Йън Ървайн
Тетрарх (64)

Тридесет и шест

— Къде е часовоят? — настойчиво прошепна Флид.

— Отвъд ъгъла — изсумтя Юлия.

— Казах ви — промърмори Иризис. — Какво ще правим сега, скрутаторе?

— Успокой се. Ела тук, Юлия. В случая ти ще заместваш сетивата ми.

Той приклекна на пода, при което коленете му шумно пропукаха. Дребната жена също се приведе и зашепна. Сега проявяваше изненадващо желание да съдейства, но пък това беше обичайно за нея, когато се окажеше изложена на опасност.

— Този часовой, по-точно страж, представлява лиринкско приспособление. Ако го нападна, то ще вдигне тревога.

— Не можете ли да ни скриете от него? — попита Иризис.

— Не. То долавя аурата на Изкуството. И тримата притежаваме достатъчен талант, за да го задействаме.

— В такъв случай изглежда, че сме се провалили още преди да започнем.

— Има начини. В момента обмислям. Седни, това ще отнеме време.

След като хвърли един поглед на лепкавия под, Иризис се облегна на най-чистия участък от стената, който откри. Потокът на времето бе особено осезаем за нея сега, когато всяка секунда означаваше още погинали на бойното поле. Тя започна да се разхожда напред-назад, но Юлия й направи знак да спре — приспособлението можеше да я засече. Иризис отново се облегна на стената. Неприятните вибрации продължаваха да изпълват и разместват тялото й. Кога ли нереалността на възлопресушителя щеше да я разкъса?

Очите на Флид бяха затворени, но устните му се движеха. Той прекарваше през паметта си всички разновидности на скрутаторската магия, дирейки подходящо разрешение.

— Заклинанието трябва да го изключи на мига, преди тревогата да бъде задействана. — Скрутаторът отново се посъветва с Юлия. — Мисля, че открих.

Той протегна ръце и започна да мълви думи на непознат за Иризис език.

— Не — рече перцепторът след дълга пауза.

— Сигурна ли си? — Флид помълча за момент. — Естествено, че си. Проклятие! — Той изохка и притисна слепоочието си.

— Добре ли сте? — попита Иризис.

— Това болеше. Използвах заклинание, за да го замразя. По принцип това е благонадежден подход, само че магията не се задейства.

— Защо?

— Нямам представа. Стори ми се, че подобно заклинание вече е активно някъде наблизо, но в това няма логика. Нека си събера силите и ще опитам с друга магия.

Възстановяването му отне дълго време, оставяйки Иризис с впечатлението, че то въобще няма да настъпи. Флид изглеждаше споходен от измъчеността на човек, чийто крак е бил ампутиран със счупена бутилка. По челото му непрекъснато изникваха капчици пот, които сумракът превръщаше в кървави.

Накрая той се изхрачи на пода.

— Мисля, че съм готов.

Скрутаторът раздвижи ръце и отново започна да оформя непознати думи. Малко след приключването им откъм ъгъла долетя звучно изхрущяване.

— Готово е — каза Юлия.

Сега капките по челото на Флид действително бяха от кръв.

— И още по-добре — изхриптя той. — Не бих могъл да го направя още веднъж.

Подновеният им напредък ги отведе покрай сразеното устройство — гъбоподобна форма, разпукала се по средата, неспособна да противостои на вкаменяващото заклинание.

— Има ли и други, Юлия? — хрипкаво се осведоми Ксервиш Флид.

— Не — прошепна тя. — Но виждам много лиринкси.

— Нас ли търсят?

— Още не.

— Отведи ни при възлопресушителя.

Преодоляха пореден ъгъл, поеха сред широк тунел и навлязоха в пещера, чиито стени бяха покрити с черни кристали. Всичко чернееше. От тавана надничаха битуминозни сталактити. Подът бе осеян с поредици от локви, всяка съвършено кръгла. Те кипяха и бълбукаха по подобие на кални езерца.

Флид не можа да сдържи удивлението си.

— Пристигнахме, Иризис.

Под сиянието на възлопресушителя пещерата изглеждаше неземно красива. Стените намигваха с обаянието на черен диамант, таванът проблясваше перлено, а от пода се издигаха мехури от абанос, които се носеха из помещението, за да улавят и разпръскват светлината досущ като огледални кълба. Възлопресушителят изглеждаше точно така, както Иризис, подготвена от виденията, го бе очаквала да изглежда. Голяма гъба с груба повърхност, бяла като смърт, с шапка, която постепенно се изостряше към върха. През средата й протичаше дупка, разпръскваща енергийни извивки. А те течаха, макар да не изглеждаше нормално светлина да тече.

