Джоузеф Дилейни
Чиракът на Прогонващия духове (8)

Глава 7
Все някой трябва да го направи

След това животът ми навлезе в изпълнено с всекидневни задължения русло. Прогонващия духове ме учеше бързо и ме караше да пиша, докато китката ме заболеше, а очите ми започнеха да парят.

Един следобед той ме отведе до далечния край на селото, отвъд последната каменна селска къща до малък кръг от върби, които в Графството се наричат повет или радостта на пътника. Беше мрачно и унило място и там, увиснало от един клон, имаше въже. Вдигнах поглед и видях голяма месингова камбана.

— Когато някой се нуждае от помощ — каза Прогонващия духове, — не идва до къщата. Никой не идва, освен ако не бъде поканен. Много държа на това. Идват тук долу и звънят с тази камбана. Тогава ние отиваме при тях.

Бедата беше, че дори след като бяха минали цели седмици, никой не идваше да звънне с камбаната и стигах по-далече от западната градина само когато дойдеше време да взема провизиите за седмицата от селото. Освен това бях самотен, тъгувайки за семейството си, така че беше хубаво, дето Прогонващия духове все ми намираше работа — това означаваше, че нямах време да се отдавам на самотата. Винаги си лягах уморен и заспивах в мига, щом главата ми докоснеше възглавницата.

Уроците бяха най-интересната част от всеки ден, но не научавах много за привиденията, призраците и вещиците. Прогонващия духове ми беше казал, че главната тема през първата година на един чирак са богъртите, заедно с предмети от рода на ботаниката, което означаваше научаване на всичко за растенията, някои от които бяха наистина полезни като лекарства или можеха да се ядат, ако човек нямаше друга храна. Но уроците ми не се състояха само от писане. Част от работата беше точно толкова тежка и изморителна, колкото всичко, което бях вършил у дома в нашата ферма.

Започна се в една топла, слънчева сутрин, когато Прогонващия духове ми каза да оставя настрана тефтера си и ме поведе към южната си градина. Даде ми да нося две неща: лопата и дълъг дървен аршин.

— Свободните богърти се придвижват по лей-линии — обясни той. — Но понякога нещо се обърква. Може да е резултат от буря или може би дори земетресение. В Графството няма жив човек, който да помни сериозно земетресение, но това е без значение, защото всички лей-линии са взаимно свързани и нещо, случващо се в една, дори на хиляда мили разстояние, може да наруши покоя във всички останали. Тогава богъртите засядат с години на едно и също място и ги наричаме „естествено приковани“. Често пъти не могат да помръднат на повече от няколко дузини крачки във всяка посока и не предизвикват особени неприятности. Не и ако случайно не се приближиш твърде много до някого. Понякога обаче могат да се заклещят на смущаващи места, близо до някоя къща или дори вътре в нея. Тогава може да се наложи да преместиш богърта оттам и изкуствено да го обвържеш с друго място.

— Какво е лей-линия? — попитах.

— Не всички са на едно мнение, момче — каза ми той. — Някои смятат, че това са просто древни пътеки, които кръстосват земята, пътеките, по които нашите предци вървели в древни времена, когато мъжете били истински мъже, а тъмните сили си знаели мястото. Здравето било по-добро, животът — по-дълъг, и всички били щастливи и доволни.

— Какво се случило?

— Ледът слязъл от севера и земята изстинала за хиляди години — обясни Прогонващия духове. — Било толкова трудно да оцелееш, че хората забравили всичко, което били научили. Старото познание било маловажно. Да се топлиш и да се храниш било всичко, което имало значение. Когато ледът най-сетне отстъпил, оцелелите били ловци, облечени в животински кожи. Били забравили как да засаждат растения и да отглеждат животни. Тъмнината била всемогъща.

Е, сега е по-добре, макар че все още имаме да извървим дълъг път. Всичко, което е останало от онези времена, са лей-линиите, но истината е, че те са нещо повече от обикновени пътеки. Лей-линиите са всъщност силови линии дълбоко под земята. Тайни невидими пътища, които свободните богърти могат да използват, за да пътуват с голяма скорост. Тъкмо тези свободни богърти създават най-много неприятности. Когато не са добре дошли, това ги разгневява. Правят номера — понякога опасни номера — а това означава работа за нас. После трябва да бъдат изкуствено „приковани“ в някоя яма. Точно като тази, която ще изкопаеш сега…

Това е подходящо място — каза той, като посочи към земята близо до голям, прастар дъб. — Мисля, че между корените би трябвало да има достатъчно място.

