Йън Ървайн
Тетрарх (19)

Осемнадесет

Тиан дойде на себе си още в гората. Помнеше всичко с изключение на падането. Хората, държащи носилката й, я отвеждаха по някакъв стръмен склон сред гора, където властваше аромат на гнило. Светлината на фенерите се олюляваше пред очите й. Нощта бе тиха, изпълнена единствено с шума на стъпки и моментни наставления за посоката. Мъжът, който я бе открил, вървеше далеч напред.

Приятел или враг бе Гилаелит? По-вероятно второто. По време на пътуването си Тиан често бе размишлявала как да се защити от нападатели. Но никога не си бе представяла, че може да се окаже в подобно безпомощно състояние. Гилаелит бе свободен да прави всичко, каквото си поиска с нея. Можеше да предаде таптера на лиринксите или да продаде самата нея на най-големия злодей в Сантенар. А тя не можеше да стори нищо. Искаше й се да бе умряла.

Часове по-късно, по зазоряване, те излязоха от гората и поеха по храстелива пътека, все така нагоре. Растителността ставаше все по-рядка, докато пътят им не ги отведе до ръба на кратера.

Върхът на Бореа Нгурле напомняше по форма бобово зърно. Състоеше се от голям кратер в западния край и по-малък, застъпващ, в източния. Нириандиол се намираше край северния ръб на по-големия кратер. Издължеността на постройката обхващаше няколкостотин крачки около ръба. Отдалеч изглеждаше, че се състои само от един етаж. Изключение правеше израстващата от нея кула.

Пътят умишлено бе оставен в лошо състояние. Той се извиваше по протежение на каменния ръб. Мястото пред предната част на резиденцията бе покрито с грубоват камък, за да оформи отчасти покрита тераса, върху която се виждаха маси и столове. Други участъци от нея бяха покрити със скали. Пейки бяха издълбани в самата планинска скала, оформяйки по-ниски тераси, спускащи се към кратера.

От това място изглеждаше, че Нириандиол е част от самата планина. Твърдта на последната бе всечена, за да освободи място за постройката. След приключването отломките бяха изградени обратно. Гледани отвън, само върхът и кулата бяха видими. Но от най-ниската тераса се откриваше гледка към пълното великолепие.

Синусоидни стени от тъмен камък се извиваха в още седем нива. Огромни прозорци от цветно стъкло оформяха мозайка, която можеше да бъде оценена единствено от отсрещната страна на кратера и с далекоглед. Стъклата, групирани девет по девет, бяха свързани с каменни очертания с геомантична тематика: спирали и арки, вложени в съответствие с тайните числа. Стръмният покрив бе покрит с плочи от червен яспис — дори те бяха подредени в числови мозайки. Нириандиол бе геомантичен шедьовър, проектиран да защитава стопанина си и да подхранва усилията му.

Главният вход, изработен от масивен къс халцедон, прикрепен на месингови панти, имаше овална форма. Обграждаше го жълт яспис.

Тиан бе въведена вътре. Вилата бе построена изцяло от камък. Долните етажи бяха специално проектирани да удържат тежестта на останалите. Ранената бе отнесена в голямо помещение, където бе положена да легне. Някой видя, че очите й са отворени, и й даде нова доза от успокояващия сироп. Занаятчията го изпи с благодарност.

Дойде на себе си, поставена в най-ужасяващото положение от живота си. Под нея бе поставен метален леген и някой силно натискаше мехура й. Тя силно се надяваше това да е жена, а не чудатото плашило Гилаелит. Във всеки случай притежателят на притискащата ръка изсумтяваше при всеки натиск. Тиан задържа очите си стиснати. Нима по такъв начин щеше да прекара остатъка от живота си, неспособна да извършва сама и най-елементарните функции? Ако беше така, то тя силно се надяваше въпросният остатък да не е дълъг.

Изглежда самият живот изпитваше удоволствие да я унижава. Всеки път, когато се сдобиеше с нещо, то й биваше отнето. Отхвърлянето от страна на Минис по-силно от всичко бе демонстрирало безполезността й.

Тиан винаги бе знаела, че някой ден ще трябва да се чифтоса, за да роди деца. Всяка жена бе длъжна да стори това. Тя често се бе впускала в мисли за това, макар и прекалено романтизирани. Но сега никога нямаше да се случи. И седнала можеше да продължи да върши занаятчийската си работа, но кой от мъжете би я избрал в подобно състояние?

Многобройните посетители я накараха да се почувства като циркова атракция. Неколцина от тях й заговориха, но тя не отвръщаше, замаяна от лекарството и случилото се. Освен това не бе свикнала да получава такова внимание.

