Джоузеф Дилейни
Чиракът на Прогонващия духове (2)

Глава 1
Седми син

Прогонващия духове пристигна по сумрак. Изминал бе дълъг и тежък ден и аз бях готов да вечерям.

— Сигурен ли сте, че е седми син? — попита той. Гледаше надолу към мен и клатеше подозрително глава.

Татко кимна.

— И вие също сте били седми син?

Тате кимна отново и взе да потропва нетърпеливо с крака, опръсквайки бричовете ми с капчици кафява кал и оборска тор. Дъждът капеше от козирката на шапката му. Валеше вече почти месец. По дърветата имаше млади листа, но пролетното време беше още далеч.

Татко беше фермер, както и неговият баща, а първото правило на фермерството е да не раздробяваш фермата. Не можеш просто да я поделиш между децата си; тя ще става все по-малка и по-малка с всяко поколение, докато накрая нищо не остане. Затова бащата оставя фермата си на най-големия си син. После намира занимания за останалите. Ако е възможно, се опитва да намери на всеки някакъв занаят.

За това му е нужна благосклонността на много хора. Един вариант е местният ковач, особено ако фермата е голяма и е възлагал на ковача много работа. Тогава има вероятност ковачът да предложи да вземе някого от синовете за чирак, но и така пак настаняваш само единия син.

Аз му бях седмият и докато стигне до мен, всички възможности за услуги вече бяха използвани. Татко беше толкова отчаян, че се опитваше да убеди Прогонващия духове да ме вземе за свой чирак. Или поне така си мислех по онова време. Трябваше да се досетя, че зад това стои мама.

Тя стоеше зад много неща. Много преди да се родя, именно с нейните пари била купена фермата ни. Как иначе би могъл да си я позволи един седми син? А мама не беше от Графството. Идваше от някаква страна, далеч отвъд морето. Повечето хора не се досещаха, но понякога, ако човек се заслушаше много внимателно, би доловил лека разлика в начина, по който тя произнасяше определени думи.

И въпреки това не си представяйте, че ме продаваха в робство или нещо от този род. И бездруго фермерската работа ми беше досадна, а това, което наричаха „градът“, не беше нещо повече от затънтено село. Със сигурност не и мястото, на което бих искал да прекарам остатъка от живота си. Така че в известен смисъл ми харесваше идеята да бъда гонител на духове; беше много по-интересно, отколкото да доя крави и да нахвърлям тор.

Въпреки това се чувствах нервен, защото си беше плашеща работа. Щях да се науча как да закрилям ферми и села от създания, които скитат в нощта. Обуздаването на таласъми, богърти и всевъзможни зли твари щеше да е всекидневна работа. Това вършеше Прогонващия духове, а аз щях да бъда негов чирак.

— На колко е години? — попита Прогонващия духове.

— Ще стане на тринайсет идния август.

— Дребничък е за възрастта си. Умее ли да чете и пише?

— Да — отвърна татко. — Умее и двете, а освен това знае гръцки. Майка му го научи и той го проговори почти преди да проходи.

Прогонващия духове кимна и погледна назад през калната пътека отвъд портата към фермата, сякаш се ослушваше за нещо. После сви рамене:

— Това е доста тежък живот дори за мъж, а камо ли пък за момче — каза той. — Мислите ли, че е готов за това?

— Силен е и ще стане едър като мен, когато порасне съвсем — рече татко, като изопна гръб и се изправи в цял ръст. Когато го стори, темето му стигна точно до брадичката на Прогонващия духове.

Внезапно Прогонващия духове се усмихна. Това беше най-последното нещо, което очаквах. Лицето му беше едро и изглеждаше като издялано от камък. Дотогава ми се бе струвал малко свиреп. Дългото му черно наметало и качулката го правеха да прилича на свещеник, но когато погледнеше право към теб, мрачното му изражение му придаваше по-скоро вид на палач, който преценява дали въжето ще те издържи.

Косата, стърчаща изпод предницата на качулката му, беше в тон с брадата му, която бе сива, но веждите му бяха черни и много рунтави. От ноздрите му също стърчаха доста многобройни черни косми, а очите му бяха зелени, същият цвят като моите.

