Джоузеф Дилейни
Чиракът на Прогонващия духове (5)

Глава 4
Писмото

— Живях в тази къща като дете — рече Прогонващия духове — и съм виждал неща, от които ти би умрял от страх, но бях единственият, който можеше да ги вижда, и татко ме биеше, задето разправям лъжи. Нещо излизаше от избата. За теб трябва да е било същото. Прав ли съм?

Кимнах.

— Е, не е нищо тревожно, момче. Това е просто още едно привидение, отломка от неспокойна душа, продължила към по-добри неща. Ако не изостави лошата част от себе си, той ще е закотвен тук до края на вечността.

— Какво е направил? — попитах, а гласът ми отекна като ехо от тавана.

Прогонващия духове поклати печално глава:

— Бил миньор, чиито дробове били толкова съсипани, че не можел да работи повече. Прекарвал дните и нощите си, кашляйки и мъчейки се да диша, а бедната му съпруга издържала и двамата. Работела в пекарница, но за жалост и на двамата, била много красива жена. Няма много жени, на които можеш да имаш вяра, а пък красивите са най-лоши от всички.

За да станат нещата още по-лоши, той бил ревнив мъж, а болестта му го озлобила. Една вечер тя много закъсняла от работа и той много пъти отивал до прозореца, крачейки напред-назад, разгневявайки се все повече и повече, защото мислел, че тя е с друг мъж.

Когато тя най-сетне влязла, той бил толкова разярен, че разбил главата й с голяма буца въглища. После я оставил там, умираща върху каменните плочи, и слязъл в избата да изкопае гроб. Тя била още жива, когато се върнал, но не можела да помръдне, нито дори да извика. Това е ужасът, който ни спохожда, защото точно така се чувствала тя, докато той я вдигал и отнасял долу в тъмнината на избата. Била го чула да копае. Знаела какво се готви да направи.

По-късно същата нощ той се самоубил. Това е тъжна история, но макар сега да са в покой, неговото привидение е още тук, а също и нейните последни спомени, и двете — достатъчно силни, за да измъчват хора като нас. Ние виждаме неща, които другите не могат, което е едновременно благословия и проклятие. Много е полезно в нашия занаят обаче.

Потръпнах. Беше ми жал за горката съпруга, която беше убита, жал ми беше и за миньора, който я беше убил. Жал ми беше дори за Прогонващия духове. Представете си да сте принудени да прекарате детството си в къща като тази.

Погледнах надолу към свещта, която бях оставил в средата на масата. Беше почти догоряла и пламъкът започваше последния си потрепващ танц, но Прогонващия духове не показваше никакъв признак, че иска да се връща на горния етаж. Не ми харесваха сенките по лицето му. Изглеждаше, сякаш постепенно се изменяше, сякаш му растеше зурла или нещо подобно.

— Знаеш ли как превъзмогнах страха си? — попита той.

— Не, сър.

— Една нощ бях толкова ужасѐн, че изпищях, преди да успея да се възпра. Разбудих всички и разгневен, баща ми ме вдигна за тила и ме отнесе надолу по стълбите в тази изба. После взе чук и закова вратата след мен.

Не бях много голям. Вероятно най-много на седем. Качих се обратно по стъпалата, пищейки с все сила, дращех и блъсках по вратата. Но баща ми беше суров човек и ме остави съвсем сам в тъмното и трябваше да стоя там с часове, дълго след зазоряване. След известно време се успокоих и знаеш ли какво направих тогава?

Поклатих глава, опитвайки се да не гледам лицето му. Очите му блестяха много ярко и приличаше на вълк повече от всякога.

— Слязох по стъпалата и седнах в избата в тъмнината. После си поех три пъти дълбоко дъх и се изправих лице в лице със страха си. Изправих се лице в лице със самата тъмнина, която е най-ужасяващото от всичко, особено за хора като нас, защото създанията идват при нас в тъмното. Намират ни с шепоти и приемат форми, които само нашите очи могат да видят. Но аз го направих и когато излязох от тази изба, най-лошото беше свършило.

В този момент свещта догоря и после угасна, потапяйки ни в пълна тъмнина.

— Това е то, момче — каза Прогонващия духове. — Тук сме само ти, аз и тъмнината. Можеш ли да понесеш това? Бива ли те за мой чирак?

Гласът му звучеше различно, някак по-дълбок и чужд. Вече си го представях на четири крака, с вълча козина, покриваща лицето му, с удължаващи се зъби. Треперех и не можах да проговоря, докато не поех третия си дълбок дъх. Едва тогава му отговорих. Отговорът ми беше такъв, както татко винаги казваше, когато трябваше да направи нещо неприятно или трудно.

— Все някой трябва да го направи — казах. — Така че може със същия успех да съм аз.

Прогонващия духове сигурно беше сметнал това за забавно, защото смехът му изпълни цялата изба, преди да отекне с тътен нагоре по стълбите и да се слее със следващата гръмотевица, която си проправяше път надолу.

— Преди близо тринайсет години — каза Прогонващия духове — ми беше изпратено едно запечатано писмо. Беше кратко и написано по същество, и беше на гръцки. Изпращаше го майка ти. Знаеш ли какво пишеше там?

— Не — казах тихо, питайки се какво ще последва.