Последва ново изсумтяване, по-силно, а сетне и отдалечаващи се стъпки. Тиан отвори очи. Гилаелит бе застанал близо до леглото и я гледаше. Тя не можа да не забележи странността на вида му. Носът му навяваше асоциации с диагонално отрязания ръб на дъска, устата привидно заемаше половината лице, а брадичката бе толкова голяма и ъгловата, че би се чувствала по̀ на място в някоя дърводелска работилница.

Косата му се отличаваше с цвета на речен пясък, с щръкнали във всички посоки косъмчета — не увенчание на скалп, а метла. Очите му имаха сив цвят, но не притежаваха онази суровост, често срещана при бледовината. Те носеха поглед на замисъл, дори философски. Те бяха единственото привлекателно у него.

Кой беше този Гилаелит? И какво искаше? Беше по-висок от Минис, което го правеше прекалено висок, и едър, но по-скоро заради големината на костите си. Бе въплътил в себе си странното съчетание на широки рамене и тясна гръд, а от краката му Тиан я напушваше смях.

Той се разхождаше из стаята, закрачил със скоклива походка. Ту се втренчваше в нея, която го наблюдаваше през полузатворени очи, ту се извръщаше. В момента се приближаваше към нея — нещо, което Тиан нямаше да е в състояние да върши до края на живота си. Тъй като занаятчията се чувстваше прекалено объркана, тя затвори очи и се престори на заспала. След като постоя край нея още няколко минути, Гилаелит излезе.

Най-сетне стаята бе празна. Тиан се огледа. Меки върви обгръщаха гърдите, кръста и бедрата й, привързали я към дъска. Можеше да движи единствено ръцете и главата си.

Покривните греди приличаха на огромни късове вкаменена дървесина. Помещението бе просторно, с формата на бъбрек, със стени от тъмна вулканична скала и фуги от блед хоросан. Подът също бе каменен, от различни по големина късове, слети в цялостна равнина с помощта на хоросан с цвета на бира. Стените бяха голи, покрити единствено с три акварела. И трите картини, дело на един и същи художник, описваха сцени от Историите.

В отсрещния ъгъл се издигаше библиотека, извита по формата на стената. Тя бе ръчно изработена от дебели дървени плоскости, видимо дело на любител, сътворено за удоволствие. Създателят й бе използвал естествените ивици на дървото, оформяйки ги единствено при нужда. За Тиан, свикнала с простовати и функционални мебели, този шкаф изглеждаше шокиращо разточителен.

В сегашното си състояние тя не можеше да достигне и едничка от онези книги, затова младата жена се извърна. Леглото й бе огромно, също изработено на ръка, макар и от по-тъмно дърво. Чаршафите бяха ленени, покриваше я одеяло от агнешка вълна, което нямаше нищо общо с бодливите завивки в завода. Пухът на заметнатия отгоре юрган бе лек като самия въздух.

Тиан не се чувстваше удобно сред подобен разкош. Дори самият простор я караше да изпитва неволна вина. Подобно помещение във фабриката би служило за обща спалня на поне двадесетина. Подът бе отчасти покрит с яркоцветни килими, сред които преобладаваха жълтото, оранжевото, червеното и кафявото. Недалеч от леглото й стоеше саксия, чието растение бе покрито с едри бели цветове. Нектарът им ухаеше тежко. Във фабриката никой не отглеждаше цветя по стаите си — нищо не би могло да расте сред тамошната мрачна и студена обстановка.

Стаята имаше три големи прозореца, чиито рамки групираха стъклото в групи по три. От опит Тиан знаеше, че единствено богатите могат да си позволят подобни прозорци. Изглежда Гилаелит бе не по-малко богат от легендарния туркадски магистър.

Тя се загледа през най-близкия прозорец, макар той да откриваше гледка единствено към стелещи се облачни ивици. Но за жена, прекарала почти целия си съзнателен живот във фабрика, тази гледка бе приятна новост. По време на дългото й зимно пътуване през Мириладел слънцето бе надничало рядко. Тиан копнееше да усети лъчите му върху лицето си.

Сянка пробяга по крайния прозорец — отново Гилаелит. Тя се надяваше, че той няма да влезе, само че на вратата се почука. Занаятчията не отговори, а домакинът влезе въпреки това. Сега беше облечен в дълга жълта роба, скриваща тялото му. Тиан реши, че е дошъл да я разпитва.

— Надявам се, че вече си по-добре? — каза той. Имаше акцента на човек, научил езика й от книги.

— Да, благодаря. С изключение на гърба!

— Съжалявам — отвърна домакинът и се загледа в очертанията под завивките.

— Вече няма какво да се направи. — Искаше й се той да си иде. Този разговор беше безсмислен.

— Има ли нещо, което би желала?

— Бих искала да изляза на слънце — изтърси Тиан, преди да се е усетила.

— Веднага ще се погрижа.

Той се приближи към вратата. Скоро двама слуги докараха малко легло на колела и я преместиха върху него. Гилаелит лично я избута извън прага, отвъд ъгъла и по неравна каменна пътека. Дъхът на Тиан секна от гледката и височината.