После забелязах нещо друго у него. Носеше дълга тояга. Разбира се, бях я видял веднага щом той се показа, но това, за което не бях си дал сметка до този момент, беше, че я носи в лявата си ръка.

Означаваше ли това, че е левичар като мен?

Това беше нещо, навлякло ми безкрайни неприятности в селското училище. Дори бяха повикали местния свещеник да ме погледне и той не бе спрял да клати глава и да ми повтаря, че трябва да се преборя с това, преди да стане твърде късно. Не знаех какво искаше да каже. Никой от братята ми не беше левичар, нито пък баща ми. Мама обаче беше левичарка и това явно никога не я бе притеснявало особено, така че когато учителят заплаши да ме отучи от този навик с бой и върза перодръжката за дясната ми ръка, тя ме отведе от училището и от този ден нататък ме обучаваше у дома.

— Колко искате, за да го вземете? — попита татко, прекъсвайки мислите ми. Сега вече стигахме до същинския пазарлък.

— Две гвинеи за едномесечен изпитателен срок. Ако става за работата, ще се върна пак през есента и ще ми дължите още десет. Ако ли не, може да си го получите обратно и ще ми дадете само още една гвинея за усилията.

Татко кимна отново и сделката беше сключена. Влязохме в обора и гвинеите бяха платени, но те не си стиснаха ръцете. Никой не искаше да докосва ловец на духове. Татко беше истински смелчак дори само задето стоеше на шест фута от един такъв.

— Имам малко работа наблизо — каза Прогонващия духове, — но ще се върна за момчето на разсъмване. Гледайте да е готов. Не обичам да ме карат да чакам.

След като той си отиде, татко ме потупа по рамото:

— Вече те чака нов живот, сине — каза ми. — Върви да се изкъпеш. Приключи с фермерството…

 

 

Когато влязох в кухнята, брат ми Джак беше прегърнал с една ръка жена си Ели, а тя бе вдигнала лице към него и му се усмихваше.

Много харесвам Ели. Тя е топла и дружелюбна по начин, който те кара да чувстваш, че наистина я е грижа за теб. Мама казва, че за Джак било добре, дето се оженил за Ели, защото тя му помагала да не е толкова нервен.

Джак е най-старият и най-едрият от всички ни и както се шегува татко понякога, най-добре изглеждащият от една грозна пасмина. Несъмнено е едър и силен, но въпреки сините си очи и здрави червени бузи черните му рунтави вежди почти се сключват по средата, така че никога не съм бил съгласен с това. Но единственото, което никога не бих оспорил, е, че е успял да привлече мила и красива съпруга. Ели има коса с цвят като на най-хубавото сено три дни след добра жътва и кожа, която наистина сияе в светлината на свещите.

— Заминавам утре сутринта — избълвах на един дъх. — Прогонващия духове ще дойде за мен на разсъмване.

Лицето на Ели светна:

— Искаш да кажеш, че той се съгласи да те приеме?

Кимнах:

— Даде ми едномесечен изпитателен срок.

— О, браво на теб, Том. Наистина се радвам за теб — каза тя.

— Не го вярвам! — възкликна насмешливо Джак. — Ти — чирак на гонител на духове! Как можеш да вършиш такава работа, като още не можеш да спиш без свещ?

Засмях се на шегата му, но тя не беше безпочвена. Понякога ми се привиждаха разни неща в тъмното, а свещта беше най-добрият начин да ги държа надалеч, та да мога да поспя.

Джак се приближи към мен и с рев ме стисна с две ръце за главата и ме затегли към кухненската маса. Това беше представата му за шега. Оказах достатъчно съпротива, за да му угодя, и след няколко секунди той ме пусна и ме потупа по гърба.

— Браво, Том — каза той. — Ще натрупаш състояние от тая работа. Има обаче само един проблем…

— Какъв? — попитах.

— Ще имаш нужда от всяко петаче, което припечелиш. Знаеш ли защо?

Свих рамене.

— Защото единствените приятели, които ще имаш, са тези, които си купиш!

Опитах се да се усмихна, но в думите на Джак имаше много истина. Един ловец на духове работеше и живееше сам.

— О, Джак! Не бъди жесток! — сгълча го Ели.

— Беше само шега — отвърна Джак, сякаш не можеше да разбере защо Ели вдига толкова шум за нищо.