— „Току-що родих момче — пишеше тя, — и той е седми син на седми син. Името му е Томас Дж. Уорд и той е моят дар за Графството. Когато порасне достатъчно, ще ви пратим вест. Обучете го добре. Той ще бъде най-добрият чирак, когото сте имали и също така ще ви бъде последният“.

— Ние не си служим с магия, момче — рече Прогонващия духове с глас, съвсем малко по-силен от шепот в тъмнината. — Главните сечива на нашия занаят са здравият разум, куражът и воденето на точни записки, за да можем да се учим от миналото. Преди всичко ние не вярваме в пророчествата. Не вярваме, че бъдещето е определено. Така че ако написаното от майка ти се сбъдне, тогава това е, защото ние го правим да се сбъдне. Разбираш ли?

В гласа му имаше нотка на гняв, но знаех, че не е насочен към мен, затова просто кимнах в тъмнината.

— Колкото до това, че си дарът на майка си за Графството, абсолютно всеки един от моите чираци беше седми син на седми син. Затова не почвай да си мислиш, че си нещо специално. Предстои ти много учене и много тежък труд.

Членовете на семейството могат да бъдат досадни — продължи Прогонващия духове след известна пауза; гласът му беше по-мек, гневът си беше отишъл. — Сега са ми останали само двама братя. Единият е майстор на ключалки и се погаждаме добре, но другият не ми е говорил от повече от четирийсет години, макар че още живее тук в Хоршоу.

Докато тръгнем от къщата, бурята беше изчерпала силата си и слънцето се виждаше. Докато Прогонващия духове затваряше входната врата, забелязах за първи път какво беше издълбано в дървото.

Прогонващия духове кимна към него:

— Използвам знаци като този, за да предупреждавам други, които умеят да ги разчитат, или понякога само за да раздвижа собствената си памет. Ще разпознаеш гръцката буква „гама“. Това е знакът за призрак или привидение. Кръстчето долу вдясно е римската цифра десет, която е най-ниската от всички степени. Всичко над шеста степен е просто привидение. В тази къща няма нищо, което може да ти навреди, не и ако си смел. Помни — тъмните сили се хранят от страха. Бъди смел и никое привидение не може да стори кой знае какво.

Само да бях знаел това още отначало!

— Вземи се в ръце, момче — каза Прогонващия духове. — Лицето ти почти се е смъкнало в ботушите! Е, може би това ще те ободри. — Измъкна буцата кашкавал от джоба си, отчупи малко парче и ми го подаде. — Сдъвчи това — каза, — но не го поглъщай всичкото наведнъж.

Последвах го надолу по настланата с калдъръм улица. Въздухът беше влажен, но поне не валеше, а на запад облаците приличаха на агнешка вълна на фона на небето и започваха да се разкъсват и разделят на неравни ивици.

Напуснахме селото и продължихме на юг. Точно досами селото, където калдъръмената улица се превръщаше в кален път, имаше малка църква. Изглеждаше занемарена — от покрива липсваха плочи, а боята от входната врата се лющеше. Почти не бяхме видели жива душа, откакто напуснахме къщата, но сега на прага стоеше стар мъж. Косата му беше бяла и сплъстена, мазна и чорлава.

Тъмните му дрехи показваха, че е свещеник, но когато се приближихме към него, изражението на лицето му беше това, което всъщност привлече вниманието ми. Гледаше ни намръщено, с разкривено лице. А после драматично направи огромен кръстен знак, като почти се изправи, когато го започна, изпъвайки показалеца на дясната си ръка толкова високо в небето, колкото можеше. Бях виждал свещеници да правят кръстния знак преди, но никога с такъв широк, преувеличен жест, изпълнен с толкова много гняв. Гняв, който изглеждаше насочен към нас.

Предположих, че имаше някакво оплакване срещу Прогонващия духове или може би срещу работата, която той вършеше. Знаех, че това занятие кара повечето хора да се чувстват нервни, но никога не бях виждал подобна реакция.

— Какво му имаше? — попитах, след като го отминахме и бяхме достатъчно далече да не може да ни чуе.

— Свещеници! — процеди Прогонващия духове с гняв, остро долавящ се в гласа му. — Знаят всичко, но не виждат нищо! А този е по-лош от повечето. Това е другият ми брат.

Щеше да ми хареса да узная повече, но проявих благоразумието да не продължа да го разпитвам. Струваше ми се, че ми предстои да уча много за Прогонващия духове и миналото му, но усещах, че имаше неща, които щеше да ми каже едва когато беше напълно готов.

Така че просто го последвах на юг, носейки тежката му торба и мислейки си за онова, което мама беше написала в писмото. Тя никога не се перчеше и не говореше необмислено. Мама казваше само онова, което трябваше да бъде казано, така че наистина обмисляше всяка дума. Обикновено просто се захващаше с нещата и правеше каквото е необходимо. Прогонващия духове ми беше казал, че няма начин привиденията да бъдат обуздани, но мама веднъж бе накарала привиденията на Хълма на палача да замлъкнат.

Да бъдеш седми син на седми син, не беше нищо кой знае колко специално в този занаят — беше нужно единствено за да бъдеш приет като чирак на Прогонващия духове. Аз обаче знаех, че има нещо друго, което ме правеше различен.

Бях също и син на мама.