Прогонващия духове ми даде аршин, за да мога да направя ямата точно шест фута дълга, шест фута дълбока и три фута широка. Дори на сянка беше твърде топло за копаене и ми трябваха много часове да я изкопая както трябва, защото Прогонващия духове обичаше да изпипва нещата докрай.

След като изкопах ямата, трябваше да приготвя миризлива смес от сол, железни стружки и специално лепило, направено от кости.

— Солта може да изгори някой богърт — каза Прогонващия духове. — Желязото, от друга страна, заземява нещата — точно както една мълния губи силата си, щом проникне в пръстта, желязото понякога може да изцеди силата и същността на създанията, които витаят в тъмното. Може да прекрати пакостите на досадни богърти. Използвани заедно, солта и желязото образуват бариера, която богъртът не може да пресече. Всъщност солта и желязото могат да бъдат полезни в много ситуации.

След като разбърках сместа в голяма метална кофа, с голяма четка намазах вътрешността на ямата. Беше като боядисване, но по-трудно и полагането на слоя от сместа трябваше да е съвършено, за да попречи дори: на най-ловкия и хитър богърт да избяга.

— Бъди много старателен, момче — заръча ми Прогонващия духове. — Един богърт може да се измъкне през дупка, не по-голяма от главичка на топлийка.

Разбира се веднага щом ямата беше завършена така, както искаше Прогонващия духове, трябваше да я запълня и да започна отново. Караше ме да копая по две ями седмично за упражнение, което беше тежка, потна работа и поглъщаше голяма част от времето ми. Беше и малко плашещо, защото работех близо до ями, в които имаше истински богърти, и дори посред бял ден мястото беше зловещо. Забелязах обаче, че Прогонващия духове никога не се отдалечаваше твърде много и винаги изглеждаше бдителен и нащрек, казвайки ми, че никога не можеш да си позволиш да рискуваш с богъртите, дори когато са обуздани.

Прогонващия духове ми каза също и че ще трябва да опозная всеки сантиметър от Графството — всичките му градове и села и най-бързия маршрут между две точки. Проблемът беше, че макар Прогонващия духове да казваше, че оставил много карти горе в библиотеката си, изглежда, аз винаги трябваше да правя нещата по трудния начин, така че за начало той ме накара сам да начертая карта.

В центъра й бяха къщата и градините му и тя трябваше да включва селото и най-близките скалисти възвишения. Идеята беше тя постепенно да се разраства и да включва все по-голяма и по-голяма част от близката околност. Но рисуването не беше силната ми страна, а както казах, Прогонващия духове обичаше да изпипва нещата до съвършенство, така че за разрастването на картата беше нужно дълго време. Едва тогава той започна да ми показва собствените си карти, но ме караше да прекарвам повече време да ги сгъвам внимателно след това, отколкото в истинското им изучаване.

Започнах също и да си водя дневник. Прогонващия духове ми даде друг тефтер за това, казвайки ми за ен-ти път, че трябва да записвам миналото, за да мога да се уча от него. Аз обаче не пишех в него всеки ден. Понякога бях твърде уморен, а понякога китката ме наболяваше твърде много от бързото писане в другия ми тефтер, докато се опитвах да записвам достатъчно бързо думите на Прогонващия духове.

После, една сутрин на закуска, когато се навършваше точно един месец от пребиваването ми при Прогонващия духове, той попита:

— Какво мислиш дотук, момче?

Зачудих се дали говореше за закуската. Може би щеше да има второ блюдо, за да ни компенсира за бекона, който тази сутрин беше леко прегорен. Затова просто свих рамене. Не исках да обидя богърта, който вероятно подслушваше.

— Е, това е тежка работа и не бих те винил, ако решиш да се откажеш от нея сега — рече той. — След като първият месец мине, винаги давам на всеки нов чирак възможност да си отиде у дома и да си помисли много внимателно дали иска да продължи, или не. Би ли искал да направиш същото?