Но Ели гледаше мен, а не Джак, и видях как лицето й внезапно посърва.

— О, Том! — каза тя. — Това значи, че няма да си тук, когато се роди бебето…

Изглеждаше наистина разочарована и ми стана тъжно, че нямаше да бъда у дома да видя новородената си племенница. Мама беше казала, че бебето на Ели ще е момиче, а тя никога не грешеше за такива неща.

— Ще се върна да ви погостувам веднага щом мога — обещах.

Ели се опита да се усмихне, а Джак се приближи и положи ръка на раменете ми.

— Винаги ще имаш семейството си — каза той. — Винаги ще бъдем тук, ако имаш нужда от нас.

 

 

Час по-късно седнах да вечерям, знаейки, че на сутринта нямаше да съм тук. Татко каза благодарствената молитва преди хранене, както правеше всяка вечер, и всички промърморихме „Амин“ с изключение на мама. Тя просто гледаше надолу към храната си, както обикновено, вежливо изчаквайки края. Щом молитвата приключи, мама ми се усмихна леко. Това бе топла, специална усмивка и не мисля, че някой друг забеляза. Накара ме да се почувствам по-добре.

Огънят още гореше в решетката на огнището, изпълвайки кухнята с топлина. В центъра на голямата ни дървена маса имаше месингов свещник, лъснат до такъв блясък, че можеше да се огледаш в него. Свещта беше направена от пчелен восък и беше скъпа, но мама не допускаше лой в кухнята заради миризмата. Татко вземаше повечето решения във фермата, но в някои отношения мама винаги постигаше своето.

Докато нападахме лакомо големите си чинии с димящо печено месо със зеленчуци, изведнъж осъзнах колко стар изглежда татко тази вечер — стар и уморен, — а по лицето му от време на време пробягваше изражение, в което имаше нотка на тъга. Но той се поободри, когато двамата с Джак взеха да обсъждат цената на свинското и дали сега е подходящият момент да повикат касапина, който колеше прасетата.

— По-добре да изчакаме още около месец — предложи татко. — Цената със сигурност ще се вдигне.

Джак поклати глава и започнаха да спорят. Беше приятелски спор, от онези, които семействата често водят, и ми беше ясно, че на татко му доставя удоволствие. Аз обаче не се включих. За мен всичко това беше свършило. Както ми каза татко, бях приключил с фермерството.

Мама и Ели се смееха тихичко на нещо. Опитах се да дочуя какво си говорят, но Джак вече беше в стихията си, гласът му се усилваше все повече и повече. Когато мама хвърли поглед към него през масата, разбрах, че й беше втръснало от шумните му излияния.

В пълно неведение за погледите, които му хвърляше мама, и продължаващ да спори гръмко, Джак се пресегна за солницата и без да иска, я събори, разсипвайки малка конусовидна купчинка сол върху масата. На мига взе щипка сол и я хвърли през лявото си рамо. Това е старо суеверие от Графството. Смята се, че като направиш това, отблъскваш лошия късмет, който си предизвикал с разсипваното на солта.

— Джак, и бездруго не ти трябва сол върху това — скара му се мама. — Солта разваля хубавото печено със зеленчуци и е оскърбление за готвачката!

— Съжалявам, мамо — извини се Джак. — Права си. Идеално е — точно както си е сега.

Тя му се усмихна, после кимна към мен:

— Както и да е, никой не обръща внимание на Том. Не е редно да се държите така с него през последната му вечер у дома.

— Добре съм, мамо — казах й. — Доволен съм просто да си седя тук и да слушам.

Мама кимна:

— Е, имам да ти казвам доста неща. След вечеря остани долу в кухнята и ще си поговорим.

 

 

Така че, след като Джак, Ели и татко се качиха горе да си легнат, седнах на един стол до огъня и търпеливо зачаках да чуя какво има да ми казва мама.

Мама не беше жена, която вдига твърде много шум. Отначало не каза много, освен да ми обясни какво ми опакова в багажа: чифт панталони, три ризи и два чифта хубави чорапи, замрежвани само по веднъж.

