Джоузеф Дилейни
Чиракът на Прогонващия духове (10)

Глава 9
На брега на реката

Обратно в къщата, отидох в стаята, където Прогонващия духове държеше дрехите си за път. Избрах едно от старите му наметала. Беше твърде голямо, разбира се, и подгъвът се спускаше почти до глезените ми, докато качулката непрекъснато падаше над очите ми. И все пак щеше да ме предпази от най-силния студ. Взех назаем и една от тоягите му, онази, която ми вършеше най-добра работа за подпиране — по-къса от другите и малко по-дебела в единия край.

Когато най-сетне тръгнах от къщата, наближаваше полунощ. Небето беше ясно и над дърветата тъкмо се издигаше пълна луна, но усещах мириса на дъжд, а вятърът от запад се усилваше.

Излязох в градината и се запътих право към ямата на Майка Молкин. Страхувах се, но все някой трябваше да го направи, а кой друг беше налице освен мен? Във всеки случай аз бях виновен за всичко. Само ако бях разказал на Прогонващия духове за срещата с Алис и за това, което беше казала на момчетата за завръщането на Лизи! Той щеше да се погрижи за всичко още тогава. Нямаше да го подмамят в Пендъл.

Колкото повече мислех за това, толкова по-лошо ставаше. Детето на Лонг Ридж можеше и да не умре. Чувствах се виновен, толкова виновен, и не можех да понеса мисълта, че друго дете може да умре и че ще съм виновен и за това.

Подминах втория гроб, където мъртвата вещица беше погребана надолу с главата, и тръгнах много бавно напред на пръсти, докато стигнах до ямата.

Сноп лунна светлина падаше през дърветата и я осветяваше, така че нямаше съмнение относно онова, което се бе случило.

Бях закъснял.

Решетките бяха огънати и раздалечени още повече, почти във формата на кръг. Дори месарят би могъл да провре масивните си рамене през пролуката.

Надникнах надолу в чернотата на ямата, но не можах да видя нищо. Предполагам, че таях слаба надежда да се е изтощила, огъвайки решетките, и сега да е твърде уморена, за да се изкатери навън.

Никакъв шанс. В този миг един облак се понесе и закри луната, правейки нощта много по-тъмна, но можах да видя огънатите папрати. Можех да видя посоката, в която беше поела. Имаше достатъчно светлина, за да проследя пътя й.

Затова я последвах в мрака. Не се придвижвах твърде бързо и действах много, много предпазливо. Ами ако тя се криеше и ме чакаше някъде отпред? Знаех също и че вероятно не беше стигнала много далече. Първо, не бяха минали повече от пет минути след полунощ. Каквото и да имаше в кексчетата, които беше изяла, знаех, че черната магия сигурно е изиграла някаква роля във възвръщането на силите й. За тази магия се предполага, че е по-силна през часовете на тъмнината — особено в полунощ. Беше изяла само две кексчета, не три, поне това беше в моя полза, но си мислех за ужасяващата сила, нужна, за да огъне онези решетки.

Веднъж излязъл от дърветата, открих, че е лесно да вървя по следата й през тревата. Тя се бе отправила надолу по склона, но в посока, която щеше да я отведе далече от къщичката на Костеливата Лизи. Това отначало ме озадачи, но само докато си спомних реката в дерето отдолу. Една злонамерена вещица не можеше да пресече течаща вода — Прогонващия духове ме бе научил на това, — ето защо тя щеше да е принудена да се придвижва по бреговете й, докато реката направи завой и се оттегли, оставяйки пътя й чист.

Щом приближих реката, спрях за малко на склона и претърсих местността отдолу. Луната излезе иззад облака, но отначало, дори с нейна помощ, не можех да видя нищо долу край реката, защото и по двата бряга имаше дървета, които хвърляха тъмни сенки.

И тогава внезапно забелязах нещо много странно. По близкия бряг имаше сребриста следа. Виждаше се само там, където я докосваше луната, но изглеждаше точно като блестящата диря, оставена от охлюв. Няколко секунди по-късно видях тъмен, обвит в сенки силует, целият прегърбен, вървейки с тътрене на крака много близо до речния бряг.

Тръгнах надолу по хълма, колкото можех по-бързо. Намерението ми беше да пресека пътя й, преди да стигне до завоя на реката и да успее да се запъти право към дома на Костеливата Лизи. Успях да го сторя и застанах там, с реката от дясната ми страна, в посока надолу по течението. Но следваше трудната част… Сега трябваше да се изправя лице в лице с вещицата.