Положих всички усилия да не изглеждам твърде развълнуван и нетърпелив, но не можах да попреча на усмивката да се разлее по лицето ми. Бедата беше, че колкото по-широко се усмихвах, толкова по-нещастен изглеждаше Прогонващия духове. У мен се загнезди чувството, че той искаше да остана, но нямах търпение да тръгна. Мисълта да видя отново семейството си и да вкуся гозбите на мама ми се струваше като сън.

Отправих се вкъщи, преди да изтече часът.

— Ти си смело момче, а умът ти е остър — каза ми той на портата. — Издържа едномесечния си изпитателен срок, затова можеш да кажеш на баща си, че ако искаш да продължиш, ще го посетя през есента да си прибера десетте гвинеи. Имаш качествата да станеш добър чирак, но зависи от теб, момче. Ако не се върнеш, тогава ще знам, че си решил да не го правиш. В противен случай ще те очаквам обратно до края на седмицата. После ще те подложа на петгодишно обучение, с което ще станеш почти толкова добър в тази работа, колкото съм аз.

Потеглих към дома с леко сърце. Разбирате ли, не исках да казвам на Прогонващия духове, но в мига, когато ми беше дал шанса да се прибера у дома и може би никога да не се върна, аз вече бях решил да направя тъкмо това. Тази работа беше ужасна. От това, което Прогонващия духове ми беше казал, отделно от самотата, работата беше опасна и ужасяваща. В действителност никого не го беше грижа дали ще живееш, или ще умреш. Хората просто искаха да ги отървеш от каквото там ги тормозеше, но не се замисляха дори за миг какво можеше да ти коства.

Прогонващия духове беше описал как веднъж за малко не бил убит от богърт. В един миг създанието се беше преобразило — от блъскащ богърт в хвърляч на камъни — и едва не му беше разбило главата с камък, голям колкото юмрука на ковач. Каза, че дори още не му били платили, но очаквал да вземе парите другата пролет. Е, другата пролет беше далече, така че каква полза имаше? Докато се отправях към дома, ми се струваше, че щеше да ми е по-добре да работя във фермата.

 

 

Лошото беше, че дотам имаше почти два дни път, а ходенето пеш ми даваше много време да мисля. Спомних си колко се бях отегчавал понякога във фермата. Можех ли наистина да понеса да работя там до края на живота си?

След това започнах да си мисля какво щеше да каже мама. Тя наистина беше твърдо решена да стана чирак на Прогонващия духове и ако се откажех, щях силно да я разочаровам. Така че най-трудната част щеше да бъде да й кажа и да видя как ще реагира.

До смрачаване на първия ден от пътуването си към дома бях довършил всичкия кашкавал, който Прогонващия духове ми бе дал за из път. Затова на следващия ден спрях само веднъж, за да си измия краката в един поток, и стигнах у дома точно преди вечерното доене.

Когато отворих портата към двора, татко тъкмо се отправяше към обора на кравите. Като ме видя, лицето му светна в широка усмивка. Предложих да помогна с доенето, за да можем да поговорим, но той ми каза да влизам веднага вътре и да поговоря с мама.

— Липсваше й, момче. Страшно ще се зарадва да те види.

Потупвайки ме по гърба, той тръгна да се заеме с доенето, но преди да съм направил и половин дузина крачки, Джак излезе от плевнята и се запъти право към мен.

— Какво те води обратно толкова скоро? — попита той. Стори ми се леко хладен. Е, честно казано, беше по-скоро студен, отколкото хладен. Лицето му бе някак разкривено, сякаш се опитваше едновременно да се намръщи и да се ухили.

— Прогонващия духове ме изпрати у дома за няколко дни. Трябва да реша дали да продължа, или не.

— И какво ще правиш?

— Ще го обсъдя с мама.

— Няма съмнение, че ще постигнеш своето, както обикновено — заяви Джак.

Сега вече Джак определено се мръщеше и това ме накара да почувствам, че нещо се беше случило, докато бях отсъствал. Защо иначе внезапно беше станал толкова недружелюбен? Дали защото не искаше да се прибирам у дома?