Седях загледан в жаравата от огъня, потропвайки с крака по големите каменни плочи на пода, докато мама придърпа своя люлеещ се стол и го сложи така, че да гледа право към мен. Черната й коса беше прошарена с няколко сиви кичура, но ако не броим това, си изглеждаше кажи-речи същата, както когато бях невръстно дете, стигащо почти до коленете й. Очите й още бяха ясни и с изключение на бледата кожа изглеждаше като олицетворение на здравето.

— Това е последният път за доста време напред, в който ще можем да поговорим — каза тя. — Голяма крачка е да напуснеш дома и да поемеш сам в света. Така че ако има нещо, което имаш нужда да кажеш, нещо, което трябва да попиташ, сега е моментът да го сториш.

Не ми хрумваше дори един-едничък въпрос. Всъщност не можех дори да мисля. Когато я чух да казва всичко това, усетих зад очите си да парят сълзи.

Тишината се проточи дълго. Чуваше се само потропването на краката ми по каменните плочи. Най-накрая мама въздъхна леко.

— Какво има? — попита тя. — Да не би котката да ти е отхапала езика?

Свих рамене.

— Стига си се въртял, Том, и се съсредоточи върху това, което казвам — рече предупредително мама. — Първо: Очакваш ли с нетърпение утрешния ден и започването на новата си работа?

— Не съм сигурен, мамо — казах й, спомняйки си шегата на Джак за това, че ще трябва да си купувам приятели. — Никой не иска да се приближава до гонител на духове. Няма да имам приятели. Ще бъда самотен през цялото време.

— Няма да е толкова лошо, колкото си мислиш — успокои ме мама. — Ще можеш да си говориш с господаря си. Той ще ти бъде учител и несъмнено в крайна сметка ще ти стане приятел. И непрекъснато ще си зает. Зает да учиш нови неща. Няма да имаш време да се чувстваш самотен. Не намираш ли цялото това нещо за ново и вълнуващо?

— Вълнуващо е, но работата ме плаши. Искам да я върша, но не знам дали мога. Част от мен иска да пътува и да види разни места, но ще бъде трудно вече да не живея тук. Всички ще ми липсвате. Ще ми липсва това, че не съм си у дома.

— Не можеш да останеш тук — каза мама. — Баща ти вече е твърде стар, за да работи, и щом настъпи следващата зима, ще предаде фермата на Джак. Ели скоро ще роди бебето си, несъмнено първото от много; накрая тук няма да има място за теб. По-добре да свикнеш, преди това да се случи. Не можеш да си останеш у дома.

Гласът й ми се стори студен и малко остър и когато я чух да ми говори така, в гърдите и гърлото ми се загнезди болка, така че едва можех да дишам.

Тогава просто ми се прииска да си легна, но тя имаше много за казване. Рядко я бях чувал да използва толкова много думи наведнъж.

— Имаш работа за вършене и ще я вършиш — каза тя строго, — и не само ще я вършиш; ще я вършиш добре. Омъжих се за татко ти, защото беше седми син. И му родих шестима синове, за да мога да имам теб. Ти си седми от седмина и имаш дарбата. Новият ти господар е още силен, но вече е попреминал разцвета си и времето му най-сетне свършва.

От почти шейсет години той върви по пътищата на Графството, изпълнявайки дълга си. Прави каквото трябва да бъде сторено. Скоро ще бъде твой ред. И ако не го направиш ти, кой тогава ще го стори? Кой ще се грижи за обикновените хора? Кой ще ги закриля от злото? Кой ще пази фермите, селата и градовете, за да могат жените и децата да вървят по улиците и пътеките, без да се страхуват?

Не знаех какво да кажа и не можех да я погледна в очите. Просто се мъчех да удържа сълзите си.

— Обичам всички в тази къща — каза тя с омекнал глас, — но в цялото обширно Графство ти си единственият, който е наистина като мен. Засега си само момче, което тепърва има много да расте, но си седмият син на седми син. Имаш дарбата и силата да правиш това, което трябва да бъде направено. Знам, че ще се гордея с теб.

Е, сега — каза мама, като се изправи на крака — радвам се, че изяснихме това. Сега марш в леглото. Утре е голям ден и трябва да си в най-добрата си форма.