Треперех и се тресях… и бях толкова останал без дъх, та бихте си помислили, че кажи-речи цял час съм тичал нагоре-надолу по възвишенията. Беше смесица от страх и нерви и имах чувството, че коленете ми ще се подгънат всеки момент. Единствено като се подпирах тежко на тоягата на Прогонващия духове, успявах изобщо да остана на крака.

Като за река тази не беше чак толкова широка, но беше дълбока, придошла от пролетните дъждове толкова, че почти бе излязла от бреговете си. Освен това водата течеше бързо, движейки се устремено, от мен към тъмнината под дърветата, където беше вещицата. Гледах много внимателно, но въпреки това ми трябваше доста време да я открия.

Майка Молкин се движеше към мен. Беше сянка, по-тъмна от сенките на дърветата, от онази чернота, в която можеш да паднеш, тъмнина, която те поглъща завинаги. Тогава я чух дори над шума от бързотечащата река. Не беше само звукът от босите й крака, които издаваха шум като от плъзгане, докато идваха към мен през високата трева досами потока. Не — имаше и други звуци, които тя издаваше с устата и може би с носа си. Същите звуци, каквито беше издавала, когато й дадох кексчето. Разнесоха се звуци от сумтене и пухтене, които отново извикаха в паметта ми спомена за косматите ни прасета, лочещи от копанята. После се чу различен звук, като от всмукване.

Когато тя излезе на открито изпод дърветата, лунната светлина падна върху нея и я видях истински за пръв път. Главата й беше сведена ниско, лицето й — скрито от оплетена буйна сиво-бяла коса, така че изглеждаше, сякаш бе забила поглед в краката си, които едва се виждаха под тъмната рокля, спускаща се до глезените й. Носеше също и черно наметало — и то или беше твърде дълго за нея, или от годините, които бе прекарала във влажната земя, се беше смалила. Наметката висеше до земята зад нея и, изглежда, именно тази наметка, влачеща се по тревата, оставяше сребристата следа.

Роклята й беше изпокъсана и покрита с петна, което всъщност не бе изненадващо, но някои петна бяха пресни — тъмни, мокри участъци. Нещо капеше по тревата до нея и капките идваха от нещо, което тя стискаше здраво в лявата си ръка.

Беше плъх. Тя ядеше плъх. Ядеше го суров.

Изглежда, още не ме бе забелязала. Вече беше много близо и ако не се случеше нищо, щеше да се блъсне право в мен. Внезапно се прокашлях. Но не за да я предупредя. Беше нервно кашляне и не бях предвидил да се случва.

Тогава тя погледна нагоре към мен, повдигайки към лунната светлина лице, което бе като излязло от кошмар, лице, което не принадлежеше на жив човек. О, но тя беше жива и още как! Беше ясно от звуците, които издаваше, докато ядеше онзи плъх.

У нея обаче имаше нещо друго, което ме ужаси толкова много, че едва не припаднах на място. Очите й. Те бяха като два горещи въглена, горящи в орбитите си, две червени огнени точки.

А после тя ми заговори с глас, който беше нещо средно между шепот и грачене. Звучеше, сякаш сухи мъртви листа шумолят заедно в късен есенен вятър.

— Момче — каза тя. — Обичам момчета. Ела тук, момче.

Не помръднах, разбира се. Просто стоях там, закован на едно място. Виеше ми се свят и се чувствах замаян.

Тя продължаваше да се приближава към мен и очите й сякаш се уголемяваха. Не само очите й — цялото й тяло, като че ли набъбваше. Превръщаше се в огромен облак от тъмнина, която след броени мигове щеше да затъмни собствените ми очи завинаги.

Без да мисля, вдигнах тоягата на Прогонващия духове. Дланите и ръцете ми го направиха, не аз.

— Какво е това, момче, магическа пръчка ли? — изкряка тя. После се изкиска и пусна умрелия плъх, вдигайки двете си ръце към мен.

Тя искаше мен. Искаше кръвта ми. В пълен ужас тялото ми започна да се полюшва ту на една, ту на друга страна. Бях като крехка фиданка, раздвижена от първия полъх, от вятъра на първата буря в мрачна зима, която никога няма да свърши.

Можех да умра тогава, на брега на онази река. Нямаше кой да ми помогне, а се чувствах безсилен да си помогна сам.

Но внезапно то се случи…

Тоягата на Прогонващия духове не беше магическа пръчка, но притежаваше повече от един вид магия. Ръцете ми задействаха нещо специално, движейки се дори по-бързо, отколкото можех да мисля.

Те повдигнаха тоягата и замахнаха силно с нея, нанасяйки на вещицата ужасен удар отстрани по главата.

Тя издаде нещо като грухтене и падна странично в реката. Разнесе се силен плясък и тя потъна право под водата, но се появи много близо до брега на около пет-шест крачки надолу по течението. Отначало си помислих, че с нея е свършено, но за мой ужас лявата й ръка се показа от водата и се вкопчи в туфа трева. После другата ръка посегна към брега и тя с усилие започна да се измъква от водата.