— И не мога да повярвам, че взе татковата кутийка с прахан и огниво — каза той.

— Той ми я даде — оправдах се. — Искаше да я взема.

— Предложи я, но това не означаваше непременно да я вземеш. Проблемът при теб е, че мислиш само за себе си. Помисли си за горкия татко. Той обича тази кутийка с прахан и огниво.

Не казах нищо, защото не исках да влизам в спор. Знаех, че той греши. Татко искаше да взема кутийката с прахана и огнивото, сигурен бях в това.

— Докато съм отново тук, ще мога да помагам с работата — казах, опитвайки се да сменя темата.

— Ако наистина искаш да си заслужиш издръжката, тогава вземи да нахраниш прасетата! — провикна се той, докато се обръщаше да си тръгне. Това беше работа, която, никой от нас не обичаше много. Прасетата бяха едри, космати, смрадливи и винаги толкова гладни, че никога не беше безопасно да им обърнеш гръб.

Въпреки всичко, което Джак каза, все пак се радвах да съм у дома. Докато прекосявах двора, хвърлих поглед нагоре към къщата. Пълзящите рози на мама покриваха по-голямата част на стената отзад и винаги вирееха добре, макар да гледаха на север. Сега тепърва покарваха, но към средата на юни щяха да са покрити с червени цветове.

Задната врата вечно заяждаше, защото веднъж къщата беше ударена от мълния. Вратата се беше подпалила и беше сменена, но рамката все още беше леко изкривена, затова трябваше да бутна силно, за да я насиля и отворя. Струваше си, защото първото нещо, което видях, беше усмихнатото лице на мама.

Тя седеше в своя стар люлеещ се стол в далечния ъгъл на кухнята — място, до което залязващото слънце не можеше да стигне. Ако светлината беше прекалено ярка, я боляха очите. Мама предпочиташе зимата пред лятото и нощта пред деня.

Тя страшно се зарадва да ме види и отначало се опитах да не бързам да й съобщя, че се прибирам за постоянно. Събрах смелост и се престорих, че съм щастлив, но тя, както винаги, проникваше в душата ми. Никога нищо не можех да скрия от нея.

— Какво има? — попита тя.

Свих рамене и се опитах да се усмихна, вероятно справяйки се дори по-зле от брат ми с прикриването на чувствата си.

— Говори — рече тя. — Няма смисъл да го държиш вътре у себе си.

Дълго време не отговорих, защото се опитвах да намеря начин да го облека в думи. Ритъмът на маминия люлеещ се стол постепенно се забави, докато най-после напълно спря. Това винаги беше лош знак.

— Издържах едномесечния си изпитателен срок и господин Грегъри каза, че от мен зависи дали ще продължа, или не. Но съм самотен, мамо — признах най-сетне. — Точно толкова лошо е, колкото очаквах. Нямам приятели. Никой на моята възраст, с когото да си говоря. Чувствам се толкова самотен — бих искал да се върна и да работя тук.

Можех да наговоря още неща и да й кажа колко щастливи бяхме едно време във фермата, когато всичките ми братя живееха у дома. Не го сторих — знаех, че и на нея й липсваха. Помислих си, че ще прояви съчувствие заради това, но грешах.

Настъпи дълга пауза, преди мама да проговори, и можех да чуя как Ели мете в съседната стая, пеейки си тихичко, докато работеше.

— Самотен? — попита мама с глас, изпълнен повече с гняв, отколкото със съчувствие. — Как може да си самотен? Имаш себе си, нали? Ако някога изгубиш себе си, тогава ще си наистина самотен. Междувременно… престани да се оплакваш. Вече си почти мъж, а един мъж трябва да работи. Откак съществува светът, мъжете вършат работа, която не харесват. Защо за теб трябва да е различно по някакъв начин? Ти си седмият син на седми син и това е работата, която си роден да вършиш.

— Но господин Грегъри е обучавал и други чираци — избълвах на един дъх. — Един от тях би могъл да се върне и да се грижи за Графството. Защо трябва да бъда аз?