— Не е точно каквото очаквах — промърмори скрутаторът. — Да, изтегля енергия от възловата точка, и то смайващи количества, но насочва по-голямата част нанякъде. Към какво?

Увиснала фуния, изработена от идентичен на възлопресушителя материал, поглъщаше по-голямата част от енергията. Иризис не можеше да проследи отвеждането: изтичащото поле създаваше мъглива нереалност в задната част на пещерата, а тази нереалност бе непроходима за погледа.

— Предполагам, че я използват за плътоформиране. И други свои Изкуства.

— Несъмнено. Ако искаме Снизорт да оцелее, ще трябва да проследим къде отвежда тази… тръба.

Юлия се задави, преви се и шумно повърна. Свита по обичайния си начин, тя се претърколи към стената, блъсна се в нея и остана да лежи неподвижна. Очите й бяха широко отворени, ръцете й бяха обвити около корема.

— Мюли? — прошепна тя. — Помогни ми, Мюли.

— Юлия? Какво има? — тихо попита Иризис.

— Възлопресушителят е нереден. Лош!

— Какво искаш да кажеш?

— Тиан!

— Какво е направила Тиан?

Юлия не можеше — или не искаше — да каже нищо повече. Но не изглеждаше наранена, затова Иризис я отнесе до входа на пещерата, колкото се може по-далеч от възлопресушителя, а после изтича обратно при Флид.

— И как ще унищожим подобно нещо? — Тя сграбчи кипящия си стомах.

— Обсъждахме този въпрос с останалите скрутатори в Ненифър. Те ми предоставиха нещо за целта.

От нагръдния си джоб той извади куполообразно парче метал, чиято вътрешност блестеше с метален блясък. По ръба му проблясваха пет хедрона — сини, турмалинови кристали.

— Какво прави това устройство? — попита Иризис.

— Просто отразява — в магически смисъл — източената сила обратно. Стига кристалите да бъдат синхронизирани към остатъка от полето, разбира се. Функционирането му изисква енергия, сносни количества енергия.

— Ами ако енергията не може да се върне обратно? Няма ли непрекъснатото изчерпване да попречи?

— Устройството не се задейства веднага. Когато хедроните натрупат достатъчно заряд, натрупаната енергия бива отпратена обратно наведнъж, което ще унищожи възлопресушителя.

— Досега провеждани ли са изпитания?

Иризис и сама знаеше отговора на въпроса си.

— Кога? Това устройство бе изработено в Ненифър, докато ние… изчаквахме.

— За което е най-добре да не споменаваме нищо.

Флид се приближи до входа, приклекна до Юлия и хвана ръката й.

— Благодаря ти, Юлия. Няма да забравя помощта ти.

Тя рязко се дръпна.

— Ти си лош човек. Наруши обещанието си!

— Никога не забравям обещанията си, Юлия. Ще видиш. Сега си почини. На теб ще разчитаме да намериш обратния път.

Скрутаторът се върна в средата на помещението.

— Иризис, твоята задача е най-лесна. В моя случай е обратното: да поставя устройството, докато пресушителят все още източва.

— Каква е моята задача? — с подозрение запита тя.

— Ти трябва да настроиш устройството към полето, да вложиш енергия и да го задействаш.

Иризис се вцепени. Ако скрутаторът бе сграбчил меча си и бе разсякъл главата й, пак не би я разтърсил по такъв начин. Тя безсилно рухна на колене.

— Ксервиш… скрутаторе… сър…

Жената не можеше да откъсне ужасения си поглед от него.

— Какъв е проблемът, майсторе?

Сякаш той не знаеше. Стопеният метал, стекъл се по жилите й, се превърна в лед. Сърцето й кънтеше в ушите. Устните бяха пресъхнали до напукване. А скрутаторът продължаваше да стои с невъзмутимостта на статуя.

— Не мога да го направя, сър. Не мога да извличам енергия от полето. Знаете, че съм изгубила таланта си.

Флид, загледан в разпръскващия възлопресушител, не отговори.

— Сър, нима сте дошли тук, знаейки през цялото време…

Главата му бавно се извъртя към нея. Настойчивостта на погледа му прогаряше.

