Джак толкова избухлив напоследък. Не ми се искаше да ти казвам точно колко силни са чувствата му, но сега трябва да го направя. Изобщо не му харесва работата, която вършиш. Никак. Тръпки го побиват от нея. И се страхува за бебето.

Уплашени сме, нали разбираш. Страхуваме се, че ако някога замръкнеш тук, може да привлечеш нещо друго. Може да донесеш със себе си неприятности, които не искаме да се стоварят върху семейството ни. Идвай ни на гости денем, Том. Идвай да ни виждаш, когато слънцето свети и птиците пеят.

После Ели ме прегърна и това влоши положението още повече. Знаех, че нещо беше застанало между нас и че нещата са се променили завинаги. Доплака ми се, но някак се възпрях. Не знам как успях. В гърлото ми бе заседнала голяма буца и не можех да говоря.

Проследих как Ели се връща във фермата и насочих вниманието си обратно към решението, което трябваше да взема.

Какво да правя по въпроса с Алис?

Бях се събудил… сигурен, че мой дълг е да я отведа обратно с мен в Чипъндън. За мен това бе правилната постъпка. Безопасната постъпка. Струваше ми се, че е мой дълг. Когато дадох кексчетата на Майка Молкин, допуснах добросърдечието да ме надвие. И вижте докъде ме докара това. Така че вероятно беше най-добре да се справя с Алис сега, преди да е твърде късно. Както каза Прогонващия духове, човек трябва да мисли за невинните, които може да пострадат в бъдеще.

В първия ден от пътуването не разговаряхме много. Само й казах, че се връщаме в Чипъндън да видим Прогонващия духове. Но Алис не знаеше какво ще й се случи, затова не се оплака. После на втория ден, докато се приближавахме към селото и почти бяхме стигнали до по-ниските склонове на възвишенията, на не повече от около миля от къщата на Прогонващия духове, разказах й онова, което държах затворено у себе си; онова, което ме тревожеше още откакто бях разбрал точно какво съдържаха кексчетата.

Седяхме на малка тревиста могилка отстрани край пътя. Слънцето беше залязло и светлината започваше да помръква.

— Алис, лъжеш ли понякога? — попитах.

— Всеки лъже понякога — отвърна тя. — Няма да е човешко, ако не го правим. Но в повечето случаи казвам истината.

— Ами онази нощ, когато бях затворен в ямата? Когато те попитах за онези кексчета. Ти каза, че в къщата на Лизи не е имало друго дете. Това вярно ли беше?

— Не видях дете.

— Първото, което изчезна, не беше повече от бебе. Не може да се е запиляло нанякъде самичко. Сигурна ли си?

Алис кимна, а после наведе глава, забивайки поглед в тревата.

— Предполагам, че може да са го отвлекли вълци — казах. — Така мислеха момчетата от селото.

— Лизи каза, че е видяла вълци по тези места. Може и това да е станало — съгласи се Алис.

— Тогава какво ще кажеш за кексчетата, Алис? Какво имаше в тях?

— Най-вече лой и късчета свинско месо. И хлебни трохи.

— Ами кръвта, тогава? Животинската кръв нямаше да е достатъчно добра за Майка Молкин. Не и когато тя се нуждаеше от достатъчно сили, за да огъне решетките над ямата. Така че откъде дойде кръвта, Алис — кръвта, използвана в кексчетата?

Алис заплака. Търпеливо я изчаках да се успокои, после зададох въпроса отново.

— Е, откъде дойде тя?

— Лизи каза, че съм още дете — рече Алис. — Бяха използвали кръвта ми много пъти. Така че още един нямаше да е от особено значение. Не боли чак толкова. Не и когато свикнеш. А и във всеки случай как можех да спра Лизи?

С тези думи Алис нави ръкава си и ми показа ръката си над лакътя. Все още беше достатъчно светло, за да видя белезите. А те бяха много — някои стари, други — относително нови. Най-пресният от всички още не беше зараснал както трябва. Още сълзеше.

— Има и още. Още много. Но не мога да ти ги покажа всичките — каза Алис.

Не знаех какво да кажа, затова просто си замълчах. Но скоро реших и потеглихме в тъмнината, отдалечавайки се от Чипъндън.

Мислех да заведа Алис право в Стомин, където живееше леля й. Не можех да понеса мисълта тя да свърши в яма в градината на Прогонващия духове. Това е твърде ужасно — и помнех една друга яма. Помнех как Алис ми помогна да се измъкна от ямата на Тъск точно преди Костеливата Лизи да дойде да събере костите ми. Но най-вече това, което Алис току-що ми беше казала, най-сетне ме накара да размисля. Някога тя е била една от невинните, но се оказала жертва…

Изкачихме Парлик Пайк, после се придвижихме на север и се качихме на Блайндхърст Фел, винаги придържайки се към високия терен.

Харесваше ми идеята да отидем в Стомин. Намираше се близо до крайбрежието, а аз никога преди не бях виждал морето, освен от върховете на възвишенията. Маршрутът, който избрах, щеше доста да ни отклони от пътя, но ми допадаше да изследвам околността и ми харесваше да съм там горе — близо до слънцето. Във всеки случай Алис явно изобщо не възразяваше.