— Обучавал е мнозина, но твърде малко са завършили обучението си — каза мама, — а онези, които са успели, изобщо не могат да се сравняват с него. Те са вероломни или слаби, или малодушни. Вървят по нечестен път, вземат пари за твърде малки постижения. Така че сега си останал само ти, синко. Ти си последният шанс. Последната надежда. Някой трябва да го направи. Някой трябва да се изправи срещу тъмнината. А ти си единственият, който може.

Столът започна да се люлее отново, бавно набирайки скорост.

— Е, радвам се, че изяснихме това. Искаш ли да изчакаш вечерята, или да ти сложа ядене веднага щом го извадя от фурната? — попита мама.

— Не съм ял нищо цял ден, мамо. Дори не съм закусвал.

— Е, има заешка яхния. Това би трябвало да те поободри.

Седнах на кухненската маса, чувствайки се толкова унил и тъжен, колкото не помнех да съм бил някога, докато мама се суетеше около печката. Заешката яхния ухаеше вкусно и устата ми се напълни със слюнка. Никой не готвеше по-добре от мама и си струваше да се прибера у дома, дори само заради едно ядене.

С усмивка мама пренесе голяма димяща чиния яхния и я постави пред мен.

— Ще отида да ти приготвя стаята — каза тя. — Така и така си тук, може да поостанеш ден-два.

Промърморих някаква благодарност и без да губя време, започнах да се храня. Веднага щом мама се качи горе, Ели влезе в кухнята.

— Хубаво е да те видя отново тук, Том — каза тя с усмивка. После сведе поглед към щедро отрупаната ми с храна чиния. — Искаш ли хляб с това?

— Да, моля — казах и Ели ми намаза с масло три дебели филии, а после седна срещу мен на масата. Довърших всичко, без нито веднъж да си поема въздух, обирайки накрая чинията си с последния голям резен прясно изпечен хляб.

— По-добре ли се чувстваш сега?

Кимнах и се опитах да се усмихна, но разбрах, че не се беше получило както трябва, защото Ели внезапно доби разтревожено изражение.

— Не можех да не дочуя какво каза на майка си — рече тя. — Сигурна съм, че не е чак толкова лошо. Всичко е само защото работата е съвсем нова и непозната. Скоро ще свикнеш с работата. Във всеки случай не е нужно да се връщаш веднага. След няколко дни у дома ще се почувстваш по-добре. Винаги си добре дошъл тук, дори когато фермата ще принадлежи на Джак.

— Не мисля, че Джак е особено доволен да ме види.

— Защо, какво те кара да казваш това? — попита Ели.

— Просто не ми се стори особено дружелюбен, това е всичко. Мисля, че не ме иска тук.

— Не се тревожи за големия си лош брат. Много лесно мога да го вразумя.

Тогава се усмихнах истински, защото беше вярно. Както каза веднъж мама, Ели можеше да върти Джак на малкия си пръст.

— Тревожи го главно това — каза Ели, като поглади с ръка корема си. — Сестрата на майка ми умря при раждане и семейството ни още говори за това до ден-днешен. Това изнервя Джак, но аз изобщо не се тревожа, защото съм на възможно най-доброто място, където майка ти се грижи за мен. — Тя направи пауза. — Но има и друго. Новата ти работа го тревожи.

— Изглеждаше напълно доволен от нея, преди да замина — казах.

— Правеше го за теб, защото си му брат и го е грижа за теб. Но работата, която човек, прогонващ духове, върши, плаши хората. Прави ги неспокойни. Предполагам, че ако беше заминал направо, вероятно всичко щеше да е наред. Но Джак каза, че в деня, когато си заминал, първо си превалил билото на хълма и си влязъл в гората и че оттогава кучетата са неспокойни. Сега отказват дори да влязат в северното пасбище.

Джак мисли, че си пробудил нещо. Предполагам, че всичко се свежда до това — продължи Ели, като потупа леко корема си. — Той просто се държи закрилнически, това е всичко. Загрижен е за семейството си. Но не се тревожи. В крайна сметка всичко ще се нареди.

 

 

В края на краищата останах три дни, опитвайки се да си придам смелост, но накрая усетих, че беше време да си вървя. Мама беше последният човек, когото видях, преди да си тръгна. Бяхме сами в кухнята и тя стисна ръката ми и ми каза, че се гордее с мен.