— Трябва да го направиш!

— Знаели сте за неспособността ми, Ксервиш. Защо сте построили устройство, което не мога да използвам? Защо изобщо ме взехте?

— Не аз го създадох. Бе изработено от Съвета. Гор каза, че приборът е настроен единствено за мен. Но се оказа, че ме е излъгал. Едва днес, когато разопаковах устройството, узнах как работи. По това време не разполагах с възможност да потърся друг занаятчия. Истински занаятчия.

А тези му думи я зашлевиха през устата.

— Защо не ме предупредихте?

— Това само би влошило нещата.

Тогава тя осъзна, че решението е съвсем наблизо.

— Сър, Тиан е някъде тук. Тя би могла да го използва.

В очите на скрутатора блесна надежда. Това също я нарани.

— Да! Защо не се сетих за това по-рано. Юлия? Юлия!

Дребната жена простена. Ксервиш с бърза крачка се приближи до нея.

— Юлия, виждаш ли Тиан?

Тя бе сграбчила главата си.

— Мюли, Мюли?

Флид и Иризис се спогледаха. Скрутаторът опита отново:

— Юлия, трябва да открием занаятчия Тиан. Къде е тя?

Очите на лежащата се раздвижиха.

— Далече — прошепна Юлия.

— Можеш ли да ни отведеш при нея?

— Прекалено далече. Прекалееееено далече. — Тя затвори очи.

Отчаянието избликна от очите на Иризис. Флид грубо я изправи на крака.

— Сега нямаме време за това. Всяка изгубена минута означава още погинали.

— Не можете ли вие да изпълните процедурата, сър? — промълви тя. — Вие сте могъщ мистик.

— Казах ти, че устройството е предназначено за занаятчия, а не за мистик. Гор ме е предал, той иска да умра. Успехът ми не го интересува. Заеми се!

Тонът му я вледени. Сега насреща й не се намираше Ксервиш, неин приятел и любим. Говореше скрутаторът, който не се спираше пред нищо и бе готов да мине през всеки, за да доведе определено възложение до успешен край.

Иризис винаги бе знаела, че в определен момент от живота й лъжата, върху която бе изградила същия този живот, ще се разпадне. Бе подозирала, че разпадът ще е свързан със смърт, но не и толкова ужасна. Поне самосъжалението нямаше да трае дълго.

Тя го погледна в очите.

— Ще опитам, сър.

— Недей да опитваш — грубо отвърна той. — Направи го. Армията, войната, дори оцеляването на човечеството зависят от теб, Иризис.

Тя взе устройството, а с другата си ръка докосна индикатора, за да извика полето. И затвори очи, за да вижда по-добре.

— Полето изчезва бързо. И цялото е… изкривено и немощно. Никога не съм виждала нещо подобно. Почти не се виждат цветове.

— В такъв случай работи бързо.

Иризис призова разгърнат образ на излъчването, а сетне съсредоточи ума си към сините кристали. Това се оказа трудно, защото тя бе привикнала да работи с по един кристал едновременно. Тя протегна улеи през етера — от полето до всеки, един от кристалите. Дори и за нейния привикнал разсъдък това бе тежка задача — запомнянето на един от пътищата прогонваше от паметта й предишните.

Трябва да успееш! Провалът бе отпаднал като вариант. С усилие тя прокара първата бразда, застопори я и протегна втората, а после третата, четвъртата, петата. Сега идваше следващата стъпка. Онази, която тя бе неспособна да изпълни. Отваряйки очи, Иризис видя, че скрутаторът се е втренчил в нея. Устата му се раздвижи беззвучно, но тя разбра думата. Повик да побърза. Слухът й бе изпълнен с кипенето на възлопресушителя.

Самата Иризис се чувстваше разглобявана, подложена на процес, целящ отделянето на мускул, тъкан и орган. Влиянието на възлопресушителя започваше да им се отразява. Флид изглеждаше още по-измъчен. Ако тя успееше, предстоеше му да понесе още по-големи изменения — нему се падаше да инсталира устройството.

Иризис отново затвори очи, плъзна пръсти по турмалините и си представи как силата на полето се пренася в тях. С кристална яснота виждаше полето. Но нищо не се случи, когато тя се опита да изтегли енергия. Както при всеки неин опит от четвъртия й рожден ден насам.