Пътуването — хубаво, и компанията на Алис — приятна… и за първи път наистина започнахме да разговаряме. Тя ме научи на много неща. Знаеше имената на повече звезди от мен и наистина я биваше да хваща зайци.

Колкото до растенията, Алис имаше познания за неща, които Прогонващия духове дори не беше споменавал досега, като например старото биле или беладоната, както и мандрагората. Не вярвах на всичко, което казваше, но въпреки това го записах, защото тя го бе научила от Лизи, и смятах, че е полезно да науча в какво вярва една вещица. Алис наистина умееше добре да различава гъбите от отровните им двойници, някои от които бяха толкова опасни, че една хапка можеше да накара сърцето ти да спре или да те докара до безумие. Носех със себе си тефтера и под заглавието „Ботаника“ добавих още три страници с полезни сведения.

Една нощ, когато бяхме на по-малко от един ден път пеша от Стомин, се настанихме в едно горско сечище. Току-що бяхме опекли два заека върху жаравата от огъня, докато месото започна почти да се топи в устите ни. След вечерята Алис направи нещо наистина странно. Когато се обърна с лице към мен, се пресегна и хвана ръката ми.

Дълго седяхме там по този начин. Тя се бе загледала в жаравата на огъня, а аз гледах нагоре към звездите. Не исках да се отскубвам от нея, но бях много объркан. Лявата ми ръка държеше нейната и се почувствах виновен. Чувствах се, сякаш се държа за ръка с тъмните сили, и знаех, че на Прогонващия духове не би му харесало.

Нямаше как да избягам от истината. Някой ден Алис щеше да стане магьосница… Именно тогава осъзнах, че мама имаше право. Това нямаше нищо общо с пророкуването. Виждаше се в очите на Алис. Тя винаги щеше да е някъде по средата, нито изцяло добра, нито напълно лоша. Но нима това не важи за всички ни? Никой от нас не е съвършен.

Затова не отдръпнах ръка. Просто седях там, една част от мен изпитваше удоволствие да държи ръката й, което някак си ме успокояваше след всичко, което се случи, докато другата част се потеше от чувство за вина.

Алис беше тази, която се отдръпна. Измъкна длан от моята, а после докосна ръката ми там, където ноктите й ме бяха порязали в нощта, когато унищожихме Майка Молкин. Белезите се виждаха ясно на сиянието от разжарените въглени.

— Оставих клеймото си върху теб — каза тя с усмивка. — Никога няма да избледнее.

Помислих си, че това е странно изказване и не бях сигурен какво имаше предвид тя. У дома поставяхме клеймо на добитъка. Правехме го, за да покажем, че принадлежи на нас и да попречим на залутали се говеда и крави да се смесят с животни от съседните ферми. Така че как можех да принадлежа на Алис?

 

 

На следващия ден слязохме в голяма равна низина. Част от нея беше покрита с торф и най-лошите участъци представляваха влажно тресавище, но в крайна сметка успяхме да го прегазим и да се доберем до Стомин. Така и не видях лелята, защото тя не пожела да излезе и да говори с мен. И все пак се съгласи да приеме Алис, така че не можех да се оплача.

Наблизо имаше голяма, широка река и преди да тръгна за Чипъндън, слязохме по брега й чак до морето. Не ме омая особено. Беше сив, ветровит ден и водата блестеше със същия цвят като небето, а вълните — високи и бурни.

— Тук ще ти е добре — казах, опитвайки се да бъда весел. — Ще е хубаво, когато грее слънце.

— Просто трябва да се възползвам възможно най-добре от него — каза Алис. — Не може да е по-зле от Пендъл.

Внезапно отново ми домъчня за нея. Понякога се чувствах самотен, но поне можех да си говоря с Прогонващия духове. Алис дори не познаваше истински леля си, а бурното море придаваше на всичко мрачен и студен вид.

— Виж, Алис, не очаквам да се видим отново, но ако някога имаш нужда от помощ, опитай се да ми пратиш вест — предложих.

Предполагам, че казах това, защото Алис беше най-близкото нещо до приятел, което имах. А като обещание съвсем не прозвуча толкова глупаво като първото, което й бях дал. Всъщност не се обвързвах да направя каквото и да било. Следващия път, когато ме помолеше за нещо, щях първо да говоря с Прогонващия духове.

За моя изненада Алис се усмихна и в очите й имаше странно изражение. То ми напомни казаното веднъж от татко — че понякога жените знаят неща, които не са известни на мъжете — и когато заподозреш това, никога не бива да питаш какво си мислят.

— О, пак ще се срещнем — каза Алис. — Няма съмнение.

— Сега ще трябва да тръгвам — казах, обръщайки се да си вървя.

— Ще ми липсваш, Том — каза Алис. — Без теб няма да е същото.

— И ти ще ми липсваш, Алис — казах и й се усмихнах.

Щом думите излязоха от устата ми, си помислих, че ги бях изрекъл просто от вежливост. Но не бях вървял и десет минути, когато осъзнах, че съм грешал.

Бях обмислил наистина всяка дума и вече се чувствах самотен…