— Ти си нещо повече от седем пъти по седем — каза тя, като ми се усмихна топло. — Ти си също и мой син и имаш силата да направиш това, което трябва да бъде направено.

Съгласих се с кимване, защото исках да бъде щастлива, но усмивката се изпари от лицето ми веднага щом излязох от двора. Унило поех обратно към къщата на Прогонващия духове, със свито сърце, чувствайки се наранен и разочарован, че мама отказваше да ме приеме обратно у дома.

Валя по целия път на връщане към Чипъндън и когато пристигнах, бях изстинал, мокър и нещастен. Но когато стигнах до входната порта, за моя изненада резето се вдигна самичко, а портата се люшна и се отвори, без да я докосвам. Това беше един вид приветствие за „добре дошъл“, насърчение да вляза, нещо, за което смятах, че е запазено само за Прогонващия духове. Предполагам, че трябваше да съм доволен от това, но не бях. Само ми се струваше зловещо.

Почуках на вратата три пъти, преди най-накрая да забележа, че ключът беше в ключалката. Тъй като чукането ми беше останало без отговор, превъртях ключа, после леко отворих вратата.

Проверих всички стаи на долния етаж освен една. После се провикнах нагоре по стълбите. Нямаше отговор, затова рискувах и влязох в кухнята.

В решетката на огнището пламтеше буен огън, а масата беше сложена за един. В центъра й имаше огромен, димящ глинен съд с месо и зеленчуци. Бях толкова гладен, че си сипах и почти бях изял всичко, когато видях бележката под солницата.

Заминах на изток до Пендъл. Става дума за някакъв проблем с вещица, затова ще отсъствам известно време. Разполагай се като у дома си, но не забравяй да вземеш провизиите за тази седмица. Както обикновено, чувалът ми е при месаря, така че иди първо там.

Пендъл беше голямо скалисто възвишение, всъщност почти планина, далече в източния край на Графството. Цялата тази област гъмжеше от вещици и беше рисковано човек да ходи там, особено сам. Това ми напомни отново колко опасна можеше да бъде работата на Прогонващия духове.

В същото време обаче не можех да не изпитам мъничко раздразнение. Толкова време чакам нещо да се случи; после в мига, щом заминавам, Прогонващия духове тръгва без мен!

 

 

Онази нощ спах добре, но не толкова дълбоко, че да не чуя звънеца, който ме викаше на закуска.

Слязох долу навреме и бях възнаграден с най-хубавия бекон с яйца, който бях ял в къщата на Прогонващия духове. Бях толкова доволен, че точно преди да стана от масата, проговорих високо, служейки си с думите, които татко изричаше всяка неделя след обяда.

— Това наистина си го биваше — казах. — Моите комплименти за готвача.

Едва бях проговорил, когато огънят припламна ярко в решетката на огнището и се разнесе котешко мъркане. Не виждах котка, но звукът, който издаваше, беше толкова силен, че съм готов да се закълна, че стъклата на прозорците дрънчаха. Очевидно бях казал каквото трябва.

Така че, чувствайки се много доволен от себе си, потеглих към селото да прибера провизиите. Слънцето блестеше от синьо, безоблачно небе, птиците пееха, а след дъжда от предишния ден целият свят изглеждаше ярък, блестящ и нов.

Започнах от месарницата, откъдето взех чувала на Прогонващия духове, продължих към магазина на бакалина и приключих в този на хлебаря. Няколко селски момчета се бяха облегнали на стената наблизо. Не бяха толкова много като миналия път, а главатарят им, едрото момче с бичия врат, не беше с тях.

Спомняйки си какво беше казал Прогонващия духове, тръгнах право към тях.

— Съжалявам за миналия път — казах, — но съм нов и не разбирах правилата както трябва. Господин Грегъри каза, че всеки може да получи по една ябълка и един сладкиш. — С тези думи отворих чувала и подадох на всяко момче точно каквото бях обещал. Очите им се отвориха толкова широко, че без малко не изскочиха от орбитите и всеки промърмори някаква благодарност.

В горния край на уличката ме чакаше някой. Беше момичето на име Алис и отново стоеше в сянката на дърветата, сякаш слънчевата светлина не й харесваше.