— Защо живееш на върха на вулкан?

— Бореа Нгурле, Пламтящата планина — отвърна Гилаелит, който не беше разбрал въпроса й. — Добре дошла в Нириандиол. Моят дом.

В движение младата жена преброи прозорците. Осемдесет и един. А под този етаж имаше още седем. „Дом“ не беше особено подходящо определение за това здание. То бе голямо почти колкото фабриката.

Гилаелит спря леглото сред малко павирано място зад гърба на постройката. Недалеч се издигаше каменен птичарник, от който долитаха грубите позиви на скитове. От дясно вътрешната страна на вулканичния склон се отправяше надолу, почти лишена от растителност. Жълтеникава и кафява пара се издигаше лениво. В далечината се виждаха работници, дребни като мравки. Далеч надолу, заело около една трета от дъното на големия кратер, езерото блестеше в лазурносиня яркост. Наблизо пълзеше гущер с дебела опашка. С величието си кратерът пораждаше удивление. Тиан никога не бе виждала нещо подобно.

— Какво прави онзи гущер? — запита тя, загледана във влечугото.

— Търси подходящо място, където да снесе яйцата си.

— Тук не е ли опасно?

— Така е. За нас също е опасно, макар да живея тук повече от век.

Тиан понечи да каже нещо, но затвори уста. В нейната земя нормалната продължителност на живота (за онези, които не участваха във войната) бе по-малко от шестдесет години. Очевидно Гилаелит не беше проточовек. Но пък и не беше аахим.

Слънцето заля лицето й с великолепна топлина.

— Може ли да погледна от другата страна?

Домакинът отведе леглото й отсреща, така че пред Тиан се откриваше гледка към гората. Пищният лес нямаше нищо общо с изпосечените гори около завода.

— Това ли е мястото, където… се разбих?

— Не. В онази посока. — Той посочи. — Конструктът е пострадал, но мисля, че може да бъде поправен.

Тиан не разполагаше със силата да попита за причината на аварията. Все още бе прекалено слаба дори за да се занимава с мисли по въпроса. Във всеки случай не искаше Гилаелит да знае за капризите на амплимета.

— Няма значение. Вече нищо няма значение…

Милувката на слънцето бързо се превръщаше в потискаща, не и без помощта на Гилаелитовото присъствие.

— Бих искала да се върна вътре.

Слугите я отведоха обратно в стаята, където и час по-късно Тиан не бе престанала да се поти. Гилаелит не я бе разпитвал. Очевидно искаше нещо от нея, иначе не би се отнасял толкова добре. Но какво? Безпомощността й я ужасяваше.

 

 

Следващият й ден започна като предишния, със смущаващата тоалетна помощ от страна на бледата и пълна Али. Жената се отличаваше с фигура като бала вълна и лице, напълно лишено от изражение. Последва закуска, която й бе давана с лъжичка. По време на цялото си присъствие в стаята Али не спря да говори, но думите й бяха празно бръщолевене и изморяваха Тиан. В един момент занаятчията не издържа, затвори очи и се извърна.

— Кучката се мисли за нещо повече от нас — обърна се Али към целителката, докато излизаше.

— А дори не може сама да си обърше задника — съгласи се Гъртис. — Кой знае какво го е прихванало господаря.

Тиан прехапа устна. Защо я ненавиждаха така? Тя не им бе направила или казала нищо.

Гъртис упражняваше целителското си изкуство с безразличието на професионалистка и с произтичащата от въпросното безразличие грубост. Следобед тя изникна отново, носейки съоръжение от дърво и кожа. Тя обърна Тиан на една страна, застопори я с помощта на възглавници и свали нощницата й до кръста.

— Какво правиш? — попита Тиан.

Целителката намести кожените ремъци около гърдите, стомаха и хълбоците на занаятчията, сетне ги пристегна болезнено. Дървената форма се впи в гърба на Тиан.

— С този корсет костите ще зараснат правилно.

Дори и в легнало положение младата жена чувстваше неудобство. Изправена сигурно щеше да е още по-мъчително.

— Колко дълго ще трябва да го нося?

— Откъде да зная!

— Предполага се, че трябва да знаеш, след като си целителка.

— Месец, два? Докато гърбът ти се възстанови.

Разнесе се звънец и Гъртис побърза да излезе, оставяйки Тиан разголена.

След няколко мига в стаята изникна Гилаелит. Днес вече бе идвал няколко пъти, но сега, виждайки полуоблечената Тиан, той рязко се извъртя и изхвърча обратно, издаващ нареждания. Гъртис се появи отново и грубо дръпна нощницата на младата жена нагоре.

— Само създаваш проблеми — процеди тя през зъби.

— Нищо не съм казала — възмутено извика Тиан, само че целителката вече излизаше. Защо Гилаелит беше реагирал по такъв начин?