Знаех, че трябва да направя нещо, преди да е твърде късно. Затова, използвайки цялата сила на волята си, се заставих да пристъпя към нея, докато тя извличаше още тялото си на брега.

Когато се приближих достатъчно, направих нещо, което още си спомням и сега. Все още ми се присънват кошмари за това. Но какъв избор имах? Или тя, или аз. Само един от нас щеше да оцелее.

Прободох вещицата с края на тоягата. Мушнах я силно и продължих да я мушкам, докато тя накрая се свлече от брега и течението я отнесе в тъмнината.

Но все още не всичко бе свършило. Ами ако успееше да се измъкне от водата по-надолу по течението? Все още можеше да отиде в къщата на Костеливата Лизи. Трябваше да се погрижа това да не се случи. Знаех, че е погрешно да я убивам и че един ден тя вероятно щеше да се върне, по-силна от всякога, но нямах сребърна верига, затова не можех да я окова. Това, което имаше значение, беше настоящето, а не бъдещето. Колкото и трудно да беше, знаех, че трябва да последвам реката и да навляза в дърветата.

Много бавно тръгнах по протежение на речния бряг, като спирах на всеки пет-шест крачки да се ослушам. Всичко, което чувах, беше вятърът, който въздишаше слабо из клоните горе. Беше много тъмно, само от време на време някой тъничък лъч лунна светлина успяваше да проникне през балдахина от листа, всеки лъч — подобен на дълго сребърно копие, забито в земята.

Третия път, когато спрях, се случи. Нямаше предупреждение. Не чух нищичко. Просто го почувствах. Една ръка се плъзна нагоре по ботуша ми и преди да успея да се отместя, сграбчи здраво левия ми глезен.

Почувствах силата в тази хватка. Усещането беше, сякаш някой смазва глезена ми. Когато погледнах надолу, видях само чифт червени очи, отправени злобно към мен от тъмнината. Ужасен, сляпо забих тоягата надолу към невидимата ръка, която се бе вкопчила в глезена ми.

Бях твърде закъснял. Ръката дръпна силно глезена ми и паднах на земята. Ударът от падането изкара целия въздух от тялото ми. Което беше по-лошо — тоягата излетя от ръката ми, оставяйки ме беззащитен.

Лежах там в продължение на миг-два, опитвайки се да си поема дъх, докато почувствах как ме повличат към брега на реката. Когато чух плискането, разбрах какво става. Майка Молкин ме използваше, за да се извлече от реката. Краката на вещицата се мятаха буйно във водата и разбрах, че ще се случи едното от две неща: тя или ще успее да се измъкне, или аз ще свърша в реката с нея.

Отчаяно опитващ се да се измъкна, се претърколих на лявата си страна, като извих глезена си, за да се отдръпна. Тя продължаваше да упорства, затова се претърколих отново и спрях с лице, притиснато към влажната пръст. Тогава видях тоягата, с по-дебелия й край, лежащ в лъч лунна светлина. Беше твърде далече да я стигна, на около три-четири крачки.

Търкулнах се към нея. Търкулнах се отново и отново, забивайки пръстите си в меката земя, извивайки тялото си като тирбушон. Майка Молкин стискаше здраво глезена ми, но не можеше да стори друго. Долната половина от тялото й още беше във водата, така че въпреки голямата си сила тя не можеше да ми попречи да се претърколя и да я повлека през водата след мен.

Най-после стигнах до тоягата и мушнах силно с нея вещицата. Но собствената й ръка се появи на лунната светлина и улови другия край.

Тогава си помислих, че всичко е приключило. Помислих си, че с мен е свършено, но за моя изненада Майка Молкин внезапно нададе много силен писък. Цялото й тяло се вдърви, а очите й се завъртяха в орбитите. После тя издаде дълга, дълбока въздишка и застина напълно неподвижно.

Стори ми се, че двамата лежахме там на речния бряг дълго време. Само моите гърди се повдигаха и спускаха, докато поемах въздух на големи, дълбоки глътки. Майка Молкин изобщо не помръдваше. Когато най-сетне го стори, не беше, за да си поеме дъх. Много бавно, едната ръка пусна глезена ми, а другата освободи тоягата и вещицата се плъзна надолу по брега в реката, влизайки във водата само с лек плисък. Не знаех какво се бе случило, но тя беше мъртва — сигурен бях в това.

Гледах как течението отнася тялото й от брега и го запраща право в средата на реката. Все още осветена от луната, главата й потъна. Беше си отишла. Беше си отишла и бе мъртва.