— Можеш да си вземеш ябълка и сладкиш — предложих й.

За моя изненада тя поклати глава.

— В момента не съм гладна — отвърна. — Но има нещо, което наистина искам. Нужно ми е да спазиш обещанието си. Трябва ми помощ.

Свих рамене. Обещанието си е обещание и добре си спомнях, че съм го дал. Така че какво друго можех да направя, освен да удържа на думата си?

— Кажи ми какво искаш и ще направя всичко по силите си — отвърнах.

Лицето й отново светна в наистина широка усмивка. Тя носеше черна рокля и имаше остри обувки, но онази усмивка някак ме накара да забравя всичко това. И въпреки това следващите й думи ме разтревожиха и доста развалиха остатъка от деня.

— Няма да ти кажа сега — рече тя. — Ще ти кажа тази вечер, със сигурност, точно когато слънцето залезе. Ела при мен, когато чуеш камбаната на Стария Грегъри.

 

 

Чух камбаната точно преди залез-слънце и със свито сърце заслизах надолу по хълма към кръга от върби, където пътеките се пресичаха. Не ми се струваше правилно тя да звъни така с камбаната. Не и ако нямаше работа за Прогонващия духове, но някак се съмнявах в това.

Далече отгоре последните лъчи на слънцето къпеха билата на възвишенията в слабо оранжево сияние, но отдолу сред полета беше сиво и пълно със сенки.

Потръпнах, когато видях момичето, защото то дърпаше въжето само с една ръка и въпреки това караше езиците на голямата камбана да танцуват буйно. Въпреки тънките си ръце и тясната талия тя сигурно беше много силна.

Тя спря да звъни веднага щом показах лицето си, и опря ръце на хълбоците си, докато клоните продължаваха да се поклащат и тресат над главите ни. В продължение на цяла вечност просто се гледахме втренчено, докато погледът ми беше привлечен надолу към една кошница в краката и. Вътре имаше нещо, покрито с черна кърпа.

Тя повдигна кошницата и я протегна към мен.

— Какво е това? — попитах.

— Това е за теб, за да можеш да спазиш обещанието си.

Приех я, но не се чувствах много щастлив. Любопитен, посегнах вътре да повдигна черната кърпа.

— Не, остави я — изсъска Алис с остра нотка в гласа. — Не оставяй въздуха да стигне до тях, иначе ще се развалят.

— Какво са? — попитах. Ставаше все по-тъмно с всяка минута и започвах да се изнервям.

— Просто кексчета.

— Много ти благодаря — казах.

— Не са за теб — рече тя с лека усмивка, играеща в ъгълчетата на устатата й. — Тези сладкиши са за Старата Майка Молкин.

Устата ми пресъхна, а по гръбнака ми пробяга мразовита тръпка. Майка Молкин, живата вещица, която Прогонващия духове държеше в една яма в градината си.

— Не мисля, че това ще се хареса на господин Грегъри — отбелязах. — Той ми каза да стоя далече от нея.

— Стария Грегъри е много жесток човек — каза Алис. — Горката Майка Молкин е в онази влажна, тъмна дупка в земята вече от почти тринайсет години. Редно ли е да се отнасяш толкова лошо с една старица?

Свих рамене. Самият аз не бях доволен от това. Беше трудно да защитавам постъпката му, но той беше казал, че има много основателна причина за нея.

— Виж — каза тя, — няма да загазиш, защото изобщо не е нужно Стария Грегъри да разбира. Ти просто ще й отнесеш малка утеха. Любимите й сладкиши, приготвени от близки хора. В това няма нищо лошо. Просто нещо, което да й поддържа силите и да я пази от студа. Той се просмуква право в костите й.

Отново свих рамене. Изглежда, всички най-убедителни доводи бяха на нейна страна.

— Така че просто й давай по едно кексче всяка нощ. Три кексчета за три нощи. Най-добре го прави в полунощ, защото именно тогава огладнява най-силно. Дай й първото тази нощ.

Алис се обърна да си върви, но спря и се обърна да ми се усмихне.

— Ние с теб бихме могли да станем добри приятели — каза тя с дяволита усмивка.

После изчезна в сгъстяващите се сенки.