Тя ме прегърна и ми се усмихна топло, а аз наистина се постарах да бъда ведър и да отвърна на усмивката й, но щом се качих в стаята си, седнах на ръба на леглото си, като просто се взирах с празен поглед и си мислех за онова, което мама ми беше казала.

Мама се ползва с голямо уважение в околността. Знае повече за растенията и лекарствата от местния лекар и когато има проблем с израждането на някое бебе, акушерката винаги праща да я повикат. Мама има много опит в това, което нарича „заклещени раждания“. Понякога някое бебе се опитва да се роди напред с краката, но майка ми я бива да ги обръща, докато са още в утробата. Десетки жени в Графството й дължат живота си.

Във всеки случай така разправяше баща ми, но мама беше скромна и никога не споменаваше такива неща. Просто се справяше с онова, което трябваше да се направи, и знаех, че именно това очакваше от мен. Затова исках да я накарам да се гордее.

Но нима действително имаше това предвид, като каза, че се е омъжила за баща ми и е родила шестимата ми братя само за да може да роди мен? Не ми се струваше възможно.

След като премислих отново всичко, прекосих стаята, отидох до прозореца и седнах в старото ракитово кресло за няколко минути, взирайки се през прозореца, който гледаше на север.

Луната блестеше, къпейки всичко в сребристата си светлина. Можех да видя в отсрещния край на стопанския двор, отвъд двете ливади и северното пасбище, чак до границата на нашата ферма, която свършваше на половината път нагоре по Хълма на палача. Харесвах гледката. Харесвах Хълма на палача отдалече. Харесваше ми как това бе най-далечното нещо, което можеше да се види.

От години това беше обичайният ми ритуал, преди да се покатеря в леглото вечер. Имах навика да се взирам към онзи хълм и да си представям какво има от другата страна. Знаех, че всъщност са просто още поля, а после, две мили по-нататък, онова, което минаваше за местното село — половин дузина къщи, малка църква и дори още по-малко училище, — но въображението ми раждаше други неща. Понякога си представях високи зъбери с океан отвъд тях или може би гора, или голям град с високи кули и блещукащи светлини.

Но сега, докато се взирах към хълма, си спомних и страха си. Да, отдалече беше хубаво, но не беше място, до което някога бих искал да се приближа. Хълмът на палача, както може би сте се досетили, не беше получил името си току-така.

Преди три поколения из цялата страна бушувала война и мъжете от Графството изпълнили ролята си. Била онази най-ужасна от всички войни — жестока гражданска война, в която сред семействата настъпило разделение и в която понякога дори брат се биел срещу брата.

През последната зима от войната се завързала голяма битка на около миля на север, точно в покрайнините на селото. Когато най-сетне свършила, победоносната армия отвела пленниците си до този хълм и ги обесила по дърветата на северния му склон. Обесили и някои от собствените си войници; както твърдели — заради малодушие в лицето на врага; имаше обаче и друга версия на тази история. Говореше се, че някои от тези мъже били отказали да се бият срещу хора, които смятали за свои съседи.

Дори Джак никога не обичаше да работи близо до тази разделителна ограда, а кучетата отказваха да влязат на повече от няколко стъпки навътре в гората. Колкото до мен, тъй като усещам неща, които другите не могат, аз дори не можех да работя на северното пасбище. Разбирате ли, оттам ги чувах. Можех да чуя как въжетата скърцат, а клоните стенат под тежестта им. Можех да чуя мъртвите, задушаващи се и давещи се от другата страна на хълма.

Мама беше казала, че си приличаме. Е, тя със сигурност беше като мен в едно отношение: Знаех, че тя също можеше да вижда неща, които другите не можеха. Една зима, когато бях много малък и всичките ми братя живееха у дома, шумовете от хълма ставаха толкова ужасни нощем, че ги чувах дори от спалнята си. Братята ми не чуваха нищичко, но аз чувах и не можех да заспя. Мама идваше в стаята ми всеки път, щом я виках, макар че трябваше да стане на разсъмване, за да се заеме със задачите си.

Най-накрая тя каза, че ще оправи положението и една нощ се изкачи по Хълма на палача сама и влезе сред дърветата. Когато се върна, всичко беше тихо и така си и остана в продължение на месеци след това.

Но имаше едно отношение, в което не си приличахме…

Мама беше много по-смела от мен!